Джулиана Багът
Изпепелени (57)

Ел Капитан
Вест от горе

Детската площадка, където Ел Капитан и Хелмут бяха окачени върху рамката на люлката и бити, е част от начално училище. Ел Капитан лежи на едната си страна върху плесенясало импровизирано легло в онова, което някога е било библиотеката. Сега покривът й го няма и са останали само трегерите^[1] и гредите. Те са заобиколени от метални лавици за книги, някои от тях все още задръстени с обгорени и прашни останки, които някога може би са били книги. Хелмут заема по-голямата част от плоската влажна възглавница, която е толкова противна, че не създава никакво усещане за комфорт. Понякога вътре влиза някой бивш войник от ОСР, дава им да пийнат вода и бързо си тръгва.

Ел Капитан чува гласове, усеща мириса на дима от лагерните огньове. Колко ли души има там, отвън? Чуват се овце. Не, това е бебешки плач. Очите му са така подути, че са почти затворени.

Къде е Преша? В Купола. Няма я. Къде е Брадуел? Не е тук. Дали просто ги е зарязал тук, заобиколени от лавици с мъртви книги? Ел Капитан отново започва да се чувства уморен. Той задрямва и сънува.

Спомня си как майка им им четеше, спомня си големите, широки страници на книгите. Ел Капитан спи на горното легло, а Хелмут — на долното. И двамата са се свили удобно под белите чаршафи. Лято е. Чува се свистенето на въздуха от вентилатора в ъгъла, от който се разнася постоянно бръмчене. Луната сякаш е окачена на прозореца.

Когато майка им се беше разболяла, той искаше да я спаси. Когато тя си отиде, той зае мястото й. Седеше на стола й и четеше книги на Хелмут. Неговият пашкул върху горното легло вече беше празен. Когато Хелмут спеше, Ел Капитан заставаше с лице срещу вентилатора, пееше и слушаше как перките насичат гласа му.

Някой го смушква. Хелмут се размърдва на леглото зад него.

— Няколко счупени ребра. Повечето от нараняванията са натъртвания. Всички порезни рани са зашити. Да се надяваме, че вътрешните кръвоизливи са спрели — гласът е дрезгав и нисък. — Може би има няколко фрактури на краката. Трудно е да се каже.

В този момент се разнася гласът на Брадуел:

— Колко скоро ще може да се изправи и да се движи?

Ел Капитан едва вижда лицата им през полустиснатите си клепачи.

— Страдат от дехидратация, но поемат течности. Би трябвало скоро да са на крака или може би трябва да кажа да е на крака.

Във въздуха се носи прах от саждите от страниците и подвързиите. Колко ли време е минало? Ел Капитан не е сигурен дали са часове, или дни.

До него е коленичил Брадуел. Другият човек си тръгва. Брадуел приглажда куртката на Ел Капитан.

— Как се чувстваш?

— Добре — промърморва той.

— Хелмут? Ти добре ли си? — пита Брадуел.

Ел Капитан усеща кимването на главата на Хелмут.

— Добре — казва Брадуел, отдръпва се и сяда на сандъка си.

— Откъде се появи това? — пита Ел Капитан.

— Трябваше да отида до щаба, за да го взема. Нали знаеш колко важен е за мен.

— Един ден ще го зарежеш — уверява го Ел Капитан.

Той самият се отърва от миналото си. Изчисти се от него.

— Не, не и аз — Брадуел почуква с кокалчетата си по капака му. — По някакъв начин родителите ми са все още живи в този сандък. Започнах да пренаписвам техния ръкопис. Сега имаме още доказателства. Записах много неща, Кап. Трябваше да го направя. Радвам се, че си по-добре — Брадуел се изправя и пъхва ръце в джобовете си. — Тревожех се.

— Още си разтревожен — казва Ел Капитан. — Виждам го.

Брадуел оглежда стаята и скръства ръце на гърдите си.

— Върнах се до трезора.

— Защо?

— Бях скрил бактерията там, в един от отворите за депозитните кутии.

Ел Капитан има чувството, че в гърдите му се е пукнал балон.

— Слава Богу! — има чувството, че ще се разплаче. — Мислех… — решава да не признава, че я е загубил. Защо да си признава за такъв огромен провал? — Това е било умно.

— Свалих бактерията от теб, докато беше пиян. Не мислех, че си в най-добрата си форма, че да я опазиш. И времето ми стигна точно колкото да я скрия, когато те нахлуха вътре.

— Благодаря и съжалявам за това — казва Ел Капитан.

— Е, има още едно нещо — започва Брадуел.

Ел Капитан знае, че не иска да чуе това, което ще последва.

— Какво?

— Тя е изчезнала.

— Изчезнала? — повтаря Хелмут.

— Сигурен ли си, че си проверил в правилния сейф? — пита Ел Капитан. — Цялата стена беше покрита с тях.

— Проверих ги всичките — Брадуел прокарва ръце през косата си. — Някой я е взел.

— Горс?

— Говорих с всички хора, които бяха в този трезор. Сега са на моя страна. Държат се така, сякаш съм някое божество. Не е бил никой от тях. Сигурен съм в това.

На Ел Капитан му се иска да се протегне и да удуши Брадуел — събужда се старият инстинкт. Но разбира се, си спомня, че той е този, който я беше загубил. Наистина не може да обвинява Брадуел, а и точно в момента и без това няма сили да удуши когото и да било. В този миг той осъзнава какви наистина са чувствата му по отношение на бактерията. Може би в действителност е искал тя да изчезне.

— Бих се чувствал облекчен, че вече не е у нас — казва той. — Само дето това означава, че сега е в ръцете на някого другиго.

— Защо би се чувствал облекчен? — поглежда го объркано Брадуел.

— Не можем да разрушим Купола.

— Какво?

Ел Капитан иска да му каже, че му е било простено — че е чист:

— Не мога да се върна към това.

— Към кое?

— Към това да бъда, какъвто бях преди.

— Трябва да го направим, Кап.

— Защо?

— За да няма разделение. Не ти ли е омръзнало да си „нищо“? Да си нещо, оставено просто да умре?

Ел Капитан не може да го погледне в очите. Той толкова дълго е бил „нищо“, че не може да си представи нещо друго.

— Винаги ще има разделение. Винаги ще се делим на „ние“ и „те“. И ако това разделение изчезне, ще има други „ние“ и „те“.

— Те трябва да се изправят пред последствията от онова, което са сторили.

— Защо?

— Всички те чакат мен — онези, които боготворят Купола, революционерите, ОСР, дори някои от майките. „Солидарността ще ни спаси“ — ти самият каза това. Дори и боготворящите Купола вярват, че така ще могат да се присъединят към чистите по своя си сбъркан начин. Дойдоха от щаба, от града, от горите и Разтопените земи. Искат от мен да ги поведа.

Това е болезнено за Ел Капитан. През всичките тези години той се беше опитвал да събере армия, а Брадуел се появява и му я отнема. Той знае, че това не е важно, но все пак…

— Колко са?

— Твърде много, за да ги преброя. А сега нямам нищо.

Ел Капитан се изправя до седнало положение и опира гърба на Хелмут в стената.

— Преброя — повтаря Хелмут.

Може би той мисли, че трябва да знаят точно на колко хора могат да разчитат, ако накрая се наложи да влязат в някаква битка.

— Сега е моментът — казва Брадуел. — Нуждаем се от бактерията. Как иначе чистите ще се научат?

— Искаш да кажеш „как иначе ще получиш шанс да ги накажеш“? Наистина ли си играеш на Господ?

— Уилъкс си играеше на Господ, не аз — той завъртя тока на ботуша си върху мръсния под. — Преша е затворена там вътре, Кап. Да не искаш просто да я изоставя?!

— Да не би да правиш всичко това, просто за да си я върнеш обратно?

Дали Брадуел няма да излезе като герой от всичко това? Преша беше принудила Ел Капитан да постъпи както е правилно. Нали в крайна сметка той го беше направил? Това нищо ли не означава?

— Правя го, защото такава е мисията ми. Досега тя беше твоята мисия.

— Каза ми, че си ни учил на историята на сенките, защото е трябвало да се поучим от миналото, за да не го повторим. Това не е ли просто поредният по-малък апокалипсис, който този път ще се случи по твоите правила?

Брадуел сяда на земята и отпуска глава върху дланите си. Крилете му са разперени върху пода около него. Той разтърква очи. Да не би да се готви да се разплаче?

— Какво? — пита Ел Капитан. — Какво има?

— Изгубих бактерията. Напихме се, Кап. Събудихме се. Опитах се да я скрия. Сега я няма — той поглежда Ел Капитан. — Какво съм аз, Кап?

— Какво искаш да кажеш?

— Човешко същество ли съм или животно? Дали изобщо съм все още син на родителите си? Какво мислиш, че съм?

— Няма значение какво мисля аз.

— За мен има.

— Ти си пророк. Така казват някои. Може би ангел… с тези криле. Вярваш в истината. Затова Преша те обича.

— Как би могла да ме обича такъв?

— Сега знаеш как се чувствам аз.

— Как се чувствам — повтаря Хелмут. Дали и той не е влюбен в нея?

— Ти наистина я обичаш, нали?

Ел Капитан кимва. Брадуел сякаш приема това. Поради някаква странна причина той сякаш дори се радва да го чуе.

— Още не е изпратила съобщение, нали? Имаме време. Може би ще можем да открием бактерията.

— Може би — съгласява се Брадуел.

— Вест от горе — казва Ел Капитан, спомняйки си думите на Брадуел. — Все още има малко време.

— От горе — повтаря Хелмут. — От горе.

Ел Капитан го усеща как се извива назад и гледа нагоре към небето през съборения покрив на книжарницата.

— От горе — повтаря отново той.

— Знаем, Хелмут. Знаем. Млъкни, чу ли?! — сопва се Ел Капитан.

— От горе! — вика отново Хелмут и след това сграбчва брадичката на Ел Капитан и я вдига нагоре.

— Махни се! — тросва се отново Ел Капитан.

Хелмут посочва небето.

Ел Капитан неохотно вдига поглед. Брадуел прави същото.

И тогава забелязват малка точка, която се движи в кръг и постепенно се спуска надолу, размахвайки криле.

— Какво е това? — пита Брадуел.

Малкото нещо цвърчи и се спуска по спирала.

Всички зяпват, когато виждат фините му метални криле, които се размахват все по-близо до тях.

Фридъл.

Той се приземява върху леглото на Ел Капитан и повдига криле. Хелмут протяга ръка. Фридъл скача върху нея. Хелмут го вдига нагоре и Ел Капитан вижда малкия бял край на парче хартия, пъхнато в тялото му.

Съобщение.