Саймън Бекет
Кървави белези (26)

16

Връщането на камъните обратно на местата им става бавно. Частта от къщата, по която работя сега, е дори в по-лошо състояние от останалите, защото е изложена на ветровете, идващи откъм езерото. Трябваше да отстраня изцяло доста камъни, да ги изчистя от стария хоросан и след това да ги върна обратно по местата им. Те са големи и тежки и когато ги поставям обратно в дупките, хоросанът излиза навън като глазура за торта с цвят на кафе. Понякога тежестта им ги кара да хлътват прекалено навътре и не се подравняват с камъните от двете им страни. Когато се случи, ги вадя и започвам цялата процедура от начало. Съмнявам се, че ако човек ги гледа от земята, би забелязал нещо подобно или че изобщо някой би се интересувал от това.

Но за мен има значение.

Нанасям с мистрията хоросан върху горната част на следващия камък и го повдигам. Дупката е на височината на раменете ми, затова трябва да повдигна камъка високо, за да го поставя на място. Подпирам го на гърдите си и го пъхам, моля се този път да го подравня добре и изпитвам истинска благодарност, когато виждам, че се е получило. Обирам изскочилия хоросан и раздвижвам схванатите мускули на раменете си. Тази сутрин свърших доста работа. Обикновено това би било достатъчно, за да се почувствам добре. Но не и днес.

Кофата ми е празна. Свалям я надолу по стълбата и влизам във влажния килер. Пред мен е цяла купчина от празни найлонови чували — стигнал съм до последния чувал с пясък.

Ще се наложи отново да отида в града.

Изругавам и хвърлям кофата. От няколко дни знам, че ще се стигне дотук. При пренареждането на камъните отиде много хоросан и макар все още да има доста цимент, съм изразходвал почти докрай пясъка, който беше в килера. Ако знаех, че ще остана без пясък, щях да купя, когато отидох за цимент, но предположих, че предшественикът ми се е запасил с достатъчно материали. Грешката е изцяло моя.

Освен всички други недостатъци, които е имал, Луи не е разбирал особено от строителство.

Откривам Матилде в зеленчуковата градина зад къщата. Коленичила е до малката цветна леха и скубе бурените, които са израсли от миналия път. Вдига поглед, когато приближавам, и отново имам чувството, че съм я прекъснал в много интимен момент.

— Трябва да купя още пясък.

Този път не пита нищо. Гледа примирено, сякаш вече никой не може да каже или да направи нещо, което да я изненада. Само кимва и мълчаливо се изправя на крака.

Тръгвам с нея и я изчаквам в кухнята, докато донесе портмонето си. Гретхен седи до масата с Мишел. Изобщо не реагира на присъствието ми. Откакто нерезът избяга от кочината, напълно се е затворила в себе си. Не че не ми обръща внимание, просто като че ли въобще не забелязва, че съм тук.

Ако трябва да съм честен, за мен това е облекчение.

— Ще стигнат ли? — пита Матилде и ми подава няколко дребни банкноти.

— Мисля, че да.

— Ключовете са в микробуса. И ключът от портата е там.

Тя се връща в градината, а аз отивам при реното. Вътре е горещо като в парник, но не си правя труда да чакам да се охлади. След като съм изпълнил цялата процедура по отключването и заключването на портата, заставам за момент и оглеждам пътя. Една кола профучава край мен, идва откъм града и само тя си знае накъде отива. Докато я наблюдавам как изчезва, нещо изплува от дълбините на съзнанието ми, толкова е неясно, че в първия момент не мога да определя какво е.

Безпокойство.

Усещането се появи в деня, в който полицаите дойдоха във фермата, и оттогава нараства все повече. Вече не се тревожа, че могат да дойдат отново — ако имаха такова намерение, щяха да са го направили. Но паниката, която избухна с тяхното идване, така и не изчезна напълно.

Качвам се обратно в микробуса без всякакъв ентусиазъм. Имам чувството, че пристигам в града за нула време. Едва съм подминал крайпътния бар и ето че вече съм на градския площад. Играчите на петанк са там, макар че не съм сигурен дали са същите. Фонтанът пръска водни струи все така весело. Ръцете ми са се изпотили на волана, когато влизам в двора на строителния магазин. Двигателят на микробуса изръмжава и угасва. Поемам дълбоко въздух и слизам от колата.

Жан-Клод не се вижда наоколо.

Позволявам си поне малко да се отпусна. Протягам се да взема бастуна и спирам. Кракът ми е почти оздравял. Конците са почти готови за сваляне и започнах да нося чорап, вместо превръзка. Все още използвам гумения ботуш, който Матилде ми направи, но това е само защото моят протрива раните ми. Бастунът се е превърнал повече в навик, отколкото в необходимост, и знам, че скоро ще трябва да спра да разчитам на него.

Но не и днес. Облягам се на него и закуцуквам към постройката, която прилича на хангар.

Не разпознавам никого от хората вътре. Поръчвам пясъка и плащам, след което ми казват да изляза обратно на двора. Там има широки дървени контейнери, пълни със сипица, чакъл и пясък. Наоколо няма никой, но от купчината пясък стърчи лопата, а до нея са оставени празни найлонови чували, затова започвам да ги пълня сам.

Работя с гръб към двора, механично забивам лопата в купчината пясък и се опитвам да потисна желанието да погледна зад гърба си. Когато чувалите са пълни, докарвам микробуса близо до тях. Одеялото, върху което лежеше Лулу, е свито на топка отзад, кървавите петна са изсъхнали и почернели. Избутвам го настрани и започвам да товаря чувалите, подреждам ги прави, за да не се разсипе пясъкът. Сега, когато почти съм свършил, вече не съм така нервен. Спирам, за да избърша потта от челото си.

— Имаш ли нужда от помощ?

Жан-Клод е застанал до колата, облечен е в същия гащеризон с престилка като преди. Движи се доста безшумно за такъв едър мъж.

— Благодаря, ще се оправя сам.

Обръщам се и продължавам да товаря чувалите. Въпреки думите ми, той хваща един чувал, оставя го в микробуса без усилие и вдига следващия. Последните няколко чувала са натоварени само за няколко секунди.

Кимвам неохотно за благодарност и затварям вратите. Той, разбира се, няма да ме остави да се измъкна толкова лесно.

— Казаха ми, че Матилде е била в града преди няколко дни. Завела е едно пострадало куче при ветеринаря. Какво се е случило?

— Доближи прекалено близко до нереза.

— Ооо, а аз помислих, че може да е стъпило на пирон. Как е?

Предпочитам да си мисля, че въпросът се отнася до Лулу.

— Не е добре.

— По-добре е да му спестите мъките. Матилде има меко сърце, но това невинаги е добре за околните. Ще оживее ли?

— Ако оживее, ще остане с три крака. Благодаря за помощта.

Качвам се в микробуса. Жан-Клод задържа вратата така, че да не мога да я затворя.

— Искам да говоря с теб.

Каквото и да има да ми казва, много се съмнявам, че бих искал да го чуя.

— Трябва да се връщам.

— Няма да ти отнема много време. И без това е време за обяд. Тук наблизо има едно заведение с прилична храна. Аз черпя.

— Не, благодаря.

— Все пак трябва да се храниш, нали? Единственото, което искам, е да ми отделиш няколко минути. Но ако ти се струва прекалено много…

Той дръпва ръка и ми посочва вратата. Колкото и да ми се иска да затворя вратата и да си тръгна, знам, че съм му задължен. Ако не беше той, Бог знае какво щяха да направят с мен Дидие и приятелите му.

— Качвай се — казвам аз.

* * *

В заведението няма много посетители, но ние сядаме най-отзад, далеч от всички останали. Поглеждам малкото меню, но мислите ми са много далече.

— Омлетите тук са хубави — съветва ме Жан-Клод.

Може и така да е, но напоследък ядох доста яйца. Поръчвам си специалитета на деня и една бира, имам нужда от нещо, което да поуспокои нервите ми.

— Е? — подканям го аз.

Жан-Клод оставя менюто на масата.

— Чух, че полицията е посетила Арно.

— Така е.

Жан-Клод изчаква за момент, но след като разбира, че няма да кажа нищо повече, продължава:

— Уважавам правото на всеки човек да защитава собствеността си, но мисля, че Арно отива твърде далеч.

Не мога да не се съглася, но Арно не е единственият виновник.

— Как е Дидие? Надявам се, че няма рани от огнестрелно оръжие?

— Дидие е идиот. Положението става още по-лошо, след като изпие няколко бири. Да се надяваме, че като порасне, ще поумнее.

— Не бих разчитал много на това.

Жан-Клод се усмихва мрачно на думите ми.

— Не се безпокой, повече няма да ви създава неприятности. Поговорих с него.

Ако се съди по израза на лицето му, разговорът не е бил особено любезен. Отпивам от бирата просто за да се намирам на работа. Жан-Клод все още не е докоснал виното си. Той също не се чувства особено удобно и въпреки нежеланието си започвам да изпитвам любопитство.

— Какво знаеш за брат ми? — пита той.

Ето, започва се, мисля си аз.

— Не много. Те не говорят за него.

— Но знаеш, че той е бащата на Мишел? И че беше въвлечен в някои… да кажем, бизнес проекти на Арно?

— Чух нещо такова.

— А знаеш ли, че Луи изчезна?

Колкото и да е странно, първата ми мисъл е, че съжалявам — знаех си, че този разговор е грешка.

— Не — отговарям аз.

Жан-Клод измъква от джоба си кожен портфейл, вади от него измачкана снимка и я поставя на масата пред мен. На нея е застанал до зелен пикап, а до него стои по-млад мъж, по-висок, но не толкова едър. Косата на Жан-Клод е полепнала по главата му, а лицето и гърдите му изглеждат мокри. Усмихва се напрегнато, докато другият мъж съвсем явно се смее и показва пред фотоапарата празна чаша за бира.

— Това е Луи. Чувството му за хумор е доста по-грубо от моето — в начина, по който го казва усещам и раздразнение, и обич. — Изчезна преди осемнайсет месеца. Предполага се, че е отишъл по работа до Лион, но така и не се върна оттам. Никой нито го е виждал, нито го е чувал оттогава. Нито аз, нито някой от приятелите му. Абсолютно никой.

Има нещо в мъжа на снимката, което ми се струва познато, но в момента не мога да определя точно какво. След малко се сещам. Облечен е в същия червен гащеризон, който нося в момента. Без да искам свеждам поглед надолу. Жан-Клод кимва.

— Това е неговият стар гащеризон. Държеше го в къщата на Арно. Твърдеше, че не иска да носи миризмата на прасетата вкъщи.

По друго време бих могъл да приема думите като обида. Плъзвам снимката по масата и му я връщам.

— Защо ми разказваш всичко това?

— Защото искам да разбера какво се е случило с него. И мисля, че Арно знае повече, отколкото казва.

Спира да говори, когато храната ни пристига. Имам нужда от време да събера мислите си, затова започвам разсеяно да побутвам телешката пържола и пържените картофи в чинията си. При други обстоятелства бих се зарадвал на промяната в обичайното меню от свинско, но не и днес.

— Какво те кара да мислиш, че Арно знае нещо? — питам, но далече не съм сигурен, че искам да науча отговора.

Жан-Клод попива с парче хляб мазнината от омлета си. Разговорът за брат му явно не влияе на апетита му.

— Онова пътуване беше свързано с един от проектите, които бяха замислили с Арно. Не знам точно за какво става дума, защото Луи не обичаше да издава плановете си предварително, но знам, че Арно беше замесен. А и историята на Арно никак не се връзва. Каза ли ти, че Луи е предложил брак на Матилде, защото е забременяла от него?

Кимвам неохотно, все още не ми се иска да издавам прекалено много информация.

— С цялото ми уважение към Матилде, защото тя е добра жена, това са пълни глупости. Познавам много добре брат си и знам, че не е човек, който би искал да се ожени. Бих могъл да приема повечето от нещата, които чух, но идеята, че изведнъж ще постъпи почтено и ще предложи брак на Матилде? Няма как да стане. Луи винаги е поставял собствените си интереси на първо място. Ако имаше намерение да напусне града, защото някое момиче е забременяло от него, щеше да го направи преди много години.

— Може би е искал да се докопа до фермата — казвам аз, повтаряйки думите на Арно.

Със закъснение си спомням, че бях решил да запазя мълчание.

Жан-Клод се усмихва горчиво.

— Да бе, защото фермата е златна мина. Виж, единственото, което Луи искаше, беше да сваля жените наоколо и да печели пари — колкото по-лесно, толкова по-добре. Никога не е мечтал да притежава ферма, особено такава западнала и затънала до гуша в ипотеки. Ако Арно не беше такова самолюбиво копеле, щеше да разбере, че никой нормален човек не би искал да има нещо общо с фермата му.

— Но тогава защо му е да лъже?

— Точно това е въпросът — Жан-Клод спира за малко и продължава да дъвче омлета си. — Може би иска да накара хората да мислят, че Луи е още по-голямо лайно, отколкото е в действителност, и е измислил тази история, за да обясни защо Луи не се връща. Не знам, а и Арно отказва да говори по въпроса.

— Ти опита ли се да говориш с него?

— Разбира се, че се опитах. Наговори какви ли не неща за Луи и ме предупреди да не ги безпокоя повече — казва той и изражението му помръква. — Мишел е моя кръв и плът, но Арно не ми позволява дори да видя племенника си. Държи всички погребани там. Що за живот е това за едно дете? Или за дъщерите му, ако щеш. Винаги се е опитвал да ги държи изкъсо, особено Гретхен. Не че го обвинявам, когато става въпрос за нея. Половината момчета от града по едно или друго време са се навъртали наоколо й. Понякога си мисля…

— Какво? — питам аз, когато той не довършва мисълта си.

Но той само поклаща глава.

— Няма значение. Това, което искам да кажа, е, че след като Луи изчезна, Арно напълно отряза всички връзки между фермата и града. Защо му е да го прави, ако няма какво да крие?

— Може би заради хора като Дидие.

Нямам никакво намерение да защитавам Арно, но ситуацията има и друга страна, освен тази, за която говори Жан-Клод. Той дояжда омлета и избърсва устата си с хартиена салфетка.

— Възможно е. Не се опитвам да оправдая Дидие, но Арно се държи така, сякаш е под обсада. Винаги е бил недружелюбен, но да наслага бодлива тел и капани? И моля те, не обиждай и двама ни, като продължаваш да се преструваш, че е било инцидент — заявява той и поглежда крака ми. — Всъщност преди изобщо не вярвах на слуховете за капаните, но боже господи! Как можеш да останеш там след нещо подобно?

Изглежда истински озадачен, но това е врата, която нямам намерение да отварям.

— Все още не разбирам какво очакваш от мен.

— Както казах, Арно знае повече, отколкото казва, иначе защо му е да измисля тази глупава история? Ти живееш във фермата, можеш да се огледаш наоколо, да поразпиташ. Може би Жорж знае нещо, което не е споделял с никого. Разбери какво крие Арно.

С други думи, иска да шпионирам. Но едно от изреченията му е задвижило в главата ми неприятна поредица мисли. Държи ги всички погребани там. В съзнанието ми се появява образът на ронещата се бетонова площадка в плевнята. Избутвам настрани както тази мисъл, така и чинията, почти не съм докоснал храната.

— Щом си толкова убеден, че лъже, защо не отидеш в полицията?

— Мислиш ли, че не съм го направил? Пробвах в местното полицейско управление, отидох и в Националната полицията в Лион, но нямаше никаква ползва. Не искат и да чуят, докато не получат доказателства. Казват, че Луи е възрастен човек и може да прави каквото си иска.

Трябва ми известно време, за да разбера какво означава това. Във Франция селските райони като този са под юрисдикцията на местните полицейски управления, а Националната полиция действа в градовете. Има само една причина, поради която Жан-Клод би могъл да се обърне и към двете и аз се хващам за нея.

— Къде каза, че са го видели за последен път?

Жан-Клод се поколебава. Свежда поглед към чашата си и започва да я върти в две ръце.

— Два дни след като замина, са го забелязали на една бензиностанция в покрайнините на Лион. Записан е на охранителната камера, когато е спрял за бензин. Но това не доказва нищо.

Греши. Доказва, че брат му е изчезнал, след като е напуснал града. От начина, по който говореше Жан-Клод, бях останал с впечатлението, че Луи така и не е стигнал до Лион и че изчезването му е пряко свързано с Арно и фермата. Щом за последен път е забелязан в град от другата страна на Франция, това изцяло променя ситуацията.

Имам чувството, че от раменете ми се смъква тежък товар.

— Не си ли мислил, че полицаите може да са прави? Може да е имал добра причина да избяга.

Съзнавам иронията в думите си, едва когато ги изричам. Усещам срам, който съзнателно игнорирам.

Жан-Клод ме гледа внимателно, големите му ръце са отпуснати на масата. Имам неприятното усещане, че в момента ме преценява, преосмисля мнението си за мен.

— Ние с жена ми не сме благословени да имаме деца — казва той. — Освен нея Луи е най-близкият ми роднина. Както и аз на него. Винаги, когато прецака нещо, рано или късно идва при мен, за да го оправя. Защото съм му брат, а братята си помагат. Но този път не дойде.

— Виж…

— Луи е мъртъв. Не е необходимо полицията да ми го казва. Ако беше жив, досега отдавна да ми се е обадил. И Арно има нещо общо с това. Въобще не ме интересува къде е бил видян Луи за последен път, онова старо копеле крие нещо. Това, което искам да знам, е дали ще ми помогнеш да разбера какво се е случило с брат ми.

— Все още не виждам как мога да ти помогна. Дори не знам колко още ще остана във фермата — думите звучат като извинение дори в собствените ми уши. — Съжалявам.

Жан-Клод се изправя, вади от портфейла си банкнота, с която да плати обяда, и я оставя на масата.

— Няма нужда да…

— Казах, че аз те каня… Благодаря, че ми отдели време.

Обръща се и излиза от ресторанта, широките му рамене за миг задръстват вратата.

* * *

В кабината е като в пещ, задушавам се от миризмата на нагорещена пластмаса и масло. Микробусът се движи бавно, чувалите с пясък тежат и го притискат като котва. Натискам здраво газта, опитвам се да увелича скоростта. Едва когато започва да се дави, вдигам крак от педала, но не за дълго. Двигателят вибрира и се оплаква, докато се движа по почти празното шосе.

Не знам защо съм толкова ядосан. Или на кого. Може би на самия себе си. На първо място изобщо не трябваше да се съгласявам да разговарям с Жан-Клод. Макар че сега поне знам защо всички толкова мразят Арно. Съчувствам на Жан-Клод, съвсем естествено е да искаш да обвиниш някого, когато се случи нещо лошо, а характерът на Арно го прави много удобна мишена.

Но не виждам как би могъл да е отговорен за изчезването на Луи. От това, което съм чувал за него, бащата на Мишел лесно би могъл да си навлече нечий гняв. Или се е сблъскал с неподходящ човек, или е решил да среже връзките с миналото и да започне начисто.

Желая ти късмет в това начинание, казвам си мрачно.

Настроението ми не се подобрява, когато наближавам фермата. Последния път, когато излязох, очаквах с нетърпение да се прибера обратно вътре, сега усещам, че намалявам скоростта, когато наближавам портата. Спирам на банкета и оставам в кабината, докато моторът работи, вместо да изляза навън. Пътят се простира покрай мен и се губи в далечината в посоката, от която първоначално дойдох. За първи път, откакто пристигнах, установявам, че сериозно се замислям върху възможността да се върна обратно.

Обратно при какво?

Слизам, за да отключа, после повтарям същото действие, след като съм минал през портата. Подкарвам микробуса по изровения черен път и паркирам в двора. Отварям задната врата и започвам да прехвърлям чувалите с пясък в килера. Много са — купих толкова, колкото се побират в микробуса, не исках отново да се окаже, че не ми достига пясък.

Сега имам усещането, че съм купил прекалено много.

Докато разтоварвам микробуса, усещам как в мен се надига все по-голямо нетърпение. В началото не знам каква е причината, но после малко пясък се разпръсква по пода и тогава правя връзката. Няма причина разговорът с Жан-Клод да ме тревожи, не и сега, когато знам, че Луи е изчезнал, докато е бил в Лион.

Но не мога да спра да мисля за парчето плат в бетона.

Почти привършвам с разтоварването на микробуса, когато Матилде излиза от къщата. Носи Мишел на хълбока си.

— Имаше ли някакъв проблем?

— Не, никакъв.

Придръпвам последния чувал с пясък по пода на микробуса.

— Доста се забави.

— Спрях да обядвам.

Гледа ме, докато вдигам чувала, сякаш очаква да продължа.

— Баща ми каза, че тази вечер можеш отново да вечеряш с нас в къщата — казва, когато аз запазвам мълчание.

— Добре.

Минавам покрай нея, притиснал тежкия чувал до тялото си. Влизам в хладния килер и го оставям до другите чували, вече съжалявам, че съм се държал така грубо. Не ми е особено приятно, че трябва да прекарам още една вечер с Арно, но няма смисъл да изкарвам лошото си настроение на Матилде. Ако някой е жертва в тази ситуация, това е тя.

Излизам навън с намерение да й се извиня, но дворът е празен.

Затварям задните врати на микробуса и поглеждам към скелето. Но вече знам, че няма да се кача обратно горе, все още не. Наоколо няма никой, а аз трябва да разбера.

Пресичам бързо двора и тръгвам към плевнята.

Когато стигам до вратата, вече почти тичам. Влизам в помещението, което прилича на пещера, и се доближавам до правоъгълната бетонна площадка. Дълга е между метър и петдесет и метър и осемдесет и широка наполовина.

Достатъчно голяма е, за да побере човешко тяло.

Усещам как в стомаха ми започва да се оформя някакво ужасно чувство. Погребани там. Всичко това е страшно глупаво, мисля си. Ако ще се поддавам на параноята, трябва поне да изчакам да се стъмни. Но не мога да чакам. Поглеждам бързо през рамо, за да се убедя, че на вратата няма никой, и клякам до бетонната площадка. Едва забелязвам ръба на онова, което се подава през цепнатината. Би могло да е какво ли не. Парче парцал или нещо друго.

Тогава защо не провериш какво е?

Клякам, вмъквам пръстите си в цепнатината и успявам да уловя края на парченцето. То е грубо, твърдо и здраво зациментирано. Раздвижвам го напред-назад и циментът около него започва да се рони, пада настрани и парченцето малко по малко се освобождава. Появява се все по-голяма част от него и накрая успявам да го измъкна, а наоколо се посипват ситни камъчета и прах.

Устата ми е пресъхнала, когато се изправям и отивам на светло, за да видя какво държа в ръката си. Парчето е дълго няколко сантиметра, крайчетата му са раздърпани. Има същия прашен цвят като бетона и когато разбирам какво е, избухвам в смях, изпитвам едновременно облекчение и смущение от прекалено развинтената си фантазия. Не е плат, а хартия. Плътна хартия.

Парченце от торба за цимент.

Този следобед оставам да работя до по-късно от обикновено, наваксвам изгубеното време и се опитвам да се освободя от напрежението, което все още изпитвам. Слънцето всеки момент ще се скрие зад дърветата, когато решавам да спра. Докато слизам надолу по стълбата, усещам, че раменете ме болят, а ръцете и краката ми тежат. Замъквам се бавно до плевнята и се измивам с ледената вода от крана. Свалям гащеризона, спомням си още нещо, което Жан-Клод каза, и спирам, за да го подуша. Мирише на мръсотия и пот, но ако има миризма на прасета, не мога да я уловя.

Може би вече не я забелязвам.

Обличам собствените си дрехи и отивам в къщата, за да вечеряме. Вратата е отворена, затова направо влизам в кухнята. Масата вече е подредена за четирима. Сядам на същото място като предишния път. Моето място. Арно също сяда на обичайното си място начело на масата. Отваря бутилка вино и мълчаливо я бутва към мен. Гретхен ми се усмихва, докато помага на Матилде да сервира храната. Явно е излязла от далечното място, на което е била. Двете сядат на масата и започваме да се храним.

Като съвсем нормално семейство.