Саймън Бекет
Кървави белези (32)

19

Не ми трябва много време, за да си събера багажа. Малкото дрехи и вещи бързо са натъпкани в раницата. Можех да оставя прибирането и за сутринта, но ми изглежда по-категорично да го направя сега. Този път няма да променя решението си.

Това обаче ме прави още по-нервен заради посещението на Матилде.

След като приключвам с багажа, не ми остава нищо друго, освен да чакам. Навън е съвсем тъмно, макар да няма девет. Още един знак, че лятото свършва. Има цели три часа до идването на Матилде. Книгата й „Мадам Бовари“ лежи до матрака. Още нещо, което ще оставя недовършено. Оглеждам изпълненото със сенки таванско помещение на светлината на фенера. Въпреки боклуците и паяжините, бях започнал да се чувствам като у дома си тук. Ще ми е мъчно да си тръгна.

Лягам на леглото и запалвам една от последните си цигари. Натискам запалката и когато пламъчето й се появява, си спомням как снимката от Брайтън се сгърчи и се превърна в пепел. Иска ми се Гретхен да не я бе изгаряла, но ми се искат още много други неща. Вероятно нямаше да мога да променя онова, което се случи с Клоуи, но обвиненията на Ясмин са се забили дълбоко в мен като бодлива тел. Изостави я точно когато имаше нужда от теб. Тя искаше да ти улесни живота, а ти я изостави. Справедливи или не, в думите й има известна истина. Както и във факта, че през онази нощ никой не ме накара насила да отида в Докландс. Един човек умря, защото го направих. Няма никакво значение, че стана случайно и че само се опитвах да се измъкна — аз убих човек.

Няма как да избягам от това.

Изпускам дима към тавана. Трябва да се върна, вече го знам. Мисълта от последствията все още ме ужасява, но в името на собственото си спокойствие, трябва да поема отговорност за действията си. И въпреки това, когато си помисля за Матилде и за онова, което може да поиска от мен, усещам как решителността започва да ме напуска.

Има и друго усложнение. Увитият в найлон пакет от колата на Джулс все още е там, където го скрих след посещението на полицаите. Не мога да го оставя тук, но и не бих могъл да се върна в Англия с килограм кокаин.

Тогава какво да правя с него?

В таванското помещение е задушно и влажно, сякаш няма въздух и това ми пречи да мисля. Отивам до отворения прозорец. Отвъд лозите и дърветата едва съзирам езерото, огряно от лунната светлина, изглежда сребърно на фона на тъмното небе. Обещах си да поплувам в него, преди да си тръгна, а все още има време, докато Матилде дойде.

Това е последният ми шанс.

Не си правя труда да вземам фенера, докато слизам надолу по стълбите, разчитам на това, че дървените стъпала вече са ми до болка познати. Лунната светлина навлиза през отворената врата на плевнята и осветява ронещата се бетонна площадка, която бе събудила в мен истинска параноя. Изобщо не мисля за нея, подминавам я и излизам навън.

Дъждецът е спрял. Нощта мирише невероятно сладко, а свежият ветрец поклаща листата на лозите. Има пълнолуние, но разкъсаните облаци, които минават пред луната хвърлят бързо отминаващи сенки по полето. Когато влизам в гората, долавям непрекъснато движение и шумолене. Водата капе от клоните и потъмнява статуите, скрити сред дърветата. Белите цветя, които Гретхен закачи около врата на нимфата, заблестяват, когато лунната светлина ги докосва, и потъмняват, когато поредният облак закрие луната.

Оставям каменните фигури след себе си и стигам до езерото. Въздухът има метален привкус, а черната вода трепти от вятъра. Някакво неочаквано раздвижване ме стряска, но се оказва, че е просто патица, която разтръсква пера. Когато луната се появява, виждам, че наоколо има и други патици, накацали са и приличат на камъни. Стигам до каменистия участък от брега и се събличам. Двата ми боси крака изглеждат съвсем различни, единият ми е добре познат, по него няма белези, другият е слаб и бял, изпъстрен със следи от рани.

Нагазвам в езерото и дъхът ми секва от студената вода. Инстинктивно се вдигам на пръсти, когато водата достига до слабините ми, след това продължавам да газя още по-навътре. Спирам, когато дъното изведнъж се спуска стръмно надолу, поемам въздух и се стягам, преди да се гмурна.

Все едно се потапям в лед. Студът боде ушите ми, когато водата покрива главата ми. Започвам непохватно да плувам. Загребвам към средата на езерото, кръвта бързо навлиза в ленивите ми крайници. Изплувам задъхан и се оглеждам наоколо. След мен по повърхността на езерото е останала следа. Оттук всичко изглежда различно — странно и неподвижно. Струва ми се, че водата е дълбока и без дъно. Нещо проблясва под мен — риба, попаднала в лъч лунна светлина. Поглеждам надолу и виждам как тялото ми сякаш виси в тъмната вода, толкова е бледо, че изглежда безкръвно.

Господи, колко е приятно! Отново започвам да плувам, този път по-бавно и по-спокойно. Скалата, на която прекарах толкова много следобеди, се издига право пред мен. На фона на небето разперените клони на кестена приличат на крила на птица. Тази картина ми напомня, че съм тук за последен път, и удоволствието от преживяването моментално изчезва.

Исках да плувам в езерото, е, вече го направих. Няма никакъв смисъл да стоя повече. Започвам да плувам обратно, но когато ритам с крак, усещам, че докосвам нещо твърдо. Дръпвам се бързо встрани, но след това се сещам, че това е подводната скала, която съм виждал отгоре. Внимателно пускам крака си надолу.

Но след това бързо се отдръпвам.

Скалата е съвсем гладка. По нея няма обичайните водорасли и растителност, твърда е и абсолютно гладка. Спускам единия си крак, после и другия и накрая стъпвам отгоре й. Водата стига до брадичката ми. Повърхността под краката ми е плоска и леко изпъкнала, усещам малки мехури от корозия. Но и без тях съм наясно, че това, върху което съм стъпил, не е скала.

Това е покрив на кола.

Опипвам внимателно с пръстите на краката си, опитвам се да определя формата. Единият ми крак се плъзва от ръба и изведнъж под мен няма нищо друго, освен вода. Махам с ръце, докато водите на езерото се затварят над главата ми, кашлям и се давя, когато отново успявам да се кача върху покрива. Поне разбрах, че не е кола. Покривът е прекалено тесен, прекалено отсечен.

Прилича повече на покрив от кабина на камион.

Поглеждам към бреговете на езерото, целият треперя. Те са прекалено кални и блатисти, за да минеш по тях, с каквото и да е превозно средство. Единственият начин, по който камионът би могъл да се озове тук, е през скалата. Взирам се в надвисналия й край и се опитвам да си представя как камионът случайно се плъзга оттам. Но капакът, върху който стоя, е прекалено далече от скалата. Единственият начин, по който би могъл да попадне тук, е ако е бил засилен на скорост.

Ужасно ми се иска да се върна на брега и да се облека. Но не мога да го направя. Все още не. Поемам дълбоко въздух и се гмурвам. Ледената вода отново започва да боде ушите ми. Наоколо всичко е тъмно и неясно. Нищо не виждам, но неочаквано луната се показва иззад облак и във водата прониква лъч неземна светлина. Огромното тяло на камиона оживява пред очите ми. Сега вече виждам, че е пикап. Отворената каросерия зад кабината е празна. Пляскам с крака и се опитвам да се гмурна по-дълбоко, а гърдите ми натежават. Твърде много цигари. Опитвам се да преборя стремежа на тялото ми да изплува, протягам се към дръжката на вратата и за малко да я изпусна, когато тя бавно се отваря.

Сърцето ми бие като лудо, докато приближавам. Вътрешността на кабината е замъглена и пълна със сенки. Вглеждам се вътре за секунда-две, но след това нов облак покрива луната и отново настъпва тъмнина. Пускам вратата и изплувам на повърхността. Изскачам в нощния въздух и шумно си поемам въздух, пулсирането в слепоочията ми бавно започва да отшумява.

Нищо.

Заради мътната вода не мога да съм абсолютно сигурен, но не видях нищо в кабината, нямаше голяма сянка от тяло, нито крайници, полюшвани от водата. Питам се дали да не се гмурна още веднъж, за да съм сигурен, но от самата мисъл ме побиват тръпки. Не мога да се накарам да го направя.

Зъбите ми тракат, когато започвам да плувам към брега. Опитвам се да се движа спокойно, да потисна желанието да бързам. В този момент някакво дълго водорасло се докосва до крака ми и губя самообладание. Започвам бясно да греба към брега, пляскам в плитчините, докато отново изляза на камъните. Целият треперя, затова започвам да се разтривам с ръце и отново поглеждам към езерото. Вълничките, които оставих зад гърба си, вече утихват и повърхността отново става спокойна и черна. Нищо не подсказва какво се крие отдолу.

Обличам дрехите си набързо. Вече нямам съмнение на кого принадлежи пикапа. Не успях да видя цвета му, но съм готов да се обзаложа, че е тъмнозелен. Същият като онзи на снимката, която Жан-Клод ми показа. За последно Луи е бил забелязан в Лион и това ме накара да предположа, че каквото и да му се е случило, се е случило там. Но грешах.

Върнал се е.

С мъка нахлузвам дънките върху мократа си кожа. Колкото и да се мъча, не мога да измисля невинно извинение, което би обяснило защо пикапът му е на дъното на езерото. Жан-Клод се опита да ми каже, че Арно е отговорен за изчезването на брат му, но аз отказах да го изслушам. Не исках. Не искам и да вярвам, че Матилде знае за всичко това, но нямам никакво намерение да оставам тук, за да разбера. Арно и без това ми е бесен, а фермата вече крие поне една тайна.

Не искам да се превръщам във втората.

Не мога да обуя ботушите си. Струва ми се, че гората ме наблюдава заплашително, докато се мъча да ги нахлузя. Непрекъснато се оглеждам, едва ли не очаквам да видя Арно да се материализира от сенките със своята пушка. Но няма никой, освен една самотна статуя сред дърветата. Навеждам се, за да дръпна ботуша си, и осъзнавам, че толкова близо до езерото няма статуи. Точно в този момент тя излиза от гората.

На лунната светлина Гретхен е бледа като алабастър, кожата й е бяла като камък. Гледа ме, но не приближава.

— Ходих до тавана. Нямаше те.

— Не, аз… имах нужда от малко въздух — едва успявам да промълвя.

— Видях раницата. Събрал си целия си багаж.

Не знам какво да отговоря. Гретхен поглежда към водата. Предишният й гняв е заменен от мрачно спокойствие, което още повече ме притеснява.

— Влизал си в езерото.

— Ами, да, беше ми топло. Исках да се разхладя.

— Дълго време остана под водата. Какво правеше?

— Просто плувах.

Опитвам се да установя колко знае, възможно ли е да няма никаква представа какво се крие на дъното. Но треперя толкова силно, че дори не мога да разсъждавам разумно.

— Казах ти, татко нареди да не плуваме там. Не е безопасно.

Безопасно за кого?

— Ще се ядоса, ако му кажа.

— Не е необходимо да му казваш, нали?

— Защо не? Ти и без това си тръгваш утре — погледът й е студен и резервиран. — Не ти пука за нас, иначе нямаше да ни изоставиш.

— Никого не изоставям.

— Напротив. С нищо не си по-различен от останалите. Доверихме ти се, а ти ни предаваш.

Това са същите думи, които каза по адрес на Луи.

— Виж какво, съжалявам, ако…

— Не, не съжаляваш. Ти ме подведе.

Подвел съм я? За втори път тази вечер губя почва под краката си.

— Не е вярно…

— Тогава ми обещай, че ще останеш.

— Гретхен…

— Трябва да ми обещаеш. Или ще кажа на татко.

Господи! Поглеждам отново към водата. Не съм сигурен дали знае какво има там и какви неприятности би могла да ми създаде с Арно, но не мога да рискувам баща й да разбере какво съм правил през нощта. Никак не ми харесва, но трябва да накарам Гретхен да си затваря устата, докато се отдалеча достатъчно оттук.

— Добре — казвам аз, — ще остана.

Гретхен ме поглежда изпитателно. Усещам как кожата на врата ми настръхва.

— Лъжец.

— Не, аз…

— Мислех, че си добър, но не си. Вече не те харесвам.

— Гретхен, чуй ме… — започвам аз, но тя вече тича по пътя.

За миг замръзвам на място, след това се спускам след нея. Нямам никаква представа какво мога да й кажа или да направя, знам само, че не мога да остана тук. Но не съм във форма, а и с развързаните ботуши имам чувството, че тичам като в кошмар. Гретхен се носи пред мен през гората, проблясвайки на лунната светлина като привидение. Гърдите и краката ми горят, когато минавам покрай статуите, и в този момент единият от ботушите ми се изхлузва и изведнъж се прекатурвам и падам на пътя. За миг оставам без въздух. Изправям се едва дишайки и виждам бялата фигура на Гретхен да излиза от гората и да минава тичешком между лозите. Един облак скрива луната и аз я изгубвам от поглед, но вече е ясно, че няма да успея да я догоня. Не и преди да стигне до къщата.

Превивам се на две, гърдите ми свирят, докато се опитвам да поема въздух. Мамка му! Мамка му! Опитвам се да разсъждавам трезво. Може би реагирам прекалено бурно, може би има обяснение за това, което видях. Може би това е просто стар пикап, изхвърлен в езерото. Отчаяно искам да повярвам, но споменът за онова, което видях под водата, е прекалено силен. Не мога да поема този риск — ако пикапът е на Луи, Арно не би рискувал да разкажа за него на някого.

Няма да ми позволи да напусна фермата.

Като че ли прочел мислите ми, откъм двора се дочува високият глас на Арно, който крещи нещо неразбираемо. Струва ми се, че чувам Матилде, която го моли нещо, след това някаква врата се затръшва и настъпва тишина.

Тръгнал е към мен.

Оглеждам се, за да намеря ботуша си, но луната все още е зад облак и единственото, което виждам, са сенки. Нямам повече време. Камъни и клонки се забиват в босия ми крак — този, от който тъкмо махнаха конците, докато излизам от пътя, за да се скрия сред дърветата. След като Арно отмине, мога да мина напряко и да изляза на шосето, по-късно ще мисля за раницата си.

Не съм се отдалечил много, когато стъпвам върху нещо остро. Чува се силен шум, последван от пробождаща болка. Сърцето ми бие до пръсване, когато отскачам назад в очакване да усетя зъбите на капана да се забиват в крака ми. Не се случва нищо. Просто съм стъпил върху сух клон, но в паниката съм забравил, че горите тук все още са пълни с капани. Не смея да продължа напред, нито да се върна обратно на пътя. Не и когато е толкова тъмно, че не виждам къде стъпвам. Може и да няма нищо, но ако има…

Забелязвам някакво движение между дърветата. Поглеждам обратно към лозето. Луната все още не се е показала и за момент не различавам нищо. След малко тя се появява иззад облака и между дърветата виждам фигурата на Арно, който бързо крачи към гората. Лунният лъч попада върху нещо метално и последната ми надежда, че ще може да поговорим разумно, изчезва, когато осъзнавам какво е.

Пушката.

Луната се скрива зад друг облак и Арно изчезва от погледа ми, сякаш някой е дръпнал завеса. Но вече е много по-близко до мен, отколкото очаквах. Прекалено късно е да се връщам обратно и да тръгвам към езерото. Макар там да няма капани, той ще е достатъчно близо, за да ме види, а на пътеката ще съм лесна мишена. Оглеждам се отчаяно наоколо, търся къде да се скрия. Близо съм до мястото, където отсякохме бялата бреза, и повечето дървета наоколо са млади фиданки или пънове. Арно трябва само да извърне глава и ще ме забележи, но в този момент един лунен лъч се промъква през дърветата и осветява близките статуи.

Лъчът изчезва, а аз се спускам към статуите с надеждата, че Арно не е поставил капани наоколо. Хвърлям се на мократа земя и се сгушвам зад каменното расо на монаха. Останал съм без дъх, а босият ми крак тупти от пареща болка. Усещам нещо лепкаво, сигурно съм го порязал на сухия клон или старите рани са се отворили. Но в момента това е най-малкият ми проблем. Надничам иззад статуята. Без лунната светлина гората не е нищо повече от различни нюанси на черно. Всичко изглежда неподвижно, но след малко по пътя се задава сянка.

Скривам се отново и се притискам до студения камък. Над мен небето е плетеница от облаци и звезди, но тук долу цари пълен мрак. Вглеждам се през дърветата и се моля луната да не се показва. Иска ми се да погледна още веднъж, но се страхувам, че Арно може да ме види. Затова лежа там и се ослушвам за стъпките му. Ветрецът прошумолява през листата и клоните и заглушава всички останали шумове. Затварям очи и се опитвам да си представя къде се намира той в момента. Казвам си, че докато преброя до десет, вече ще ме е отминал. Но стигам до десет и продължавам да не мърдам. Ами ако греша или пък той е спрял? Свивам ръце в юмруци и се опитвам да взема решение. Не мога да стоя тук до безкрай — най-добрият ми шанс да се добера до шосето е, докато Арно е при езерото. Вече трябва да е отминал. Напрягам се и се подготвям да погледна отново.

Чува се приглушен звук от счупени клони.

Лежа абсолютно неподвижен. Задържам дъха си, не смея да дишам. Напрягам се да дочуя нещо въпреки шумоленето на дърветата, моля се облаците да се задържат още няколко минути. Но силният вятър вече ги раздухва, по ръба на черните им силуети се появява сребрист отблясък. Наблюдавам безпомощно как луната се появява отново и залива всичко наоколо с бледата си светлина. И точно тогава чувам пращене на клонки само на няколко метра от мен.

— Шон?

Гласът на Матилде е приглушен. Облекчението, което изпитвам, е толкова голямо, че ме оставя без сили.

— Тук съм.

Тя гледа към другите статуи. Обръща се, когато чува шепота ми, и тръгва бързо към мен, като поглежда през дърветата по посока на пътя, а предателската луна отново скрива лицето си и всичко потъва в сенки.

— Трябва да се махаш — казва тя тихо и ме подканва да клекна зад статуята на монаха. — Баща ми мисли, че все още си при езерото. Трябва да тръгнеш, преди да разбере, че греши.

Дори и в този момент все още се надявах, че тя ще ме успокои, ще ми каже, че няма за какво да се тревожа, че всичко е едно голямо недоразумение. Понечвам да се изправя, но тя ме дръпва надолу. Сега и тя се е превърнала само в сянка, лицето й изобщо не се вижда в мрака.

— Още не. Дай му няколко минути да изчезне. Ето, обуй това.

Подава ми нещо. Не мога да видя какво е, но опипом разбирам, че е ботушът ми.

— Намерих го на пътеката — шепне тя. — Затова реших, че си някъде тук.

— Къде е Гретхен? — питам и се опитвам слепешката да обуя ботуша си.

Кракът ми е лепкав от кръв и е толкова подут, че не може да влезе в ботуша.

— При Мишел.

— Какво каза на баща ти?

— Няма значение. Вземи това.

Матилде бутва още нещо в ръката ми. Ключове и както ми се струва, няколко банкноти.

— Не е много, но само толкова имам. Това също ще ти трябва.

Подава ми нещо плоско и тънко. Трябва ми малко време, за да се сетя, че е паспортът ми.

— Ровила си в раницата ми?

Мисълта ми все още тече бавно, но не мога да си представя кога е имала време да се качи на тавана и да вземе паспорта ми оттам.

— Не сега. Взех го първия път, когато отиде в града.

Не знам какво ме шокира повече — фактът, че е взела паспорта ми, или това, че не съм забелязал.

— Защо?

— Защото не исках да тръгнеш, без да ми кажеш. Искам да те помоля за една услуга, но сега трябва да вървим. Готов ли си?

Услуга?

— Не мога да обуя ботуша — казвам аз, по-объркан от всякога.

— Ще го направиш по-късно. Сега трябва да бързаме.

Тя вече ме избутва иззад статуята. Нямам друг избор, освен да взема ботуша в ръка, камъните и клоните се забиват в босия ми крак.

— Внимавай — предупреждава ме тя и ме насочва встрани от някаква сянка.

В началото не разбирам какво иска да каже, но после виждам острите зъби на нещо скрито.

Грешал съм, че Арно не е поставил капани в близост до статуите.

Но изглежда, Матилде знае къде да стъпва и бързо ме извежда обратно на пътя. Куцукам колкото мога по-бързо след нея, всеки път, когато стъпя на земята, изпитвам болка. Облаците, покрили луната, се разкъсват и през тях пробива бледа мъждукаща светлина. Хвърлям бърз поглед към езерото, но не мога да видя Арно.

— Каква услуга? — питам тихо.

Има достатъчно светлина, за да видя как Матилде подпъхва кичур коса зад ухото си с добре познат жест. Не виждам добре лицето й, но усещам тревогата.

— Искам да вземеш Гретхен със себе си.

— Какво?

— Тихо, чуй ме — Матилде ме стиска за ръката, гласът й е приглушен. — Трябва да я накарам да се махне оттук, а тя ще тръгне с теб. Знам, че искам много, но не очаквам ти да я издържаш. Ще ти пратя още пари, когато мога.

— Господи, Матилде…

— Моля те. Можех да съобщя на полицията за наркотиците в раницата.

Разбира се, че е знаела, мисля си. Толкова съм вцепенен, че дори не мога да усетя шока. Бил съм в треска три дни. Абсолютно непознат. Нима наистина съм мислел, че няма да прерови нещата ми, за да разбере кого лекува? Единственото, което ме изненадва, е, че въпреки всичко ми позволи да остана.

Освен ако не е имала свои причини.

Сенките от надвисналите листа играят по лицето на Матилде, когато луната пробива през облака и се показва. Пътят около нас оживява. Лозите отвъд гората са ясно очертани, коловозите в черния път приличат на линии, нарисувани с въглен. Струва ми се, че забелязвам някакво движение по пътя, докато Матилде ме подканя да вървя по-бързо.

— Бързо, ние…

Изведнъж изтрещява изстрел на пушка. Идва иззад гърба ни, откъм езерото, и двамата трепваме, когато чуваме втори изстрел. Матилде ме дръпва встрани от пътя.

— Насам!

Дърветата се затварят и образуват тунел, а тя ме води към разклонението за кочините на прасетата. Клоните ме шибат, докато тичам след нея и се опитвам да пазя наранения си крак, и после изведнъж излизаме на поляната, където смърди на амоняк. Пълната луна ни осветява като фар и на светлината й виждам свинете, които са се отпуснали на земята и слят, приличат на огромни космати възглавници. Накуцвам след Матилде, надявам се животните да не се събудят. Очаквам, че ще се насочи към гората в далечния край на поляната, но вместо това, тя тръгва към колибата.

— Влез вътре — нарежда ми задъхано и отваря вратата.

Няма време да споря. Влизам и светлината напълно изчезва, когато и двете части на вратата се затварят зад гърба ми. Вонята на карантия и засъхнала кръв ни обгръща отвсякъде. Вътре цари абсолютна тъмнина и учестеното ни дишане звучи прекалено силно в затвореното помещение. Няма прозорец, но когато очите ми привикват към тъмнината, забелязвам петънца от светлина, която се процежда през пукнатините в хоросана. Матилде минава покрай мен и наднича през една пукнатина.

— Тук ли е? — питам шепнешком.

— Не знам. Мисля, че не.

Отивам до стената, за да погледна, и аз и нещо слабо издрънчава, когато се удря в рамото ми. Стряскам се, преди да се сетя, че това е веригата, която виси от макарата. Протягам се в тъмнината, за да я спра, после опипом заобикалям каменната плоча, която се намира в центъра на колибата. Допирам лице до един от процепите в грубата стена, премигвам, когато от дъха ми се вдига прах и пясък. През малкия процеп не се вижда много, а и поляната започва да потъва в сянка, докато един облак се плъзга пред луната. Но от Арно няма и следа.

— Ако ни беше видял, вече щеше да е тук — измърморва Матилде.

Стените на колибата поне ще заглушат гласовете ни. Арно трябва да застане непосредствено пред нея, за да може да ни чуе.

— Може би просто е стрелял напосоки.

— Тогава да вървим.

Вече съжалявам, че дойдохме тук. Тръгвам към тънката ивица светлина, която се процежда около вратата, но Матилде протяга ръка и ме спира.

— Не. Още не.

— Защо? Не трябва ли да тръгнем, докато той все още е при езерото?

— Много е вероятно вече да се връща. Ако избързаме, има опасност направо да се сблъскаме с него.

Права е, но нямам никакво желание да оставаме тук. Бетоновите тухли, от които е изградена колибата, могат да спрат малокалибрен куршум, но ако Арно разбере, че сме вътре, ще бъдем като в капан.

— Ами гората от другата страна на поляната? Не можем ли да се измъкнем оттам?

— Прекалено опасно е. Няма пътека, а баща ми заложи капани и там.

О, Господи! Опитвам се да разсъждавам.

— И какво ще правим?

— Ще чакаме. След няколко минути ще изляза да видя дали е чисто.

— Ами ако не е?

— Ще му кажа, че си се измъкнал, докато той е бил при езерото. След като си легне, ще се върна и ще те взема.

Както обикновено гласът на Матилде е съвсем спокоен. За момент изпитвам необичаен страх, че може да доведе баща си тук, но, разбира се, това е смешно. Нямаше да прави всичко това, ако искаше да ми навреди по някакъв начин. Трябва да й имам доверие.

Сядам на пода, докато тя още веднъж поглежда навън, надявам се, че ще успея да си обуя ботуша. Кракът ми е разранен и подут. Опитвам се да изчистя мръсотията от него и неволно изохквам, когато докосвам нараненото място.

— Добре ли си? — пита Матилде.

Кимам, но след това се сещам, че не може да ме види.

— Няма нищо, само кракът ми.

— Дай да ти помогна.

Чува се шумолене, когато кляка до мен. Усещам хладните й ръце върху кожата си, докато внимателно опипва крака ми в тъмнината. Изпъшквам, когато докосва едно особено болезнено място.

— Някои от раните са се отворили и си порязал стъпалото си. Имаш ли нещо, с което да го превържа?

— Не.

— Няма нищо. Ще ти помогна да си обуеш ботуша.

Косата й докосва ръката ми, когато се опитва да нахлузи ботуша върху подутия ми крак.

— Защо толкова много искаш Гретхен да замине? — питам, като се опитвам да не обръщам внимание на болката. — Заради онова, което е в езерото ли?

Настъпва кратко мълчание.

— Това е една от причините.

Значи знае за случилото се. Струва ми се някак нереално, че водим този разговор. Иска ми се да мога да видя лицето й, но тя е само сянка в мрака.

— Какво стана с Луи, Матилде?

Продължава да се мъчи да нахлузи ботуша на крака ми. За миг решавам, че няма да отговори. Когато най-после проговаря, гласът й е тих и сдържан.

— Открих, че съм бременна, докато той беше в Лион. Щях да му кажа, когато се върне. Имах малко пари, затова се надявах, че ще успея да го убедя да ни отведе някъде. Заедно с Гретхен. Тя… много харесваше Луи. Но трябваше да се досетя, че ще каже на баща ми. Стана скандал. Двамата с Луи се сбиха и…

Премигвам от болка, когато кракът ми изведнъж пропада в ботуша.

— И тогава баща ти е закарал пикапа до езерото и го е бутнал вътре?

— Искаше да се отърве от всичко, което показва, че Луи е бил тук. Когато се върна от Лион, дойде направо във фермата. Беше през нощта, никой не знаеше, че е пристигнал. След това… просто се преструвахме, че не се е случило нищо.

Усещам как ръцете й се плъзват встрани от ботуша, сякаш мислите й са някъде много далеч. Протягам се и започвам да завързвам връзките, а тя се изправя на крака.

— А какво стана с тялото?

Кабината на пикапа беше празна и сега отново се сещам за ронещата се площадка в плевнята.

— Баща ми го докара тук.

— Тук ли?

— Да, за прасетата.

Трябва ми малко време, за да разбера какво иска да каже. Господи! Оглеждам ужасено тъмната вътрешност на малката колиба, спомням си как зашеметената свиня бе повдигната от пода, чувам шуртенето на кръвта в кофата. Изведнъж думите, които Арно каза тогава, придобиват съвсем ново значение.

Прасетата ядат всичко.

— Гретхен знае ли? — питам аз.

— Не знам — отговаря Матилде уморено. — Изпадна в истерия и не беше на себе си, а после никога не спомена за случилото се. Гретхен винаги е имала способността да блокира в съзнанието си онова, за което не иска да мисли, прави го още откакто беше малко момиченце. Все едно никога не се е случвало.

Аз самият съм бил свидетел на подобни случаи. Но споменът за странната амнезия на Гретхен бързо изчезва, когато осъзнавам нещо много по-страшно. До този момент предполагах, че Арно е убил Луи.

Може би не е било така.

Изправям се и кракът ме заболява, но не до такава степен, че да не мога да избягам, ако се наложи. Надничам през процепа в сетната. Под болнавата светлина на луната поляната е празна.

— Бащата ти не е убил Луи, нали? — питам, без да се обръщам.

— Така е.

— Гретхен е болна, Матилде. Има нужда от помощ.

— Болна ли?

— Не можеш вечно да се опитваш да я предпазваш. Дори да не е убила Луи нарочно, рано или късно ще нарани някой друг. Или самата себе си.

— Не, не си разбрал — казва тя, сякаш обяснява на малко дете. — Не Гретхен уби Луи, аз го направих.

Изпитвам необясним хлад в стомаха си.

— Не ти вярвам.

— Луи биеше баща ми, причиняваше му болка — гласът й е спокоен и безизразен, като че ли всички емоции отдавна са я напуснали. — Гретхен се опита да го спре, а той я удари. Силно, в лицето. Тогава взех една лопата и го халосах с нея.

Счупеният нос на Гретхен, мисля си аз вцепенено. Обръщам се към нея в мрака. Стоим толкова близо един до друг, че почти се докосваме.

— Ако е станало случайно, защо тогава не извикахте полицията?

— Не мога да отида в затвора.

За първи път, откакто я познавам, усещам, че се страхува.

— За Мишел ще е достатъчно трудно, но не мога да оставя Гретхен тук сама. Не и с баща ми.

— Защо не? Знам, че ти е сестра, но…

— Не ми е сестра. Гретхен е моя дъщеря.

Дори и в този миг си мисля, че нещо не съм доразбрал. После изведнъж разбирам. Арно? Вонята в колибата сякаш се сгъстява около нас.

— Господи, Матилде…

— Вече чу достатъчно, най-добре да научиш цялата история. — Усещам движението й, когато избърсва бузите си. — Бях на тринайсет години. Баща ми каза на майка ми, че бебето е на едно момче от града. Каза, че трябва да се преструват, че е тяхно, за да спасят репутацията ми. След това съобщи в училище, че съм болна, и ме държа вкъщи, докато Гретхен се роди. После всичко бе така, сякаш тя наистина е тяхна дъщеря.

— Не можа ли да кажеш на някого?

— На кого? Майка ми сигурна се е досещала, но не беше достатъчно силна, за да му се противопостави. А след като тя умря, на кого можех да кажа? На Жорж ли?

— Гретхен знае ли?

— Не! — Неочакваната страст в гласа й ме стряска. — Никога не трябва да разбира. Няма да му позволя да унищожи и нейния живот. Казах му, че ако някога си позволи да я докосне, ще го убия. Единствения път, когато се опита, го блъснах по стълбите толкова силно, че остана на легло цял месец.

Казва го с ледено задоволство. Звучи ми съвсем различно, от жената, която познавам. Или си мислех, че познавам.

— Ами Мишел? Той…

— Мишел е дете на Луи. Но баща ми се отнася към него като към свой собствен син. Винаги е искал да има син, наследник, на когото да остави фермата. Дъщерите не са като синовете, дори Гретхен. Може би затова…

— За това какво? — питам, когато тя замлъква.

Чувам, че въздиша, като че ли с мъка си поема въздух.

— Имаше още едно бебе, след като майка ми умря. Момиченце. Баща ми така и не ми позволи да го видя. Каза ми, че е мъртвородено, но аз… Струва ми се, че я чух да плаче.

Тази ферма е като зловещ комплект матрьошки, мисля си невярващо. Всеки път, когато решавам, че съм стигнал до последната тайна, разбирам, че зад нея се крие друга, още по-зловеща.

— За бога, Матилде, как можеш да стоиш тук? Защо не се махнеш?

— Не е толкова лесно.

— Напротив, лесно е! Вземаш си нещата и си тръгваш! Той не може да те спре!

— Не мога да тръгна без Гретхен.

— Тогава я вземи със себе си!

— Ти изобщо не ме слушаш! — избухва тя и за момент зървам емоциите, скрити зад фасадата. — Какво си мислиш, че правех с Луи? Гретхен няма да остави баща си и да тръгне. Поне не с мен.

Ето че се връщаме отново в изходно положение. Обръщам се и поглеждам през процепа в хоросана, както за да имам време да осмисля чутото, така и за да проверя какво става навън. Разкъсаните облаци закриват луната от време на време. Малката видима част от поляната е все така пуста и спокойна, но дърветата, които я заобикалят образуват непрогледна стена.

— Сега разбираш защо искам Гретхен да се махне оттук — продължава Матилде зад гърба ми. — Не ме интересува как или къде ще отиде. Всичко би било по-добро от това. А тя би тръгнала с теб.

Благодарен съм, че в малката колиба е тъмно, така не ми се налага да се изправя лице в лице с нея. Това, че след всичко случило се все още се опитва да ме убеди да взема дъщеря й със себе си, само показва дълбокото й отчаяние. А може би се надява, че след като сподели с мен, ще се почувствам задължен да го направя. Няма значение какво точно си мисли.

— Не мога. Съжалявам.

Чувам нещо зад себе си. Обръщам се и виждам, че слабата светлина около вратата е изчезнала, защото Матилде е застанала пред нея, след това чувам още някакъв шум. Едва доловим, почти като шепот — леко стържене на стомана в камък. Изведнъж се сещам за касапския нож, който Жорж бе взел от каменната плоча.

— Ще промениш ли решението си? — пита Матилде в тъмното.

Мигът продължава цяла вечност, след това изведнъж отвън се чува шум. Заглушен е бързо, но човек не може да го сбърка.

Проплакване на дете.

Усещам около себе си бързи движения и в следващия момент лунната светлина нахлува вътре, защото Матилде е отворила вратата. Виждам, че ръцете й са празни, когато изхвърча навън. Изтичвам след нея, очаквам да видя баща й, който ни чака с пушката.

Но Арно не е отвън. Там стои Гретхен.

Държи Мишел пред себе си като щит. Затиска с ръка устата му и не му позволява да се движи, а той се съпротивлява. Само един поглед е достатъчен, за да разбера, че е чула всичко.

— Гретхен… — започва неуверено Матилде.

— Не е вярно. Ти не си ми майка.

— Разбира се, че не съм — казва Матилде и се опитва да се усмихне.

— Татко не е направил онези неща. Не ти вярвам, лъжеш!

— Права си, всичко си измислих — Матилде протяга ръце към нея. — Причиняваш болка на Мишел. Дай аз…

— Не се доближавай! — крещи Гретхен и отстъпва назад.

Мишел извърта лице, освобождава се от ръката й и започва силно да реве. Матилде прави крачка към тях.

— Искам само да…

— Стой далече от мен!

Обръща се и побягва, все още притискайки Мишел до себе си. Без да обръщам внимание на болката в крака си, настигам Матилде, която се е спуснала след нея, но Гретхен вече е край кочините. Стига до ограждението на нереза и вдига Мишел до оградата.

— Махай се! Говоря сериозно!

Матилде се поколебава, но спира до мен, а Гретхен продължава да държи Мишел надвесен над оградата. Нерезът не се вижда никъде, но плачът на бебето е разтревожил свинете в съседната кочина. Тревожното им грухтене допълва създалата се суматоха.

— Хайде, Гретхен, не искаш да му навредиш — казвам аз.

— Млъквай! — крещи тя, лицето й е изцапано и мокро от сълзи. — Не ти пука за мен! И ти си същият като нея!

В кочината зад нея настъпва раздвижване. Зурлата на нереза се подава от входа на кочината, който прилича на пещера. Малките злобни очички ни оглеждат под огромните уши.

— Гретхен, моля те, изслушай ме — дори на лунната светлина лицето на Матилде изглежда сиво. — Съжалявам, ако…

— Не, не съжаляваш! Лъжеш! Татко не е направил това! Майка ми е мъртва, ти не си ми майка!

Зад нея нерезът вече е излязъл целият под лунните лъчи. Започва да се приближава, като ни наблюдава през цялото време.

— Плашиш Мишел — казва Матилде. — Дай ми го и след това…

— Не! — изкрещява Гретхен и в този миг нерезът изквичава и се хвърля към оградата.

Блъсва се в една от дъските и докато Гретхен отстъпва, аз се спускам към нея. Но тя ме вижда и отново надвесва бебето над оградата.

— Махай се!

Отстъпвам назад. Нерезът за пореден път се блъска в оградата, вече е разярен. Бебето пищи и размахва крака във въздуха.

— Не! — Матилде притиска ръка към устата си. — Моля те, недей! Не искаш да причиниш нищо лошо на Мишел, той е…

— Какво е? Мой брат ли? — лицето на Гретхен бавно се сбръчква, когато Матилде не й отговаря. — Не е истина! Не ти вярвам!

Започва да хлипа и притиска Мишел до себе си. Слава Богу, казвам си аз и въздишам дълбоко. Усещам как Матилде също се отпуска и пристъпва напред.

— Хайде да отидем вкъщи — казва тя кротко. — Дай да взема Мишел и…

Гретхен рязко вдига глава.

— Курва!

Лицето й се изкривява и отново вдига Мишел. Дъските скърцат и се огъват при набезите на нереза. О, Господи, мисля си и се подготвям да скоча към нея, но много добре знам, че нито аз, нито Матилде ще успеем да стигнем навреме.

Матилде стои с протегнати ръце. Луната се показва зад облака и осветява сцената като прожектор.

— Моля те, нека да ти обясня…

— Курва! Ти си лъжкиня и курва!

— Гретхен, моля те…

— Млъкни! Мразя те, МРАЗЯ ТЕ!

Гретхен се обръща към кочината и се чува звук, като от изплющяване на камшик. Тя се олюлява, все още стискайки Мишел. Спускам се към нея, когато краката й се подкосяват, но Матилде е стигнала преди мен. Грабва Мишел, който е паднал от външната страна на оградата, реве силно, но не е пострадал. Подава ми го и отива при дъщеря си.

На фланелката на Гретхен се е появило тъмно петно, което става все по-голямо. Все още не мога да осъзная какво се е случило, след това чувам стон. Обръщам се и виждам Арно, който стои до ръба на поляната. Прикладът все още е подпрян на рамото му, но докато го наблюдавам, бавно свежда цевта надолу и я насочва към земята.

Затичва се непохватно към нас, а Матилде кляка до Гретхен. Тя лежи по гръб, крайниците й конвулсивно се свиват, очите й премигват към небето.

— Матилде… — гласът й е слаб като на объркано и изгубено момиченце. — Матилде, не…

— Тихо, всичко е наред, не се опитвай да говориш.

Матилде хваща ръката й, в това време Арно се спуска към нас, спира, за да докосне Мишел, и се отпуска на колене от другата страна на Гретхен.

— О, Господи, не…!

Умът ми отказва да разсъждава. Стоя там безпомощно и непохватно държа Мишел. Казвам си, че пушката е прекалено малък калибър и не би могла да причини сериозни наранявания, че с нея може да се убие само птица или заек. Но кръвта продължава да се просмуква във фланелката на Гретхен, тя започва да кашля и от устата й излизат кървави съсиреци.

— Не! — казва Матилде, като че ли я упреква. — Не!

Гретхен е впила поглед в нея, очите й са широко отворени и уплашени. Със свободната си ръка Матилде притиска малката дупка в гърдите й. Гретхен се опитва да каже нещо, но от устата й изведнъж се излива кръв и тя започва да се дави. Гърбът й се извива като дъга, краката й започват да ритат пръстта в спазъм. За момент остава напълно неподвижна, като че ли се напряга. След това цялото напрежение напуска тялото й и всичко свършва.

Над нас се спуска тишина, обгръща ни като балон, който нито плачът на Мишел, нито квиченето на нереза могат да спукат. Матилде е полуседнала, полулегнала на земята, затиснала е единия си крак под себе си. Все още държи ръката на Гретхен. Отпуска я на земята, когато Арно започва да гали лицето на дъщеря си и да плаче.

— Съжалявам. Щеше да го хвърли. Трябваше да го направя — хлипа той. — О, Господи, не, толкова съжалявам!

Матилде поглежда баща си над тялото на Гретхен, протяга ръка и шамарът изплющява по-силно от изстрел. Арно сякаш не усеща нищо, клати се напред-назад, а върху бузата му е останал кървав отпечатък.

Зад него нерезът продължава да се блъска като луд в оградата, възбуден от миризмата на кръв. Матилде несигурно се изправя на крака. Разсеяно подпъхва косата зад ухото си, но обичайният жест е несъзнателен и несигурен, единственото, което постига, е да остави върху бузата си тъмно петно. Тръгва залитайки към мястото, където Арно е оставил пушката.

— Матилде — казвам аз, гласът ми прозвучава като грачене.

Сякаш изобщо не съм проговарял. Взема пушката и тръгва към нас, олюлява се също както преди малко. Ръцете й са изцапани с кръв до лактите.

— Матилде — повтарям и се опитвам да удържа Мишел в ръцете си.

Но вече не съм нищо повече от наблюдател. Тя се надвесва над баща си, който все още е коленичил до Гретхен. Той не вдига поглед, когато тя зарежда пушката и опира приклада в рамото си.

Трепвам и отстъпвам, когато пушката гръмва. Изстрелът е последван от писъка на нереза. Поглеждам отново и виждам, че Арно все още плаче до дъщеря си. Матилде минава покрай него и стреля още веднъж. Този път чувам как куршумът попада в тялото на нереза. Той реве и се завърта, след това отново се хвърля към оградата. Матилде спокойно зарежда пушката отново. Приближава се и този път стреля право в гърба на животното. Всеки изстрел е придружен от яростно квичене и нерезът продължава да се блъска в оградата. Тъмносивата му кожа е почерняла от кръв и той реве от болка и гняв.

Матилде опира цевта до ухото му, натиска спусъка и квиченето на животното внезапно спира.

Над кочините пада тишина и ни обгръща като саван. Само тихият плач на Арно нарушава покоя, но малко по малко започват да се чуват и други звуци. Уплашеното квичене на прасетата, плачът на Мишел, шумоленето на дърветата. Животът около нас отново поема обичайния си ход, а Матилде оставя пушката да падне от ръцете й. Очите й гледат в нищото, докато баща й е коленичил, надвесен над трупа на Гретхен, а аз стоя встрани, убеден, че този миг ще продължава вечно.