Джулиана Багът
Изпепелени (5)

Партридж
В памет

Пред редицата на опечалените желанието на Партридж да признае за смъртта на баща си става все по-силно. Опечалените се приближават към него, като че ли са върху някаква поточна линия. От двете му страни стои охрана. Бекли, на когото беше започнал да се доверява, е от дясната му страна. Той беше предложил да избутва хората встрани, но Партридж иска да изглежда като достъпен лидер — истински и човешки. А може би това е част от наказанието му… Собствената му скръб е така преизпълнена с гняв, че трудно може да се нарече мъка. Така че той трябва да приеме скръбта на другите — превръща се в нещо като нейно хранилище или склад.

Партридж оглежда дългата редица за Арвин Уийд. Тази възпоменателна церемония е запазена за високопоставените личности, а очевидно Уийд се е превърнал в такава. В академията бяха приятели — не бяха чак толкова близки, но все пак… Арвин беше мозъкът на техния клас. Всъщност той се оказа по-умен, отколкото някой някога беше предполагал. Той беше личният лекар на бащата на Партридж — човекът, който щеше да трансплантира мозъка на баща му в тялото на Партридж. Такъв беше планът за безсмъртие на баща му, който щеше да доведе до смъртта на Партридж. Уийд извърши аутопсията на баща му и обяви, че той е умрял от естествена смърт, но Партридж не го беше виждал оттогава. Той се чуди дали Уийд знае истината, дали е прикрил убийството, извършено от Партридж, и дали може да му има доверие. Партридж има нужда от съюзници.

Освен това, Уийд може би е единственият човек, когото той може да попита за „малките реликви“ на баща си — телата, които Елъри Уилъкс държеше в летаргия — замразени, но все още живи — в сградата, където Партридж живееше преди смъртта на баща си. Уийд може би знае кои са хората, затворени там, долу, и как могат да бъдат освободени. Дядото на Преша е един от тях, както и Джарв Холенбек, който е просто малко дете. Бащата на Партридж го оставяше за уикендите при господин и госпожа Холенбек, които работеха във факултета на академията, и той се беше привързал към тях.

Господин Хартли, един стар съсед, беше следващият в редицата. Зад Хартли е съпругата му, а после капитан Уестинг и семейство Елмсфорд. Синовете им са на възрастта на Партридж — той ги познаваше от академията. Сега те са в Специалните сили. Очите и на двамата са насълзени — може би защото скърбят за баща му или пък защото Партридж им напомня, че по някакъв начин са загубили синовете си. Той не е сигурен в отговора. Стискат здраво ръката на Партридж между двете си ръце. Потупват го по рамото и го прегръщат толкова силно, че той може да усети миризмата на пудра и одеколон. Плачат и вадят книжни кърпички: той от джоба си, а тя от дамската си чанта. После и двамата си издухват носовете.

Някои водят децата си, защото това е единствената им възможност някога да се доближат толкова до новия лидер — наследника.

— Стиснете ръката му — подканват те децата си. — Хайде, вървете!

— Толкова съжаляваме.

— Това е такава загуба.

— Понасяте го толкова добре. Той би се гордял с Вас.

Той иска да им каже, че са прави — баща му наистина би се гордял с него. Когато един убиец е убит от собствения си син, когото той винаги е смятал за слаб и безполезен, дали у него не би припламнала гордост, точно преди да умре?

Партридж все още мрази баща си. Може ли човек да мрази онзи, който го е принудил да го убие? Принуден — така се чувстваше. Не му изглежда правилно и въпреки това точно тази беше причината толкова много да мрази баща си в момента.

Партридж наблюдава как една млада майка, която придържа към себе си малкото си дете, поставя едната си ръка върху стъкленото ограждение, заобикалящо урната на баща му. Тънките ребра под черната й рокля се свиват, докато ридае. Един от операторите от екипа дава в близък план набразденото й от сълзи лице и детето, което сякаш разбира, че случващото се около него е тъжно.

Баща му не заслужава тези излияния.

Аз го убих — иска да каже Партридж. — Аз го убих и вие трябва да ми благодарите.

След това, когато най-малко го очаква, пред него застава Арвин Уийд. Партридж сграбчва ръката на Уийд и го придърпва към себе си, за да го прегърне.

— Искам да ми направиш една услуга — прошепва той. — Онези хора, които са замразени. Знаеш ли за тях?

Това е всичко, което успява да каже, преди прегръдката да приключи.

— Добре — кима Уийд.

Партридж поглежда към опашката от опечалени, охраната и Форстийд, който стои недалеч и разговаря с Пърди. Как да му каже това, което иска, с всички тези хора наоколо?

— Академията ми липсва — казва той. — Как са господин и госпожа Холенбек? — господин Холенбек преподава естествени науки. Госпожа Холенбек преподава местно изкуство в девическата академия. — А децата им?

Уийд кима, сякаш разбира, че замразените хора и семейство Холенбек са свързани.

— Мисля, че са добре.

— Провери как са заради мен. Особено малкия Джарв. Той ми липсва — спомня си как е открил Джарв в редицата от затворени в стъкло креватчета с яйцевидна форма, в които имаше деца с тръби в устите и с кожа, покрита с ледени кристалчета.

— Съжалявам за загубата ти. Предполагам, че почти е невъзможно човек да се справи с нещо такова — казва Уийд.

Дали има предвид смъртта на баща му, или факта, че Партридж го е убил?

— Приятно ми е да те видя, Арвин — след това, сякаш завладян от емоциите, той отново сграбчва Уийд в прегръдките си.

— Белз — прошепва Партридж. — Той е възрастен човек. Измъкни и него от замразяването.

След това пуска Арвин.

Уийд кимва и се кани да се отдалечи, когато Партридж казва:

— Почакай. Чул ли си нещо за старите ни учители от академията?

— Какво?

— Нали се сещаш — учителите ни. Поддържаш ли връзка с някого от тях? — иска му се Арвин да спомене Гласингс.

Уийд поклаща глава.

— Сякаш ми остава някакво време за това — казва той. — Онова, което зная, е, че няма да ги намериш тук.

Той е прав. Професорите от академията не са достатъчно отбрани, за да попаднат в тази тълпа от поканени. Арвин се отдалечава. На Партридж му се иска да разполагаха с повече време и възможност за уединение.

Следващият в редицата е едно десетгодишно момче. То носи костюм в синия цвят на флота и вратовръзка на райета. Не казва нито дума, а просто отдава чест на Партридж.

— По-полека — казва Партридж. — Свободно.

Момчето стои като замръзнало на мястото си. Къде ли са родителите му?

— Можеш да се отпуснеш — казва Партридж.

Един от операторите улавя момента и се приближава, за да снима хлапето в близък план. Сега на Партридж не му остава друго, освен да приеме отдаването на чест. Става ясно обаче, че момчето очаква той също да му отдаде чест в отговор. Партридж няма да го направи: не иска да го смятат за военен лидер, не иска да има нещо общо със световната война и унищожението. Протяга ръка и разрошва косата на хлапето.

— Хайде, върви — меко казва той. — Още малко и ще настъпи времето за служба, нали?

Момчето вдига ръка и докосва главата си там, където Партридж я е докоснал.

Операторът дава близък план на Партридж. Той гледа право напред, отказвайки да погледне директно в камерата.

Истината — казва си той. — Време е за истината.

Накрая опашката започва да намалява и Партридж е ескортиран до предната редица на залата. Айралийн е там. Тя му действа шокиращо: изправената й стойка, млечнобялата кожа на фона на черната й, траурна рокля — изглежда, че тя има неограничено количество от тях — и съвършените й черти, контрастиращи с меката тъга на изражението й. Той специално поиска тя да не идва и въпреки това тя беше тук. Айралийн беше възпитана да бъде съвършената съпруга, която прави онова, което й е казано. Беше инструктирана за ролята си толкова старателно, че изглеждаше винаги подготвена, но зад тази фасада мотивите й оставаха скрити. Партридж рядко разбира какво наистина иска тя. Дали са поискали от нея да си тръгне, а тя учтиво е отказала? Това беше напълно възможно. Айралийн може тихомълком да убеди хората да направят или да не направят почти всяко нещо с такъв успех, че накрая те си тръгват, вярвайки, че току-що са я убедили как да постъпи, а не обратното.

Майка й седи до нея — Мими почти не е на себе си. Очите й, ококорени от страх, се стрелкат из стаята, сякаш се е загубила. Мястото до Айралийн е празно — запазено, разбира се, за Партридж.

Той сяда и се навежда към нея, прошепвайки:

— Казах им да те пуснат да си отидеш у дома. Вече присъства на твърде много от тези церемонии. Съвсем сериозно… Ако искаш, можеш да си вървиш.

Тя докосва коляното му.

— И двамата имате нужда от мен тук — казва тя, имайки предвид Партридж и майка си.

— Всъщност аз съм добре — той се оглежда наоколо за друго място наблизо, но всички са заети.

— Баща ти би искал да е така — усмихва се тъжно тя.

Точно това е объркващата част. Айралийн знае, че той е убил баща си. Тя е тази, която му донесе отровното хапче. Така че защо си мисли, че баща му би се развълнувал от това, че синът му прави неща, които той, бащата, би искал синът му да направи?

— Ще ми се и Гласингс да беше поканен — казва той.

Името я стряска.

— Чух, че вече не идва за часовете — прошепва тя. — Кабинетът му също е опразнен.

— Откъде знаеш това? Кой ти каза?

— Имам някои приятели, Партридж. Баща ти се погрижи в академията да има няколко момичета, които да ме познават достатъчно добре. Трябва да имам някого, към когото да се обърна, когато имам нужда от шаферки.

— Шаферки? Айралийн, знаеш, че…

— Не съм казала, че ще се женя за теб, нали? — тя докосва косата си, за да се увери, че е идеално права.

Той разкопчава сакото си.

— Съжалявам, не исках да…

— Гласингс ще се появи, когато се нуждаеш от него. Независимо от това, къде е избягал сега.

— Надявам се — казва Партридж.

Но това, че Гласингс е изчезнал, го кара да се чувства неспокоен. Човек няма къде да избяга вътре в Купола. Съвсем никъде.

Някой от задния ред се протяга и стиска рамото му. Партридж се обръща и вижда един от отдавнашните приятели на баща си, с когото заедно са създали Купола — Уолтън Егерт. Бащата на Партридж и останалите създатели го наричаха Герти.

— Дръж се, Партридж — казва той. — Чуваш ли ме? Дръж се, синко!

Партридж поглежда през рамо и отвръща:

— Благодаря ти, Герти. Много ти благодаря.

Ако баща му беше жив, никога нямаше да му позволи да нарича Уолтън Егерт с прякора му. Това е политическа игра. По този начин Партридж му казва: Сега аз съм по-старши от теб. Така че не се дръж покровителствено с мен.

Герти схваща намека.

— Разбира се — отвръща той. — Можеш да разчиташ на мен.

След което се обляга сковано на стола си и се оглежда наляво и надясно, за да види кой друг е чул разговора им. Няколко души са го чули и извръщат погледи, сякаш за да не го накарат да се чувства още по-неловко. В този момент Партридж осъзнава, че ще трябва да прави същото нещо още хиляди пъти по толкова много различни начини.

На подиума се качват важни хора, които говорят за самоотвержеността на баща му, неговата интелигентност и способност да прозре бъдещето, но най-вече за това, колко са му задължени, че е спасил живота им. Речите на тези церемонии винаги карат Партридж да се чувства неудобно и тази вечер не е изключение.

Един от съветниците на баща му се навежда към микрофона и казва:

— Уилъкс спаси всеки един от нас от смърт, от осакатяване. Не е нужно да живеем сред онези несретници — всички те са убийци, изнасилвачи и чудовища. Ние бяхме избрани. Нека завинаги бъдем достойни за този избор! — той вдига ръка и посочва Партридж. — Сега имаме нов водач. Единственият оцелял син на Уилъкс. Води ни! — казва той на Партридж. — Води ни и ни защитавай! Ти си тук до нас в това размирно време на тъга и мъка, това време на промени. Благодаря ти, че се изправи и зае мястото на баща си.

Всички в стаята се обръщат и поглеждат към Партридж. Операторът насочва камерата към лицето му. Той усеща, че се изчервява и въпреки това отвътре е студен. Лицето му е замръзнало. Очите му се местят от едната камера към другата. Айралийн леко го сбутва с лакът. Той кимва и махва на мъжа върху подиума. Камерите се завъртат отново, вече не са насочени към него и едва тогава той може да си поеме въздух.

Партридж си казва, че всичко, което трябва да стори, е да стане след речта на Форстийд и да каже своите реплики: Тук съм да представлявам семейството си. Баща ми е мъртъв и сега е време да излекуваме скръбта си. Благодаря ви, че дойдохте, и се надявам, че всички ние да можем да гледаме към бъдещето с увереност и надежда. Това е единственото, върху което той и Хопс успяха да постигнат съгласие. Партридж вече не може да издържа повече. Казва си, че това е почти краят. Чува гласа на Герти в главата си: „Дръж се синко!“. Това само кара стомахът му да закъркори.

Форстийд взема микрофона. Казва онова, което казва винаги:

— Елъри Уилъкс беше най-изтъкнатият интелектуалец на своето поколение. Човек на науката, мечтател и иноватор…

Гласът му е идеално модулиран. Очите му се просълзяват точно в подходящия момент, но челюстта му е смело издадена напред. В един момент гласът му прозвучава толкова прочувствено, че Партридж започва да се чуди дали този човек наистина не е обичал баща му. Уилъкс беше харизматичен^[1] човек, въпреки че стоеше зад планирането на случващото се преди Детонациите. Как иначе би могъл да натрупа такава необуздана сила?

Партридж все още чува думите на Форстийд: „Баща ти не беше просто най-големият масов убиец в историята. Той беше най-успешният…“. Пред това ли се прекланяха някои от хората тук?

Докато говори, очите на Форстийд блуждаят из тълпата и след това се спират на Партридж.

— Да не забравяме какво е сторил за нас и да отнесем неговия завет с нас в бъдещето.

По гърба на Партридж се стича пот. Той не иска заветът на баща му да бъде пренесен в бъдещето. И ето че идва неговият ред да застане на микрофона — сякаш той е човекът, който ще отнесе този завет в бъдещето, и по всеобщо мнение това е точно така. Партридж се изправя и минава покрай поредицата от увеличени фотографии, които започват с годините на баща му като кадет в Най-добрите от най-добрите, когато създал Седемте, влюбил се в майката на Партридж и може би започнал леко да полудява — вероятно вече е бил започнал да показва първите признаци на маниакалното си поведение, нарцисизъм^[2], и може би малко от добрата старомодна параноя. После снимките продължават с негови фотографии като главен инженер на Купола, стоящ до не един президент, и после по-скорошни негови снимки вътре в Купола, докато произнася речи, застанал пред най-скорошния елитен корпус на Специалните сили. Накрая има една негова фотография, на която той е прегърнал двамата си сина. Партридж, застанал от едната страна, изглежда дългурест и слаб за годините си и е присвил загрижено вежди като някой мъж на средна възраст. Седж, застанал от другата страна, е висок и широкоплещест — беше преминал рано през пубертета. Той стои изправен и се усмихва на камерата. Тримата стоят пред коледното дърво. Вероятно това е първата им Коледа след Детонациите. Изглеждат като хора, които са преминали през изпитание, оцелели са и сега се чувстват в безопасност. Какво е това на лицата им — облекчение или гордост?

Партридж отива до подиума, който е поставен за излъчването на живо. Поглежда към аудиторията, но не успява да види почти нищо заради блясъка на ярките прожектори. Забелязва Мими, която го гледа със замъглени очи. Застаналата до нея Айралийн му се усмихва със стиснати устни и му кимва окуражаващо. Форстийд стои до стената заедно с Пърди и Хопс.

Сякаш ти нямаш вече свои собствени лъжи, Партридж. Ако ще започваш начисто, защо не започнеш от самия себе си?

Той се прокашля в стиснатия си юмрук, след това отваря уста, за да каже репликите, които са му дадени: Тук съм да представлявам семейството си. Баща ми е мъртъв и сега е време да излекуваме скръбта си… Но когато започва да говори, думите, които са на езика му, са по-простички: Аз убих баща си.

Той се паникьосва. Какво ще каже на тези хора? Камерите са насочени към него — сякаш е заобиколен от огромни очи, вперени в него. Там, отвън, Лайда го гледа. Всички го гледат. Всъщност това е първият път, когато се обръща към всички хора от Купола.

Първият път.

Истината.

Няма значение какво иска Лебедът от него и какво очаква Гласингс. Така или иначе, никой от тях не се е свързвал с него след смъртта на баща му. Защо? Той не знае, но знае, че сега той ръководи нещата. Той е водачът и е време той да води.

Представя си как Брадуел гледа този запис някой ден. Ами ако той свърши, заключен в шкафа му заедно с всичко други стари неща, които е пазил в тайна? Чува как Преша се чуди на глас дали той притежава достатъчно кураж и Ел Капитан, който му крещи: Кажи го! Кажи им! От какво се страхуваш? Най-лошото вече се случи на нас.

По дяволите! Един ден ще се превърне в баща си — скоро. Собственото му дете може да види записа на този момент някога в далечното бъдеще.

Той поглежда към залата и забелязва Герти, който е твърде стар, за да изглежда толкова засрамен, но въпреки това изглежда точно така и бързо свежда поглед към коленете си. Партридж не иска да му се налага да изпраща послание на всеки един Герти в Купола. Не. По дяволите! Сега е моментът.

Той отново отваря уста. Ако ги лишиш от тяхната лъжа, те ще се самоунищожат. Не може да продължава с тази лъжа. Трябва също да може и да се погледне в огледалото.

— Благодаря на всички, че дойдохте — казва той и хвърля поглед на Хопс, който изглежда приятно изненадан.

Хопс искаше от него да е по-разговорлив, но лицето на Форстийд потъмнява. Той знае, че това излизане извън сценария не вещае нищо добро. Тези хора харесват последователността и нормалността…

Партридж си поема дълбоко дъх и се вкопчва в подиума.

— Ето и истината за баща ми такава, каквато е. Той беше човекът, организирал Детонациите. Той беше масов убиец — Партридж усеща как въздухът в стаята сякаш се сгъстява и става тих и неподвижен. — Бях извън Купола. Срещнах се с хора, които знаят истината, включително и собствената ми майка. Баща ми я уби, както и брат ми. Бях свидетел на това.

Внезапно има усещането, че това е най-важното нещо — да свидетелства. В ума му се появяват откъслечни спомени за майка му, Седж и експлозията. Поглежда надолу към подиума и отново вдига очи към морето от пребледнели лица, които го гледат с широко отворени очи. Вижда Айралийн. В очите й проблясват сълзи. Тя едва-едва поклаща глава, молейки го да спре, но той вече не може да го стори.

— Единствената причина, поради която се налагаше всички вие да бъдете спасени, беше тази, че той взриви света такъв, какъвто го познавахме. Баща ми ви е спасил, защото е искал да изпепели цялата земя и да започне отначало.

Форстийд избутва Хопс и Пърди и тръгва нагоре по пътеката между редовете седалки към задната част на залата — може би търси човека, който отговаря за камерите.

Партридж започва да говори по-бързо:

— Защо да започва отначало сам? В допълнение към това, че ще разполага с нисшата класа от сраснати и съсипани несретници за слуги, защо да няма на разположение и повече или по-малко подбрано население от овце с еднакво мислене, които да поведе към някаква нова версия на планетата, управлявана еднолично от него? Вие бяхте неговите овце — той поклаща глава. — Не, той не беше овчар. Не и по този начин. Вие всъщност не бяхте неговите овце. Вие бяхте неговата публика. Всички ние сме съучастници. Позволихме Детонациите да се случат. Трябва да сме честни. Как иначе бихме могли да вървим напред към бъдещето, ако не можем да признаем поне истината от миналото?

Майката на Айралийн, Мими, става от стола си и се отправя към пътеката, повтаряйки:

— Не мога да понеса това! Не мога да го понеса!

Айралийн бърза след нея.

И други се изправят, опитват се да си тръгнат и дърпат хората около себе си да ги последват.

Партридж изгубва Форстийд от поглед под светлината на прожекторите в задната част на залата, но сега чува гласа му:

— Спри микрофона! Спри го!

Вече се надигат много гласове, но Партридж продължава:

— Дължим го на оцелелите там, отвън — онези, които наричаме несретници. Дължим го и на самите себе си. Можем да се справим по-добре. Можем да се отправим към един Нов рай с всичките си загуби. Можем вече да почувстваме, че сме техни длъжници. Най-сетне можем да изпитаме чувство за вина. Ако го направим, тогава може би — само може би — можем да получим прошка. Искам всеки от вас да знае…

Микрофонът прекъсва. Прожекторите угасват. Сега Партридж може да види по-голяма част от публиката. Онези, които все още седят на местата си, са зашеметени. Лицата им са увиснали от изненада, очите им са разширени от страх. Момчето, което му беше отдало чест преди малко, седи до майка си, която е закрила ушите си с ръце.

Тихо е. Операторите се отдалечават от камерите, които вече не работят.

— Искам всеки от вас да знае — продължава Партридж, — че ще построя мост между чистите и несретниците — от вътрешността на Купола към външния свят. Ще поправя нещата така, че когато се отправим към Новия рай, да не бъдем… — Форстийд се втурва към него. Вика охраната, но няма власт над тях. Те изпълняват единствено нарежданията на Партридж. — Да не бъдем тирани и потисници. Трябва да кажем истината така, че да можем да простим на себе си и един на друг, и да се надяваме, че ще ни бъде простено от онези, които оставихме там, навън — от онези, които оставихме да умират.

В този момент Форстийд застава до него, останал без дъх от тичане. Той сграбчва ръката на Партридж и леко го блъсва назад.

— Всичко е наред — спокойно му казва Партридж. — Вече приключих.

Той слиза от сцената, разхлабва вратовръзката си и тръгва по средната пътека. Охранителите се затичват да го настигнат и застават от двете му страни. Той минава през преддверието и блъсва двойната врата, за да я отвори.

Но не се озовава отвън. Никога не е отвън.

За момент не е сигурен накъде отива, но всъщност го знае. Иска да разбере дали Лайда е видяла предаването. Иска да види единствения човек, който ще го разбере, който знае, че е сторил онова, което е правилно.

Каквото и бъдеще да го очаква, той ще го изгради около нея. Това е следващата истина, която трябва да стигне до хората. Ще принуди Хопс да го стори. Истините трябва да бъдат изричани една по една, докато остане последната — тази, че е убил баща си. Нея ще запази.