Саймън Бекет
Кървави белези (7)

Лондон

Калъм продължава да говори разпалено, когато се връщам от бара.

— О, я стига! Един и същи филм ли сме гледали? Кажи ми, за един и същи филм ли говорим? Аз гледах „Последният детайл“, а ти какво гледа?

— Единственото, което казвам, е, че филмът още повече затвърждава стереотипните характери. Имаме вечния всезнайко, новобранеца, символа…

— Това са архетипи, а не стереотипи! Не мога да повярвам, че не си разбрал цялата идея за…

— Всичко съм разбрал, просто мисля, че е… че е, не знам…

— Точно така!

— Калъм, защо не млъкнеш за малко и не оставиш Джез да си довърши мисълта — намесва се Ясмин.

— Щях да го направя, ако не говореше такива глупости!

Оставям напитките на масата. Бири за Калъм, Ясмин и за мен, вино за Клоуи, водка за Джез. Клоуи ми се усмихва и вдига поглед нагоре, когато сядам до нея.

Ясмин се обръща към мен:

— Шон, моля те кажи на Калъм, че човек може и да не хареса нещо в някой филм с Джак Никълсън, без да е нужно да гори на клада като еретик.

— Шон мисли като мен — обажда се Калъм, — Никълсън е най-великият актьор от своето поколение и не може да има две мнения по въпроса.

— Снимал е филми на парче, преди да му излезе късметът — казва Клоуи.

Хвърля ми бърз поглед, за да ми покаже, че нарочно дразни Калъм. Както винаги, той се хваща на въдицата.

— Пълни глупости! Ще ти спомена само едно заглавие, Клоуи. „Полет над кукувиче гнездо“. Това е.

Обляга се назад, скръства ръце и ни поглежда така, сякаш е спечелил спора.

— Това е роля мечта. Всеки що-годе талантлив артист би се справил с нея — промърморва Ясмин.

— О, я стига! А какво ще кажеш за „Китайски квартал“? Или „От другата страна“?

— Какво да кажа? — пита Клоуи и продължава да изброява на пръсти — „Вещиците от Истуик“, „Марсиански атаки“, „Батман“ Най-великият актьор на своето поколение? Няма що!

Джез смръщва вежди.

— „Батман“ не беше лош. Но въпреки това не може да се мери с „Черният рицар“.

Никой не му обръща внимание. Цяла вечер пие и от половин час вече не знае за какво говорим. Също като Калъм и той е учител в езиковото училище, в което работя от няколко месеца. Гаджето му Ясмин, най-добрата приятелка на Клоуи от колежа по изкуства, също е работила в училището, но след това си намерила по-добре платено място в един университет.

Обичам петъчните вечери. Часовете свършват рано и с цялата компания отиваме да пийнем и да хапнем нещо, след което се отправяме към някое от независимите кина, до които лесно се стига с метрото. Калъм е страстен любител на киното, но се пали много лесно, когато стане въпрос за любимите му актьори, писатели и режисьори. Само преди няколко седмици превъзнасяше Терънс Малик. Наскоро обаче гледахме екранизация на „Плътско познание“ което значеше, че през следващите няколко седмици на мода ще е Джак Никълсън.

Отпивам от бирата и галя бедрото на Клоуи под масата. Тя стиска ръката ми и се усмихва, след това се протяга и бутва стола си назад.

— Трябва да се връщам.

Навежда се и ме целува, за миг късата й коса докосва лицето ми, след това отива зад бара. „Домино“ се намира близо до едно от кината, които често посещаваме, но основната причина да идваме, е, че Клоуи работи тук. Заведението е тъмно и модерно, със сини лампи, които осветяват бутилките на стената зад бара. В петък вечер винаги е претъпкано, а и цените са високи, но тъй като Клоуи е служител, винаги получаваме отстъпка.

Наблюдавам я как застава зад бара, засмива се на нещо, което Таня, едно от другите момичета, й казва, и започва да обслужва клиентите.

— Клоуи се справя, нали? — пита Ясмин.

Обръщам се и забелязвам, че и тя наблюдава Клоуи.

— Разбира се. Защо да не се справя?

Ясмин се усмихва и отхвърля въпроса с присвиване на раменете.

— Няма причина. Просто мислех на глас.

Въпросът й ми прозвучава странно, но в този момент вниманието ми е привлечено от Калъм, който започва да критикува Куросава.

— Моля те, кажи ми, че не говориш сериозно — казвам аз и оставям бирата си на масата.

Пет минути по-късно напълно съм забравил думите на Ясмин.

* * *

Но по-късно същата вечер си ги спомням отново. Трябва да изчакам, докато заведението затвори, Клоуи избърсва плота от неръждаема стомана, прибира всички чаши и едва тогава можем да тръгнем.

— Лека нощ, Пол — подвиква тя към управителя, който все още брои оборота.

Махвам с ръка за сбогуване и излизаме навън. Таня чака такси. Казваме й лека нощ и тръгваме към апартамента. Не е далече, само на половин час път пеша, но е студено. Има пълнолуние и по тротоара е започнал да се образува скреж, който блести като натрошени диаманти.

Разкопчавам палтото си и обгръщам с него и двама ни. Клоуи ме прегръща и усещам как гърдите ми се стоплят. Сигурно би трябвало да съм по-притеснен, когато минаваме през тази част на Ийст енд по това време на нощта, но не съм. Живеем наблизо, а и Клоуи работи в бара, всичко ми е твърде познато, не може да крие опасност.

Смеем се тихо, за да не събудим съседите, докато пресичаме улицата пред апартамента. Покрай тротоара са подредени паркирани коли, металните им силуети сякаш излъчват студ. С ъгъла на окото си виждам човек, който се измъква от сенките и се отправя към нас.

Продължавам да вървя, прегърнал Клоуи покровителствено. Мъжът е висок и едър, облечен в дебело подплатено палто. На главата си носи плетена шапка, нахлупена ниско над очите.

— Колко е часът? — пита той.

Ръцете му са пъхнати в джобовете, но виждам, че на едната му китка проблясва часовник. Сърцето ми започва да бие силно. Трябваше да вземем такси.

— Три и десет — отвръщам аз, едва поглеждайки часовника си. Съвсем нов е, подарък от Клоуи за рождения ми ден. Мъжът приближава към нас, а аз се опитвам да застана пред Клоуи, без той да забележи. Започва да измъква едната си ръка от джоба, в нея проблясва нещо метално.

— Лени?

Мъжът спира. От начина, по който се олюлява, решавам, че или е пиян, или дрогиран. Клоуи пристъпва напред.

— Лени, това съм аз, Клоуи.

Той я поглежда за момент, след това едва забележимо кимва.

— Кой е този?

Посочва към мен, без да отделя поглед от нея.

— Приятел.

Усмихва се леко.

— Приятел значи.

Искам да попитам кой е този човек и какво става. Но от гърлото ми не излиза нито звук.

— Е… Чао, Лени.

Клоуи ме хваща за ръката, дръпва ме и ме повежда настрани. Лени остава на мястото си. Усещам погледа му след нас. Обръщам се, когато стигаме до другия тротоар, но улицата вече е празна.

Продължаваме да вървим мълчаливо. Хвърлям поглед на Клоуи, но тя не ме поглежда. Лицето й е бледо и сякаш се е смалило, не мога да преценя дали причината за това е студът, или е нещо друго.

Апартаментът се намира на последния етаж на нисък панелен блок. Изкачваме се по стълбището, което винаги мирише на урина, и отключваме вратата. В момента, в който влизаме, усещам в гърлото си тежкия мирис на маслени бои и терпентин. Никой от нас не посяга да запали лампата. Картините на Клоуи са натрупани до стените на хола, правоъгълници с бели краища, чиито изображения са прекалено тъмни, за да се видят в сумрака. Един недовършен мой портрет стои на триножника до прозореца. Апартаментът никак не прилича на истинско ателие на художник, но през прозореца на плоския покрив влиза достатъчно светлина, нищо че е студено. И е евтино.

Стоя в коридора пред банята и наблюдавам как Клоуи включва електрическата печка. Тя започва леко да жужи и скоро реотаните й светват в жълто.

— Ще ми кажеш ли какво беше това?

Клоуи продължава да стои с гръб към мен и започва да се съблича.

— Един човек, когото познавах.

Нещо започва да се надига в гърдите и гърлото ми. Трябва ми известно време, за да разбера, че е ревност.

— Искаш да кажеш, че си излизала с него?

— С Лени ли? — учудването в гласа й е съвсем искрено. — Господи, не!

— Какво тогава?

Приближава до мен, останала е само по бельо.

— Шон…

Спирам ръцете й, когато се опитва да ме прегърне. Не знам дали съм ядосан, защото навън на улицата се почувствах безпомощен, или защото изведнъж имам усещането, че не я познавам. Тя въздъхва.

— Често идваше в един бар, в който работех навремето. Човек се среща с какви ли не хора. Това е всичко.

Вдига очи към мен, погледът й е открит и прям.

— Добре — казвам аз.

Събличам се и си лягам. Лежим в леглото, без да се докосваме, въздухът в стаята е леден, въпреки че електрическата печка работи. Клоуи се раздвижва, приближава се до мен и ме целува, шепнейки името ми. Любим се, но след това аз оставам да лежа буден, с поглед в тъмния таван.

— Тази вечер Ясмин каза нещо много странно — започвам. — Че „се справяш“. Защо би казала подобно нещо?

— Не знам. Ясмин си е такава.

— Значи няма нещо, което би трябвало да знам?

Не мога да видя лицето й в тъмнината. Но отблясъкът на една светлинка ми показва, че очите й са отворени.

— Разбира се, че няма — отвръща тя. — Какво би могло да има?