Саймън Бекет
Кървави белези (14)

9

На следващата сутрин вече съм станал, когато Матилде идва да ми донесе закуската, събуди ме главоболието от препиването и непрекъснатото кукуригане на петела отвън. Снощи изпих още една бутилка вино с вечерята и независимо от мнението ми за „Шато Арно“, не може да му се отрече, че е силно. Слизам по стълбите и поставям главата си под крана, така свалям и последните следи от съня. Водата капе от косата ми, докато седя по боксерки пред плевнята и се наслаждавам на ранната прохлада, която гали голата ми кожа.

Утрото е прекрасно като всяко друго утро, откакто съм тук. Небето е безкрайно синьо, все още не е нажежено до бяло от горещината, която ще дойде. На хоризонта се вижда черната ивица на един облак, но той е прекалено далеч и в него няма нищо заплашително.

Подритвам леко към ръждивочервената кокошка, която явно е твърдо решена да кълве около крака ми, и вдигам поглед, когато чувам стъпките на Матилде.

— Добро утро — поздравява тя.

Както винаги лицето й не издава почти нищо. Оставя таблата със закуската на земята до мен. Над чашата с кафе се вдига едва забележима пара, а хлябът мирише така, сякаш е прясно опечен. Двете обелени яйца лежат едно до друго върху чинията и ми приличат на нечии задни части.

— Виж какво направих — казва Матилде и ми показва нещо, което носи под мишницата си. — За крака ти е.

Показва ми един гумен ботуш, по-голямата част от който е изрязана и е останала само подметката. От двете й страни са пробити дупки и от тях висят връзки за обувки.

— Хубаво е — смотолевям аз, не знам какво да кажа. — Благодаря.

— Това ще предпазва превръзката. Реших, че така ще ти е по-удобно, докато работиш — казва тя и отмята косата си.

За първи път ми се струва, че проявява известна нервност.

— Искам да те помоля за една услуга — продължава тя. — Гретхен ми каза, че си бил учител по английски.

— В частна школа — отговарям аз предпазливо. — Не в редовно училище.

— Би ли й преподавал?

— Ами… не мисля, че е…

— Ще ти плащам — прекъсва ме тя бързо. — Не много. Но не е необходимо да й даваш специални уроци. Просто… разговаряй с нея.

Искам да откажа. След случилото се снощи стигнах до извода, че колкото по-малко работа имам със сестра й, толкова по-добре.

— Ти самата не можеш ли да й преподаваш?

— Моят английски не е достатъчно добър — казва тя и извинително свива рамене. — А и тя не обича да й казвам какво да прави.

— Какво мисли баща ти по въпроса?

— Той няма да е проблем.

Което не е съвсем същото като да одобрява начинанието, но Матилде го познава по-добре от мен. Тя очаква отговора ми и колкото и да се мъча, не мога да измисля причина да откажа.

— Може би мога да й дам някой и друг урок…

Усмивката на Матилде е далеч по-сдържана от тази на сестра й, но когато се появи, я кара да изглежда много по-млада.

— Благодаря ти.

Наблюдавам я, докато се отдалечава към двора на къщата, след това внимателно разглеждам обувката. Мирише на стара гума и може би й е отнело само няколко минути да я направи. Въпреки това съм трогнат, не си спомням кога за последен път някой е правил нещо за мен. А и ще улесни живота ми значително. След закуска я слагам и установявам, че наистина мога да стъпвам, дори мога да отпусна тежестта си достатъчно, че да направя няколко неуверени крачки.

На скелето ми дава усещане за сигурност и стабилност, каквото нямах досега. Вземам чука и всячески се старая да не обръщам внимание на главоболието, което кара главата ми да пулсира в такт с всеки удар, надявам се усилието да ме изпоти и да се отърва от махмурлука. Пришките по дланта ми са се разранили, но не мога да се накарам да сложа изцапаните с пот ръкавици, които открих в джоба на гащеризона.

Постепенно мускулите ми започват да се отпускат. Довършвам участъка, по който работех, и започвам да изчуквам стената до открития прозорец на спалнята. Няколко камъка под улука са съвсем разклатени и не мога да направя нищо, освен изцяло да ги отстраня. Преди да се усетя, в стената се получава дупка, достатъчно голяма, че да се провра през нея, а отдолу се вижда грубата подредба на камъните. Леко съм изненадан от нанесената щета и безпокойството, че не разбирам нищо от работата, която върша, все повече се усилва. Но въпреки това изпитвам удовлетворение от яростните удари, които нанасям с чука и длетото. Продължавам да блъскам силно, парченца хоросан обстрелват лицето ми като шрапнели. Дори вече не ме боли толкова, когато по погрешка ударя ръката си. Плътта и костта са станали безчувствени от многобройните удари. Усещам болката едва когато спра за по-дълго време и им дам шанс да започнат да се възстановяват.

Съвсем скоро ритъмът на чука ме увлича и забравям за всичко останало. Светът ми се е стеснил до тази малка ивица стена над прозореца на спалнята, затова ми трябва известно време да реагирам, когато нещо вътре в стаята привлича погледа ми. После то се появява отново, проблясва в ъгъла на зрителното ми поле. Вдигам поглед и виждам едно лице от другата страна на прашното стъкло.

— Господи!

Длетото издава силен звук, когато се плъзва по дъската, удря се между стената и скелето и пада шумно върху калдъръма. Гретхен отваря прозореца и се смее.

— Изплаших ли те?

— Не — отговарям аз, но сърцето ми бие до пръсване. — Е, може би малко.

— Донесох ти кафе.

Подава ми голяма чаша кафе. Звучи така, сякаш е доволна от себе си.

— Реших, че така няма да ти се налага да слизаш долу.

— Благодаря.

Така или иначе ще ми се наложи да сляза, за да си взема длетото, но премълчавам този факт. Не съм виждал Гретхен, откакто подпали снимката снощи, но сега ми се струва, че случилото се не я тревожи особено. Тя остава в спалнята, наведена през отворения прозорец, а аз сядам на перваза.

— Матилде каза, че ще ми даваш уроци по английски.

Има нещо закачливо и дяволито в начина, по който го казва.

— Щом искаш да вземаш уроци.

— Идеята беше нейна — казва тя и лицето й моментално помръква, след това отново светва. — Може да учим следобедите. По това време татко спи, а Матилде е заета с Мишел. Никой няма да ни пречи.

Усмихва се широко и очаква да види каква ще е реакцията ми. Отпивам от кафето и се правя на равнодушен, макар в действителност да не е така. Кафето е черно и силно, има опасност да изгори езика ми.

— Както кажеш.

— Какво е това на крака ти? — пита Гретхен, забелязала импровизираната гумена обувка.

— Матилде го направи.

— Матилде ли? — Усмивката изчезва. — Изглежда тъпо.

Отминавам думите й. Откъм отворения прозорец идва тежка, но не и неприятна миризма. Сега, когато го няма прашния воал на стъклото, скъсаните тапети и спуканият гипсов таван се виждат много по-ясно. Железният креват с дюшек на бучки и продълговата възглавница отгоре изглежда така, сякаш всеки момент ще се разпадне върху голите дъски.

— На кого е била тази стая? — питам аз.

— На мама.

Забелязвам, че не казва, че стаята е била и на Арно. Посочвам снимката върху скрина.

— Това те с баща ти ли са?

Тя кимва.

— Да, на сватбата им.

— На колко години беше, когато тя умря?

— Била съм съвсем малка. Не я помня — отговаря Гретхен, но гласът й звучи отегчено. — След като умря, обичах да си играя с инвалидната й количка. Но после паднах и се нараних и татко я счупи.

Добре че никога не е имала пони, казвам си аз. Но както в много други случаи, свързани с Гретхен, и този път запазвам мислите за себе си. Тя се е умълчала и кълна се, предусещам какво ще каже в следващия момент.

— Защо не влезеш вътре?

— Не, благодаря.

Отместила се е, за да ми направи място да се прехвърля през прозореца.

— Няма проблем, никой вече не влиза в тази стая.

Кафето все още е горещо, но въпреки това отпивам от него.

— Ще остана тук.

— Какво ти е?

— Нищо.

— Тогава защо не влезеш вътре? Не искаш ли?

— Работя.

— Не, не работиш. Пиеш кафе.

Усмивката й е едновременно провокативна и самоуверена. В Гретхен има нещо, което ми напомня за котка — гальовна и мъркаща, когато очаква да я погалиш, но и способна да те разкъса с нокти, ако настроението й се промени.

Никога не съм бил спокоен в присъствието на котки.

— Въпреки това работя — отвръщам.

Главата ми пулсира, махмурлукът се връща с пълна сила.

Тя сяда на леглото и започва да полюшва единия си крак.

— Ти да не си гей?

— Не съм.

— Сигурен ли си? Отказваш покана от хубаво момиче, според мен си гей.

— Добре, гей съм.

Изглежда, напълно е забравила случката със снимката в таванското помещение. Но щом тя не я споменава, и аз няма да го направя. Усмихва се палаво, ляга на леглото, подпира се на лакти и подгъва единия си крак.

— Не ти вярвам. Мисля, че просто си срамежлив и имаш нужда от нещо, което да те отпусне. — Повдига вежда и продължава да се усмихва. — Е?

— Ей, ти там горе!

Усмивката на Гретхен изчезва, когато чува виковете на Арно откъм двора. Поглеждам надолу от скелето, надявам се, че ще е достатъчно разумна да замълчи. Арно стои на калдъръма, вперил гневен поглед в мен. Шпаньолът е до краката му, наострил е уши и също гледа нагоре.

— Какво правиш?

Не знам какво може да види и да чуе от мястото, на което е застанал. Устоявам на желанието да погледна през рамо.

— Почивам си.

— Нали преди малко започна — поглежда ме недружелюбно и поклаща глава. — Слез тук долу.

— Защо?

— Имам друга задача за теб.

Не знам дали да изпитвам облекчение.

— Каква друга задача?

— Ще помагаш да заколим едно прасе. Освен ако не си прекалено чувствителен.

Надявам се, че се шегува. Но очите му светят и ме наблюдават внимателно, предизвикват ме да откажа. А аз не искам да оставам тук горе повече от необходимото, не мога да разчитам, че Гретхен няма да направи някоя глупост.

— Ще те настигна.

Обръщам се, преди да успее да каже нещо друго. За миг, преди да погледна в спалнята, пред очите ми е образът на Гретхен върху леглото, толкова е ярък, че почти виждам загорялата й кожа на фона на избелелите сини райета на дюшека.

Леглото е празно. Спалнята също. По прашните дъски на пода се виждат едва забележими следи, оставени от краката й на влизане и на излизане от стаята.

Затварям прозореца, доколкото мога, и се отправям към стълбата.

* * *

Арно и Жорж вече са избрали една от свинете. Докато вървя по пътеката към свинарниците, чувам квичене и груби възгласи. Когато излизам на поляната, виждам как Жорж е подкарал обреченото животно към вратата на кочината, която Арно държи отворена. Оставалите свине, съвсем разумно, са се скатали. Струпали са се в далечния край на ограденото пространство, колкото е възможно по-далече от двамата мъже. В съседната, по-малка кочина се вижда тъмната сянка на нереза, който се движи важно напред-назад покрай оградата и възбудено грухти.

Свинята, която Жорж е подкарал към вратата, е сравнително малка, не по-голяма от лабрадор, но все пак изглежда достатъчно едра, за да го събори на земята. Той обаче очевидно знае какво прави. Кара я да се движи, като я пляска с тънка пръчка и едновременно с това я направлява с една квадратна дъска, която държи притисната до главата й. Нито той, нито Арно показват, че са ме забелязали, докато изкарват свинята от кочината. Арно върви по петите на Жорж, който е подкарал животното към усамотената колиба в единия край на поляната. Постройката започва да ми изглежда странно зловеща.

— Затвори я — нарежда той и ми показва с жест отворената врата на кочината.

Отминава, без да изчака да види дали съм изпълнил нареждането. Останалите прасета започват да се придвижват към вратата, затова я затварям бързо и я залоствам с телена скоба, която закачвам за стълба на оградата. Арно изругава. Обръщам се и виждам как отпраща с ритник шпаньола, който се е приближил прекалено много. Кучето изскимтява и побягва надолу по пътеката.

Успяват да докарат свинята до входа на колибата, преди тя да започне да се дърпа. В този момент квиченето й става неистово, като че ли нещо в мястото я кара да изпадне в паника. Жорж натиска ужасеното животно с дъската с всичка сила, а Арно се опитва да препречи пътя му с крака, за да не избяга.

— Ти само ще гледаш ли? — изкрещява той към мен.

Прекосявам и заставам срещу Арно, така че свинята няма къде да отиде, тъй като Жорж я подпира отзад. Слагам ръка на гърба й и започвам да я бутам. Четината й е груба и остра. Твърда като боксова круша. Жорж я шибва с пръчката и свинята побягва през вратата.

Вътре квиченето й се чува още по-силно, звукът отскача от твърдите стени и бетонния под. Стоя до входа, не ми се иска да влизам.

— Влизай вътре и затвори вратата — сопва се Арно. — Остави горната част отворена.

Изпълнявам. Вратата е като на конюшня, разделена на две части. В малкото помещение няма никакви прозорци, единствената светлина навлиза през отворената горна част на вратата. Мухите жужат оживено, опитвам се да потисна отвращението си от вонята на засъхнала кръв и изпражнения. В средата на колибата е поставена каменна плоча, висока до кръста ми. Точно над нея на тавана е закрепена релса, от която виси макара с верига и кука. Стоя близо до вратата, когато Жорж взема от плочата голям чук с дълга дръжка. По-голям е от чука, който използвам аз, но възрастният мъж го вдига с лекота, вените и сухожилията се очертават по огромните мускули на ръцете му.

Прасето се бута слепешката в ъгъла, като че ли вече е разбрало, че няма изход. Жорж отива при него и вади нещо от джоба си. Някакви зеленчуци. Пръска ги на пода пред него, като в същото време го чеше зад ушите и му говори нещо окуражително. След малко животното се успокоява достатъчно, за да усети храната. Все още е възбудено, започва да я души. Жорж го изчаква да наведе главата си и да започне да яде и го удря с чука между очите.

Потръпвам, когато чувам тъпия звук от удара. Прасето се стоварва на земята и започва да подритва с крака като куче, сънуващо, че гони заек. Жорж го сграбчва за задните крака, а в това време Арно бързо дръпва веригата на макарата, която издрънчава. Омотава я около краката на прасето и вкарва куката в по-горна брънка, за да го задържи неподвижно. Изправя се, премигва от болка и започва да разтрива гърба си.

— Помогни ми.

Не помръдвам от мястото си.

— Хайде, не стой като закован!

Правя усилие да пристъпя напред. Той бутва част от веригата в ръката ми. Жорж идва и я хваща заедно с мен. Патерицата все още е под мишницата ми. Колебая се, не знам какво да правя с нея, след това я оставям да падне и да се подпре на стената. Арно се отдалечава, пристъпвайки вдървено.

— Дърпайте.

Веригата е студена и груба. В продължение на няколко сантиметра се движи свободно, но след това запъва от тежестта на животното. Разнася се ужасна воня, докато прасето изпразва червата си. Веригата потреперва в ръцете ми, усещам, че Жорж я опъва. Опъвам и аз. Изгубил съм всякаква воля. Дърпам, когато той дърпа. Усещам напрежение в гърба и в мускулите на ръцете си. Задницата на прасето се вдига от пода и в следващия момент то увисва във въздуха. Все още потръпва, все още с живо. Издигаме го още по-високо.

— Добре.

Арно слага спирачка на веригата, за да не се изхлузи обратно. Ние с Жорж я пускаме. Макарата скърца върху релсата, докато Арно я придвижва, така че прасето да увисне точно над каменната плоча. Полюлява се като махало. Жорж си слага кожената касапска престилка, която е взел от закачалката на стената, твърда е и е покрита с тъмни петна. Докато той я завързва, Арно взема от ъгъла широка алуминиева кофа. Поставя я точно под главата на прасето и спира люлеенето на тялото му с ръка. Жорж отново отива до плочата и този път взема касапски нож с дълго острие. Наблюдавам всичко това, но имам чувството, че не присъствам в действителност. Тогава, в момента, в който Жорж се приближава до прасето, Арно се обръща към мен с ехидна усмивка.

— Искаш ли ти да го направиш?

Грабвам патерицата, а в това време Жорж забива ножа в гърлото на прасето. Чувам как нещо плисва в алуминиевата кофа зад гърба ми и в следващия миг съм навън. Успявам да измина няколко метра, преди да се превия на две, яйцата, които изядох за закуска, се надигат в гърлото ми, придружени от обилно количество жлъчка. Ушите ми започват да бучат и ярко осветената поляна изведнъж притъмнява. Чувам отново тъпия удар на чука и виждам как от черепа на прасето бликва кръв. Върху тази картина започват да се наслагват други образи, едно повалено тяло се слива с друго — някой пищи, кръвта блести в черно под болнавата светлина на уличните лампи…

Бученето в главата ми преминава в равнодушно бръмчене на мухи. Поляната се появява пред очите ми и отново се връщам в действителността. Чувам, че някой излиза от колибата.

— Стомахът ти май не издържа, а?

Долавям удоволствието в гласа на Арно. Изправям се, вдишвам дълбоко още веднъж и идвам на себе си.

— Добре съм.

— Не изглеждаш добре. Какво ти стана? Да не се изплаши от малко кръв?

Вдига ръце. Те блестят, мокри от прясната кръв, и усещам как в мен отново се надига паника. Опитвам се да я потисна.

— Мислех, че имаш нужда от разрешително, за да колиш прасетата си сам. Няма ли такива изисквания на Европейския съюз или нещо подобно?

— Никой не може да ми каже какво да правя в собствената си ферма. Най-малко банда костюмирани бюрократи.

Арно ме поглежда сърдито, след това вади някакъв парцал от джоба си и започва да си бърше ръцете.

— Ще ми напомниш ли каква е причината да си тук?

Главата отново ме боли. Опитвам се да подредя мислите си, докато Арно прибира изцапания с кръв парцал.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва да има сериозна причина градско момче като теб да се крие тук. Никой ли не се пита къде си?

— Не.

— Нямаш ли приятели?

— Не и такива, които да не могат да заспят от тревога за мен.

— Ами семейство?

— Майка ми ни напусна, когато бях съвсем малък, баща ми почина.

— От какво умря? От срам ли? — Арно се ухилва свирепо. — Все още не си ми обяснил защо искаш да се скриеш в този пущинак.

— Може би си е моя работа.

— Ами ако реша, че не е само твоя? Ако ми хрумне да звънна един телефон на полицията?

Колкото и да е странно, тази заплаха изобщо не ме притеснява.

— Сигурен съм, че ако го направиш, ще се поинтересуват от статуите и капаните в гората.

Усмивката изчезва от лицето му. Погледът в светлосивите му очи става твърд, след това той отново се ухилва.

— Значи все пак си имал топки. Крайно време беше, вече започвах да се чудя.

Откъм кочината от другата страна на колибата се чува силен шум. Арно извръща глава натам, усмивката все още не е слязла от лицето му.

— Старият Баярд подуши кръвта — гласът му звучи почти нежно.

— Баярд ли?

— Нерезът.

Чува се шум на счупено дърво. Изражението на Арно се променя.

— Опитва се да излезе.

Въпреки проблемите му с гърба, не мога да го настигна, когато се спуска покрай колибата по посока на кочината. Виждам как оградата се огъва, когато нерезът се блъска в нея с яростно квичене. Една от дъските се е сцепила. Докато приближаваме, чуваме нов силен шум, цепнатината се разширява и отдолу се показва бяло дърво.

Арно крещи на нереза и пляска с ръце, докато приближава към оградата. В отговор той квичи пронизително и започва още по-силно да се блъска в оградата. Арно взема пръчка и започва да го ръга с нея през процепа.

— Хайде, проклетнико! Връщай се назад!

Животното е побесняло. С учудваща за огромното му туловище бързина, то се придвижва напред и се опитва да захапе пръчката. Арно я дръпва, отново я прекарва през процепа и в този миг се чува шумът от счупването й.

Арно я хвърля.

— Жорж! — крещи той през рамо. — Почти е излязъл! Донеси дъски.

Жорж вече се задава тичешком откъм колибата и сваля касапската престилка в движение. Но нерезът долавя миризмата на прясна кръв, която се носи от него, и започва да беснее още повече. Дъската се чупи и Арно отскача назад точно в момента, в който главата на нереза се подава през дупката. Огромните плещи на животното се блъскат в по-горната дъска и тя се огъва.

— Дъската! Бързо! — крещи ми Арно и ми сочи нещо.

Виждам наблизо едно дебело парче шперплат, подобно на онова, което Жорж използваше, за да насочва по-малкото прасе. Подавам го на Арно, но той прави жест, че не го иска.

— Дай ми патерицата си!

— Какво?

— Дай проклетата патерица! — повтаря той и ме вика с ръка. — Хайде!

Колебая се, но в този момент дъската започва да пука и съм принуден бързо да взема решение. Подавам патерицата на Арно. Той започва да блъска муцуната на животното с подплатения край. То квичи, опитва се да я захапе и раздира подплатата с единия от бивните си. Арно обръща патерицата и продължава да го блъска, но вече с дългата страна. Отпуска цялата си тежест върху нея и се опитва да го избута.

— Бъди готов с дъската! — изсумтява той, когато нерезът отстъпва назад. — Сега!

Бутвам дъската на мястото на дупката в оградата. След миг едва не падам на земята, когато прасето се блъска в нея. Опитвам с все сила да го задържа, но съм принуден да отстъпя, докато Арно не застава до мен. Затискаме заедно дъската с крака, като в същото време той провира патерицата над оградата и се опитва да избута прасето с нея. Въпреки това имам чувството, че се мъчим да спрем булдозер.

Жорж се появява отново, в едната си ръка носи дълга дъска, а в другата кофа. Без да спира, пуска дъската на земята и отива към кочината на няколко метра встрани от нас. Навежда се през оградата, плясва с ръце и започва да цъка с език. Прасето е прекалено разгневено, за да му обърне внимание, но в следващия момент се спуска към това ново предизвикателство. Преди да стигне до него, Жорж изсипва в кочината част от съдържанието на кофата. Оттам се понася гадна и сладникава миризма на карантия. Нерезът спира и започва подозрително да души предложеното лакомство. След това заравя зурлата си в него, като продължава да грухти раздразнено.

Арно въздъхва с облекчение и се отдръпва от дъската. Аз понечвам да го последвам.

— Дръж я там!

Отправя се с вдървена походка към Жорж. Без да откъсва поглед от прасето, възрастният мъж вади от джоба си чук и няколко пирона и ги подава на Арно.

— Трябва да се направи нова ограда — казва му той.

— Засега и тази е добра.

Имам чувството, че не за първи път спорят по този въпрос. Жорж мълчи, но е ясно, че не е съгласен.

— Накарай го да се махне оттук — казва Арно.

Жорж взема кофата и отново започва да цъка с език. Нерезът подтичва след него като кученце, докато мъжът отива към другия край на кочината. Когато се отдалечават достатъчно, изсипва още карантия от кофата. Нерезът веднага се нахвърля да яде. Арно с мъка вдига дъската, която Жорж е оставил на земята.

— Добре, можеш да се махнеш оттам.

Краката ми треперят. Отдръпвам се встрани, подскачайки и се облягам на оградата, надявам се, Арно да не забележи, че се треса. Патерицата лежи на земята. Арно я подритва и се ухилва.

— Май вече за нищо не става.

Прав е. Подплатата в горната й част е разкъсана на парчета, а металът е огънат и изкривен. Опитвам се да се подпра на нея. Безполезна е. Изненадва ме усещането за безпомощност, което изпитвам, но не искам да се издам пред Арно.

— Какво яде това животно, когато не му давате алуминий? — питам аз.

Арно се подсмихва. Струва ми се, че инцидентът е подобрил настроението му.

— Прасетата ядат абсолютно всичко. А старият Баярд е готов да хапне всичко, до което се добере. Извади късмет, че стъпи в капана, а не в челюстта му. В противен случай сега щеше да си с един крак по-малко.

Поглеждам тревожно към нереза, докато Арно поставя дъската на място и започва да я прикрепя с пироните. Прасето продължава да се храни, вече се е успокоило и Жорж го чеше по гърба с четка с дълга дръжка. Струва ми се, че е достатъчно кротък, но забелязвам, че старият човек продължава да стои от другата страна на оградата. После виждам как излива нещо от едно шише върху четината на животното и продължава да го чеше. Сигурно е оцет, мисля си, спомняйки си думите на Гретхен.

— Винаги ли подлудява така, когато колите прасе? — питам аз.

Арно стиска пироните в уста, но въпреки това отговаря:

— Ако вятърът довее миризмата на кръвта към него.

— Защо не си намериш някой по-малко злобен?

Арно ме поглежда кисело, забива пирона докрай и се премества в другия край на дъската.

— Той е добър нерез. Трябва му веднъж, най-много два пъти да го пусна при някоя свиня и работата е готова.

Долавям в гласа му чувство на гордост. Взема следващия пирон от устата си и с три удара го забива в дъската.

— Човек не се отказва от расов екземпляр за разплод само защото е с лош характер.

— Ами свинята, която току-що закла?

— Беше ялова. Пробвах Баярд достатъчно пъти с нея и беше ясно, че нищо няма да излезе. Щом не ражда, нямам нужда от нея.

— Нищо чудно, че ти е толкова сърдит, щом убиваш женските му.

Арно се разсмива.

— На Баярд не му пука за тях. Просто няма търпение да получи карантията.

Изправя се и примижава от болка. Започва да разтрива гърба си и ми връчва чука и пироните.

— Хайде, свърши и ти нещо полезно.

Оставя ме да довърша работата и си тръгва от поляната, без да ме погледне повече.