Саймън Бекет
Кървави белези (4)

Лондон

Раницата подскача на гърба ми, докато тичам към колата, която ме чака със запален двигател на отбивката за магистралата. Жълт фолксваген костенурка, доста очукан и ръждясал, но в този момент ми се струва най-красивата кола на света. Става тъмно и целият съм замръзнал, тъй като през последните два часа стоя на студа и ругая шофьорите, които преминават и се качват на магистралата, без дори да ме погледнат.

Отварям предната врата и се изненадвам, когато виждам, че шофьорът е момиче, пътуващо само.

— Закъде си? — пита тя.

— Към Лондон, но ще съм ти благодарен да ме оставиш и на следващата бензиностанция — отговарям аз, отчаяно искам да се скрия от ледения вятър.

— Отивам в Хайгейт, устройва ли те?

— Страхотно, благодаря ти.

Отседнал съм в Килбърн^[1], живея под наем в свободната стая на апартамент, чийто собственик ще отсъства за месец. Нямам никаква представа какво ще правя след това.

Но днес няма да търся решение на този проблем. Мятам раницата си на задната седалка, като внимавам да не закача голямата художническа папка, оставена там, и след това сядам отпред. Момичето е свалило малко прозореца откъм своята страна и за да компенсира навлизащия студ, е надуло парното докрай.

— Трябва да държа прозореца отворен, защото вътре влизат изгорели газове — обяснява тя. — Все се каня да закарам колата на ремонт, но…

Свива красноречиво рамене, жестът й изразява нещо средно между „какво да се прави“ и „не ми се занимава с това“.

— Аз съм Шон.

Трябва да повиша глас, за да надвикам шума от отворения прозорец и от горещия въздух, който идва от парното.

Тя ми се усмихва бързо.

— Аз съм Клоуи.

Може би е година-две по-малка от мен, слаба, с късо подстригана руса коса и тъмносини очи. Хубава.

— Стопли ли се достатъчно? — пита тя. — Ако оставя парното да работи прекалено дълго, започва да прегрява.

Казвам, че съм добре. Тя протяга ръка към таблото и наглася температурата. Има изящна длан с дълги пръсти. На китката й виси тънка сребърна гривна.

— Учудвам се, че спря. Не се срещат често момичета, готови да поемат риска да качат стопаджия. Не че се оплаквам.

— Човек трябва да поема известни рискове. Освен това ти изглеждаше съвсем безобиден.

— Благодаря — казвам аз и се засмивам.

Тя се усмихва.

— Защо отиваш в Лондон?

— Търся си работа.

— Значи се местиш за постоянно?

— Да, ако успея да си намеря работа.

Макар че самата дума „постоянно“ предизвиква безпокойство в мен.

— Каква работа търсиш? — пита Клоуи.

— Каквато намеря. В бар, в строителството. Всичко, за което ще ми плащат.

Тя ме поглежда.

— Имаш ли диплома?

— Завърших преди известно време. Но исках да пътувам, затова си дадох малко почивка.

Нарочно казвам малко почивка, никак не ми е приятно, като си помисля колко бързо се изниза времето. Повечето от връстниците ми вече градят кариера, а аз се местя от една работа на друга без истинска цел.

— Браво на теб — казва Клоуи. — И аз прекарах шест месеца, обикаляйки Тайланд. Господи, беше фантастично! Ти докъде пътува?

— Ами… само до Франция.

— О!

— Възнамерявам пак да отида — добавям в своя защита. — Нали се сещаш, когато събера достатъчно пари.

Няма надежда това да стане скоро. Макар да спрях да пуша, длъжностите, на които се хващам от време на време, не носят много пари. Тя кимва, но всъщност въобще не ме слуша. Сграбчвам седалката, когато колата изведнъж минава в другата лента, за да задмине един микробус и засича ягуар, който е принуден да набие спирачки. Шофьорът на ягуара присветва възмутено с фаровете, плътно залепен за задната ни броня. Двигателят на фолксвагена започва да вие пронизително и едва набира достатъчно скорост да се изравни с микробуса, без да може да го задмине.

— Хайде, глупако — мърмори Клоуи и хвърля през стъклото ядни погледи към шофьора на микробуса.

Гледам притеснено как натиска газта, докато най-после успява да изпревари микробуса и веднага влиза в неговата лента. Клаксонът на микробуса изсвирва пронизително и той започва да изостава, шофьорът му явно е решил да стои далече от лудата млада жена във фолксвагена. Пускам седалката, ръцете ме болят от силното стискане.

— И какво си завършил? — продължава Клоуи най-невъзмутимо.

— Кино.

— Режисура или само теория?

— Теория — усещам, че звуча отбранително.

Тя се усмихва.

— Сега вече разбирам. Това е причината да отидеш във Франция. Не ми казвай — Трюфо е твоят герой. Не, Годар.

— Не — възразявам аз обидено. — Всъщност…

— Така си и знаех!

И аз не мога да сдържа усмивката си, радвам се, че има някой, с когото да поспоря.

— Ти не харесваш ли френското кино?

— Не че не го харесвам, но според мен цялата така наречена нова вълна е твърде надценена. Филмите им са доста скучни. Определено предпочитам американското кино. Скорсезе. „Шофьор на такси“ — тя обръща ръка с дланта нагоре, сякаш иска да каже „ето това е“. — И не му е било нужно да прибягва до черно-бяла техника, за да подчертае това, което иска да каже.

— Ами „Разяреният бик“?

— В него съзнателно са направени препратки към отразяването на боксови мачове през петдесетте и шейсетте години. А и така кръвта в бойните сцени изпъква повече. Трюфо някога да е правил нещо подобно?

— О, я стига…

Спорът продължава, двамата се разпалваме все повече, докато тя трябва да спре на една бензиностанция, за да зареди. Учудвам се, когато виждам една табела и разбирам, че до Лондон остават едва трийсет километра, пътуването е минало толкова бързо. Клоуи отхвърля с жест предложението да дам пари за бензина, но когато отново сяда зад волана, ми изглежда разсеяна.

— Ами ти? — питам аз след малко и посочвам папката на задната седалка. — Художничка ли си?

— Това си повтарям непрекъснато — усмихва се, но долавям в думите й известна тъга. — През деня работя като келнерка и се опитвам да продавам по някоя и друга илюстрация на рекламните агенции. Сега се връщам от подобна среща. Котенце с големи очи за производител на котешка храна.

Не знам как точно да реагирам.

— Поздравления.

— Не го харесаха — отвръща тя и свива рамене. — Така или иначе беше боклук.

След това разговорът замира. Малко по-късно стигаме до края на магистралата. Клоуи поема по северното околовръстно и нервно потропва с пръсти по волана заради бавно движещия се трафик. Стигаме до Хайгейт и тя спира пред спирка на метрото, без да загася двигателя. Опитвам се да измисля някакво извинение, за да отложа момента на раздялата, но тя очевидно очаква да си тръгна.

— Ами… благодаря, че ме докара.

— Няма защо.

Бях решил да поискам телефонния й номер, но в момента тя сякаш е на хиляди километри от мен. Слизам от колата и тръгвам да измъквам раницата си от задната седалка.

— Познавам едни хора в частно езиково училище — казва тя неочаквано. — Търсят учител по английски. Ако искаш, мога да им кажа за теб.

Предложението ме сварва съвсем неподготвен.

— Нямам никакво педагогическо образование.

Тя свива рамене и отхвърля възражението ми.

— Винаги можеш да изкараш педагогически курс. Знаеш ли френски?

— Да, но…

— Ами ето. Там имат много ученици от Франция.

Никога не съм преподавал нищо в живота си, дори не съм обмислял подобна възможност. Но пък и нямам други планове.

— Благодаря, би било чудесно — отвръщам с дълбока въздишка. — Какво ще кажеш… не знам… да излезем някой път да пийнем нещо?