Саймън Бекет
Кървави белези (8)

5

На следващата сутрин, когато Матилде идва в таванското помещение, вече съм си събрал багажа и съм готов да потегля. Знам кой е още преди да се е появила, вече съм се научил да разпознавам равномерните й стъпки, както и шляпането на джапанките на Гретхен. Погледът й спира върху приготвената раница до леглото ми, но дори и да си прави някакви изводи, ги запазва за себе си. Носи табла, върху която има чиния с храна и чиста превръзка. Тази сутрин ми е приготвила нещо специално — чаша с кафе, от която се вдига пара.

— Донесох ти закуската — казва тя и оставя таблата. — Може ли да ти сменя превръзката?

Сядам на матрака и навивам крачола на дънките си. Превръзката е прокъсана и мръсна от неуспешната ми среднощна екскурзия. Ако не беше така, нямаше да е трудно да реша, че съм сънувал. На дневна светлина споменът за безмълвната колекция от статуи ми се струва нереален и вече съм убеден, че писъкът, който чух, е бил просто лисица. Може би се е хванала в някой от капаните на Арно.

Съчувствам й.

— Ще ме закараш ли до пътя? — питам, когато Матилде започва да размотава бинта.

Изобщо не коментира факта, че е изцапан.

— Заминаваш ли?

— Веднага след закуска. Искам да тръгна рано.

Решението бе напълно оформено в съзнанието ми, когато се събудих. Щом успях да стигна до гората и да се върна обратно, значи съм в състояние да пътувам. Бих могъл да отида до пътя пеша, но какъв е смисълът да се изморявам още от самото начало. Все още не знам какво ще правя и къде ще отида, но последната ми разправия с Арно ме убеди, че е по-добре да рискувам и да се махна от фермата, отколкото да остана тук.

Матилде продължава да размотава бинта.

— Сигурен ли си?

— Ако ме закараш до пътя, ще мога да продължа на стоп.

— Както кажеш.

Макар да нямам причина, изпитвам разочарование от липсата на реакция от нейна страна. Наблюдавам я, докато сваля превръзката и отстранява марлите. След като и последната е свалена, с облекчение забелязвам, че състоянието на крака ми не се е влошило. Всъщност дори изглежда по-добре, отокът е намалял, а раните не са толкова ужасни.

— Не изглежда чак толкова зле, нали? — питам с надежда да потвърди.

Матилде не отговаря. Внимателно завърта крака ми на едната страна, после на другата и леко докосва отвора на една от раните.

— Боли ли?

— Не — отвръщам и продължавам да я наблюдавам, докато преглежда крака ми. — Всичко наред ли е?

Не ми отговаря. Лицето й е напълно безизразно, когато поставя ръка върху челото ми.

— Топло ли ти е? Имаш ли температура?

— Не. Защо?

— Изглеждаш ми малко зачервен.

Отново се навежда над крака ми. Пипам с ръка челото си. Не мога да преценя дали е по-топло от нормалното.

— Да не би инфекцията да се влошава?

Поколебава се едва забележимо, преди да отговори.

— Мисля, че не.

Жълтеникавите петна около раните са придобили още по-зловещ нюанс. Наблюдавам с безпокойство как почиства крака ми и започва да го увива в чист бинт.

— Нещо не е наред ли?

— Сигурна съм, че всичко е както трябва.

Продължава да държи главата си надолу, така че не мога да видя лицето й.

— Понякога подобни рани трябва да се наблюдават по-продължително време. Но напълно разбирам, че бързаш да си тръгнеш.

Поглеждам крака си, омотан отново в снежнобял бинт. Изведнъж усещам, че всички мускули ме болят. Вероятно е следствие на усилието през изминалата нощ и все пак…

— Може би трябва да остана още един ден? — казвам аз.

— Както решиш. Можеш да останеш колкото искаш.

Изражението на Матилде не издава нищо, докато събира нещата и слиза надолу по стълбите. Сега, като я няма, започвам да раздвижвам крака си и да пробвам дали мога да стъпя на него. Нямам чувството, че съм вдигнал температура, но последното, което бих искал, е болестта да ме повали на някой пуст път във Франция. А и за никъде не съм се запътил, нито пък се налага да бързам. Вече не. Още един ден не би променил абсолютно нищо.

Минава ми през ум, че може би точно такова е било намерението на Матилде, но бързо отхвърлям тази мисъл. Присъствието ми тук й създава само неприятности. Няма основания да иска да остана.

Поне така си казвам. Но докато гълтам антибиотика и се пресягам към закуската, осъзнавам, че най-силното чувство, което изпитвам в момента, е облекчение.

* * *

По обяд на тавана вече е станало непоносимо горещо и от тежката миризма на старите дървени мебели кожата започва да ме сърби. Слушам музика и след това задрямвам, когато се събуждам, таблата с обяда чака до отворения капак. Разтърквам очи и решавам да изляза да се нахраня навън. Арно ме предупреди да стоя далече от къщата, но дори той не може да очаква да прекарам целия ден в плевнята.

Слизането надолу по стълбата с таблата в ръка не е лесно, но успявам да я закрепя на стъпалата, докато с мъка се спускам по тях. Преди да започна да се храня, се измивам на чешмата в плевнята, където Жорж пълнеше кофите. Елементарното доказателство, че мога да се обслужвам сам, повдига настроението ми и се чувствам почти щастлив, когато се настанявам на земята и опирам гръб в каменната стена. Дори в сянката на плевнята е горещо и задушно. Дъвча хляба и сиренето и гледам към езерото отвъд лозята. От мястото, на което съм седнал, през дърветата се вижда само блясъкът на водната повърхност. Струва ми се, че от среднощния ми опит да стигна до него няма неприятни последици. Не съм вдигнал температура, вече не усещам кракът ми да тупти от инфекцията. Изпитвам само все по-нарастващо напрежение, но то няма нищо общо с крака.

Един Господ знае къде ще бъда утре по това време и няма да е зле поне да видя езерото, преди да си тръгна.

Няма да имам друга възможност.

Привършвам с храненето, намествам добре патерицата и отново поемам по черния път. Сега, на светло, виждам, че лозите са почти изсъхнали. Листата им са изпъстрени с петна и краищата им са подвити, а малкото чепки грозде са увиснали надолу като спукани балони. Нищо чудно, че виното мирише толкова лошо.

Слънцето грее безжалостно. Мислех, че на светло, когато виждам какво правя, ще ми е по-лесно да измина пътя, но в горещината той ми се струва по-дълъг, отколкото предишната нощ. В него са се образували неравни коловози, а следите, останали от гуми, приличат на циментови отливки. Патерицата ми непрекъснато се подхлъзва и докато стигна до гората, целият съм подгизнал от пот. Изпитвам облекчение, когато достигам сенките на дърветата. Сега в тях няма нищо заплашително. Повечето са кестени, също като онези край пътя, и сега се чувствам добре под зеления им балдахин.

Докато вървя през гората, се хващам, че се ослушвам за писъка от предишната нощ. Но най-зловещият шум, който достига до ушите ми, е цвърченето на щурците. В статуите също няма нищо зловещо. На дневна светлина не виждам в тях заплаха. Край пътя има около дузина каменни фигури, явно оставени без всякакъв ред в най-гъстата част на гората. Всички са стари и потъмнели от стоенето на открито и забелязвам, че повечето от тях са повредени. Един Пан със счупено копито подскача до останала без лице нимфа, а близо до тях монах без нос като че ли е вдигнал шокиран поглед нагоре. Малко встрани от останалите стои една покрита с воал жена, камъкът, от който е изсечено лицето й, е така майсторски издялан, че напомня на нагънат плат. Ръката й, притисната до сърцето, е зацапана с тъмно, мазно петно, което прилича на съсирена кръв.

Не мога да си представя какво правят тези статуи тук, скрити в гората, но решавам, че ефектът ми харесва. Оставям ги на бавната им разруха и продължавам да се движа по пътя.

Езерото вече не е далеч. Слънцето се отразява в него и повърхността му ме заслепява. Покрай брега е пораснала тръстика, а водата е толкова неподвижна, че имам чувството, че мога да изкопая дупка в нея. Отгоре плуват патици, гъски и други птици и оставят зад гърба си V-образни дири. Поемам дълбоко уханния въздух и усещам как напрежението постепенно напуска раменете ми. Тази сутрин съм достатъчно реалистично настроен, за да съм наясно, че няма да е никак разумно да плувам, но въпреки това идеята продължава да ме привлича.

Изкачвам се до върха на една скала, която се издига над езерото. Там е израснал самотен кестен, чиито клони се простират над водата. Изглежда достатъчно дълбоко за гмуркане, но само на няколко метра забелязвам тъмна сянка, която се спотайва като дебнеща акула. Подводна канара, която само очаква някой достатъчно неразумен да скочи от скалата. Трябваше да се досетя, казвам си аз. Дори в езерото има заложени капани.

Сядам на земята, облягам се на дървото и се взирам във водата. Пътят дотук беше доста уморителен, но съм доволен от направеното усилие. Няма да имам друга възможност. Поне кракът ми не изглежда по-зле отпреди. Превръзката, която Матилде ми направи, вече се е изцапала, но по нея не са се появили кървави петна, а и болката все повече заприличва на сърбеж. Притеснението ме накара да остана още един ден тук, но утре вече няма да има нищо, което да ме спре. И после какво?

Не знам.

Ако има нещо хубаво в това, че стъпих в капана, то е, че престанах да мисля за всичко останало. Докато бях тук, съзнанието ми бе изпълнено с други проблеми и нямах време да се тревожа нито за миналото, нито за бъдещето, но сега всичко приключва. Още една нощ и отново ще съм там, откъдето тръгнах. Крия се в чужда страна, без да имам никаква представа какво ще правя от тук нататък.

Ръцете ми треперят, когато се протягам към пакета с цигари, но преди да успея да запаля, откъм гората се появява спрингер шпаньолът. Патиците по брега на езерото отлитат шумно, когато той се спуска към тях. Арно, мисля си аз и целият се напрягам, но откъм гората не се задава „татко“. Появява се Гретхен с бебето в ръце.

Шпаньолът ме забелязва пръв. Изтичва към мястото под дървото, където съм седнал, и оживено маха с късата си опашка.

— Браво на теб!

Доволен от това разнообразие, започвам да си играя с кучето, като внимавам да не стъпи на крака ми. Гретхен ни вижда и спира. Облечена е в памучна рокля без ръкави, светлосиният цвят подчертава тена й. Роклята е тънка и износена, а краката на момичето са съвсем голи, като изключим джапанките. И въпреки това няма мъж, който не би се извърнал след нея, дори ако се появи така на градска улица.

Подпряла е бебето Мишел на единия си хълбок и то прилича на недоразвит неин сиамски близнак. На другата й ръка виси избеляло червено парче плат, завързано в ъглите така, че да образува торба.

— Извинявай, ако съм те стреснал — казвам аз.

Тя поглежда към пътя, като че ли се колебае дали да се върне обратно. След това за миг на бузите й се появяват трапчинки.

— Не си.

Намества бебето по-удобно, зачервила се е от това, че го е носила в жегата. После вдига червената торба.

— Дойдохме да нахраним патиците.

— Мислех, че само хората в градовете правят подобни неща.

— На Мишел му харесва. А и като знаят, че ги храним, патиците остават тук, така че от време на време можем да си вземаме по някоя.

Разбира се „вземаме“ е евфемизъм за „убиваме“. Дотук със сантименталностите. Гретхен развързва парчето плат и изсипва хляба, а патиците започват да пляскат с крила като луди. Дрезгавите им викове са съпроводени от лая на кучето, което подскача по брега на езерото.

— Лулу! Дръж, моето момиче.

Подхвърля един камък на шпаньола. Докато кучето се спуска след него, Гретхен се качва на скалата и се настанява наблизо, като оставя бебето да седне до нея. То намира една сламка и започва да си играе с нея.

Поглеждам към пътя, почти очаквам Арно да се появи оттам с пушка в ръка. Но гората е съвсем безлюдна. Започвам да изпитвам неудобство, макар че не знам дали причината е предупреждението на бащата или близостта на Гретхен. Тя явно изобщо не бърза да се връща. Единствените шумове идват от кучето, което дъвче камъка, и от Мишел, който прави балончета от слюнка. Ние сме единствените живи същества тук, ако изключим патиците и гъските.

Гретхен въздъхва театрално, хваща полите на роклята си и започва да си вее.

— Много ми е горещо — казва тя и ме поглежда, за да разбере дали я наблюдавам. — Мислех, че покрай езерото ще е по-прохладно.

Стоя, вперил поглед във водата.

— Плуваш ли понякога тук? — питам аз.

Гретхен престава да си вее.

— Не, татко казва, че е опасно. Но аз така или иначе не мога да плувам.

Започва да къса малките жълти цветенца, които растат в тревата, и да плете от тях венец. Изглежда, мълчанието никак не я притеснява, макар че не бих могъл да кажа същото за себе си. Изведнъж ме разтърсва същият писък, който чух и предишната нощ. Идва откъм гората зад гърба ни, на дневна светлина не звучи така ужасно, но въпреки това в него има нечовешко страдание.

— Какво беше това? — питам и вторачвам поглед между дърветата.

— Не се притеснявай, това са санглошоните.

— Какво?

Спомням си, че и преди бе споменала същата дума, но тогава не й обърнах внимание.

— Санглошоните^[1] — повтаря тя, като че ли съм някой идиот. — Те са кръстоска между глигани и домашни прасета. Татко ги отглежда, но миришат лошо, затова ги държим в гората. Непрекъснато се карат за храна.

Изпитвам облекчение, когато чувам това.

— Значи това е свинеферма?

— Разбира се, че не е! — отвръща Гретхен и ме поглежда с укор. — За татко санглошоните са само хоби. И това не е ферма, а шато. Притежаваме езерото и всички гори около него. Имаме почти сто хектара кестенови гори и всяка година добиваме реколта от тях.

Думите й звучат гордо и начинът, по който ги казва, ме кара да мисля, че наистина имат много кестени.

— Видях, че произвеждате и вино.

— Преди правехме. Татко искаше да го нарече „Шато Арно“. Купи на сметка лозите и изкорени насажденията от цвекло, но гроздето не се оказа достатъчно издръжливо за нашата почва. Растенията се разболяха от някаква болест, затова произведохме само една реколта. Все още имаме стотици бутилки от нея и татко казва, че ще успеем да продадем виното, когато отлежи достатъчно.

Сещам се за миришещите на кисело бутилки в плевнята и се надявам, че не възнамеряват да ги продават в скоро време. Гретхен откъсва още едно цвете и го вплита във венеца. Поглежда ме над него.

— Май не обичаш да говориш много за себе си?

— Нямам какво толкова да кажа.

— Не ти вярвам. Само се опитваш да изглеждаш тайнствен — казва тя с усмивка и трапчинките отново се появяват на бузите й. — Хайде, разкажи ми нещо. Откъде си?

— От Англия.

Шляпва ме закачливо по ръката. Заболява ме.

— Откъде по-точно?

— Живея в Лондон.

— И какво правиш там? Сигурно работиш нещо.

— Нищо постоянно. В барове, по строежи — отвръщам аз и свивам рамене. — По едно време преподавах малко.

Не следва нито оглушителна гръмотевица, нито земята се разцепва на две. Гретхен откъсва още едно цвете и явно се готви да ми зададе следващ въпрос, но кучето избира точно този момент, за да остави в скута ми камъка, който дъвче.

— О, много ти благодаря.

Вдигам внимателно покрития със слюнка подарък и го хвърлям. Кучето се втурва надолу от скалата и спира объркано, когато камъкът цопва във водата. Гледа нещастно след него, след това се обръща към мен.

Гретхен се разсмива.

— Толкова е глупава.

Намирам друг камък и викам кучето. Все още е разстроено от загубата на първия, който очевидно му беше любим, но поглежда към новия камък, когато го хвърлям сред дърветата, и се спуска след него, отново обзето от радост.

— Гретхен е немско име, нали? — питам аз, използвайки случая да сменя темата.

Тя добавя още едно цвете към венеца си.

— Семейството на татко е от Елзас. Кръстена съм на баба си. А Мишел носи второто име на татко. Важно е да продължим семейните традиции.

— А Матилде на кого е кръстена?

Лицето на Гретхен придобива каменно изражение.

— Откъде да знам?

Дръпва едно цвете толкова силно, че чак го изкоренява. Хвърля го и откъсва друго. Опитвам се да разведря атмосферата.

— Колко е голям Мишел?

— През есента ще стане на година.

— Не съм виждал баща му. Наблизо ли живее?

Опитвам се само да поддържам разговора, но изражението на Гретхен става още по-сурово.

— Не говорим за него.

— Извинявай, не исках да любопитствам.

След малко тя свива рамене:

— Е, не че има никаква тайна. Напусна ни, преди Мишел да се роди. Разочарова ни. Приехме го в семейството, а той ни предаде.

Думите й звучат така, сякаш излизат от устата на баща й, но вече се въздържам от коментари. Гретхен вплита последното цвете във венеца, свързва двата му края и го поставя на врата на Мишел. Той се ухилва, стисва го в юмручето си и го скъсва.

Лицето на Гретхен се вкаменява, сякаш някой е хванал кожата и я е опънал надолу. Удря бебето по ръката, по-силно, отколкото удари мен.

— Лошо момче!

Племенникът й започва да плаче. Не съм изненадан — дланта й е оставила червен отпечатък върху пълната детска ръчичка.

— Лошо, лошо момче!

— Стана случайно — казвам аз, притеснен, че ще го удари отново.

За миг ми минава мисълта, че може да удари мен вместо него. След това изведнъж настроението й се оправя точно толкова бързо, колкото се е развалило.

— Винаги прави така — казва тя и хвърля скъсания венец настрани.

Вдига племенника си и го гушва.

— Хайде, Мишел, не плачи. Гретхен не го каза сериозно.

Според мен беше съвсем сериозна, но детето лесно се оставя да бъде убедено. Ревът преминава в хълцане и скоро Мишел отново започва да гука. Гретхен избърсва носа и очите му и целият инцидент е забравен.

— Най-добре да го прибирам вкъщи — заявява тя и се изправя — Ти идваш ли?

Поколебавам се. Предпочитам да остана край езерото, а и трябва да се съобразявам с баща й.

— По-добре да остана тук.

— Защо, да не те е страх от татко? — ухилва се тя.

Не знам как да й отговоря. Баща й вече ме заплаши с пушка и ме изрита надолу по стълбите, така че здравият разум налага да не го провокирам. Но обвинението все пак ме засяга.

— Смятам, че е по-добре да не ме вижда с теб, това е всичко.

Тя се усмихва.

— Не се тревожи. Страда от болки в гърба, затова си ляга следобед. А Жорж си ходи у тях за обяд, така че няма кой да му каже.

Чака ме да тръгна с тях. Нямам особен избор, така че хвърлям последен поглед към езерото и тромаво се изправям на крака. Докато минаваме през гората, Гретхен върви бавно, за да не изоставам. Носи бебето на хълбока си, а под светлосинята рокля краката й са дълги и загорели от слънцето. Джапанките й шляпат по черния път и влизат в странен ритъм със стърженето на патерицата. В късния следобед цари пълна тишина. Тя се усеща още по-силно, когато наближаваме статуите, каменните фигури ми напомнят за тишината на църква.

— Какво правят тук тези? — питам и спирам, за да си поема дъх.

Гретхен едва поглежда към тях.

— Татко ще ги продаде. Започна да ги събира преди много години. Ще се изненадаш, какво може да се открие в градините на старите имения.

— Искаш да кажеш, че ги е откраднал?

— Разбира се, че не! Татко не е крадец! — сопва се тя. — Това са просто стари статуи и местата, от които ги взе, бяха съвсем празни. Как може да ги е откраднал, след като там не живее никой?

Съмнявам се, че собствениците гледат на нещата по същия начин, но вече ядосах Гретхен достатъчно за един следобед. А и ходенето ме измори повече, отколкото очаквах. Кучето тича пред нас, когато излизаме от гората и тръгваме през изсъхналите лозя. Слънцето все още припича, но е по-ниско над хоризонта, така че сенките ни се простират пред нас като дълги, източени гиганти. Вървя тежко до нея с наведена глава. Прекалено съм уморен, за да говоря. Докато стигнем до плевнята, целият лепна от пот, а мускулите на краката ми треперят от умора.

Когато спираме до вратата, Гретхен пъхва косата си зад ухото, несъзнателно повтаряйки жеста на сестра си.

— Целият си потен — казва тя с усмивка и трапчинките отново се появяват. — Трябва да се упражняваш с патерицата повече. Повечето следобеди водя Мишел на разходка. Ако искаш, утре пак можем да се срещнем край езерото.

— Няма да мога да дойда — казвам й аз. — Тръгвам си утре сутринта.

Произнасяйки го, решението ми става по-истинско. Самата мисъл е като скок от високо в празното пространство.

Гретхен впива поглед в мен.

— Не можеш да си тръгнеш! Ами кракът ти?

— Ще се оправя някак.

Лицето й добива сурово изражение.

— Матилде е виновна, нали?

— Матилде ли? Разбира се, че не.

— Винаги проваля всичко. Мразя я!

Неочакваната злоба в гласа й ме сварва неподготвен.

— Няма нищо общо с Матилде. Просто трябва да тръгвам, това е.

— Добре. Тръгвай си тогава.

Тя се отдалечава и ме оставя сам. Въздъхвам и поглеждам към тъмната плевня. Почивам си още малко и след това започвам дългото мъчително изкачване към таванското помещение.

* * *

Следващите няколко часа прекарвам в сън и когато се събуждам, установявам, че слънцето вече не пече вътре. Все още е топло и задушно, но светлината е по-слаба — като по здрач, а това означава, че вече е късно. Поглеждам часовника си и виждам, че минава осем. Все още не съм получил вечеря. Чудя се дали закъснява, или съм ядосал Арно или Гретхен до такава степен, че изобщо няма да получа храна.

И без това не съм сигурен, че бих могъл да ям.

Слизам долу и се измивам на крана. Ледената вода ме оставя без дъх, но ме кара да се чувствам малко по-добре. След това сядам пред плевнята и започвам да наблюдавам слънцето, което бавно се спуска на запад. Паля цигара и в този момент то се скрива зад гората от кестени. Това е последната ми цигара, но утре първата ми задача ще е да намеря някой супермаркет или павилион за цигари. След това…

Нямам никаква представа какво ще стане след това.

Изпушил съм цигарата почти до филтъра, когато чувам нечии стъпки да прекосяват двора. Матилде се появява и с изненада виждам, че върху таблата, която носи, има бутилка вино, както и чиния с ядене, от което се вдига пара.

Опитвам се с мъка да се изправя на крака.

— Не ставай — казва тя и оставя таблата до мен. — Съжалявам, че вечерята закъсня. Мишел има колики и не мога да го успокоя.

Макар да си казвах, че това не ме засяга, сега се радвам, че причината за закъснението е толкова обикновена. Макар че Мишел вероятно е на друго мнение.

— Мирише страхотно — казвам й аз.

И наистина е така — свинско с кестени, задушени картофи и зелена салата. Жалко, че не съм гладен.

— Реших, че може би ще искаш да пийнеш малко вино тази вечер. От нашето е, но не е толкова лошо с храната.

— Какъв е поводът?

Питам се дали така не отбелязваме заминаването ми.

— Няма специален повод. Просто малко вино.

Налива тъмната течност до средата на водната чаша.

— Все още ли възнамеряваш да си тръгнеш утре?

Не знам какво й е казала Гретхен. Може би нищо и в момента само се лаская.

— Да.

— Какви са плановете ти?

— Нищо конкретно.

Не звучи чак толкова зле, когато го казвам. Матилде подпъхва косата си зад ухото.

— Винаги можеш да останеш тук. Имаме нужда от помощ във фермата.

Думите й са толкова далеч от всичко, което очаквах, че за момент не разбирам смисъла им.

— Моля?

— Ако не се налага да тръгнеш веднага, тук има достатъчно работа за вършене. В случай че предложението те интересува.

— Да не би да ми предлагаш работа?

— Тук сме само ние тримата, ако изключим Жорж. Още работна ръка няма да ни е излишна, а и Гретхен ми каза, че имаш опит като строител.

Отново вдига ръка и подпъхва косата си.

— Сигурно си видял в какво състояние е къщата. Стените спешно се нуждаят от ремонт.

— Работил съм в строителството, но това е друго. Защо просто не извикате някой местен майстор?

— Не можем да си го позволим — отговаря тя прямо. — Няма да можем да ти плащаме много, но ще живееш при нас без пари. Ще получаваш храна. И не очакваме от теб да започнеш веднага. Можеш да изчакаш, докато възвърнеш силите си, а и след това сам ще определяш темпото си на работа. Можеш да правиш каквото си поискаш.

Прокарвам ръка през лицето си, опитвам се да разсъждавам.

— Ами баща ти?

— Не се тревожи за него.

Лесно е да се каже.

— Той знае за предложението ти, нали?

Сивите й очи са абсолютно непроницаеми.

— Нямаше да ти предложа, ако не беше така. Баща ми е много упорит човек, но е реалист. Работата трябва да се свърши и след като съдбата те изпрати при нас… Би било добре за всички ни.

Съдбата. Значи капаните на баща й нямат нищо общо.

— Не знам…

— Не е необходимо да вземаш решение веднага. Спокойно. Исках само да знаеш, че не се налага да заминеш още утре.

С лекота се изправя на крака. В тъмнината изражението на лицето й е строго и още по-неразгадаемо отпреди.

— Лека нощ. Ще се видим утре сутринта.

Гледам я, докато се скрива зад ъгъла на плевнята. Слисан от случилото се, отпивам от виното и правя гримаса.

— Господи…

Това вино няма да спечели нито една награда, но е силно. Рискувам и отпивам още една глътка, опитвам се да събера мислите си. Изведнъж всичко се променя. Само ще си търся белята, ако си тръгна оттук, без да знам къде отивам и какво ще правя, но досега смятах, че нямам друг избор. Сега вече имам и може би малко спокойствие и възможност да дойда на себе си не са чак толкова лошо нещо. Оставането ми няма да разреши нищо, но ще ми даде време да помисля. Или поне ще даде време на крака ми да заздравее, преди да се наложи да взема важно решение.

Бог ми е свидетел, че последното нещо, от което имам нужда в момента, е да прибързвам.

Слънцето почти е залязло, на хоризонта е останал последният му златен отблясък. Набучвам на вилицата парче свинско. Има силен вкус като на дивеч, сготвено е с чесън и е толкова крехко, че се топи в устата. Отпивам отново от виното и доливам чашата си. Матилде е права — по-добро е с храна, макар че това не е особен комплимент. Въпреки това алкохолът и силните подправки приятно замайват главата ми.

В един момент осъзнавам, че мрачното настроение, което ме потискаше, е изчезнало. Наливам си още една чаша и погледът ми започва да се рее отвъд гората към далечните поля. Единственият шум в нощта е песента на щурците. Няма нито коли, нито хора. Цари абсолютно спокойствие.

Идеалното място за криене.