Джулиана Багът
Изпепелени (31)

Партридж
Обещание

Непрекъснато трябва да се занимава с плановете за сватбата. Айралийн настоява той да участва.

— Трябва да влагаш чувство в това — прошепва тя — или те ще разберат. Ще знаят. И всичко това може да се стовари на главата ти.

Тя държи парчета плат за роклите на шаферките, покривките за масите и салфетките. Кара го да избира моделите на сребърните прибори, чиниите, свещниците и сосиерите за сватбата им. Един сладкар донася мостри на торти. Готвач донася менюта, от които да изберат храната и вината. Още и още мостри. Той опитва, отпива и посочва:

— Това.

— Наистина ли? — пита Айралийн.

— Добре, добре. Това.

— Искам да ти харесва.

— Какво искаш да кажа? Кой е правилният избор?

Айралийн избухва в сълзи, когато е недоволна.

— Това би трябвало да е щастлив ден.

— Не — отвръща той. — Сватбата е събитие, което да разсее хората, да повдигне морала и да спре самоубийствата. Това не е щастлив ден, дори не е и сватба. Има разлика.

Тя въздъхва, сякаш осъзнала, че той е извадил тежката артилерия твърде скоро, след което се навежда към него и прошепва:

— Избери сьомгата.

И той избира сьомгата. За да направи някаква отстъпка, добавя:

— Харесвам много холандския сос — след което поглежда Айралийн, сякаш й казва: Виждаш ли? Полагам усилия.

— Трябва само малко да се съсредоточиш — отвръща тя.

Партридж не може да се съсредоточи. Форстийд беше казал нещо, което не излиза от ума му — за „малките реликви“ на баща му, неговата колекция от най-големите му врагове. Спомня си камерата, която се отличаваше от всички останали — онази, която Айралийн му беше показала веднъж, когато вървяха по онези дълги коридори. На нея нямаше маркировка и беше сериозно охранявана. Партридж не знае как да се вмъкне вътре. Но ако малките реликви на баща му наистина са най-големите му врагове — онези, които той е държал под ръка, за да може да ги извади и измъчва, когато му дойдеше настроението за това, то кой се намираше в тази камера? Възможно ли беше най-големият враг на баща му да е най-големият съюзник на Партридж?

Иска му се някак да стигне до тази камера и да се опита да я отвори. Не спира да се чуди дали е възможно някой от Седемте да е държан вътре. Най-големият враг на баща му беше неговият личен враг — Хидеки Иманака, мъжът, в когото майката му се беше влюбила и с когото беше имала връзка. Бащата на Преша.

Освен това, дядото на Преша все още се намира в една от онези камери за хибернация. Дали Уийд е на страната на Партридж, или не? Дали изобщо е опитал да извади Одуолд от хибернация? Дали сега, след като го беше ударил, Уийд ще бъде по-отстъпчив, или ще откаже да му помага?

Как Партридж ще слезе там, долу? Той трябва да се занимава с безкрайното планиране на сватбата, да мери смокинги и обувки, да избира аранжировката на цветята, да обсъжда настаняването на гостите според най-строгата социална йерархия, която не разбира и за която не го е грижа.

Партридж чувства главата си замаяна. Напоследък не яде много заради разяждащото чувство, което усеща в стомаха си през цялото време. Започна да взема някои хапчета против лошо храносмилане, които бяха горчиви и с вкус на тебешир, но те не помагат. Чувства се като някоя от големите котки в зоологическата градина — възглавничките на лапите им са изранени от движението по твърдия цимент. Сякаш и той е затворен в клетка.

И тогава, докато са само двамата и го пита за панделките по украсата в средата на масите, тя хваща ръката му и я стиска:

— Коя ти харесва най-много?

Ръката й е толкова студена, че това го стряска и той си спомня, че Айралийн е прекарала по-голямата част от живота си в хибернация. Тя му беше казала, че за нея онези коридори с камери са като дома от детството й. Айралийн е неговият специалист по хибернация. Тя беше тази, която му показа камерите.

Той слага ръката си върху нейната. Тя, изненадана, вдига поглед.

— Айралийн — прошепва той, — искам да направиш нещо за мен.

— Какво? — очите й са големи и блестящи.

Понякога го плаши това, колко много иска да му достави удоволствие.

— Искам отново да отида до камерите.

Тя поклаща глава.

— Приключих с тази част от живота си — казва тя и на устните й трепва усмивка.

— Нуждая се от помощта ти. Иначе нямаше да те моля за това.

— Не ме карай да се връщам там — тя прехапва долната си устна.

— Имам нужда от водач. Трябва да ми обясниш всичко това. Искам да ме заведеш до тежко охраняваната немаркирана камера.

Той не може просто да обяви какви са плановете му. Сега, когато Форстийд беше демонстрирал властта, с която разполага над него, вече няма свободата да действа както реши. Иска това посещение да остане в тайна и не знае на кого да се довери. Може да се довери на Айралийн. Освен това, може да бъде манипулирана и познава сградата.

Тя поклаща глава и затваря очи.

— Нуждая се от теб. Може да ти върна услугата по някакъв начин. Обещавам.

Тя скръства ръце на гърдите си и вторачва хладния си поглед в него:

— Без всякакви условия. Ще ми дължиш една услуга по всяко време в бъдеще.

Той е малко уплашен — не е сигурен в какво се е забъркал.

— Да. Искам да кажа, не искам да ми се налага…

— Без условия.

— Добре — отвръща той. — Можеш ли да ни вкараш там, без да ни открият?

Тя се замисля.

— С помощта на Бекли — да.

— Искам да видя дали Одуолд Белз също е бил изваден от хибернация.

— „Да вземе въздух“ — казва тя. — Така го наричаме.

Да вземе въздух. Партридж също иска да си вземе въздух.

Лайда му липсва през цялото време. През нощта, когато няма толкова много от онези противни неща, които го разсейват, е още по-лошо. Форстийд беше изпратил да му кажат, че не може да се вижда с Лайда, докато не е минала сватбата и общественият интерес не е утихнал. Щяло да бъде твърде опасно, ако слуховете за това стигнели до обществеността.

По-късно Партридж си постила да легне на дивана. Сега, когато Айралийн спи в старата спалня на Партридж, а Гласингс е в спалнята на баща му, Партридж започна да спи във всекидневната. Трудно му е да заспи. Пише писма на Лайда и ги дава на Бекли, сякаш Партридж е просто някое училищно хлапе, което праща бележки по време на час. В началото писмата му бяха кратки: Обичам те. Липсваш ми… Не й казва, че е във властта на Форстийд. Знае, че трябва да го направи, но не може. Твърде много се срамува от това. Въпреки това, писането наистина му помага да прочисти мислите си. Затова се опитва да започне да създава някакво бъдеще. Днес й пише:

Не съм се отказал от идеята за съвет. Начело на него трябва да е Преша. Брадуел трябва да отговаря за написването на новата история, на истината така, че да направим тази информация достижима до всички. Освен това, нуждаем се от някого като Ел Капитан, който да поеме военните. Те ще са ни все още нужни, за да продължим да опазваме мира…

Скоро ще мога да се измъкна. Обещавам… Когато отново сме заедно, всичко ще бъде наред.

Той знае, че Лайда се страхува за бъдещето. Нормално е да е така. Всичко е толкова несигурно. Той си мисли за хората навън, които опитаха да се самоубият, за нападението над несретниците, за бебетата, подредени в инкубаторите в очакване на Новия рай на баща му, за замразените хора и за всички оцелели навън, разпръснати по цялото земно кълбо.

Всичко това толкова му тежи, че започва да се чувства невероятно нищожен.

Днес, както обикновено, предава крадешком на Бекли най-новото писмо — той охранява входната врата. Партридж се пита дали Лайда му е написала нещо в отговор.

Отговорът е същият, както винаги.

— Още не — поклаща глава Бекли, след което пъха писмото в джоба на гърдите си.

— А как е тя? — пита Партридж.

— През повечето време тя стои в детската стая. Украсява я, за да те изненада. Не пуска никого вътре.

Партридж си я представя как боядисва стените и украсява кошчето, за да има с какво да се занимава. Това може да изглежда като нещо приятно, но той познава Лайда достатъчно добре, за да знае, че тя също се чувства като затворена в клетка.

Появява се още един пазач и Партридж се връща на дивана. Вкопчва ръцете си една в друга толкова силно, че те започват да треперят. Не е това, каквото искаше. Това не е неговият живот. Власт — той има цялата власт, с която би могъл да разполага, и въпреки това е безсилен.

Той си спомня, че веднъж беше попитал баща си дали Бог е истински. Баща му беше отвърнал, че в крайна сметка всъщност няма значение дали Бог е истински, или не.

— Религията ни държи заедно. Църквата е важна. Тя ни дава ред и структура. Тя е най-доброто място за узаконяване на една политика от най-високо място. Тя научава масите за разликата между доброто и злото.

Има толкова много правила: в кого трябва и в кого не трябва да се влюбваш, как и кога да се жениш, какво можеш и не можеш да обсъждаш или поставяш под въпрос дори в дома си, как да възпитаваш децата си, така че никога да не нарушават никакви правила… Имаше и цели книги, посветени на това как да бъдеш добра съпруга и майка.

Партридж си казва, че това не е вярно. Правилата са направени от хората. Бог е важен. Хората знаят в сърцата си разликата между доброто и злото, стига да я потърсят там. Религиите изкривяват доброто и злото. Разликите, измислени от тях, трябва да бъдат проповядвани, защото не са естествени. Защо иначе хората биха мислили, че баща му е бил добър човек и ще скърбят за смъртта му, освен ако някой не е наблъскал в главите им представата за неговата доброта? Религията беше един от многото инструменти на баща му. Той го използваше добре.

— Господи — прошепва Партридж.

Това е всичко, което има. Просто една дума.