Джулиана Багът
Изпепелени (1)

Пролог
Брадуел

Знае какъв ще е краят. Може да го види почти толкова ясно, колкото и началото.

— Ще започна оттам — прошепва той към вятъра.

Усеща крилете си тежки. Перата се разрошват от някакво течение зад гърба му. Налага му се да прибере крилете си срещу вятъра, докато върви през стърнищата към стръмните скали. Иска му се да се върне назад и да се скрие, превръщайки се в малкото момче, което беше някога.

Никога на никого не беше казвал това.

Не беше спал по време на убийството на родителите си, но му се искаше да е било така.

След като мъжете бяха нахлули в къщата им, го бяха събудили звуците от боричкането и виковете на майка му — вероятно точно преди тя и баща му да бъдат застреляни. Бяха предупредили Брадуел, че някой може да нахлуе в дома им. Той скочи от леглото и се скри под него.

Видя върховете на нечии ботуши изпод кувертюрата на кревата. Те спряха за момент и тогава един от убийците — човекът, който се готвеше да убие и него — коленичи, повдигна кувертюрата и лицата им се озоваха едно срещу друго.

Брадуел не помръдваше, не смеейки да си поеме дъх. Лицето на мъжа беше издължено и ъгловато, с леко изкривена долна челюст. Очите му бяха сини.

Той остана така известно време и накрая пусна кувертюрата.

— Момчето вероятно е отишло да спи при някой приятел — каза той на другия мъж с него.

— Провери ли стаята?

— Проверих проклетата стая!

Брадуел ги чу да си тръгват, но въпреки това не излезе. Остана под леглото и се престори, че спи. Представи си, че сънува. След това отвори очи. Онова, което последва, беше частта, за която признаваше, че се е случила. Слезе в кухнята като всяка друга сутрин — това беше всичко, което мозъкът му успя да направи. Когато родителите му не се появиха, той ги извика и едва тогава започна да се паникьосва. Накрая намери телата им, които все още бяха в леглото.

Можеше да изтича при тях, когато майка му беше извикала, но вместо това се скри. Каза на Преша, че е спал по време на убийствата и искаше да повярва, че това е истината. Всъщност това беше първият път, когато трябваше да умре, но далеч не и последният. Фактът, че все още е жив, беше чиста случайност.

Брадуел се изкачва по камъните към ръба на скалите. Тъмно е, но луната е ярка. Той широко разперва криле и се навежда срещу вятъра. За момент си помисля, че вятърът ще отслабне, той ще падне надолу и ще полети.

Но той не притежава криле, които да го удържат.

Да полети. Това не е краят.

Краят е пепел и прах.

Трябваше да се превърне в мъченик като родителите си.

Беше получил назаем това време, което да прекара с братята си — Ел Капитан и Хелмут. Никога не му е било писано да се влюбва или някой да го обича като Преша. Когато мисли за нея, сякаш някой изтръгва сърцето му от гърдите. Можеше да умре заедно с нея върху замръзналата земя на онази гора. Можеше да умре заедно с братята си и кръвта им да се смеси. Но не това беше неговият край.

Тук, върху стръмните скали, той вижда края — как лежи с разкъсани гърди върху земята, сред пепелта и прахоляка на родната си земя. Истината се издига от тялото му като дълга, разгъваща се панделка, опръскана с кръвта му.

Как ще се случи? Кога?

Знае само, че не остава много време.

Вятърът плющи в крилете му и той има чувството, че се спуска стремглаво към този миг. Или пък краят му бърза да се срещне с него? Този път няма да се крие. Този път ще се затича към вика.