Саймън Бекет
Кървави белези (27)

Лондон

Отивам на срещата само за да направя услуга на Калъм.

— Хайде, защо да не го направим? От много време се опитвам да накарам Илзе да излезем да пийнем нещо, но тя иска да дойде с приятелка. Ще ти хареса, Ники е страхотно момиче.

— Значи си я виждал?

Седим в един бар в квартала на Калъм, препълнена кръчма с телевизор с огромен екран, на който дават различни спортове. Това е неговата представа за спокойно място.

— Ами, не съм, но Илзе казва така — признава той. — Тя е австралийка. Хайде, Шон, това е точно като да паднеш от кон. Ако не се качиш отново на гърба му, ще забравиш да яздиш. И когато най-после отново се озовеш на седлото, пак ще паднеш, а ние не искаме да става така, нали?

— За какво, по дяволите, говориш? — отвръщам аз, но се смея.

— Говоря за това, че трябва да излезеш от къщи и да се забавляваш. Какво можеш да загубиш? Да не дава Господ, можеш дори да си прекараш добре.

— Не знам…

Той се ухилва.

— Значи се разбрахме. Аз ще уредя всичко.

Срещаме се в един бар близо до Лейстър скуеър. Планът е да пийнем по нещо, преди да отидем на ранна прожекция на последния филм на Тарантино. Това е представата на Калъм за компромис, но аз не съм фен на последните филми на Тарантино, а и не съм сигурен, че филм, изпълнен с кръвопролитие и насилие, е особено подходящ за първа среща. Нервен съм, докато чакаме в бара, вече съжалявам, че се съгласих да дойда. Когато двете момичета пристигат, съм напълно убеден, че цялата работа е грешка. Ники работи в рекламна агенция и още от самото начало става ясно, че и на нея никак не й се иска да е тук. Колкото и да е странно, това в значителна степен улеснява нещата и след като веднъж сме се разбрали, че никой не очаква нищо от другия, и двамата започваме да се чувстваме по-добре.

След като изпиваме по едно питие, си поръчваме второ, после трето и накрая трябва да бързаме, за да не изпуснем началото на филма. Калъм вече е купил билетите и докато минаваме през фоайето, вадя телефона си, за да го изключа. В момента, в който го вземам в ръката си, той иззвънява.

На дисплея се изписва името на Клоуи.

Впивам поглед в екрана. Не съм я чувал, нито съм я виждал от онази нощ, когато Джулс я доведе в „Зед“. Нямам никаква представа защо ми звъни.

— Трябва да влизаме, Шон — казва Калъм и ме поглежда въпросително.

Пръстът ми се колебае между зелената и червената слушалка. Преди да реша кой да натисна, телефонът внезапно спира да звъни. Клоуи продължава да свети на екрана още миг и след това изчезва.

Изпитвам известно чувство на вина, когато изключвам телефона и го прибирам в джоба си. Но другите ме чакат, а и Клоуи направи своя избор. Ако е нещо важно, ще ми остави съобщение или ще ми звънне отново.

Не прави нито едно от двете.