Джулиана Багът
Изпепелени (6)

Лайда
Оригами

Работникът по ремонта е жилав и висок и има дълги крайници. Лайда си го представя извън Купола като ловец или боклукчия. Всъщност той може би ще се справи добре там, отвън. Когато обаче взема счупеното кълбо — коледния й подарък от Партридж, тя забелязва колко нежни и бледи са ръцете му. Той държи кълбото толкова деликатно, че тя разбира, че е уплашен. Дали от нея? Беше се появил толкова бързо, че вероятно молбата й беше минала по някакъв специален канал. Дали той знае, че тя и Партридж са… Какви? Че тя му е любовница ли? Каква всъщност е?

Тя знае с какви думи наричат хората бременните, неомъжени момичета като нея — пропаднала, обезчестена, жалка… По общо мнение тези влюбени момичета са залавяни. Лайда е чувала само слухове. Някои момичета изчезнаха от академията и носеха лъскави перуки, когато се върнаха, тъй като главите им бяха обръснати — изглеждаха бледи и уплашени като смалени порцеланови подобия на предишните им личности.

Държаха ги заключени в рехабилитационния^[1] център. Лайда добре си го спомняше — самотната й килия с фалшиво осветление, редиците с хапчета, специалистите с папки, включително и собствената й майка, която работеше там и почти не я поглеждаше, защото изгаряше от срам. Какво ли мисли майка й за нея сега? Не беше дошла да я посети, въпреки че сигурно знае, че Лайда е тук: в този апартамент, който Партридж й беше намерил — Партридж с неговото новооткрито могъщество.

Сега, докато гледа треперещите ръце на ремонтния работник, Лайда осъзнава, че и тя също притежава странна сила, която не разбира. Може би смятат момичетата, които са пропаднали като нея, за луди и отделени от обществото по начин, който не може да бъде поправен, и затова правилата вече не са приложими за тях. Има ли някаква свобода в това, че е пропаднала, макар да е заключена тук, далеч от очите на останалите или просто връзката й с Партридж й дава тази сила? Не може да прочете какво се крие зад нервността на работника по ремонтите.

Косата на Лайда расте отново. Тя прибира по един малък кичур зад всяко ухо.

— Благодаря, че дойде толкова бързо — казва тя, решила малко да го поизпита. — На всички ли оплаквания отговаряте толкова бързо?

— Тези кълба са специални — казва той и повдига кълбото. — Нямаме много обаждания за тях. Всъщност аз работех върху прототипа им — името му е Бойд, напечатано е върху табелката, закачена на ризата му. — Това беше първата ми работа, след като излязох от академията.

Кълбото е малко електронно устройство, което позволява на Лайда да променя декора в стаята — дори и картините, които се появяват като изгледи от редицата прозорци. По този начин апартаментът може внезапно да създаде усещането, че се намира в някаква версия на Кайро, Париж, Канарските острови или Швейцарските Алпи и така до безкрай, показвайки все места, съществували преди.

— Знаеш как наистина работи това нещо? — пита го Лайда.

— Да, разбира се. Би трябвало да е доста просто да се ремонтира — той отнася кълбото до малката, покрита със стъкло, маса в трапезарията и изважда малък комплект инструменти. — Имате ли нещо против да работя тук?

— Нямам нищо против — отвръща тя. — Искаш ли нещо за пиене?

Бойд бързо вдига поглед към нея и след това извръща очи.

— Не… Не, благодаря Ви. Много сте любезна, но не, благодаря — той бързо сяда, изчервява се и навежда глава над кълбото. Той е толкова смутен, че Лайда се чуди дали не си мисли, че тя флиртува с него, опитвайки се да го съблазни. Може би останалите мислят, че тя е не толкова жалка, колкото опасна. Предпочита да е така.

Тя си сипва чаша вода и сяда на масата срещу него.

— Разкажи ми как работи.

— В действителност е сложно. Може би трябва да гледате възпоменателната служба. В работата всички я гледахме, но тогава получих това спешно повикване, така че…

— Спешно? Не зная нищо за това.

— Това е единствената причина да пропусна предаването, което е задължително да се гледа. В момента го излъчват на живо до всеки дом. Мисля, че би трябвало да…

— Вече не е нужно да правя онова, което се очаква от мен. Това да бъдеш отхвърлен от обществото си има и положителна страна.

Той отривисто поклаща глава и след това бързо кима:

— Въпреки това, може би трябва да го пуснем. Нали разбирате — те знаят какво е включено и какво не е. Просто ще се чувствам по-спокойно, ако предаването е пуснато. Искам да кажа… Нали разбирате?

Лайда става и отива до телевизора, но не го включва. Знае какво ще види — Партридж, който продължава да живее в лъжа. Той ще бъде с Айралийн, може би дори ще държи ръката й. На Бъдни вечер той й обеща, че това скоро ще свърши, че някой се занимава с този въпрос, така че Лайда и Партридж могат да се появят заедно. Последния път, когато се видяха преди няколко дни, й обеща, че това ще стане само след още няколко дни, най-много седмица. Стаята беше настроена на изглед от Кайро и през прозореца на спалнята се виждаха осветените от лунна светлина пирамиди, когато той й призна, че е убил баща си. Не й каза подробности — само това, че не го е искал, но му се е наложило да го направи. Сега, след като е живяла сред майките и е започнала да проумява какво означава оцеляването на най-първично ниво, тя вече разбира тези неща. Но въпреки това, признанието му я накара да почувства празнота дълбоко в себе си. Да, извършеното от него беше правилно. Тя не се съмнява, че Партридж е почувствал, че трябва да го стори — за да оцелее или да поправи неправдите от миналото, или за да направи промяната вътре в Купола възможна. Но също така убийството беше и грешно. Дори и да беше благородно, това бе неоспорим факт, който променя човека. Сега Партридж е различен. Тя го почувства, преди той да й признае за убийството, но веднага след признанието му тя разбра, че това беше причината за промяната. Промяна, която беше почти недоловима.

— И Лайда — каза й той, — от всичко това трябва да произлезе нещо добро. Просто трябва да е така.

Тя разбра, че той иска това неправилно нещо, което е сторил, да даде началото на нещо правилно.

Да, наистина, когато се върна в Купола, всичко това му се струпа на главата — включително и Айралийн. Вината не беше негова. Лайда му вярва, но понякога се чуди колко ли упорито се бори той за нея. Без съмнение Айралийн е красива по начин, по който и Лайда искаше да бъде, но не беше. Тя решава да не мисли за това.

— Ще го включите ли? — пита Бойд отново.

Но тя не му обръща внимание. Навежда се ниско над екрана и вижда собственото си отражение. Лицето й се е закръглило и устните й са по-пълни — сякаш тялото й знае какво предстои.

Чува се бръмченето на системата за филтриране и въпреки това въздухът не й достига — има чувството, че едва успява да си поеме дъх. И все още й се гади понякога. Библиотеката е заредена с книги за бременността и раждането. Тя не е Лайда — тя е утробата, носеща в себе си Уилъкс.

— Мога да го включа без звук, Бойд. Съгласен ли си на такъв компромис?

Партридж й беше казал какво се говори на тези церемонии, а тя не може да понася тези словоизлияния на обожание.

— Наистина мисля, че ние трябва…

Тя го поглежда ядосано. Все още носи в себе си свирепостта, на която я бяха научили майките — нещо, което винаги беше притежавала, но никога не беше използвала.

— Добре — натъртва тя.

Тя включва телевизора и на него се появява Партридж, който се здрависва и приема съболезнования. Говорителят разказва кои са хората, които се редят на опашката, как те са служили на Купола или какви са били техните взаимоотношения с Уилъкс. Тя спира звука.

— Можеш ли да препрограмираш кълбото? — пита тя Бойд.

— Какво имате предвид? Защо бихте искали да правите това? — той оглежда стаята и Лайда знае, че мъжът търси камерите за наблюдение. Партридж я увери, че е забранил тук да се слагат всякакви записващи устройства. Но Лайда има своите съмнения, а сигурно и Бойд.

— Искам да добавиш един свят. Можеш ли да го направиш?

— Ако алгоритмите са били измислени, да. Има много съкратени процедури. Всъщност устройството е създадено така, че някой лаик^[2] да може да избира доста лесно между различните опции. Уилъкс искаше те да бъдат направени евтини и удобни за всеки. Все още са малко скъпи, за да може хората да си ги подаряват като бонбони, но ще се стигне и дотам. Къде искате да Ви отведе?

Тя си представя вятъра, който разпръсква пепелта, студените сенки, които усещаше на самия ръб на закърнялата гора, и снега. Господи! Да, сивият сняг, който се сипеше от небето.

— Искам света отвън.

Бойд застива. Ръцете му замръзват.

— Онова отвън? — той рязко си поема дъх.

Тя присвива очи и го поглежда:

— Да.

— Но защо? — той поглежда надолу към кълбото и след това насочва поглед към телевизора, сякаш лицата там могат да го видят в тази стая и да чуят този разговор. Лайда също поглежда нататък. Едно малко момче поздравява Партридж. Тя вижда красивата му ръка, съвършеното му лице, което е толкова чисто и гладко, че изглежда почти нереално.

— Как е там, навън? — пита мъжът с тих глас.

— Трудно е да се обясни — отвръща Лайда. — Не си спомням преди, затова бях изненадана от въздуха и от това колко бързо върти разни неща. Истинското слънце — скрито е от облаци, но е удивително. И луната също — като ярка лампа в небето. Хората, зверовете, пясъчните създания, уродливостите и гротеската… Не можеш да си представиш каква красота има в техния живот. Всичко е мръсно и истинско. Няма нищо фалшиво и стерилно. Такъв е… просто животът. Разбираш ли какво имам предвид?

Бойд започва да плаче. По бузите му се стичат две сълзи. Той не ги избърсва.

— Спомням си го — казва той. — Малко по-възрастен съм от теб, така че отговорът на въпроса ти е „да“. Зная за какво говориш. Обичах да се катеря по дърветата. Веднъж дори паднах от едно и счупих една кост в ръката си — той стиска юмрука си. — Понякога, когато лежа в леглото си през нощта, си спомням какво е усещането да падаш през въздуха и да се удариш силно в калната земя. Не можех да дишам. Бях си изкарал въздуха. Но просто гледах нагоре към синьото небе. Имаше облаци — големи, дебели, бели облаци, които се движеха наистина бързо по небето — той поклаща глава. — Дяволите да го вземат!

Лайда отива до масата и слага ръката си върху неговата.

— Искам взривения свят. Искам истината в него — казва тя. — Ще го направиш ли за мен? Вятър, пепел, пръст, тъмни облаци и всичко наоколо изгорено, овъглено и изпочупено.

— Не зная — отвръща той и хвърля поглед към Форстийд, който току-що е приключил обръщението си и слиза от трибуната. — Не мисля, че трябва да…

— Мисля, че трябва да направиш онова, което ти кажа да направиш — прекъсва го Лайда.

Не е сигурна дали това ще свърши работа. Дали този работник по ремонта е над нейния социален статус, защото е пропаднала, или е под него, защото нейното бебе е Уилъкс? Йерархията на Купола е стриктна, но тя не знае какъв е нейният случай.

— Знаеш ли коя съм аз? Знаеш ли кой е шефът? — казва тя с равен тон, опитвайки се гласът й да звучи безразлично и да не трепери толкова.

Идва ред на Партридж да говори. Той ще каже репликите си, които ще завършат по начина, по който завършват винаги: Надявам се, че всички ние можем да гледаме към бъдещето с увереност и надежда. Лайда му помагаше за тези редове. Може би трябва да изтъкне това пред Бойд. Тя отива до телевизора и усилва звука.

Но Партридж не казва онова, което казва обикновено. Той обяснява на хората, че баща му е масов убиец, нарича ги „овце“. Не, не „овце“, а „публика“. Казва им, че са съучастници. Иска от тях да признаят истината. Как иначе биха могли да вървят напред към бъдещето? Сърцето на Лайда започва да бие лудо в гърдите й. Дължим го на оцелелите… На самите себе си. Можем да се справим по-добре. Той продължава да говори — за Новия рай, за прошка… Екранът угасва.

Лайда едва успява да си поеме дъх. Партридж го направи. Каза истината. Тя е развълнувана и зашеметена. Това е неговото оправдание. Тя иска да каже на майките и на всичките несретници извън Купола. Иска да го изкрещи на Брадуел, Преша, Ел Капитан и Хелмут. Той го направи!

Но освен това, тя е и уплашена. Това означава промяна — огромна, стремителна промяна. Бъдещето. Тя слага ръка върху корема си. Започна втория месец от бременността й. Тя се чувства подпухнала — първият признак, че тялото й ще започне да наедрява. Бъдещето, светът, в който техните деца ще живеят — те току-що са се променили и придобили нова форма.

Тя се връща при масата и поглежда Бойд.

— И ти ли…? — тя не довършва изречението.

Просто иска да се убеди, че има още един свидетел, че не е полудяла.

— Да — отвръща Бойд.

— Всичко ще се промени — казва му тя, макар че стомахът й се е свил и тя не е сигурна дали ще се промени към по-добро, или към по-лошо. — Можеш ли да го повярваш?

Бойд се изправя. Сякаш се чувства неловко заради ръста си и дългурестите си ръце. Закрива с ръце устата си и поклаща глава.

— Какво има, Бойд?

Той не помръдва.

— Какво има? — той е непознат, но въпреки това тя се протяга, сграбчва ръцете му и ги сваля от устата му. — Кажи ми!

Той бавно затваря очи и след това ги отваря отново.

— Беше твърде рано — прошепва той. — Не сме готови.

— Ние?

Той бръква в джоба си с дясната ръка и след това стиска нейната, сякаш току-що са се срещнали. Тя усеща натиска на нещо, което той слага в дланта й. Взема го и го скрива в стиснатата си ръка, след което сяда на един от столовете в трапезарията. Бавно се навежда и през стъклото на масата вижда малко парче хартия — оригами във формата на лебед.

Тя вдига поглед към Бойд. Той е един от тях. Част е от революционното движение вътре в Купола — спящите клетки, които са на страната на майката на Партридж и които искат да унищожат Купола. Сякаш мълчаливите й молитви бяха получили отговор. Чувства се свързана с нещо, което е по-голямо от тях двамата с Партридж.

Тя скрива малкия хартиен лебед в юмрука си и пъха ръка в джоба си. Мисли си: Твърде скоро? Не сме готови? Дали Партридж току-що не беше направил ужасна грешка? Чувства се потресена.

— Но това е хубаво — казва тя. — Той ще им каже и за нас. Нали това се очакваше от него — той трябваше да каже истината.

Бойд поглежда надолу към ръката й в джоба.

Сега лебедът я плаши. Тя го изважда, завърта го в ръцете си и вижда края на дума под едното крило. Разгъва го. Там има съобщение:

Гласингс се нуждае от помощта ти. Спаси го.

Не е ли Гласингс този, който трябваше да помогне на Партридж? Партридж се надяваше да се свърже с Гласингс и се опитваше да го открие. Той се нуждае от Гласингс, а сега ще трябва първо да го спаси ли? Нелегалната мрежа, за която само преди мигове се надяваха, че може да им помогне, сега изглежда много крехка.

— Той ми обеща, че… — започва Лайда.

… Че ще каже на всички за нея и бебето. Той й беше обещал, че ще могат да са открито заедно. Но тя знае, че сега всичко се е променило. Той беше казал истината, но сега се оказва, че е било твърде рано. Дали някога щеше да настъпи подходящият момент да каже онова, което имаше да каже? Сега тя е разгневена и уплашена. Какво ще стане с бъдещето?

Бойд не иска от нея да довърши изречението си. Той знае, че не може да стори нищо, за да й помогне.

Лайда слага лебеда в джоба си. Тя поглежда Бойд.

— Ще предам това съобщение, но в замяна ти ще трябва да направиш нещо за мен.

— Разбира се.

— Програмирай кълбото, както те помолих — казва тя на Бойд. — Ще го направиш ли за мен?

— Да, госпожице Мерц, разбира се — отвръща той. — Ще направя каквото ми кажете. Това ми е работата.