Джулиана Багът
Изпепелени (37)

Ел Капитан
Забогатяване

Ел Капитан беше изгубил представа за времето. Здрачаваше се, но колко ли дни бяха минали? Къде ли е Брадуел? Разрушеният, димящ град започва да се размива. Сенките настъпват като приливни вълни. Разтопените земи са тихи. Дали всички пясъчни създания са били изгорени живи? Улиците са утихнали. Той подминава купчина трупове, покрита с брезент, но вижда подаваща се изпод него сгъната изгорена ръка и вкочанен крак, в който са заседнали парчета метал.

Брадуел беше отишъл да каже на Преша, че я обича. Дали вече я беше открил? Дали някога ще се появи на мястото на срещата? Ел Капитан знае, че тя обича Брадуел и че никога няма да го обикне.

— Така е по-добре — прошепва той.

Свикнал беше да разсъждава по този начин още отпреди, когато убиваше несретници, използвайки ги като живи мишени, или когато броеше труповете след мъртвешките гуляи. По-добре да е мъртъв, отколкото да живее такъв живот, който е просто нещо като продължителна смърт.

Хелмут е мълчалив. Вероятно си спомня мрачните настроения на Ел Капитан. Той стои свит върху гърба на брат си и не помръдва, нито пък си тананика.

Ел Капитан се отправя към трезора на старата банка. Има доста голяма вероятност там долу вече да са се скрили някои оцелели. Ще им каже да се разкарат от там. Иска да бъде сам. Иска да бъде съвсем сам. Но никога няма да е така.

Той вдига яката около врата си и се приближава до една стена, която някога е била цяла сграда. Може би точно в този момент Преша и Брадуел се влюбват отново един в друг. Той си спомня как ги беше открил в каменния подлез да се целуват. Внезапно изпитва желание да блъсне Хелмут в стената, да намери някоя тояга и да го пребие с нея. Всички онези стари навици и начини да се утеши все още го привличат — властта, от която някога беше част и която беше част от него.

Той спира да върви, стиска юмруците си и вторачва поглед в небето, в което се носи дим.

Някога побоя над брат му го караше да се чувства малко по-жив. Не знае защо и как. Може би защото това беше най-близкото нещо до самонараняването.

— Нямаме нищо — прошепва Ел Капитан. — Нищо.

Той сграбчва предната част на палтото си, разтваря го и започва да крещи. Не си спомня кога за последен път е крещял така.

Върху гърба му Хелмут се свива на възел.

— Махни се от мен! — крещи Ел Капитан и започва да удря с лакти ребрата на брат си.

Той протяга ръце към раменете си, сграбчва ръцете на Хелмут и го дръпва толкова силно напред, че сам пада на колене.

— Махни се от мен! — крещи той и забива нокти в Хелмут.

— Махни се от мен! — крещи в отговор Хелмут и се дърпа назад, колкото може, гърчейки се върху влажната земя. — Махни се от мен! Махни се! Мен! Мен! Мен!

— Не, от мен! — вика Ел Капитан.

Той размахва лудешки ръце към брат си, който се извива и дърпа назад.

— Мен!

Не го е грижа за бактерията. Нищо няма значение. Усеща как залепващата лента се откъсва от кожата му.

Тогава Хелмут удря силно с юмрук брат си в челюстта. Ел Капитан е зашеметен. Той замръзва на четири крака. Хелмут вдига юмрук и го удря отново. Ел Капитан се претъркулва и блъсва брат си в земята. Хелмут започва да души Ел Капитан и продължава да го удря в главата.

— Нищо нямам! — крещи Ел Капитан на брат си. — Нищо нямам!

Хелмут продължава да го удря.

И тогава Ел Капитан спира да се бие. Той покрива главата си с ръце и оставя Хелмут да продължава да го блъска с юмруци. Хелмут се задъхва. Кокалчетата му са остри и ударите срещу брат му са силни и чести.

— Нищо нямам! — повтаря Ел Капитан отново и отново.

И тогава Хелмут казва:

— Мен, мен, мен.

Но продължава да блъска брат си, продължава да го блъска, докато силите го напускат. Накрая се отказва и се отпуска на земята, стиснал Ел Капитан за раменете. Остават да лежат така в мократа кал и да шепнат нищо и мен и после пак нищо, докато Ел Капитан вече не е сигурен кой от двамата произнася думите: Нищо. Мен. Нищо.