Саймън Бекет
Кървави белези (11)

7

Навън е станало толкова горещо, че дори не си помислям да са върна отново на скелето след срещата с Арно. Освен това е време за обяд, затова, когато Матилде се връща, я изчаквам пред кухнята да приготви храната, след това вземам чинията си и я занасям на сянка до плевнята. Трябва да се охладя, във всеки един смисъл на думата. Все още не мога да се успокоя и вече започвам да се питам дали нямаше да е по-добре да поема риска и да тръгна на път. Но нежеланието, което изпитвам при мисълта за тази възможност, е достатъчно ясен отговор на въпроса. Единственото, което ме очаква отвъд границите на фермата, е несигурността. Трябва ми време, за да реша какво ще правя и ако това означава, че ще трябва да спазвам правилата на Арно, ще го преживея.

Примирявал съм се и с по-лоши неща.

Днес обядът се състои от хляб, домати и парче тъмна наденица с много подправки, за която предполагам, че е домашно приготвена. Има и нещо, което след внимателен оглед определих като туршия от кестени, и малка жълта кайсия за десерт. Мисля, че откакто съм тук, всичко, което съм ял, е било или отгледано, или произведено във фермата.

Изяждам всичко, оставям само костилката на кайсията, след това се облягам назад и започвам да си мечтая за една цигара. От пикантната храна ожаднявам, затова отивам до крана за вода в плевнята. Леко сладникавата миризма, която се носи от изоставените съдове за вино, е по-приятна от миризмата на самото вино. Докато преминавам през правоъгълната циментирана площадка, заобиколена отвсякъде с калдъръм, патерицата ми попада в дълбока пукнатина, която преминава през цялата площадка. Няма достатъчно цимент, мисля си аз, и натискам с патерицата ронещите се ръбове на пукнатината. Ако и тази площадка е била излята от същия майстор, който е работил по къщата, и тук не си е свършил работата както трябва. Отварям крана и пия от шепата си. Водата е студена и чиста, наплисквам лицето и врата си. Бърша очите си с ръце, тръгвам да излизам от плевнята и за малко да се бутна в Гретхен.

— Извинявай, не те видях — казвам.

Тя се усмихва. Облякла е къса фланелка и изрязани дънкови панталонки, учудвам се, че Арно й позволява да ходи в този вид. Носи в ръката си кофа, тази е пластмасова, а не метална като кофите, които Жорж използва. Спрингер шпаньолът, който я следва, започва да подскача около мен и да маха с опашка. Почесвам го зад ушите.

— Трябва да занеса остатъците от храната на прасетата. Но май съм препълнила кофата.

Държи я с две ръце, сякаш й е трудно да се справи със задачата.

— Можеш да ми помогнеш, ако нямаш какво да правиш.

Опитвам се да измисля някакво извинение. Предупреждението на баща й все още звучи в главата ми, освен това не съм сигурен, че ще успея да занеса кофата толкова далече, подпирайки се на патерицата. Гретхен се усмихва по-широко и това подчертава трапчинките й.

— Моля те. Много е тежка.

По нейно настояване и двамата хващаме дръжката на кофата и се опитваме да я носим между нас. Гретхен се хили през цялото време, докато в продължение на няколко метра се мъчим да се движим по този начин, след това аз губя търпение и вземам кофата сам. Изобщо не е толкова тежка, колкото Гретхен се опитваше да я изкара, но вече е твърде късно да променя решението си. Надявам се, че дори Арно няма да възрази, че помагам при храненето на прасетата.

— Брада ли пускаш? — пита Гретхен, докато се движим по черния път покрай лозите.

Опипвам смутено космите по брадата си.

— Не съвсем. Просто не съм се бръснал.

Гретхен накланя глава и се усмихва, докато ме оглежда.

— Може ли да я пипна?

Преди да успея да й отговоря, тя протяга ръка и погалва бузата ми. Топлата кожа на голите й ръце излъчва мирис на изгорял карамел. Отдръпва ръка, а трапчинките й са по-дълбоки от всякога.

— Отива ти. Харесва ми.

Кучето подскача пред нас, докато вървим през кестеновата гора. Гретхен тръгва по една пътека, която се отделя от пътя. Просеката се вие между дърветата и стига до поляна, на която е построена голяма кочина от тел и груби дъски. Встрани от кочината има грозна колиба от бетонови тухли, но Гретхен минава покрай нея, без да каже нищо, и се отправя към кочината.

Въздухът на поляната гъмжи от мухи. Миризмата на амоняк е толкова силна, че чак синусите ме заболяват. Около дузина животни са се излегнали на изровената земя, единственият признак на живот е някое изгрухтяване или махане с ухо. Никога не съм виждал такива прасета. Те са огромни, с груба остра четина на тъмни петна. Излегнали са се на сянка под ламаринените навеси и приличат на неексплодирали бомби, които някой е хвърлил в калта.

Гретхен отваря вратата на оградата и влиза вътре.

— Къде е Жорж? — питам аз и поглеждам с недоверие огромните същества, които се препичат на слънце.

Няма и следа от възрастния мъж, който се грижи за прасетата.

— По това време си е вкъщи да обядва — отговаря тя и задържа вратата отворена, за да я последвам.

— Няма ли да влезеш?

— По-добре да те изчакам тук.

Тя се разсмива.

— Нищо няма да ти направят.

— Въпреки това ще изчакам тук.

Все още изпитвам известно неудобство от това, че съм тук, но идването с патерицата и с кофата в ръка ме е оставило без дъх. Трябва да си почина малко, преди отново да поема по пътя. Гретхен взема кофата, която сега не й се струва никак тежка, избутва кучето, което се опитва да мине през вратата, и отива към коритото за храна на животните. Някои от прасетата надигат глави и изгрухтяват любопитно, но само едно от тях си прави труда да се надигне и да отиде до храната. Отново съм изумен от огромните им размери, те са като торби с месо, които едва се крепят на смешните си нежни крачета, приличат на конски тела върху клечки за зъби.

Гретхен излиза от ограденото пространство и затваря вратата зад себе си.

— Как ги нарече?

— Санглошони. Глигани, кръстосани с черни прасета. Татко ги отглежда от много години, а Жорж продава месото им в града. Много се търси. Много по-вкусно е от месото на обикновените прасета.

Едно от тези създания се дотътря до оградата. Гретхен вдига една изсъхнала ряпа, която се е търколила изпод оградата и я хвърля обратно в кончината. Прасето с лекота я схрусква с челюстите си. Самата гледка изпраща вълни от нова болка в крака ми.

Но на Гретхен изобщо не й прави впечатление. Започва да чеше прасето между ушите, докато то души наоколо с надеждата да открие още храна.

— Не ти ли е неприятно? — питам аз. — Имам предвид факта, че трябва да убивате прасетата?

— Защо да ми е неприятно? — Звучи искрено озадачена. Чува се стържещ звук, когато ръката й минава по острата четина на животното. — Можеш да го погалиш, ако искаш.

— Не, благодаря.

— Няма да те ухапе.

— Вярвам ти.

Забелязвам, че встрани от голямата кочина има едно по-малко оградено пространство. Изглежда съвсем празно, ако изключим покрития с тенекия навес.

— Какво има там?

Гретхен се изправя и избърсва ръцете си, докато отива нататък. Някои от дъските в оградата изглеждат съвсем нови, дървото там е светло и прясно в сравнение с останалите части.

— Тук татко държи нереза си.

— Казваш го така, сякаш е домашен любимец.

Тя прави физиономия.

— Не е домашен любимец. Ужасен е. Мразя го.

— Защо?

— Има зъл характер. Жорж е единственият, който се оправя с него. Веднъж ме ухапа.

Тя протяга загорелия си от слънцето крак и го извива леко, за да видя мястото, където гладката кожа на прасеца й е загрозена от бял белег. Усмихва се.

— Пипни го. Виж колко е грапав.

— Вярвам ти.

Нямам никакво намерение да флиртувам с нея. Дори и да не беше малката дъщеря на Арно, в Гретхен има нещо, което ме кара да се държа на разстояние.

— Ако е толкова лош, защо баща ти не го убие?

Гретхен прибира крака си.

— Трябва му за размножаване.

— Не може ли да си намери друг?

— Скъпи са. Освен това татко си го харесва. Казва, че си върши работата добре.

Като по сигнал откъм кочината изведнъж се чува силен шум. Гретхен се обръща нататък.

— Чул ни е.

За секунда си мисля, че има предвид Арно, след това разбирам, че говори за нереза. Под навеса настъпва някакво раздвижване и сенките започват да се местят. Показва се върхът на зурла. Гретхен взема шепа пръст и я хвърля върху ламаринения покрив, който изтрещява силно от удара.

— Прасе! Излез навън, прасе!

Нищо чудно, че има лош характер, мисля си аз. Следва нова шепа пръст. Отвътре се чува сърдито грухтене и след това нерезът се показва навън.

Още по-огромен е от свинете. И по-грозен. Малките му бивни стърчат от долната челюст, ушите му, с големината на листа от лапад, се веят пред муцуната, докато той върти късогледите си очички и се опитва да види къде сме. След това се спуска към нас.

— Господи! — възкликвам аз и отскачам назад, когато нерезът се блъска с все сила в оградата.

Патерицата ми се подхлъзва и аз се стоварвам тежко върху засъхнала буца кал на земята. Опитвам се да наместя патерицата си, докато оградата отново се разтърсва. Гретхен изобщо не помръдва. Намерила е една дълга пръчка и когато нерезът се хвърли към оградата, го мушка с нея.

— Хайде, прасе! Прасе! Хайде!

Нерезът квичи от яд. Шпаньолът също създава суматоха наоколо. Всеки път, когато Гретхен удари прасето по гърба, от удара се чува тъп, плътен звук, но огромното туловище остава абсолютно незасегнато.

— На твое място не бих правил това — казвам й аз.

— Само го дразня.

— Според мен той не разбира от шеги.

Нерезът се хвърля към оградата, опитвайки се да достигне лаещото куче, тя скърца и се тресе от ударите. Нищо чудно, че на Жорж му се налага да я поправя.

— Хайде, остави го намира.

Гретхен ме поглежда високомерно, запъхтяла се е.

— Какво ти влиза в работата? Прасето не е твое.

— Не е, но не мисля, че баща ти би искал да налагаш любимия му нерез.

Поглежда ме, все още стиска пръчката в ръка. За момент ми минава през ума, че може да я използва срещу мен, но точно тогава на поляната се появява стар ръждясал ситроен. Спира близо до кочините и от него слиза Жорж. Изправен не изглежда много по-висок, отколкото докато седеше в колата. Лицето му е строго и по него е изписано неодобрение, докато се приближава към нас.

Оглежда нереза, който все още се блъска в оградата. Този път ме удостоява с бегъл поглед, преди да се обърне към Гретхен.

— Какво става тук?

Тя гледа мрачно в земята.

— Нищо.

— Тогава защо нерезът е ядосан? Какво прави до оградата му това куче?

Гретхен свива рамене:

— Само си играе.

Той свива сърдито уста.

— Не трябва да водиш кучето тук.

— Не сме го водили. То само дойде.

Жорж само я поглежда. Никак не ми е приятно, че ме забърква в лъжите си, но не възразявам. Не че мъжът изобщо проявява какъвто и да било интерес към мен.

— Не трябва да водиш кучето тук — повтаря той.

Минава покрай нас и отива към кочината. Нерезът се опитва да го ухапе, когато протяга ръка през оградата, но после утихва и му позволява да го погали по главата. Чувам, че му говори нещо успокояващо, но не мога да разбера думите.

Гретхен прави физиономия зад гърба му.

— Хайде, не трябва да тревожим безценните прасета на Жорж.

Удря ядосано с пръчката, докато си тръгваме от поляната.

— Той е такава бабичка. Единственото, от което се интересува, са глупавите прасета. Дори мирише като тях, не забеляза ли?

— Не мисля.

Забелязах, но не искам да заставам на нейна страна. Поначало идването тук не беше добра идея и сега единственото, което искам, е да са върнем, преди Арно да ни е видял заедно.

— Това е от оцета, който втрива в четината им — продължава разсеяно тя. — Казва, че така кожата им издържа по-добре на слънцето, но и той започва да вони отвратително като тях.

И не е само Жорж. Когато стигаме до плевнята, става ясно, че нещо от прасетата е дошло с нас чак дотук.

— Каква е тази миризма? — пита Гретхен и сбърчва нос.

Поглеждам калните петна по дънките и по ръцете си.

— Страхотно…

— Вониш по-отвратително и от Жорж! — смее се тя и се отдръпва от мен.

Права е, но поне миризмата я кара да не се мотае повече наоколо. Изчаквам, докато изчезне обратно по пътя към къщата, и след това свалям фланелката си. Правя гримаса и влизам в плевнята, за да се почистя.

* * *

Все още усещам миризмата на прасетата, докато прекосявам двора и отивам към скелето. През последния час, откакто с Гретхен се върнахме, слънцето вече не грее така силно, но въздухът над калдъръма все още трепти от жега. Горещината не е проникнала единствено във влажния килер. След ярката светлина на двора имам чувството, че влизам в гробница.

Подпирам вратата с торба цимент, за да стои отворена, и изчаквам, докато сенките на предметите придобият конкретни очертания, след това влизам.

Има нещо зловещо в начина, по който е изоставено всичко. Лопатата, забита във втвърдения хоросан, разпилените инструменти и материали, всичко това ми напомня на запазени археологически находки. Когато очите ми привикват към светлината, протягам ръка зад вратата и пипнешком намирам онова, което търся.

Гащеризонът е червен, или поне някога е бил такъв. Сега по него има засъхнал хоросан, мръсотия и масло. Спомням си, че го видях тук, а и Матилде ми каза, че мога да използвам всичко, от което се нуждая. Настръхвам при мисълта, че ще облека чужда дреха, но тя ще ме пази от слънцето. А и колкото и да е мръсен, гащеризонът поне не вони на свински лайна.

Облягам патерицата си на стената, събличам се, докато остана само по боксерки, и обличам гащеризона. Влажната памучна материя неприятно полепва по тялото ми, от нея се носи мирис на застояла пот. Гащеризонът ми става, въпреки че е малко широчък, затова предполагам, че е бил на предишния майстор. Крачолите му са прекалено дълги, за да е на Арно, а Жорж спокойно би могъл да се намести в единия от джобовете.

Преравям джобовете, докато излизам на двора. В страничния откривам чифт кожени работни ръкавици, толкова са втвърдени и сбръчкани, че приличат на ампутирани ръце. Оставям ги настрани заедно с малкия бележник, изпълнен с някакви чертежи и мерки. Като че ли това е всичко, но когато бръквам в джоба за последен път откривам и друго.

Презерватив, все още запечатан в опаковката.

Не е нещо, което очакваш да откриеш в работен гащеризон. Оглеждам отново килера и ми хрумва една мисъл. Досега не се бях замислял, но сега започвам да се питам дали има някаква връзка между недовършения ремонт на къщата и отсъствието на бащата на Мишел. Това би обяснило странното поведение на Матилде, както и реакцията на Гретхен, когато бяхме край езерото. Каза ми, че бащата на Мишел ги е предал и изоставил.

Може би в повече от един смисъл на думата.

Оставям презерватива в единия ъгъл на килера, подпъхвам патерицата под мишница и се изкачвам на скелето. Пръчките на стълбата парят под ръцете ми, а на площадката е горещо като в пещ. Няма никаква сянка и вече съм благодарен, че гащеризонът е с дълги ръкави. Отново започват да ме обхващат съмнения, когато погледът ми се спира върху рушащата се стена, затова вземам големия чук и длетото, преди да имам време да размисля.

— Хайде, да започваме — казвам си и нанасям първия удар.

Има нещо дзен в изчукването на стар хоросан. Работата е тежка и монотонна, но някак хипнотична. При всеки удар на стоманата в стомана се получава чист музикален тон. Ако се спазва правилен ритъм, длетото сякаш пее, всеки нов тон започва да звучи, преди старият да е отмрял.

Всъщност действа успокояващо.

Трябва да спирам, за да си почивам, но скоро намирам темпото, което мога да поддържам. Решавам проблема с наранения си крак, като вземам два-три големи камъка, оставени на платформата и подпирам коляното си на тях. От време на време за разнообразие сядам и работя така. Това, разбира се, не пази превръзката на крака ми от замърсяване, но няма какво да направя.

Не възнамерявам да работя дълго още от първия ден, но скоро губя представа за времето. Едва когато спирам за момент, за да почистя парченце хоросан, попаднало в окото ми, забелязвам колко ниско се е спуснало слънцето. Следобедът се е изнизал, без да го усетя.

След като спирам работата, започват да се обаждат различни болежки. Ръцете и раменете ми са се вдървили и ме болят, а от стискането на чука съм се сдобил със забележителна колекция пришки. На горната част на дланта ми се е появила синина, свидетелство за това колко пъти не съм успял да уцеля длетото.

Нямам нищо против — това са болките на честния труд. Но изглежда, съм ударил и часовника си, защото на циферблата му има пукнатина. Тази гледка разваля настроението ми, имам чувството, че някой ми е ударил шамар. Часовникът още работи, но въпреки това го свалям от ръката си и го пускам в джоба. Не искам да го дочупя, а и ми напомня за неща, които бих предпочел да забравя.

Освен това, докато съм тук, изобщо не е необходимо да знам колко е часът, фермата се движи по свой собствен график. Свалям шапката от изпотената си коса и оглеждам постигнатото. Местата, откъдето съм изчукал хоросана, изглеждат по-светли от останалите, но площта им е отчайващо малка в сравнение с онова, което остава. Въпреки това съм поставил началото и това ме кара да се чувствам учудващо добре.

Оставям чука и длетото на платформата и започвам бавно да се спускам по стълбата. Тръбите все още парят изранените ми ръце и всяка стъпка е истинско усилие. Направо бих убил за една бира, мисля си, докато куцукам към килера, за да си взема дрехите. Даже не за цяла бутилка, само за чаша. Висока, кехлибарена на цвят и изпотена от студ. Почти усещам вкуса й.

Излизам на двора, а мисълта за бирата продължава да ме измъчва. Не забелязвам Матилде, докато не чувам шума от счупени чинии. Оглеждам се и я виждам, застанала до вратата с Мишел в едната ръка. В краката й е счупената купа с яйца, яркожълтите им жълтъци са оцветили калдъръма наоколо.

Тя не откъсва очи от мен, лицето й е съвсем бледо.

— Извинявай, стреснах ли те? — питам аз.

— Не. Аз… аз не знаех, че си тук.

Погледът й се спира върху червения гащеризон, който съм облякъл, и изведнъж разбирам всичко.

— Горе няма никаква сянка, затова облякох гащеризона. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Разбира се, че не — бързо отговаря тя, прекалено бързо.

Не исках да я стресна, но нямаше откъде да знам, че ще реагира така, като ме види облечен в гащеризона. Реакцията й ме кара да си мисля, че съм бил прав за бащата на Мишел, но тя вече е възвърнала обичайната си самоувереност и спокойствие. Бебето доволно предъвква парченце хляб, докато тя го настанява по-удобно в ръцете си.

— Как върви работата?

— Добре. Тоест… върви. — Свивам рамене и се опитвам да видя мястото, откъдето днес съм свалил хоросана. Почти не се забелязва отдолу. — Поне поставих началото.

Матилде протяга ръка към купчината дрехи.

— Искаш ли да ги изпера?

— Благодаря.

Не искам да споря с нея. Ако ги изпера с ледената вода в плевнята, няма да мога да отстраня миризмата на прасетата, а и самата мисъл да пера там не ме привлича особено. Изкушавам се да я попитам дали мога да взема един душ или вана, но си представям какво би казал по въпроса Арно. Ако не мога да получа гореща вана и студена бира, има поне едно нещо, което бих искал.

— По-рано спомена, че има някаква бензиностанция, където бих могъл да си купя цигари. Колко далеч е оттук?

— На няколко километра. Прекалено далече е, за да отидеш пеша.

— Нямам нищо против. Ще вървя бавно.

Не че имам какво друго да правя. След като спрях да работя, нивото на ендорфини в кръвта ми започва да спада и нервите ми отново се опъват. Ще се чувствам още по-зле, като знам, че не мога да изпуша една цигара за успокоение.

Матилде поглежда към къщата, като че ли обмисля нещо. Подпъхва кичур коса зад ухото си.

— Дай ми половин час.