Саймън Бекет
Кървави белези (28)

17

Една късна сутрин идва време да ми свалят конците. Коричките по раните от металните зъби се втвърдиха и паднаха, откакто престанах да нося превръзката, и конците вече не изпълняват никаква роля, освен да ме дразнят. Вероятно можеха да бъдат свалени и по-рано, но Матилде не предложи, а и аз не настоях. По някаква причина не ми се иска да се разделя с грозните черни мустаци.

Но тази сутрин се събуждам и те ме сърбят повече от всякога. Когато усещам, че ги чеша силно и дори дърпам края на един конец, решавам, че вече не мога да не им обръщам внимание.

Време е.

Отивам да си взема закуската и го казвам на Матилде. Тя отмята един кичур коса и кимва.

— Ще ги сваля по-късно, ако искаш.

Благодаря й и се връщам обратно в плевнята. Но и след закуска продължавам да отлагам. Забърквам една порция хоросан и я качвам на скелето. Отдавна съм загубил представа кой ден сме, но съм почти сигурен, че е неделя. Дори и Арно не си позволява да ме кара да работя седем дни в седмицата, но вече съм си изградил този навик. Така не се чудя как да убивам времето, нещо, което все повече ми тежи напоследък.

Чувствам се несигурен и не съм в настроение, когато започвам да запълвам дупките с хоросан. Причината не е само в предстоящото сваляне на конците. От години не съм спал така добре. Физическото натоварване, добрата храна и слънцето са чудесен лек срещу безсъние, или поне бяха. След нощното посещение на Гретхен добих навика да затискам капака в пода с един скрин, но не мога да обвиня нея за това, че не спя добре.

Сънят, в който мия ръцете си в горичката, се върна.

Поставям следващия камък на мястото му, махам излишния хоросан и след това го заглаждам така, че да не се различава от камъните около него. Горната част на къщата е почти завършена. Още няколко дни и ще трябва да сваля скелето на по-ниско ниво, тогава всичко ще започне от начало. Има още много работа, тъй като къщата е голяма. Хоросанът трябва да се изчука и след това да се замаже отново. Ще ми трябват още няколко месеца, докато приключа с всичко.

Ако все още искам да го направя.

Избърсвам струйка пот от челото си и поглеждам към часовника, за да видя колко е часът. Но, разбира се, той е в раницата ми, където го оставих още когато започнах да работя по къщата. Оттогава не съм се сещал за него, но сега ме мъчи някакво необяснимо чувство, че закъснявам за нещо.

Хоросанът е свършил, което е чудесен повод за почивка. Свалям празната кофа надолу по стълбата, оставям я до скелето и отивам към къщата. Вратата на кухнята е отворена, почуквам на нея и Гретхен се появява отвътре.

— Матилде тук ли е? — питам аз.

Усмивката изчезва от лицето й.

— Защо?

— Каза, че тази сутрин ще ми свали конците. Но няма значение, щом не е тук.

При мисълта за отлагане на процедурата в мен се прокрадва някакво смътно чувство на облекчение, но Гретхен вече се отдръпва от вратата, за да ми направи място да вляза. Загорелите й крака прозират през тънката памучна рокля, с която е облечена.

За миг се поколебавам, но след това влизам в кухнята. По-критият с плочи под, издрасканата маса и столовете са познати и създават в мен усещане за уют, но нещо в стаята не е както трябва, когато Матилде я няма. Трупът на едно пиле лежи до умивалника, оскубан и гол.

— Ще дойда по-късно — казвам аз и се обръщам да си тръгна.

— Можеш да я почакаш.

Звучи по-скоро като заповед, отколкото като покана. Поглеждам през вратата към огрения от слънцето двор, а в това време Гретхен взема пилето, като го държи за жълтите крака. Главата му виси, когато го поставя на дъската за рязане. Забелязвам, че едното му око е помътняло и сляпо. Опитвам се да не реагирам, когато взема един голям сатър и прерязва дългия му врат.

— Защо не седнеш?

— Добре ми е и така.

Избутва отрязаната глава в мивката, обръща пилето и умело отрязва и двата му крака.

— Струва ми се, че вече почти не те виждам.

— Снощи вечеряхме заедно.

Вече се разбира от само себе си, че всяка вечер ще се храня с тях. През останалото време съм свободен да се наслаждавам на храната сам. Самотните вечери пред вратата на плевнята започнаха да ми липсват. Уморявам се от това всяка вечер да гледам как Арно изпива по бутилка от киселото си вино и как избухливостта му нараства с всяка следваща чаша.

Гретхен ме поглежда през рамо.

— Нямах това предвид. Нали не се опитваш да ме отбягваш?

— Не, разбира се.

— Добре. Реших, че съм направила нещо, което те е ядосало.

Нямам отговор. Тънките корички на раните, причинени от вилицата върху лявата ръка, сърбят и едва се удържам да не ги разчеша. Изведнъж започва да ми се струва, че ниският таван и тежките мебели ме притискат.

— Днес можем да обядваме заедно — казва Гретхен и измъква нещо червено от гушата на пилето. — Можеш да продължиш да ме учиш на английски.

Поглеждам към коридора, който води към стълбите, но от Матилде няма и следа.

— Мислех, че не ти е интересно.

— Вече ще внимавам, обещавам. — Ами… аз…

Въздъхвам с облекчение, когато вратата към стълбите се отваря и Матилде влиза в кухнята заедно с Мишел. Вижда ни и като че ли за момент спира, преди да влезе вътре.

— Не чух кога си дошъл — казва тя, прекосява помещението и отива до високия стол.

— Чака да му свалиш конците — обяснява Гретхен и пъха пилето под водата.

Кръвта от отрязаната му глава оцветява умивалника.

— Мога да дойда по-късно — предлагам аз.

— Няма проблем.

Бебето се бори и пищи, докато тя се опитва да го сложи в стола, лицето му става червено и мокро. Матилде се обръща към сестра си.

— Гретхен, можеш ли да вземеш Мишел?

— Заета съм.

— Моля те. Не иска да стои в столчето си, когато му растат зъби. Няма да се забавя — казва Матилде и се опитва да го успокои.

— Той е твой син, не знам защо трябва навсякъде да го нося със себе си — мърмори Гретхен, но избърсва ръцете си и отива да вземе племенника си.

— Ще сваля конците ти в банята — казва Матилде.

Обръща се и не вижда гневния поглед, който й отправя Гретхен.

Заобикалям масата, за да не мина много близо до Гретхен, докато сатърът й е подръка. Затварям вратата след себе си и следвам Матилде нагоре по стълбите. Сядам на ръба на ваната, докато тя взема от шкафа всичко, което й е необходимо — пинцети, малка чинийка и кърпа. Свалям чорапа и кракът ми се разкрива в цялата си прекрасна белота. На места раните все още са покрити с коричка, но около тях се вижда нова розова кожа, от която конците стърчат като мустаци.

Матилде кляка пред мен и започва да почиства и омекотява коричките на раните с кърпа, напоена в топла вода. След това простира друга кърпа в скута си и поставя крака ми върху нея. Чувствам се неловко, защото позата, в която сме застанали е твърде интимна.

— Не би трябвало да боли много.

Единственото, което усещам, е дръпване, когато измъква конеца с пинцетите. След това го оставя в чинийката и минава на следващия. Ръцете й са хладни и нежни. Гледам я, докато работи, внимателно наблюдавам всяко нейно действие. Смръщва съсредоточено вежди, когато някой конец е по-упорит и не иска да излезе.

— Как е Лулу? — питам аз.

— Няма промяна. Ветеринарят каза, че кракът е инфектиран.

Опитвам се да измисля какво да й кажа, за да не прозвучи банално, но нищо не ми идва на ум. Сега повече от всякога си мисля, че Жан-Клод беше прав — сантименталността на Матилде не помага на никого. Най-малко на кучето.

— Онзи ден видя ли Жан-Клод? — пита тя, сякаш е прочела мислите ми.

— Жан-Клод?

— Когато беше в града.

— Ами… Да, беше в магазина — отговарям аз, но имам чувството, че съм хванат в нещо нередно. — Как разбра?

— Доста дълго те нямаше. Реших, че може би си се забавил, защото си говорил с него.

Не казва нищо повече. Не съм сигурен накъде води този разговор, но нямаше да повдигне темата, ако не искаше да говорим за това.

— Каза ми, че Луи е изчезнал — започвам аз.

Лицето на Матилде остава абсолютно безизразно. Преди, когато я попитах за бащата на Мишел, тя каза само, че не знае къде е. Но нямам никакво право да й задавам въпроси.

Отмята назад кичур коса.

— Да, така е.

— Имаш ли някаква представа какво се е случило?

Усещам дъха й върху крака си.

— Луи каза, че има някаква работа в Лион. Взе пари от баща ми и замина. Това беше преди осемнайсет месеца. Оттогава нито съм го чувала, нито съм го виждала.

Струва ми се, че очаква да кажа нещо.

— Възможно ли е да е решил просто да вземе парите и да изчезне?

— Мисля, че не. Вече не. Ако все още беше жив, щеше да се свърже с някого. Може би не с мен, но с Жан-Клод.

Казва ми съвсем същото, което ми каза и брат му, но от нейната уста ми звучи по-достоверно.

— Жан-Клод мисли…

— Знам какво мисли Жан-Клод — Матилде вдига глава и ме поглежда.

Сивите й очи са спокойни и тъжни.

— Баща ми не е убил Луи. Ако някой е виновен, това съм аз. Никак не беше щастлив, когато разбра, че съм бременна, а последния път, когато се видяхме, се скарахме. Ако не беше станало така, сега всичко щеше да е съвсем различно.

— Не можеш да обвиняваш себе си. Може би ако баща ти разговаря с Жан-Клод…

— Не — казва тя решително и поклаща глава. — Баща ми е горд човек. Няма да промени решението си.

— А тогава не може ли ти самата да поговориш с Жан-Клод?

— Това с нищо няма да помогне. Той смята, че ние сме виновни. Каквото и да кажа, няма да промени мнението му.

Матилде насочва цялото си внимание върху конците и с това дава да се разбере, че разговорът е приключил. Пуска още един конец в чинийката и премества крака ми. През кърпата усещам топлината на тялото й.

— Само още един.

Усещам лека болка, когато дръпва последния конец. Оставя пинцетите в чинийката и намазва раничките от конците с дезинфектант. Сега кракът ми има някак недовършен вид, прилича на развързана обувка.

— Как се чувстваш? — пита тя.

— Добре съм.

Кракът ми все още лежи в скута й. Тя все още е положила ръка върху него и изведнъж започвам много силно да усещам допира й. Имам чувството, че през мен протича електричество там, където пръстите й докосват голата ми кожа. Тя също го усеща, съдейки по червенината, избила по врата й.

— Матилде, Мишел не спира да плаче.

Викът на Гретхен идва от долния етаж, раздразнителен и нетърпящ възражение. Матилде премества крака ми и бързо става от стола, контактът помежду ни е разрушен.

— Идвам — подвиква тя.

Взема пинцетите и чинийката и отново виждам умората в очите й.

— Мястото, където бяха конците, може да те боли ден-два. Все още трябва да пазиш крака си като стъпваш.

— Добре, благодаря — отвръщам аз.

Но тя вече си е отишла.

Изправям се и забелязвам отражението си в олющеното огледало над умивалника. Лицето ми е по-слабо, отколкото си спомням. Изгоряло е от слънцето и се бели, ъгълчетата на очите ми са осеяни с бели линии от това, че съм ги присвивал срещу силната светлина. Брадата довършва преобразяването — вече изобщо не приличам на себе си.

Известно време гледам този непознат и после слизам долу.

Странно е отново да обуя ботуш на наранения си крак. Кървавите петна по кожата на обувката още се забелязват, въпреки че няколко пъти се опитвах да ги изчистя, а зъбите на капана са пробили симетрични дупки от двете страни. В крайна сметка ще се наложи да си купя нови обувки, но засега ми стига и това, че като погледна надолу, виждам два почти еднакви крака.

И все пак привиквам бързо. Вече започвам да забравям как се чувствах, когато кракът ми беше превързан и носех гумена подметка. Имам странното усещане, че всичко се връща обратно към онзи момент, преди да стъпя в капана, като че нишката на живота ми продължава от онзи миг, в който я изоставих.

Въпреки това все още не отпускам цялата си тежест върху крака и когато тръгвам на обичайната си следобедна разходка до езерото, вземам и бастуна. Вероятно имам нужда повече от психическа, отколкото от физическа подкрепа, но сега не искам да навлизам по-дълбоко в този проблем. Когато кракът ми оздравее напълно, вече няма да има причина да остана тук, а аз не съм готов за това.

Все още не.

Отивам на обичайното си място на скалата и се настанявам до ствола на кестена. Езерото е съвсем тихо, по това време на деня спокойната му повърхност не е нарушена даже и от патиците. Но дори и тук се забелязва промяната. Годината отминава, без да я усетя. Листата на околните дървета са станали по-тъмнозелени в сравнение с цвета им, когато пристигнах, и въпреки че все още е горещо, слънчевата светлина изглежда малко по-ярка. Лятото наближава края си и времето започва да се променя. Потърквам китката си там, където преди носех часовник, и поглеждам към тъмния облак на хоризонта. За първи път, откакто съм тук, небето не е чисто синьо.

Преди не можех да си представя, че на това място идва зима, сега вече мога. Когато тръгвам обратно по пътя, забелязвам, че черният облак се е разпрострял още повече и е започнал да затъмнява слънцето. Докато вървя през гората, усещам във въздуха заплахата от наближаващ дъжд, но поне статуите стоят по местата си без всякаква промяна. Пан все така подскача като луд, забулената жена стои все така безмълвна и печална. Под тъмното небе изцапаното място върху стария камък още повече прилича на кърваво петно.

— Здрасти.

Стряскам се. Гретхен седи на разчистената полянка, където двамата с Арно преди време отсякохме брезата. Този път нито Мишел, нито Лулу са с нея — сама е, плете венец от белите цветя, които покриват полянката като килим. Поглежда ме самодоволно и нещо в нея ме кара да мисля, че ме е причакала нарочно.

— Не те видях — казвам аз. — Какво правиш тук?

— Търсих те — отвръща тя, изправя се и завързва цветната плитка в кръг така, че да се образува венец. — Обеща ми да имаме урок по английски този следобед. Забрави ли?

Спомням си, че спомена нещо подобно, докато бяхме в кухнята, но съм съвсем сигурен, че не съм й обещавал нищо.

— Съжалявам, но ще го оставим за някой друг път. Трябва да се връщам на работа.

— Не е необходимо да отиваш веднага, нали?

Приближава към мен с онази нейна обезпокоителна усмихва. За момент си мисля, че ще постави венеца от маргаритки около врата ми, и инстинктивно отстъпвам назад. Вместо това тя минава покрай мен толкова близо, че усещам допира на тънката й рокля. Протяга се и поставя венеца на врата на една каменна нимфа.

— Ето — казва тя. — Как ти се струва?

— Много е хубаво. Както и да е, трябва да се връщам на работа.

Но е по-лесно да го кажа, отколкото да го направя. Гретхен е препречила пътя ми и когато се опитвам да я заобиколя, тя прави крачка встрани и не ми позволява да мина. Ухилила се е до уши.

— Къде отиваш?

— Казах ти, обратно на работа.

— Не, не — поклаща тя глава. — Дължиш ми един урок по английски.

— Може би утре.

— Ами ако не искам да чакам до утре?

Усмивката й е едновременно закачлива и леко заплашителна. Или може би само си въобразявам. Опитвам се да потисна желанието отново да отстъпя.

— Баща ти ще се чуди къде съм — казвам аз.

Но този път споменаването на Арно не върши работа.

— Татко спи. Няма да разбере, че си закъснял.

— Но Матилде ще разбере.

Споменаването на сестра й е грешка.

— Защо все се тревожиш какво мисли Матилде?

— Не се тревожа — отвръщам бързо. — Виж, просто трябва да се връщам.

За момент ме поглежда мрачно и сърдито, след това се преструва, че се цупи.

— Добре, но само при едно условие. Донеси ми венеца.

При тези думи посочва венеца, който виси на врата на статуята.

— Защо?

— Ще видиш.

Въздъхвам, обръщам се към нимфата и се протягам да взема цветята. Чувам някакво шумолене зад гърба си и когато се обръщам, виждам как роклята на Гретхен се свлича на земята.

Отдолу е съвсем гола.

— Е? — казва тя и се усмихва.

Изведнъж имам чувството, че в гората е станало страшно задушно. Тя пристъпва към мен.

— Матилде не изглежда така, нали?

— Гретхен… — започвам аз и в този миг чувам шум от двигател на кола.

Поглеждам зад гърба й в момента, в който старият ситроен на Жорж се задава по черния път. Не мога да помръдна, стоя като закован от изненада, но така или иначе вече е късно. Отдалече възрастният мъж, седнал зад волана, прилича на състарен ученик. Няма начин да не ни е видял. Но дори и да е изненадан от голата Гретхен, застанала по средата на пътя, не го показва с нищо. Когато ситроенът доближава към нас, лицето на Жорж е също толкова безизразно, както и когато уби свинята. После колата завива по пътя, който води към кочините на прасетата, и изчезва между дърветата. Шумът от двигателя бавно заглъхва.

Гретхен гледа подире му, след това се обръща към мен с разширени от страх очи.

— Мислиш ли, че ме видя?

— Освен ако не е сляп. Обличай се.

Тя унило започва да се облича. Не си правя труда да я изчакам. Оставям я в гората и се отправям към фермата, като забивам бастуна в изровения черен път. Едва сега започвам да осъзнавам цялата значимост на случилото се преди малко. Един Бог знае какво ще направи Арно, когато разбере. Със сигурност няма да повярва, че не съм предизвикал Гретхен по никакъв начин и че между нас не се е случило нищо. Но докато вървя покрай лозите, не се тревожа как ще реагира той.

Тревожи ме реакцията на Матилде.

За малко да отида направо в къщата. По-добре да го чуе от мен, отколкото от Жорж или от Арно. Или път от Гретхен, пази боже — ужасявам се само при мисълта как би могла да извърти нещата.

Но докато стигна до плевнята, вече съм се разубедил. Ако разкажа всичко на Матилде, ще излезе, че искам да създам неприятности. Освен това Жорж е такава загадка за мен, че нямам никаква представа какво ще направи. Може би не го интересува нищо, освен прасетата и дори няма да спомене какво е видял.

Ето защо вместо това решавам да приготвя малко хоросан, като ядосано бъркам пясъка и цимента с вода. Докато се качвам на скелето, усещам как главата започва да ме боли от напрежение. Не изпитвам никакво желание за работа и дори кофата ми се струва по-тежка от обикновено. Но не знам какво друго да правя. Може би е по-добре да свърша още малко работа по стената, преди всичко да започне да се разпада.

Но в този момент нещо друго започва да пада от небето. Докато заглаждам хоросана в дупките между камъните, усещам нещо мокро върху бузата си. Вдигам поглед и виждам, че небето се е смрачило съвсем, станало е мръсносиво. Капките започват да падат тежко върху скелето, издавайки звук на разпилени монети.

Най-после времето се обръща.