Саймън Бекет
Кървави белези (10)

6

Скелето скърца и се люлее като стар кораб. Изкачвам се по стълбата стъпало по стъпало, подпирам се на коляно на дървените пръчки, вместо да стъпвам на наранения си крак. Не е много по-трудно от изкачването към таванското помещение. Когато стигам горе, внимателно проверявам паянтовата платформа, преди предпазливо да стъпя на нея, след това се хващам за хоризонталната тръба за опора.

Скелето е толкова високо, че като погледна от върха му, ми се завива свят. Но гледката от тук е много по-добра, отколкото от таванския ми прозорец. Спирам, за да си поема въздух, и виждам езерото сред гората, както и заобикалящите ни хълмове и поля. Сега още по-ясно осъзнавам колко изолирана е фермата. В следващите няколко минути се наслаждавам на тази мисъл, след това се обръщам, за да видя с какво съм се захванал.

По-голямата част от фасадата на къщата, както и една от страните й, е покрита със скеле. Хоросанът между камъните е свален, а някои от тях са извадени и са оставени на платформата. До тях лежат голям чук и длето. И двата инструмента са покрити с ръжда. Чукът е тежък като тухла, а дръжката му е излъскана от употреба. Длетото е заострено като нож, а не плоско като онова, което открих на камъните долу. Натискам стената с него и хоросанът веднага започва да се рони. Ако цялата къща е построена по този начин, е цяло чудо, че не се е сринала.

Изведнъж съм напълно убеден, че това, което правя, е грешка. Знам как се забърква хоросан и имам опит в изграждането на тухлени стени, но това беше преди много години. През няколкомесечната ми работа на строителна площадка не съм научил достатъчно, за да се справя с подобна задача.

Отдръпвам се от стената, без да гледам, и патерицата ми се закача за един от камъните, оставени на платформата. Спъвам се и се облягам на хоризонталната тръба на скелето, за миг залитам навън и нищото зейва между мен и двора, който се намира на десет метра под краката ми. След това се изтеглям назад и цялото скеле започва да скърца и да се люлее от движението.

Постепенно конструкцията се успокоява. Подпирам глава на една от тръбите.

— Какво става?

Поглеждам надолу. Гретхен е излязла от къщата и стои на двора с Мишел на ръце.

— Нищо. Само… проверявам скелето.

Тя прикрива очите си с ръка и вдига поглед към мен.

— Звучеше така, сякаш ще се срути.

Изтривам потните си длани в дънките.

— Все още няма.

Тя се усмихва. Почти не ми е проговорила от онзи следобед, когато й казах, че си тръгвам, но изглежда, най-после е решила да ми прости. Изчаквам, докато се прибере отново вътре, след това се отпускам на платформата с треперещи крака. Господи, какво правя?

Минали са два дни, откакто Матилде ми предложи работата. В началото бях доволен от това, че мога само да си почивам и да възстановявам силите си, обзет от чувство на облекчение, че неочаквано съм намерил убежище. Прекарах целия вчерашен ден под кестена на скалата край езерото, правейки не особено успешен опит да чета „Мадам Бовари“. Понякога успявам да забравя причината, заради която съм тук. След това си спомням и имам чувството, че пропадам. Мислите отново започват да ме разяждат отвътре. Предишната нощ беше най-зле. Няколко пъти успявах да заспя, но после се събуждах, останал без дъх, а сърцето ми биеше като лудо. Тази сутрин, докато наблюдавах как малкото таванско прозорче постепенно просветлява, реших, че не мога да прекарам още един ден в бездействие.

Надявах се, че физическият труд ще ми помогне. Сега обаче, когато съм тук, огромното количество работа започва да ме плаши. Нямам никаква представа откъде да започна. Хайде, можеш да се справиш. Това е просто една стена.

Изправям се на крака и се обръщам с лице към къщата. Близо до мен прозорците на две спални гледат към платформата. Едната от тях е скрита зад дървени капаци, но прозорците на другата са открити. През прашното стъкло се вижда празна спалня. Дъските на пода са голи, тапетите по стените са започнали да падат, вътре има само стар гардероб и метална рамка на креват с гол дюшек. На далечната стена е разположен скрин, а върху него е поставена снимка в рамка. Прилича на сватбена, мъжът е облечен в черен костюм, а жената е в бяло. Прекалено далече е и не мога да различа детайлите, но предполагам, че са Арно и жена му. Начинът, по който изглеждат, съответства на времето, в което най-вероятно са се оженили, а и ми се струва напълно в неговия стил да остави сватбената си снимка в празната спалня.

Тръгвам, тътрейки крак по скелето, за да заобиколя и да погледна къщата отстрани, този път много внимавам къде поставям патерицата. Отстрани къщата изглежда също толкова недовършена, колкото и отпред, сякаш работата е прекъсната внезапно. На средата на платформата, върху сгънат вестник, е оставена голяма празна чаша. Хванала е кафява кора на дъното и върху нея лежи умряла муха. Вдигам вестника, чуплив е като пергамент. Датата му е отпреди осемнайсет месеца. Питам се дали някой се е качвал тук, след като неизвестният майстор е изпил кафето си, оставил е чашата върху вестника и не си е направил труда да се върне. Може би идеята да се махне не е лоша, мисля си, като виждам колко много работа има.

Иззад къщата се чува някаква врява. Стигам куцукайки до края на скелето и се озовавам над зеленчукова градина. Спретнати лехи и колчета за зелен фасул оформят малък оазис на реда, зад тях има оградена овощна градина и кокошарник.

Матилде храни кокошките. Виждам как им хвърля последните зърна, те се бутат и кудкудякат и тя оставя празната кофа. Не знае, че я наблюдавам, затова не контролира изражението на лицето си, изглежда ми тъжна и уморена, когато се запътва към ъгъла на градината. Там е скрита малка цветна леха, ярко цветно петно сред зеленчуците. Матилде коленичи и започва да плеви бурените, израсли между цветята. До мен достига слаб шум и разбирам, че си тананика. Нещо бавно и мелодично, не съм чувал песента досега.

Отдалечавам се тихо. Слънцето ме заслепява, когато отново заставам откъм фасадата на къщата. По това време на деня цялото скеле е изложено на слънце. Там, където е открита, кожата ми вече е започнала да се зачервява. Поглеждам часовника си и виждам, че минава дванайсет, ако остана тук горе още малко, направо ще се опека. Металните тръби на скелето изгарят ръцете ми, когато се прехвърлям на стълбата и започвам бавно да се спускам надолу. Когато слизам, Матилде се появява иззад ъгъла, бършейки ръцете си в кърпа.

— Огледа ли? — пита тя. Тъгата, която видях по лицето й, докато беше в градината, е изчезнала, скрита зад обичайното спокойно изражение. — Какво ще кажеш?

— Ами… работата е доста повече, отколкото си представях.

Матилде вдига поглед към скелето и прикрива очи от слънцето, също както бе направила Гретхен. На слънце косата й не е много по-тъмна от тази на сестра й. Но изглежда така, сякаш всичката светлина й е била отнета.

— Не е необходимо да започваш веднага. Не и ако не си готов.

Не се тревожа за здравето си. Не е лесно да пазя крака си през цялото време, след слизането надолу по стълбата усещам как започва да пулсира, но болката е поносима. А и всичко друго е по-добро от бездействието.

Свивам рамене.

— Има само един начин да разберем.

— Ще ти покажа къде държим нещата.

Отива обратно към преддверието, където Арно ме пресрещна преди няколко дни. Пантите на изкривената врата изскърцват, когато я отваря. Вътре навлиза светлина и виждам, че помещението е малък килер без прозорци. Отвътре лъхва студен и влажен въздух, а когато очите ми привикват, виждам, че по пода са разпилени строителни инструменти и торби с пясък и цимент. Също като на скелето и тук като че ли всичко е изоставено внезапно, ала „Мария Селест“^[1]. Торбата с цимент е разкъсана и част от съдържанието й се е разпиляло по пода, а в останалата част все още стои забита мистрия. Дръжката на една лопата стърчи от втвърдения хоросан като някакъв зидарски Ескалибур. Ако съдя по паяжините, с които е покрито всичко, нещата тук не са докосвани през последните няколко месеца.

Пантите на вратата изпъшкват, когато тя започва да се затваря зад нас и да ни оставя на тъмно. Обръщам се да я спра и се стряскам, когато виждам, че някой стои зад гърба ми. После разбирам, че това е само гащеризон, закачен на един пирон на вратата. Добре че Матилде не забелязва нервността ми. Застанала е отстрани, сякаш не й се иска да влиза.

— Би трябвало всичко да е тук. Има цимент и пясък, а ей там е кранът за вода. Можеш да вземеш всичко, което ти трябва.

Оглеждам бъркотията в малкото помещение.

— Баща ти ли вършеше работата преди?

— Не, един местен.

Който и да е бил, явно е напуснал набързо. Дръпвам лопатата за дръжката. Тя започва да вибрира като камертон, здраво заседнала във втвърдения хоросан.

— Защо не е довършил?

— Получи се неразбирателство.

Не казва нищо повече. Оглеждам цимента. Влагата е навлязла през процепа на торбата и той се е втвърдил, натискам с ръка запечатаните торби и установявам, че и те са твърди като камък.

— Ще ми трябва още цимент. Този се е овлажнил.

Матилде е скръстила ръце плътно пред гърдите си.

— Веднага ли ти трябва? Има ли нещо друго, което би могъл да свършиш междувременно?

— Мога да продължа да изчуквам стария хоросан — отговарям с известно съмнение.

— Тогава започни с хоросана — казва ми тя и отново излиза на двора.

Хвърлям последен поглед на разпилените инструменти в тъмния килер, след това излизам след нея на светло. Матилде ме чака в двора и макар че лицето й както обикновено е напълно непроницаемо, изглежда пребледняла.

— Всичко наред ли е? — питам аз.

— Разбира се.

Вдига разсеяно ръка и подпъхва кичур коса зад ухото си.

— Има ли нещо друго, от което се нуждаеш сега?

— Ами… свършиха ми цигарите. Мога ли да си купя отнякъде наблизо?

Тя обмисля този нововъзникнал проблем.

— Има една бензиностанция, но е прекалено далече, за да…

Вратата на къщата се отваря и Гретхен се появява оттам.

Носи Мишел подпрян на хълбока си и свива устни, когато ни вижда. Подминава ме и вперва сърдит поглед в сестра си.

— Татко иска да говори с него — заявява тя и вирва брадичка със злонамерено задоволство. — Насаме.

* * *

За първи път влизам в къщата, откакто преди много време отидох там, за да помоля за вода. Кухнята е с нисък таван, тъмни, дебели стени и малки прозорци, които предпазват от лятната жега. Мирише на пчелен восък, варено месо и кафе. Едната стена е заета почти изцяло от стара готварска печка, а тежките дървени мебели изглеждат така, като че ли са били там поколения наред. Издрасканите бели повърхности на хладилника и фризера имат неуместно модерен вид и не подхождат на цялата обстановка.

Арно почиства пушката си на захабената дървена маса. Очилата с половинки стъкла, кацнали на носа му, му придават нелеп интелектуален вид, който трудно пасва с образа на човека, способен да ме изрита надолу по стълбите. Не вдига поглед и продължава съсредоточено да чисти пушката, сякаш изобщо ме няма. Докато прекарва през цевта тънка тел, подобна на миниатюрна четка на коминочистач, до носа ми достига мирис на смазочно масло и още нещо, предполагам, барут. Арно рязко издърпва телта и звукът, който се чува, наподобява шепота на флейта.

Подпирам се на патерицата.

— Искал си да ме видиш.

Той бавно присвива едното си око и поглежда през цевта на пушката, преди да я остави. Сваля очилата, слага ги в джоба на ризата си и сяда на стола. Едва сега обръща поглед към мен.

— Матилде каза, че си търсиш работа.

Доколкото си спомням, не беше точно така, но не си правя труда да го поправям.

— Да, ако има нещо подходящо за мен.

— Точно в това е въпросът, нали?

Челюстите на Арно се движат енергично, сякаш се опитва да счупи с тях орех. Кожата на брадичката му е увиснала от възрастта като на остарял щангист.

— Дъщеря ми може да приказва каквото си иска, но аз съм този, който решава кой ще работи тук. Някога работил ли си във ферма?

— Не.

— Имаш ли опит в строителството?

— Не особено голям.

— Тогава защо да рискувам да те наема?

Не мога да измисля нито една причина да го прави. Затова мълча и се опитвам да не поглеждам към пушката. Арно изсумтява.

— Защо си тук?

На върха на езика ми е да му кажа, че съм тук заради неговите капани, но това само би го провокирало. Дори да не се страхувам особено, че ще ме застреля, добре съзнавам, че това дали ще получа работата, зависи изцяло от неговото благоволение.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че се чудя защо обикаляш из чужда страна като някой скитник. Прекалено стар си, за да си студент. С какво си изкарваш хляба?

От начина, по който ми говори, разбирам, че Гретхен му е разказала всичко.

— Работил съм различни неща.

— Какви неща? Май не обичаш да говориш за себе си? Да не би да криеш нещо?

За момент се чувствам като в безтегловност. Усещам, че се изчервявам издайнически, когато кръвта нахлува в бузите ми, но се заставям да отвърна на погледа му.

— Не. Какво да крия?

Челюстите на Арно продължават да се движат. Или преживя, или предъвква нещо, което е намерил между зъбите си.

— Очаквам хората да уважават личното ми пространство — заявява той накрая. — Ще останеш да спиш в плевнята. Можеш да се храниш там. Не искам да ми се мяркаш пред очите повече, отколкото е необходимо. Ще ти плащам по петдесет евро на седмица, ако преценя, че си ги заслужил. Това е, ако ти харесва.

— Добре.

Заплащането е нищожно, но в момента парите изобщо не ме интересуват. И въпреки това блясъкът в очите на Арно ме кара да съжалявам, че се предадох толкова лесно. Проявата на слабост е огромна грешка.

Той ме оглежда преценяващо от глава до пети.

— Идеята е на Матилде, не е моя. Не ми харесва, но има работа за вършене и щом тя смята, че трябва да наемем някакъв английски безделник, няма да се противя. Но въпреки това ще те наблюдавам внимателно. Ядосай ме само веднъж и ще съжаляваш жестоко. Ясно?

— Ясно.

Продължава да ме гледа още няколко секунди, за да ми даде да разбера, че не се шегува, след това се пресяга към пушката.

— Хайде, махай се!

Започва да бърше пушката с мазен парцел. Тръгвам куцукайки към вратата, кипя от гняв и унижение.

— И още нещо.

Очите на Арно са студени като лед, докато ме наблюдава над пушката.

— Стой далеч от дъщерите ми.