Саймън Бекет
Кървави белези (21)

13

На следващата сутрин пристига полицията. Точно слизам от скелето, когато чувам нечии стъпки в двора. Поглеждам в очакване да видя Матилде или Гретхен и спирам в шок, когато забелязвам двама униформени полицаи. Единствено това, че съм прехвърлил едната си ръка през стъпалото на стълбата, ме спасява от падане.

О, Исусе Христе, мисля си.

Белите им ризи блестят ослепително на слънцето. Черните очила скриват израженията им, докато стоят и ме гледат как вися на стълбата като муха, хваната в паяжина. По-дребният, който явно е с по-висок чин, проговаря пръв:

— Къде е Арно?

Думите не ми говорят нищо. Продължавам да го гледам глупаво.

— Търсим Жак Арно — повтаря той с раздразнение. — Къде е?

По-едрият полицай сваля фуражката и избърсва потта от челото си. Върху ризата под мишниците му са се образували два големи мокри кръга. По някаква причина това ми действа освобождаващо и успявам да измънкам:

— Проверете в къщата.

Тръгват към вратата, без да ми благодарят. Усещам, че все още стоя неподвижно върху стълбата и с усилие продължавам надолу. Краката ми тежат, сякаш съм забравил как да ги използвам.

Арно може и да е отишъл на лов, няма как да знам, но вратата се отваря още преди да са почукали, и той се изправя пред тях мълчалив и войнствен. По-дребният полицай пита:

— Вие ли сте мосю Арно?

Арно едва кимва, но това изобщо не впечатлява полицая.

— Имаме сведения, че снощи тук е имало стрелба.

Полицаят с потната риза забелязва, че ги наблюдавам. Бързо се обръщам и завивам зад ъгъла на къщата. Отпускам се на земята веднага щом се скривам от погледа им.

Не са тук заради мен. Навеждам глава и вдишвам дълбоко няколко пъти. Чувам гласовете откъм двора пред къщата, но не мога да разбера какво точно си казват. Започвам бързо да се катеря по скелето, сякаш то е някаква гигантска катерушка, не обръщам внимание на скърцането и клатенето му. Качвам се на платформата и се промъквам по нея, докато стигна до онзи край, който е най-близо до кухнята. Гласовете отново са съвсем ясни.

— … не е подадено официално оплакване — казва Арно долу. — Защитавах частната си собственост. Ако знаете кои са били, трябва да арестувате тях, а не мен.

— Никого не арестуваме. Искаме само…

— А би трябвало. Някакви хора нападат дома ми, а вие идвате да ме тормозите, че съм стрелял няколко пъти във въздуха, за да ги уплаша? Къде е справедливостта?

— Чухме, че изстрелите не са били във въздуха.

— Така ли? Има ли някой пострадал?

— Не, но…

— Ето, нали ви казах! Освен това не знам как са разбрали накъде се стреля, офейкаха толкова бързо.

— Може ли да поговорим вътре?

— Не виждам за какво изобщо има да говорим.

— Няма да ви отнемем много време.

Гласът на полицая започва да добива метален оттенък. Не успявам да чуя отговора на Арно, но чувам стъпките, които влизат в къщата. Вратата се затваря. Единственото, за което мога да мисля в момента, е увитият в найлон пакет в раницата ми. Истинска лудост е, че не се отървах от него досега, да не говорим за това, че го оставих скрит едва под няколко дрехи.

Вече е твърде късно.

Усещам, че гриза счупения нокът на палеца си, и се заставям да спра. От мястото, на което съм клекнал, се вижда езерото отвъд върховете на дърветата. Мога да се скрия там, докато полицаите си тръгнат. Може би дори ще успея да се прехвърля през бодливата тел и да вървя през нивите, докато стигна до някой път. Ако имам късмет, мога да съм на километри оттук, преди да разберат, че ме няма.

Но тези мисли са породени просто от паника. Полицаите не се интересуват от мен, дойдоха само да предупредят Арно заради стрелбата снощи. Поне се надявам, че е така. Ако тръгна да бягам, само ще привлека вниманието им върху себе си.

Освен това къде ще отида?

Почуквам нервно с мистрията по засъхващия върху дъската хоросан. Без да мисля какво правя, вземам малко хоросан и го притискам към стената. После повтарям същото движение. Лекото стържене на мистрията по камъните ми действа успокоително, ръцете ми постепенно спират да треперят. След малко се изправям. Работя механично, движа мистрията от дъската към стената и обратно, без изобщо да се замислям. Всяко следващо движение ми помага да забравя Арно и полицията. Да забравя абсолютно всичко.

Дори не чувам кога вратата на кухнята се е отворила отново.

— Как е там горе?

Спирам и поглеждам надолу. Едрият полицай е спрял насред двора и ме гледа с присвити очи. Свалил е слънчевите си очила и без тях очите му изглеждат малки и свински.

— Сигурно е много горещо — подвиква ми той.

Съвсем преднамерено продължавам да работя.

— Така е.

Ченгето дръпва потната си риза, така че да се отдели от тялото му.

— Ужасен ден. Трябваше да оставим колата на пътя и да дойдем дотук пеша. Портата е заключена.

— Аха.

— Не мога да понасям слънцето. Никога не съм го понасял. За мен от април до октомври е истински ад.

— Много добре те разбирам.

— Да, с твоя тен сигурно и на теб не ти е лесно.

Хоросанът се плъзва от мистрията и пльосва на платформата. Полицаят оглежда внимателно къщата, сваля фуражката, прокарва пръсти през косата си и отново я слага. Плътните му мустаци почти изцяло покриват устните.

— Отдавна ли работиш?

— Ами… започнах към девет.

Той се усмихва.

— Нямам предвид само днес.

— А, от няколко седмици.

Дъската ми е празна. Хоросанът в кофата е пресъхнал и вече не става за работа, но въпреки това вземам малко от него. Иначе ще трябва да сляза долу. Чувам как коланът и кобурът на полицая изскърцват, докато той пристъпва от крак на крак.

— Ти май си англичанин?

Кимвам.

— Но говориш френски много добре. Къде го научи?

— Оттук-оттам.

— Наистина? Сигурно лесно ти се отдава.

— Получих добра основа в училище.

— А, това обяснява нещата. — Вади кърпа и избърсва лицето си. — Как се казваш?

Изкушавам се да измисля някое име, но това само ще усложни нещата, ако поиска да види паспорта ми. Името ми не предизвиква никаква реакция.

— И какво те води във Франция, Шон?

Прокарвам мистрията по стената и я изглаждам още веднъж, без да е необходимо.

— Просто пътувам.

— Ако си турист, не би трябвало да работиш.

Лицето ми започва да гори от нахлулата кръв. След малко той се разсмива.

— Не се тревожи, само се шегувах. Беше ли тук снощи, чу ли данданията?

— Отчасти.

— Отчасти?

— Чух суматохата. Но не видях нищо.

— Но си чул какво е ставало?

— Нямаше как да го пропусна.

Избърсва врата си с кърпата.

— Кажи ми какво стана.

— Чух шум от счупени прозорци. Крясъци откъм гората. Звучаха така, сякаш са много хора.

— Какво крещяха?

— Разни неща за Арно и дъщерите му.

— Сигурно са били доста мръсни обиди?

— Не бяха приятни.

— И колко пъти стреля Арно?

— Ами… — намръщвам се, като че ли се опитвам да си спомня. — Не знам.

— Веднъж, два пъти? Шест пъти.

— Не съм сигурен. Бях доста объркан.

— Към гората ли се целеше?

— Не мога да преценя.

— Къде беше, докато ставаше всичко това?

— До ъгъла на къщата.

— Но не успя да видиш какво се случва?

— Беше тъмно. Докато стигна дотам, всичко беше приключило.

— Не изтича ли, за да видиш какво става?

Вдигам крака си, така че да види превръзката.

— Не мога с този крак.

Още докато го казвам, усещам, че правя грешка. Той поглежда крака ми, но не се изненадва.

— Какво му е на крака ти?

— Стъпих на един пирон — отвръщам аз. Иска ми се да си бях държал устата затворена.

— Пирон ли? Трябва да е бил много голям.

— Голям беше.

Сега лицето му е добило по-сурово изражение, няма и следа от предишното приятелско отношение. Обръщам се, правя се, че продължавам да работя, макар че хоросанът е пресъхнал.

— Знаете ли кои са били? — питам аз, опитвам се въпросът да прозвучи съвсем небрежно. — Имам предвид онова, което стана снощи.

— Най-вероятно са местните младежи.

Тонът му е равен. Оставам с впечатление, че никой няма да арестува Дидие и приятелите му за това, че са хвърлили няколко камъка. Полицаят слага слънчевите си очила и скрива малките си очички.

— Докога ще останеш тук?

— Докато довърша къщата, предполагам.

— И след това си заминаваш.

Не съм сигурен дали това е въпрос.

— Най-вероятно да.

Слънчевите очила все още са насочени към мен. Очаквам да каже още нещо, но в този момент вратата на кухнята се отваря и се появява другият полицай. Двамата си казват нещо, но гласовете им са твърде тихи, за да доловя какво. По-ниският поклаща глава, очевидно обезпокоен. По-едрият казва нещо и двамата вдигат поглед към мен.

Отново се обръщам с гръб към тях. След секунда чувам как прекосяват двора. Продължавам да се правя, че работя, мажа вече съвсем засъхналия хоросан по камъните, докато се уверя, че са си отишли.

Краката ми треперят, когато сядам на платформата. Слагам глава между коленете си и се мъча да не повърна.

— Горе ли си?

Матилде. Поемам дълбоко въздух и се изправям. Тя стои до скелето с чиния в ръка. Шпаньолът се върти в краката й и ме гледа с надежда.

— Донесох ти обяда.

— Добре. Благодаря.

Нямам апетит, но не ми се стои тук горе. Тук всеки може да ме види. Слизам бавно по стълбата, очаквам Матилде да е оставила чинията на перваза на прозореца както обикновено. Но когато стъпвам на земята, тя все още е там. Лицето й е пребледняло, сенките под очите — по-дълбоки от обикновено.

— Двама полицаи бяха тук. Заради случилото се снощи.

— Знам. Единият от тях ме разпитваше.

Хвърля ми бърз поглед, след това поглежда встрани. Вдига ръка и отмята косата си, вече знам, че прави така, когато е разтревожена.

— Ще повдигнат ли обвинение? — питам аз.

— Не. Предупредиха го в бъдеще да се въздържа от стрелба с пушката. Това е всичко.

— Ще дойдат ли отново? — преструвам се, че ми е все едно.

— Нищо не казаха. Мисля, че няма да идват.

Казва го така, сякаш иска да ме успокои.

Тя се отдалечава, а аз тръгвам през двора. В началото се движа съвсем бавно, все едно не се е случило нищо, но докато стигна до плевнята, вече почти тичам, забивам бастуна в земята, сякаш е третият ми крак. Едва когато стигам до стълбите, осъзнавам, че все още държа чинията в ръка. Месото и хлябът падат от нея, когато я оставям на земята и се втурвам нагоре към таванското помещение. Довлачвам раницата върху леглото и започвам припряно да развързвам връзките й. Държа я завързана, откакто Гретхен беше ровила в нея, за да търси MP3 плейъра, и сега ругая, докато разхлабвам възела, като едновременно с това се ослушвам за стъпките на полицаите, ако са решили да се върнат.

В гърлото ми горчи, когато се протягам и сграбчвам пакета. Гладката опаковка и тежестта му ми напомнят за всичко, което бих предпочел да забравя. Бях имал много време да реша какво да правя с него, но беше по-лесно просто да го изтласкам от мислите си. Сега вече нямам избор. Трескаво оглеждам натрупаните наоколо боклуци и се опитвам да намеря къде да го скрия, но всичко ми се струва прекалено биещо на очи. Трябва да намеря място, където няма да бъде открит в случай на обиск и няма опасност да бъде намерен случайно.

Отнема ми известно време, но накрая се сещам за добро скривалище.

* * *

Една пчела жужи над лозите. Звукът, който издава, е като от мотор на развален самолет. Във въздуха се долавя слаб тътен, като че ли слънцето кара тишината да вибрира. Имам чувството, че горещината ми тежи физически, че изсмуква цялата ми воля и енергия.

Наблюдавам деня през вратата на плевнята. Седнал съм на циментовата площадка и съм облегнал гръб на старите съдове за вино. Тук е много по-прохладно, отколкото в таванското помещение, макар „прохладно“ да е доста относително. След като скрих пакета, установих, че обядът е все още на стълбите, където го оставих. Или по-точно, чинията — Лулу беше открила храната в мое отсъствие.

Така или иначе не бях гладен.

Спрингер шпаньолът се мотае край мен, храносмила и се наслаждава на прохладата. Трябва да се захвана отново за работа, но нямам никаква мотивация. След сутрешните събития се чувствам някак празен. Посещението на полицията ме разстрои повече, отколкото боят на градския площад. Тогава поне можех да се върна във фермата, да затворя портата след себе си и да се почувствам защитен. Сега външният свят ме бе последвал тук, вътре, напомни ми, че усещането за убежище не е нищо повече от илюзия. Не мога да се крия тук безкрайно.

Въпросът е къде да отида.

Свит на сянка, продължавам да наблюдавам слънчевата светлина през отворената врата на плевнята и в същото време разсеяно чопля цепнатината в бетонната площадка. Отвореният процеп се троши лесно, има нещо хипнотично в това да оставям начупените парченца да се изплъзват между пръстите ми като пясък на морския бряг. Няма достатъчно цимент в бетона. Цепнатината е станала още по-голяма, разширила се е от това, че стъпвам отгоре й по пътя към стълбите. В най-широката си част е около два-три сантиметра, прокарвам пръсти там и докосвам нещо, което изшумолява.

Чувствам се прекалено отпуснат, за да се придвижа, обръщам глава и поглеждам. В плевнята няма достатъчно светлина и не мога да видя какво е, но на пипане прилича на парче плат. Може би е попаднало там при забъркването на бетона — още един пример за не дотам прецизната работа на Луи. Подръпвам го леко, но парченцето е малко и не мога да го хвана добре.

Скоро губя интерес, изтръсквам пясъка от ръцете си и оставям парчето да си стои там. Вътрешността на плевнята прилича на пещера, мирише на старо дърво и застояло вино. Не мислех, че е възможно да се чувствам изморен след случилото се, но горещината и емоциите се оказват мощна комбинация. Отпускам глава на твърдия съд за вино и се взирам в слънчевия ден отвъд вратата на плевнята, триъгълник светлина насред тъмнината…

Нещо блъсва крака ми и за момент мисля, че отново съм по-паднал в капан. След това постепенно се отърсвам от съня и виждам неясна човешка фигура, надвесена над мен.

— Какво? — изпъшквам и с мъка се надигам.

Не съм сигурен дали съм облекчен, когато виждам Арно. Впил е в мен леден поглед и е вдигнал крак, за да ме ритне отново. Лулу върти опашка като луда около него и някак успява да изглежда едновременно уплашена и виновна.

— Какво правиш? — пита той рязко.

Разтърквам очи, за да се събудя.

— Това е обедната ми почивка.

— Минава четири.

Поглеждам зад гърба му и виждам, че светлината отзад се е променила. Високо в небето се е вдигнала омара като тънък воал, оцветила е всичко в бяло и е превърнала слънцето в безформено сияние.

Не съм в настроение да се извинявам.

— Не се безпокой, ще наваксам.

Очаквам Арно да изкоментира нещо, но той изобщо не ме слуша. Гледа ме замислено и намръщено.

— Матилде ми каза, че полицаите са разговаряли с теб.

— Единият от тях.

— За какво говорихте?

— Искаше да знае какво се е случило снощи.

— И?

— Какво и?

— Ти какво му каза?

Изкушавам се да го оставя да се изпоти, но в момента не ми се занимава с него.

— Че беше прекалено тъмно и не видях нищо.

Арно проучва лицето ми, търси някакъв знак, че го лъжа.

— Това ли е единственото, което те попита?

— Пита и какво е станало с крака ми.

— Значи си им казал за капаните, а? — казва той с горчива усмивка.

— Казах му, че съм стъпил на пирон.

— И той повярва ли ти?

Свивам рамене.

Челюстите му се движат, като че ли предъвква чутото, след това се обръща и си тръгва. Моля, няма защо, казвам си, вперил поглед в гърба му. И аз като Арно не искам полицията да си вре носа тук, но едно простичко „мерси“ нямаше да го убие. Той обаче прави няколко крачки и спира.

— Матилде ще сготви нещо специално довечера — казва той неохотно. — Можеш да дойдеш да вечеряш с нас.

Тръгва си, преди да успея да му отговоря.