Саймън Бекет
Кървави белези (30)

18

Дъждът тропа по покрива като еднообразен шум от счупено радио. Навън водата се излива върху кухненските прозорци в безкраен водопад, прилича на завеса от стъклени мъниста. Вали толкова силно, че са затворили вратата и прозорците и в кухнята е спарено и горещо. Нямам чувството, че дъждът е разхладил навън, а в задушната стая е още по-тежко от миризмите на готвено.

Тази вечер Матилде е надминала себе си. Като първо ястие сервира артишок в масло — нещо, което се случва за първи път.

— Да няма някакъв специален повод? — мърмори Арно.

Маслото потича по устата и брадата му.

— Няма — отговаря Матилде. — Помислих, че ще ти хареса да хапнеш нещо по-различно.

Баща й изсумтява и продължава да гризе артишока, като грубо пъха устата си в центъра на разтворените листа. Гретхен не ми обръща никакво внимание, намусено помага на сестра си да сервира храната.

Жорж очевидно не е казал на Арно, че ни е видял заедно в гората. Поне до този момент. Или наистина, както каза Гретхен, се интересува единствено от прасетата, или се е научил да си затваря очите за всичко, което не го засяга. И в двата случая би трябвало да изпитам облекчение.

Вместо това се чувствам едва ли не разочарован.

През целия следобед бях в странно настроение. След като заваля, не можеше да става и дума да продължа да работя. Дъждът бързо превърна хоросана в каша, а когато излезе вятър и започна да люлееше скелето при всеки порив, нямах друг избор, освен да сляза долу. Целият подгизнах от дъжда, докато стигна до плевнята, съблякох мокрия гащеризон и се загледах в бурята през прозореца на таванското помещение. Пейзажът навън изцяло се бе променил, спокойната пасторална идилия беше заменена от далеч по-необуздано лице на природата.

Полята отвъд огъваните от вятъра дървета сякаш бяха изтрити от света, а езерото бе просто петно. В далечината се чуваха гръмотевици, а аз си мислех какво ли би било, ако отида да плувам в езерото сега, когато повърхността му е набраздена от изливащия се порой.

Вместо това останах на тавана, слушах барабаненето на дъжда и чаках да видя светкавици. Те обаче така и не се появиха и не след дълго бурята започна да ми омръзва. Изпуших без удоволствие една от последните си цигари, след това взех „Мадам Бовари“ и се опитах да прочета още една глава. Но не ми беше до това. Денят бавно се влачеше към вечер, а пороят не спираше и аз ставах все по-неспокоен. За първи път от седмици си сложих часовника и започнах да наблюдавам как секундите отминават и наближава моментът, в който ще трябва да отида в къщата за вечеря. Изпитвах едновременно страх и странно чувство на нетърпеливо очакване.

Сега, след като вече съм тук, изпитвам само разочарование. Всичко продължава както обикновено. Матилде идва с тенджерата и сервира на всеки от нас по още един артишок. Той е малък, но крехък, плътните му месести листа са сочни, вкусни и меки. Нямам особен апетит, но въпреки това приемам втория. Тя налива върху него малко горещо масло от тенджерата и след това се отдалечава, лицето й е напълно безизразно както винаги.

Откъсвам едно листо от артишока, захапвам го и погледът ми попада върху часовника. Усещането да го нося на ръката си е едновременно познато и странно и стомахът ми се свива, когато виждам, че са изминали едва няколко минути, откакто го погледнах за последен път. Струва ми се, че стрелките му се движат в мед, сякаш животът във фермата забавя законите на относителността така, че да следват собствения й ритъм. Или може би просто очаквам да се случи нещо.

— Ще ходиш ли някъде? — пита Арно.

Свалям ръката с часовника.

— Просто загубих представа колко е часът.

— Защо? Само не ми казвай, че си изморен — той се разсмива хрипкаво и размахва към мен остатъка от артишока си. — Днес не си свършил почти нищо. Дъждът ти даде почивка, от какво си толкова уморен?

Погледът в очите му е остър като игла. Досещам се, че е в добро настроение. Май е единственият в стаята. Струва ми се, че Гретхен е решила да надмине собствения си рекорд по цупене, а Матилде е по-тиха от обикновено. Питам се дали сестра й не й е разказала какво се случи този следобед. Тази вероятност убива в мен всякакво желание за разговор.

Арно продължава да не усеща напрежението, което цари около масата, в момента цялото му внимание е съсредоточено върху храната. Матилде и Гретхен сервират основното ядене — свинско, нарязано на тънки лентички и сос от каперси, — а той отново се обръща към мен:

— Чух, че са ти свалили конците.

— Да.

— Значи вече няма нищо, което да те бави?

— Мисля, че да.

— Тогава и двамата имаме повод да празнуваме.

Протяга се към бутилката с вино и понечва да напълни чашата ми отново.

— Не, благодаря.

— Хайде, чашата ти е празна.

Отмествам чашата си настрани.

— Не искам повече.

Той се намръщва, държи бутилката наклонена, така че червената течност всеки момент може да се излее.

— Защо? Да не би да му има нещо на виното?

— Просто не ми се пие.

Арно стиска неодобрително устни. Вече е изпил почти една бутилка и се съмнявам, че тази е първата. Налива си още вино и го разлива около чашата. Матилде стои до печката и потрепва, когато той удря бутилката в масата.

— Какво? — пита той заядливо.

— Нищо.

Поглежда я ядно, но тя не вдига очи, когато сяда на стола си. Арно отпива от виното, набожда къс месо на вилицата и ни оглежда предизвикателно, като същевременно започва да дъвче.

— Какво ви е на всички тази вечер?

Никой не отговаря.

— Все едно ям в моргата. Да не би да е станало нещо, за което не знам? А?

Въпросът му е посрещнат с пълно мълчание. Усещам върху себе си погледа на Гретхен, която седи срещу мен, но се правя, че не забелязвам. Арно изпразва чашата си. Доброто му настроение не продължава дълго. Протяга се отново към бутилката и забелязва, че Матилде го наблюдава.

— Имаш ли да кажеш нещо?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Да.

Продължава да се оглежда, търси за какво да се хване. След като не открива нищо, взема ножа и вилицата си и продължава да се храни. Свинското направо се топи в устата. Толкова е крехко, че се разпада, сосът е пикантен — с чесън и каперси.

— Няма достатъчно подправки — оплаква се Арно.

Никой не реагира на коментара му.

— Казах, че няма достатъчно подправки.

Матилде безмълвно му подава солта и пипера. Той слага солидно количество пипер върху храната си, след това я поръсва обилно със сол.

— Колко пъти да ти казвам да слагаш повече подправки, когато готвиш. Когато се добавят по-късно, убиват вкуса на месото.

— Тогава защо го правиш? — питам, преди да успея да се спра.

Арно ме пооглежда злобно.

— Защото така поне има вкус на нещо.

— Според мен е много вкусно — казвам аз и се обръщам към Матилде. — Храната е превъзходна.

По устните й пробягва нервна усмивка. Баща й ме гледа от другия край на масата и дъвче бавно. Преглъща, но не бърза да ми отговори.

— А ти много разбираш, нали така?

— Знам какво харесвам.

— Така ли? Досега не бях забелязал, че си такъв гастроном. През цялото време си мислех, че си някакъв нещастен стопаджия, който живее в плевнята ми — Арно вдига чашата си в подигравателен тост. — За мен е чест да ми натрапваш мнението си.

Дъждът се чува още по-ясно във внезапно настъпилата тишина. Гретхен ни наблюдава с широко отворени очи. Матилде понечва да стане.

— Има още малко сос в тигана.

— Седни.

— Няма нищо, мога да…

— Казах ти да седнеш!

Чиниите подскачат, когато Арно блъска по масата с юмрук. Още преди шумът от удара да отзвучи, отгоре се чува плачът на Мишел, но никой не помръдва от масата.

— Защо не я оставиш на мира? — осъзнавам, че съм го казал на глас едва когато го чувам.

Арно бавно се обръща и ме поглежда. Лицето му и без това е зачервено от виното, но сега е станало по-тъмно от всякога.

— Какво?

Имам чувството, че тичам надолу по стръмното, знам, че ще падна, но не мога да спра инерцията.

— Попитах те защо не я оставиш намира.

— Недей… — започва Матилде, но Арно вдига ръка и я кара да замълчи.

— Чу ли това, Матилде? Имаш си защитник!

Не отделя поглед от мен, а гласът му е станал опасно тих.

— Седиш тук, ядеш храната ми, пиеш виното ми и смееш да ми задаваш въпроси в собствения ми дом?

Лицето на Матилде е пребледняло, а красивите черти на Гретхен са се разкривили в грозна гримаса. Друг път бих приел тази промяна като предупреждение, но сега съм изцяло съсредоточен върху Арно. Изглежда така, сякаш е готов да ме убие, а вената на слепоочието му бясно подскача. Радвам се поне, че пушката не е наблизо.

И след това изведнъж нещо се променя. В очите му се появява пресметлив поглед. Свива рамене и дори се усмихва пресилено.

— По дяволите! Няма да споря за някаква храна. Всеки има право на собствено мнение.

За момент не разбирам какво става, но после се досещам. Мисли си, че всичко това има нещо общо с разговора ни в гората, с предложението да го отърва от Матилде. Напрежението, което цял ден е нараствало в мен, изведнъж се изпарява.

Арно отново започва да се храни с апетит.

— Значи ти харесва как готви Матилде, а? Браво на теб. Може би бях малко прибързан. Нали знаеш какво казват — жената, която знае как да сготви на един мъж, знае как да го ощастливи и в други отношения.

Господи, мисля си. Поглеждам към Матилде, надявам се да не реши, че съм замесен във всичко това. Тя е извърнала поглед, но за сестра й не може да се каже същото. Гретхен ме гледа с такава ярост, че кожата на лицето й се е изпънала. Усещането е като от физически удар. И точно тогава тя се обръща към баща си.

— Татко, трябва да ти кажа нещо.

Без да я поглежда, Арно снизходително махва с вилицата си.

— Казвай.

Зяпвам, не мога да повярвам, че ще го направи. Но тя, разбира се, го прави.

— Днес следобеда видях Жорж в гората. Той спомена ли ти нещо?

— Не, защо да го прави?

Тя ме поглежда, на ангелското й лице се появяват трапчинки от отмъстителната й усмивка.

— Шон може да ти каже.

Арно оставя ножа и вилицата, предишното му снизходително държание е изместено от подозрение.

— Какво да ми каже?

— Гретхен, защо не… — Матилде се опитва да се намеси, но баща й не се отказва така лесно.

— Какво да ми каже?

Всички ме гледат. По трите лица са изписани три различни изражения — Арно се ядосва все повече, Матилде изпитва страх, а Гретхен е несигурна, сякаш със закъснение съжалява за това, което е започнала. Колкото и да е странно, аз съм съвсем спокоен. Като че ли едва сега осъзнавам, че през цялото време съм се стремял да стигнем до този момент.

— Тръгвам си.

Съобщението ми е посрещнато с пълно мълчание. Матилде изглежда най-шокирана от всички, но Арно заговаря пръв:

— Какво искаш да кажеш с това „тръгвам си“?

— Точно това, което казах. Има нещо, което трябва да свърша.

След като го казвам, цялата ми нерешителност и несигурност изчезват. Имам чувството, че някаква тежест се е смъкнала от раменете ми.

Арно изглежда така, сякаш е готов да избухне всеки момент.

— Какво толкова спешно има, че изведнъж трябва да си тръгнеш?

— Това е нещо лично. Трябваше да го направя по-рано, но вече не мога да отлагам.

— Кога? — Матилде изглежда потресена.

Изпитвам съжаление, когато виждам това, но съжалението не е достатъчно силно, че да променя решението си.

— Скоро. Бих искал да…

— Не! — викът идва от страна на Гретхен. — Не можеш да си тръгнеш!

Изглежда ядосана и объркана, но може и просто да е разочарована, че не се получи това, което очакваше. Баща й махва с ръка, за да отхвърли възражението.

— Напротив, може! Да върви по дяволите! Нямаме нужда от него!

— Вижте, знам, че става изведнъж. Мога да остана още няколко дни, поне докато…

— Не си прави труда! — крещи Арно. — Щом ще ни изоставяш, няма да ти позволя да прекараш още една нощ под моя покрив! Хайде, Юда! Събирай си нещата и се махай!

— Татко!

— Не ме ли чу, неблагодарно копеле такова? Казах ти да се махаш оттук!

Бутам стола и се отправям към вратата. Матилде се спуска да ме спре.

— Не, чакай!

— Остави го да си върви! — беснее Арно.

— Нека изчакаме поне до утре и тогава да поговорим. Моля те!

Не съм сигурен дали молбата на Матилде е насочена към мен или към баща й. Арно я поглежда гневно, челюстите му се движат, сякаш глозга кокал.

— Моля те! — повтаря тя, този път няма никакво съмнение към кого е насочена молбата й.

Арно вдига ръце, сякаш иска да направи знак, че ме отпраща, но накрая грабва бутилката.

— Остави го да прави каквото си иска, вдигам ръце от него. Ако иска да стои, ако иска да си върви, все ми е едно.

Налива шумно вино в чашата си. Матилде ме хваща за ръката и бързо ме извежда на двора. Преди да затвори вратата зад нас, зървам за последен път лицето на Гретхен, гледа измъчено и напрегнато.

Навън дъждът вече е поспрял, но във въздуха все още се носят ситни капки. Станало е прохладно и влажно и това ме кара да потръпна. Матилде ме води по хлъзгавите камъни, докато се отдалечаваме достатъчно от кухнята така, че никой да не може да ни чуе.

— Съжалявам — казвам аз.

Тя поклаща глава. Косата й е покрита с фини капчици дъжд.

— Не е необходимо да си тръгваш.

— Напротив, необходимо е.

— Баща ми просто е ядосан. Не мислеше това, което наговори.

Не мога да се съглася с нея, но сега вече няма значение.

— Не го правя заради него. И без това останах прекалено дълго тук.

Тя хвърля поглед към къщата. Дори в този момент не мога да разбера какво си мисли.

— Няма ли да промениш решението си?

— Не мога. Съжалявам.

Тя въздъхва и приема думите ми.

— Къде ще отидеш?

— Ще се върна в Англия.

— Ще дойдеш ли отново тук?

— Не знам — отвръщам изненадано.

Иска ми се да мога да й отговоря, но решението няма да зависи от мен.

Матилде отново е възвърнала самообладанието си. Подпъхва зад ухото мократа си от дъжда коса.

— Трябва да останеш поне до сутринта. Дотогава баща ми ще се успокои, а и по това време на нощта по пътя няма да има никакви коли.

— Не искам да ви причинявам още неприятности.

— Няма.

Застава близо до мен, ситните капчици покриват косата и дрехите й.

— Обещаваш ли ми, че няма да си тръгнеш тази нощ?

— Разбира се, че няма.

Поглежда отново към къщата, след това снишава глас.

— Преди да си тръгнеш… трябва да говоря с теб.

— За какво?

— Не сега — сивите й очи ми изглеждат огромни. — Може ли по-късно да дойда при теб на тавана? След полунощ?

— Ами… Добре. Разбира се.

Леко докосва гърдите ми с длан.

— Благодаря ти.

Продължавам да я гледам, докато бързо се отдалечава към покритата със скеле къща и изчезва в нея. След това оставам сам в тишината, настъпила след дъжда. Станало е по-прохладно, вятърът кара стария ветропоказател на покрива на конюшнята да се върти и да скърца и носи шумоленето на листа от далечните дървета. Облаците се плъзгат по още не съвсем тъмното небе и от време на време закриват изгряващата луна. В главата ми цари истинска бъркотия, когато тръгвам през мокрия двор и се отправям към плевнята. Само преди няколко минути всичко ми се струваше съвсем ясно. Сега вече не знам какво да мисля.

Или какво би могла да иска Матилде от мен.

Изведнъж ме залива вълна от съмнение и краката ми омекват, Господи, какви ги върша? Облягам се на стената на плевнята, поемам дълбоко въздух и едва сега осъзнавам, че съм оставил бастуна си в кухнята. За миг изпадам в паника, но тя бързо отминава. Няма да се върна, за да го взема, и след като веднъж съм приел този факт, отново се чувствам спокоен. Вдишвам дълбоко още веднъж, изправям се и се качвам на тавана, за да събера багажа си. Все още изпитвам известни съмнения, но вече знам какво трябва да направя.

Време е да се изправя лице в лице с онова, което бях извършил.