Джулиана Багът
Изпепелени (49)

Преша
Сигнус

Лайда трепери дълбоко отвътре. Едва се държи на краката си. Преша я придържа.

— Трябва да те изкараме навън. Ще те затворят и ще ти вземат бебето, щом се роди.

Лайда кимва. Дали вече знае, че това е истина? Дори и да не го е знаела, то не я изненадва.

— Искам да се върна при майките. Това място… То не може да бъде спасено.

— Чуй ме! Разполагаме със средствата да съборим Купола.

— Наистина ли ще го направите? Можете ли?

— Ако Партридж се обърне срещу нас, може да ни се наложи да го направим — отвръща Преша. — Брадуел и Ел Капитан са отвън и чакат да им изпратя съобщение.

— Очакват съобщение, за да разрушат Купола? Как ще им го изпратиш?

— Не зная. Мислех, че ще получа помощ, щом като дойда тук.

— Сигнус — казва Лайда. — Те са тук. Те са последователите на майка ти. Мисля, че те могат да ни помогнат.

— Някой от Сигнус ме посрещна още щом като влязох в Купола.

— Можем да се опитаме да ги накараме да ни помогнат. Зная, че можем — казва Лайда. — Какво ще се казва в съобщението?

— Ами още не съм готова да го изпратя. Лекарството е у мен — отвръща Преша. — Трябва да го занеса на някого, който знае какво да прави с него. Все още можем да спасим хора — оцелелите. Можем да ги направим отново цели. Не можем да разрушим Купола, преди да съм се опитала да дам това на някого, на когото можем да се доверим.

— Да, но какво съобщение ще изпратиш? Какво ще се казва в него? — пита Лайда.

— Ще е съобщение, което може да идва само от мен.

— Кодирано съобщение?

Преша кимва.

— Ще кажа на Брадуел, че не сме оцелели по случайност. Това е началото, не краят. Ще му кажа да направи онова, което трябва да направи. Той ще разбере, че съобщението е от мен и че е време да го събори. Може би ще е някаква рисунка — тя си спомня за съзвездието Сигнус, последователите на майка й, която по някакъв начин продължава да е с нея. — Може би лебед.

— Мисля, че мога да открия някого, който може да ми помогне да го изпратим — казва Лайда.

— Не съм сигурна, че ще дойде правилният момент, в който да го направя. Просто Партридж сякаш го няма. Просто го няма…

— Наистина го няма — съгласява се Лайда. — Наистина.

— Партридж ми каза, че дядо ми е при него и че той ще го върне от мъртвите. Възможно ли е това, Лайда? Възможно ли е? — Преша се страхува, че Лайда ще потвърди, че е възможно, но също така се страхува, че тя може и да го отрече.

— Това ли чакаш всъщност, за да им кажеш да разрушат Купола? Дядо ти? — Лайда си поема дъх на пресекулки.

— Възможно ли е той да е още жив? Моля те, кажи ми.

— Тук могат да правят неща, които изглеждат добри, но всъщност са ужасни, Преша. Разбираш ли ме? Ужасни — тя започва да плаче, този път по-силно и гръдният й кош се свива конвулсивно. — Изпрати съобщението! Изпрати го!

Преша я прегръща и нежно я залюлява.

— Още не. Дай ми време.

— Тогава ми направи една малка услуга — прошепва Лайда с треперещ глас.

— Каква е тя?

— Кажи на пазача, че кълбото е счупено.

— Кълбото?

— Кълбото кара картините в стаите да се въртят. Не мога да го обясня. Просто ми обещай.

— Лайда, точно в момента трябва да се съсредоточим върху…

— Просто му кажи! — изкрещява Лайда.

— Добре — колкото се може по-меко се съгласява Преша. — Ще му кажа. Всичко е наред. Всичко ще бъде наред.

— Толкова съм уморена — прошепва Лайда. — Не мога да спя.

— Аз съм тук — успокоява я Преша. — Сега ще можеш да спиш. Аз съм тук.