Джулиана Багът
Изпепелени (12)

Преша
Зъби и биещи сърца

Нощ е. Преша не може да спи. Дивите кучета вият толкова остро и безнадеждно, че Преша си представя как се стягат ребрата им при всеки вой. Дали кучетата се сближават помежду си?

Минаха два дни, откакто сключиха сделка с Кели. По всеобщо мнение въздушният кораб е готов и те ще си тръгнат утре. Кели даде на Ел Капитан бактерията в заключена метална кутия. Той ще ги изпрати до въздушния кораб. Корабът е вече зареден с провизии. Един от хората на Кели щеше да пререже основната лоза както въжето, което някога го държеше привързан във вътрешността на крехката, рушаща се сграда на Капитолия^[1], и всички останали щяха да се отпуснат.

Щяха да се отправят към дома.

Но какъв ли е домът сега? Уилъкс е мъртъв и всичко е различно. Партридж ръководи Купола. Взел е властта. Как ли го е направил? Дали Партридж е бил в състояние да заповяда баща му да бъде убит и да даде някакво окончателно нареждане за това, или Уилъкс е умрял в съня си? Спокойна смърт, която Преша нямаше как да реши, че той заслужава. Дали границите между двата свята, границите на самия Купол, могат да бъдат премахнати, ако Партридж наистина е начело?

Трябва да се върнат, за да спасят Уилда и останалите деца. Остава им да се надяват, че сега Куполът ще работи с тях. Хейстингс също е там — ако е още жив — и за него се грижат оцелелите, които живеят в Увеселителния парк на Лудия Джон. Той беше загубил крака си и много кръв. Трябва да го вземат със себе си.

След срещата с Кели вратата й вече не се заключва — може би за да установи усещане за взаимно доверие. Освен това къде да отиде? В изпълнената с вой нощ ли?

През цепнатината под вратата се вижда светлината от коридора. Понякога надзирателките минават и тя потъмнява за миг, преди да се появи отново. На стената свети червеният алармен бутон. Тя се вторачва в него, сякаш е далечна звезда. Огънят в камината е угаснал. Останала е само пепел, купчина въглени — като у дома. Стаята е студена, но тя се свива под завивките, за да се стопли.

Брадуел й каза, че се държи егоистично. Нима след всичко, през което бяха преминали, той иска отмъщение? Тя се чуди как тази промяна на тялото му — тези масивни, тежки криле — го беше направила чужд на самия него. Виждала е това да се случва и преди. Хората, които идваха при дядо й, за да закърпи той плътта им, вече страдаха от някаква уродливост, някакво срастване и се бяха приспособили към него. Но понякога това второ нараняване — дали ще е крак, осакатен в Мъртвите полета, ръка, ухапана от звяр, или някаква друга деформация — им идваше в повече и те не можеха да го понесат. Сякаш душата веднъж можеше да се приспособи към тялото, което вижда, дори и промяната да беше радикална. Но втори или трети път?

Дали Брадуел все още е човекът, в когото тя се беше влюбила? Може би тя иска да вярва, че той се е променил, защото така е по-лесно, отколкото да мисли, че той си е все същият, но просто не иска да й прости. Или пък вече не я обича… Между тези възможности има съществена разлика.

Тя знае, че той никога не би опитал — особено с помощта на Купола — да махне крилете си. Беше лудост от нейна страна, че изобщо повдигна този въпрос, когато бяха в хамбара. Но тя наистина мислеше онова, което каза. Той не можеше да взема решение от името на останалите оцелели.

Обръща се към стената, затваря очи и си казва, че иска да сънува. Сънищата й са изпълнени с носеща се пепел, сякаш някаква част дълбоко в нея тъгува за дома.

Но след няколко минути прозвучава далечен алармен сигнал, чийто вой нараства. Тя се обръща към вратата. По коридора отекват стъпки.

Включва се друга аларма. Този път по-близо — на същия етаж.

Кучетата вече не вият. Какво се е случило с тях?

Преша става от леглото и бързо се облича. Докато навлича ботушите си, Феделма отваря вратата.

— Бързо! — вика тя. — Има нападение. Трябва да тръгнете сега!

— Да тръгнем!

— Да отидете чак до въздушния кораб — тя държи малка раница.

— Но може би можем да останем тук и да помогнем — Преша се втурва към вратата.

— Добрали са се до децата. Три от тях липсват. Не можете да ни помогнете. Трябва да вървите.

Преша вижда някакъв проблясък — в другата ръка на жената има нож. Феделма го вдига и й го подава с дръжката напред.

— Вземи го. Лозата е отбелязана с червено — онази, която трябва да прережеш.

— Как ще я открия?

— Някой е дал на братята фенерче.

— Ел Капитан и Хелмут?

— Те те чакат в дъното на стълбището.

— А Брадуел?

— Той тръгна сам. Не беше мъдро, но не можахме да го спрем. Имаме си собствени неприятности.

Феделма бърка в малката раница и изважда малка кутия, подобна на тази, в която Кели държеше бактерията, но тази е по-тънка и дълга. Тя бързо я отваря и показва на Преша мускала — единствената останала частица от делото, на което майка й беше посветила целия си живот; могъщата смес, която тя беше инжектирала в птиците на гърба на Брадуел и която беше спасила от бункера на майка си. Мускалът лежи във вдлъбнатина върху кадифето, с което е облицована кутията, и до него има малка, сгъната хартийка.

— Мускалът и формулата! — възкликва Преша.

— Да — отвръща Феделма, затваря кутията и я закопчава. — Нали не си мислеше, че ще ги задържим?

Феделма пъхва кутията в раницата и я подава на Преша.

Преша пристяга ремъците върху раменете си и пъхва ножа между колана и панталоните си.

— Благодаря ти — казва тя, — за всичко.

— Бъди внимателна там, отвън. Не се оставяй на страха. Той ги привлича.

— Кого?

— Имахме толкова много мъртви. Толкова много. А Барт Кели мислеше, че може да създаде сила, която да създава добро — порода, която да излезе навън и да избие яростните същества, които ни нападаха отново и отново. Но той ги създаде и отгледа с глад, който беше твърде силен. Да, те убиваха другите, но сега някога мъртвите се обърнаха срещу нас. Бъди внимателна — Феделма разтваря ръце и бързо и грубо прегръща Преша, след което се отдръпва. — Особено се пази от мъглата. Понякога има биещо сърце.

Биещо сърце.

— Някога мъртвите? Той е използвал мъртъвците. Създавал ги е и ги е отглеждал…

— Те крадат децата ни. Пази се от зъбите в мрака!

— И мъглата има биещо сърце… — Преша е уплашена и объркана.

— Не мога да ти обясня по-добре от това. Върви!

Преша се затичва към стълбището и прескача по две стъпала наведнъж. На последната площадка открива Ел Капитан и Хелмут, които стоят до вратата и я чакат. В ръката на Ел Капитан има фенерче.

— Готова ли си? — пита Ел Капитан.

— Чухте ли какво има там, отвън?

— Чух достатъчно — отвръща той.

— Достатъчно — повтаря Хелмут.

— Готова съм — казва Преша.

— Моите оръжия ми липсват — признава Ел Капитан. — Надявам се, че са ги върнали обратно във въздушния кораб.

— Надявам се, че ще успеем да стигнем до кораба — казва Преша.

Ел Капитан отваря вратата.

„Мъглата има биещо сърце.“

„Пази се от зъбите в мрака!“

Из полето бродят хора с фенерчета и викат изчезналите деца.

— Карвън! Дермот! Сейдли! — отекват някои от виковете от гората.

Светлината на тяхното собствено фенерче се плъзва по полето и после към близките гъсталаци и дървета.

— Не трябва да показваме страх — предупреждава ги Преша. — Онези, които отвлякоха децата, го усещат.

— Като кучетата.

— Къде изчезнаха кучетата? — пита Преша. — Спряха да вият.

— Не искам да зная. А ти?

— Не искам да зная — като ехо повтаря Хелмут.

— Барт Кели е създал тези същества — обяснява Преша. — Онези, които са взели децата.

Ел Капитан кимва:

— Тогава Кели получава онова, което е заслужил.

— Не непременно — възразява Преша.

— Не получаваме ли ние онова, което сме заслужили, Хелмут? — пита Ел Капитан. — Не жънем ли онова, което сме посели?

— Жънем — казва Хелмут. — Сеем. Жънем. Сеем. Жънем…

Ел Капитан не казва на Хелмут да млъкне. Той го оставя да продължи да повтаря тези думи отново и отново, което не е присъщо за Кап.

Но Преша също не му казва да спре. „Сеем. Жънем. Сеем. Жънем…“ — звучи като напева на някаква магия. Може би това ще ги запази в безопасност. Ако не друго, поне диктува ритъма на техните крачки, така че да продължават да се движат бързо.

Насочват се към гората, където започват да се появяват лозите. Те все още плашат Преша. Тя се движи на разстояние от местата, където растат, гъсто преплетени. Сенките от двете страни на пътеката са тъмни. Гласовете, викащи Карвън, Дермот и Сейдли вече са се отдалечили. Дали трите деца са еднакви? Какво ли е да живееш с живи и дишащи огледални отражения на самия себе си — чак до нивото на твоята ДНК? Дали са още живи?

Преша също се ослушва за децата, в случай че са някъде тук, отвън, и просто са се загубили.

— Разбра ли как изглеждат? — пита Ел Капитан.

— Децата ли? — пита Преша.

— Децата? Какво? Не. Съществата на Кели. Онези мъртвите, които е развъждал.

— Жънем. Сеем… — продължава Хелмут. — Жънем. Сеем…

— Не — отвръща Преша и пристяга ремъците на раницата си. — Не зная как изглеждат. Трябваше да попитам.

Тя се чуди дали да не му каже за това, че мракът има зъби, а мъглата — биещо сърце. Но е смутена от това, че знае тези глупости, вместо да получи описанието им, което сега изглежда като най-практичното и очевидно нещо, което е могла да попита.

Изкачват се нагоре по хълма. Въздушният кораб не е далеч. Всъщност Ел Капитан вдига лъча на фенерчето нагоре през дърветата и осветяват поляната, където той, Хелмут и Брадуел кървяха почти до смърт сред лозите.

— Жънем. Сеем. Жънем. Сеем… — вече по-бързо повтаря Хелмут.

С мъка си пробиват път през последните дървета и тръгват по поляната. Върху нея се е спуснала мъгла.

„Мъглата има биещо сърце.“

Острият блясък на фенерчето се сблъсква с мъгливия въздух.

От другия край на поляната се чува вик. Дали е човешки? Трудно е да се каже. Дете ли е? Карвън, Дърмот и Сейдли — Преша си представя как ги открива там, обвити от лозите.

Ел Капитан загася светлината и мракът сякаш се втурва към тях от всички страни. В този момент усеща ръката на Ел Капитан върху своята. Тя е груба и покрита с мазоли.

— Оттук — казва й той.

Тя чува как Хелмут неспокойно се размърдва върху гърба му.

Разнася се нов вик.

Очите й бавно се приспособяват към лунната светлина. Те тръгват към една горичка и спират. Ел Капитан пуска ръката й и усещането за сигурност, което той й дава, започва да й липсва.

— Те са тук — казва Ел Капитан.

— Не трябва да се страхуваме. Нали си спомняте? — напомня им Преша. — Не показвайте страх!

— Жънем, сеем… — прошепва Хелмут.

Преша кимва, но не може да контролира собствения си страх. Никой не може.

— Можем да се промъкнем покрай тях — прошепва Ел Капитан. — Въздушният кораб е на петдесет стъпки разстояние. Можем да го направим.

— Ами ако децата са при тях?

— Имаме повече хора за спасяване от три изгубени деца.

— Но къде е Брадуел?

— Да се надяваме, че е вече там.

— А ако не е?

Ел Капитан не отговаря.

— Трябва да се движим бързо — предупреждава той.

— Да тръгваме — казва Преша.

Ел Капитан започва да тича. Преша отблъсква един клон и го следва. Трудно е да се движиш сред дърветата при толкова малко светлина, но скоро Преша, която е бърза и задъхана, успява едва да различи закръглената сфера на небесния кораб, притиснат здраво към земята от вкоренилите се лози.

Тя чува нов вик и се обръща.

Не вижда нищо друго, освен бързо сгъстяващата се мъгла и дърветата.

После внезапно забелязва бързо движеща се сянка.

Тя се обръща напред и се затичва, но се спъва и пада. Поглежда назад и вижда мъртво и разкъсано диво куче.

Дивите кучета не вият, защото не могат. Те са мъртви.

Ел Капитан дрезгаво прошепва името й. Тя скача на крака. Не може да го види през мъглата. Само за секунди тя е станала толкова гъста, че Преша е заобиколена от бяла стена.

Чува се нов остър вик и след това друг, който сякаш му отговаря.

Тя започва да се движи с всичката бързина, на която е способна. Сега, когато видимостта е толкова малка, това е по-трудно. Трябва да протяга напред ръката си с главата на куклата, за да намира пътя между дънерите на дърветата.

Сега аз съм плячката — мисли си тя, когато одира дланта си върху грубата кора. Трябва да опази металната кутия в раницата си. Трябва да стигне до въздушния кораб.

Тя чува звук от стъпки зад гърба си. Рязко се обръща, но там няма нищо. Държи очите си широко отворени, сякаш това ще й помогне да вижда, но не е така. Бяло. Всичко около нея е бяло.

Пробива си път между дърветата, но тогава нещо докосва раницата й. Тя се втурва напред — далеч от него.

— Кап! — вика тя. — Кап!

Страх. Тя показва страх.

Вижда лъча на фенерчето му, но в тази гъста мъгла то осветява само белотата й.

— Кап! — може би той ще успее да я проследи по гласа.

Една дълга и тънка ръка се протяга и я хваща за лакътя. Тя изкрещява и се опитва да се освободи. Ръката е нашарена с белезите на дебели набързо съшити шевове, които се простират по дължината на вените й. Преша се дърпа назад, но нещо дръпва ръката й така силно, че рамото й е пронизано от остра болка. Въпреки това тя успява да се задържи на крака.

Чува странни, гърлени звуци — зов и отговор. Още няколко звука се чуват пред нея и след това други зад гърба й.

— Кап! — крещи тя. — Тук!

Светлината продължава да се плъзга покрай нея. Виковете отекват наоколо във всички посоки. Колко ли са? Какво са сторили с децата? Къде е Брадуел?

Една ръка сграбчва другото й рамо. Този път тя дръпва ръката към себе си и тогава внезапно се появява лице с едра челюст и обратна захапка, изпити страни и тънка, изгорена кожа. Съществото разтваря устата си, показва пожълтелите си зъби и кожата се опъва — изопната, лъскава и мокра от влажния въздух. Зъбите му щракват. Очите му са слепи и блуждаещи. То я иска в мъглата, защото тук тя е почти толкова сляпа като него.

Тя си представя зъбите, които дълбаят в плътта и мускулите й. Опитва се да се освободи, но от гъстата мъгла се появяват други ръце, които я сграбчват. Хватката им е твърде силна. Колко са? Пет, шест? Тя не е сигурна. Събарят я на земята. Тя се гърчи и рита, но въпреки това те успяват да я задържат по гръб. Преша усеща острите очертания на металната кутия, съдържаща мускала и формулата. Земята е студена и влажна. Тя успява да извика Ел Капитан.

— Кап! Кап!

Дали е тук?

— Преша! — вика той.

Тя се обръща по посока на гласа му и вижда единствено фенерчето му, което пада и подскача, след което угасва.

Тя прошепва името му, когато две лица се надвесват над нея. Върху кожата им има петна потъмняла кръв — от тръните, дивите кучета или…

— Къде са децата? — пита ги Преша.

Те, изглежда, не я разбират. Едно от тях се протяга и докосва челото й. Прокарва студената си, костелива ръка надолу по лицето й. Тя се дърпа назад, но ръката я следва. Стиска здраво устните си. Едно от тях държи главата й да не мърда с необикновено силната си хватка и притиска едната страна на лицето й в пръстта. Но съществата са някак странно спокойни. Движат се бавно. Тя се надява да открие слабостта им или нещо да отвлече вниманието им.

В този момент започват да си тананикат — еднообразно и без мелодия. Едно от тях нежно докосва косата й. Това я смразява.

Може би не искат да я убият.

Може би я искат.

И тогава тя започва да се бори с всички сили. Рита с крака във въздуха и уцелва едно от съществата в гърдите. Успява да се изтъркаля встрани от другото. Ноктите му се забиват в ръката й. Рамото й е изкълчено. Тя се изправя на крака. Това, че не може да вижда ясно, я кара да се чувства обърквана и дезориентирана. Сърцето й бие до пръсване. „Мъглата има биещо сърце“ — нейното собствено, което тупти лудо.

Тя изважда ножа си и го насочва пред себе си. Мъглата изтънява, когато има бриз, и тя успява да ги види — макар и само за миг. Около нея се движат четири от съществата. Разбира се, те не могат да видят ножа, но сякаш реагират на енергичността й. Видът им е уродлив, крайниците им са с различна дължина и походката им е олюляваща се. Белезите им са следи, изгаряния и дебели, възлести струпеи от Детонациите, но също и белези от шевовете. Тя може да ги разпознае. Дядо й беше собственик на погребално бюро, шиеше плът и беше известен с акуратната си работа. Тези шевове бяха направени набързо и нехайно. Белезите преминаваха по раменете им и надолу по ръцете и гърдите на някои от тях.

Те душеха въздуха за миризмата й. Дали усещаха страха й и слабата увереност, която й даваше острието? Дали и други щяха да я надушат? Мъртъвците, които Кели беше развъждал — в тях имаше нещо животинско. Дали бяха създадени да бъдат жестоки месоядни, да изпитват неутолима жажда за кръв? Бяха почти голи, като се изключат някакви направени от мъх палта, които да им държат топло. Сега тя вижда, че една женска се е отделила от останалите, сякаш е усетила нещо, което е далеч.

Преша отстъпва няколко крачки назад. Болката в рамото й се увеличава с всяка стъпка. Те знаят, че тя се движи. Правят една крачка към нея и след това бързо спират. Дали са усетили ножа? Дали мъглата и влагата в нея не ги свързва всичките като някаква паяжина?

— Кап! Хелмут! — вика Преша. — По дяволите! Къде сте?

И тогава тя чува слабо ехо:

— По дяволите! Къде сте?

Хелмут — поне той е жив, но гласът му звучи задавено. Дали това не беше надушила женската във въздуха — още плячка?

Преша размахва ножа към съществата, ръмжейки като животно, след което се обръща и побягва колкото краката я държат, макар че не може да вижда добре. Пъха ножа си обратно в колана и протяга напред здравата си ръка. Всеки път, когато усети дърво, се хваща и издърпва покрай него. Чува ги след себе си, сякаш дишат тежко ниско над земята. Дали не тичат на четири крака?

— Хелмут! Обади се!

— Обади се! Обади се! — повтаря Хелмут.

Приближава се.

— Продължавай да викаш!

— Да викаш — крещи Хелмут.

Тогава тя чува ръмжене. Изважда отново ножа. Мъглата се разнася достатъчно, за да види, че едно от съществата е съборило Ел Капитан и Хелмут на земята. Ноктестите му ръце са върху гърлото на Ел Капитан.

Но съществото сигурно е усетило Преша — може би чрез вибрацията в гъстия въздух. Мъглата има биещо сърце.

Този път тя се движи решително и се затичва към създанието с нож в ръката. То отскача от Ел Капитан и Хелмут и въпреки изцъклените си очи има достатъчно незасегнати сетива, за да избегне атаката й. И тогава то я сграбчва с едно бързо движение за китката с такава сила, че тя изпуска ножа. Сега вече Преша не разполага с нищо.

Ел Капитан мъчително си поема дъх и успява да се изправи. Хелмут също отваря уста, макар че може би просто повтаря онова, което прави брат му.

Останалите четири същества са привлечени от случващото се и започват да ги обикалят в кръг.

Все още задъхан, Ел Капитан казва с дрезгав глас:

— Благодаря ти.

— За какво? — пита Преша и притиска ръка към ребрата си. — След малко ще бъдем изядени.

— Така е.

— Изядени! — крещи Хелмут, колкото му глас държи. — Изядени!

Съществата му крещят в отговор, издавайки някакво подобие на лай и грачене. Продължават да обикалят — някои на четири крака, други изправени. Завесата от мъгла понякога се разтваря и разкрива дебелите им бедра с шевове по тях, покритите им с мъх гърбове и лъщящото бяло на очите им.

— Искам да знаеш нещо — казва Ел Капитан.

— Какво?

— Не бих постъпил като Брадуел. Бих ти простил веднага.

Тя го поглежда с широко отворени очи, опитвайки се да различи изражението му през мъглата.

— Ако ти беше човекът, който стоеше там с мен, аз винаги бих останал — винаги.

Това е нещото, в което Преша иска да вярва — онази любов, която остава, каквото и да се случи. Това е признание, което идва от погрешния човек. Сякаш усетил за какво си мисли, Ел Капитан казва:

— Не се тревожи. Не е нужно да имаш същите чувства към мен. Просто имах нужда да го кажа.

— Да, разбирам — отвръща Преша.

Иска й се да извика „Да, да, да!“, защото той направи така, че тя да се чувства малко по-добре. Накара я да изпита усещане, че поне донякъде е получила прошка.

— Доволен съм, че мъглата е тук — казва той. — Така няма да се наложи да гледаме как убиват другия.

— Убиват? — прошепва Хелмут.

Съществата започват да издават ниско и дълбоко ръмжене. Тя е готова да се разплаче не защото е уплашена, макар че е, а защото Ел Капитан заслужава да бъде обичан по начина, по който той обича нея. Грешно е да умре, без да е имал това. Не е честно. Тя иска да му каже, че го обича. Защо не? Скоро ще умрат. Но тя не може да го каже, освен ако е истина. Самата истина.

— Ти си добър — вместо това казва тя. — Ти наистина си изпълнен с добрина, Кап. Хелмут също.

— Аха — казва той, — разбирам.

Гласът му изневерява. Тя се страхува, че само е направила нещата по-лоши.

Съществата се осмеляват да се доближат още. Те протягат и драскат с ръце към тях. Разкъсват панталоните на Преша, якето й. Едно от тях одира бузата на Хелмут. Кръвта започва да се стича по врата му. Ел Капитан удря с юмрук едно от тях, но останалите започват да вият и да щракат с челюсти близо до лицето му.

Когато в мъглата за кратко се образува пролука, това е достатъчно за Преша, за да се прицели и изрита едно от съществата с ботушите си, но то бързо и невъзмутимо се изправя. Преша усеща как ръка хваща първо единия, а после и другия й крак и тежко се строполява. След това е съборен и Ел Капитан. И двамата се борят, ритат и драскат, отбранявайки се, но от това няма голяма полза. Лицата на съществата се появяват и изчезват в мъглата — белезите им, зъбите и слепите им очи.

— Не искам да умра по този начин! — изкрещява Преша и си спомня за Брадуел — не иска да умре, без да е получила прошка.

— Не искам да умра! — крещи Хелмут.

— Преша! — крещи Ел Капитан, опитвайки се да пълзи към нея. — Преша!

Но няма полза. Съществата са създадени да бъдат силни и жестоки. Преша си спомня осакатеното диво куче. Така ще изглежда тя след няколко минути — сигурна е в това.

И тогава тя чува гласа на Брадуел:

— Назад! Махнете се от тях! — той се бори с едно от създанията, но тогава и другите рязко вдигат глави по посока на шума.

Започват да тичат към мястото, където молекулите са се раздвижили — там, откъдето се чува новото биещо сърце. Тя вижда редицата от светлинки на Финън, които премигват в мъглата.

— Тичайте! — крещи Брадуел. — Качете се на кораба! Аз ще ви настигна там!

— Няма да се справиш! — вика Преша.

Ел Капитан започва да тича.

— Довери му се! — крещи той и се насочва към кораба. — Ще го освободя, за да сме готови за излитане. Хайде!

— Не! — крещи Преша.

Страхът й кара някои от съществата да се обърнат към нея. Тя чува ръмженето им все по-близо.

След това чува и как Брадуел се бори упорито. Крилете му са широко разперени и пляскат във въздуха. Финън издава писклив звук, който никога преди не е чувала.

— Върви! — вика Брадуел. — Преша, тръгвай!

— Няма да те оставя!

Размахващите му се криле създават вятър, който разнася мъглата и я кара да се вдигне. Тя вижда още от съществата и изритва в корема най-близкото от тях, застанало на четири крака. То издава стон, но после бързо скача на крака. Крилете на Брадуел продължават да избутват мъглата, която се носи на вълни. Тогава изведнъж съществото започва да изглежда объркано и наистина сляпо. Още едно протяга ръце и започва да опипва невиждащо въздуха.

— Продължавай да размахваш крилете си! — задъхано крещи Преша. — Те имат нужда мъглата да е постоянно около тях, за да усетят къде се намират и къде сме ние.

Той започва да бие с криле по-силно и сега мъглата навсякъде около тях започва да се разнася. Тя никога не е виждала крилете на Брадуел напълно разперени — те са масивни и силни. Иска й се да му каже, че точно така е трябвало винаги да изглежда. Колкото и да е погрешно онова, което му беше сторила, колкото и неправилно да изглежда, точно в този момент той е такъв и няма нищо по-красиво от това.

Съществата побягват, търсейки мъглата, която е смисълът на техния живот, и отстъпват към дърветата.

Брадуел спира да размахва крилете си. Те се сгъват плътно върху гърба му. И тогава остават само те двамата, загледани един в друг през изтъняващата мъгла.