Саймън Бекет
Кървави белези (6)

4

На следващата сутрин излизам за първи път.

След посещението на Гретхен прекарах по-голямата част от предишния ден в сън, в някакъв момент се събудих и установих, че до леглото ми е оставена табла с храна. Успях да се задържа буден достатъчно дълго, за да изям пилешкия бульон и хляба, и след това отново заспах, като все още възнамерявах да стана и да се поупражнявам малко с патерицата.

Но когато на сутринта се събуждам, установявам, че храната и почивката са свършили своето. Чувствам се много по-добре. Таванското помещение е ярко осветено, но горещината все още не е настъпила, във въздуха се усеща прекрасна свежест, която ще изчезне още преди обед. Таблата с храна за вечеря е заменена с нова, върху която е подредена закуската ми — отново яйца и масло. Не чух никой да влиза, но вече свиквам с мисълта, че някой ме посещава, докато спя.

Започвам да се храня лакомо, избърсвам с хляб и последните остатъци от жълтъка, ще ми се да има още. Кофата с вода, която Гретхен донесе, все още стои до матрака ми, измивам, доколкото мога полепналата по тялото ми пот и вадя самобръсначката си, за да се избръсна — по моя преценка брадата ми би трябвало да е почти на седмица. Променям намерението си в последния момент. Тук няма огледало, дори и счупено, и острите косми ми се струват много странни, когато ги докосвам с пръсти. Все още не може да се каже, че имам брада, но определено не е и старото ми лице. Имам чувството, че вече не съм същият човек.

Решавам, че това не е лошо.

В следващите няколко минути се наслаждавам на прекрасната си чистота, после отново започвам да се потя. Малкият тавански прозорец е отворен, но единственият резултат от това е леко раздвижване на въздуха, не и охлаждане. Горещината става все по-силна, а с нея нараства и безпокойството ми. Ставам с намерението да се поупражнявам с патерицата и тогава виждам, че капакът в пода е отворен. Отивам накуцвайки до него и поглеждам към плевнята.

Никой не ми е казал, че трябва да стоя тук горе.

Този път се справям със стъпалата много по-лесно. Подпъхвам патерицата под мишница и започвам да слизам по тях с гърба напред. От време на време чувствам предупредителна болка в крака, но успявам да не отпускам тежестта си върху него, като се подпирам на коляно на всяко стъпало.

Спирам на малката площадка, на която паднах, когато бащата на Матилде ме блъсна надолу по стълбите. Празните бутилки, които съборих, отново са изправени, но дори на дневна светлина в плевнята цари полумрак. По каменните стени няма никакви прозорци и единствената светлина влиза през голямата отворена врата. Въздухът тук е по-хладен и докато слизам надолу, усещам мирис на застояло вино, примесен с тежката миризма на камък и дърво. По някое време в миналото плевнята е била използвана като помещение за правене на вино. Виждам празен метален казан и забелязвам, че камъните по земята са разместени там, където вероятно се е намирало и друго оборудване. По-късно са били махнати и на тяхно място е налят бетон, който изглежда нов, но вече е започнал да се пука.

На една от стените забелязвам кран. Завъртам го и водата се разплисква по камъните, поставям шепи под него и отпивам няколко глътки. Водата е леденостудена, но е прясна и има прекрасен вкус. Наплисквам лицето си и след това отивам до рафта с бутилки, който се намира до крана. Полупълен е с бутилки без етикет, но корковите тапи на много от тях са изцапани, виното е започнало да се процежда през тях. Помирисвам една и сбърчвам нос, когато долавям киселата жилка, след това се отправям към вратата на плевнята.

През нея нахлува слънчева светлина. Спирам за миг и се оглеждам. Външният свят е ограден в рамката на вратата, ярка картина на фона на тъмните стени. Като киноекран.

Присвивам очи на ослепителната светлина, облягам се на патерицата и излизам навън.

Имам усещането, че пристъпвам в цветна анимация. Поемам дълбоко въздух, наслаждавам се на аромата на диви цветя и на билки. Краката ми треперят, но след престоя в задушното таванско помещение се чувствам прекрасно, когато усещам слънчевите лъчи върху лицето си. Сядам на прашната земя, като внимавам да не нараня бинтования си крак и съзерцавам гледката пред мен.

Точно пред плевнята се намира лозето, което видях през таванския прозорец. Оградено е от гори и в далечния му край едва съзирам синята повърхност на езерото през дърветата. Отвъд него, докъдето ми стига погледът, се простират златисти житни поля. Фермата може и да има много недостатъци, но не може да й се отрече, че е спокойна. Въздухът трепти от монотонното жужене на щурците, от време на време изблейва някоя скрита от погледа ми коза, но нищо друго не нарушава тишината. Няма нито коли, нито машини, нито хора.

Затварям очи и попивам атмосферата около себе си.

Постепенно слухът ми долавя друг шум. Някакво ритмично метално потракване. Вдигам поглед и виждам един стар мъж да приближава към мен по черния път между лозите. Той е кривокрако яко същество и тракането идва от метални кофи, които се полюшват, докато ги носи за дръжките. Оскъдната му коса е почти бяла, лицето му, изпечено от слънцето, е с цвета на стар дъб. Висок е почти колкото мен, макар в момента да съм седнал на земята, но изглежда як и издръжлив и под навитите ръкави се виждат добре очертаните мускули на ръцете му.

Това трябва да е Жорж, когото Гретхен спомена. Кимвам му.

— Добро утро!

Изобщо не отговаря на поздрава. Продължава към плевнята, без да бърза, и минава точно покрай мен, сякаш изобщо не съществувам. Леко обезпокоен извръщам глава, за да видя какво прави вътре. Чува се тракането на кофите, когато ги оставя на земята, и след малко долавям как водата барабани по дъното, докато той ги пълни от крана една по една. След няколко минути звукът от течащата вода спира и той се появява отново. Хвърля ми съвсем бегъл поглед и тръгва обратно по черния път. Мускулите на ръцете му се издуват от напрежение под тежестта на пълните кофи.

— И на мен ми беше приятно да се запознаем — казвам след него.

Наблюдавам как преминава през лозето с тежки стъпки и изчезва в гората зад него. Чудя се за какво му е необходима водата. Във фермата явно не се отглеждат други домашни животни, освен кокошките и козите, които чух да блеят, и няма други посеви, освен лозите. Съдейки по киселата миризма от тапите и по празните места от оборудване в плевнята, трудно би могло да се предположи, че и с винопроизводството са имали успех.

Питам се от какво живеят тези хора.

Вече съм достатъчно отпочинал, а и откритата ми кожа е започнала да се зачервява и да пари. Изправям се с мъка на крака, пъхам патерицата под мишница и се затътрям зад ъгъла на плевнята. Озовавам се в двора, който си спомням от първото идване. Тук е още по-горещо. Жегата трепти над калдъръма, а къщата със скелето, където помолих за вода, изглежда избеляла от слънцето. Ветропоказателят във формата на петел се е наклонил несигурно върху хлътналия покрив в очакване въздухът да се раздвижи.

Няколко кокошки кълват мързеливо в пръстта, но наоколо не се вижда никой. Само при мисълта за вода отново започвам да ожаднявам. В плевнята има кран, но след пренебрежителното отношение на стареца изпитвам нужда да видя човешко лице, пък било то и за кратко. Тръгвам куцукайки към къщата, патерицата се подхлъзва по гладките камъни. Счупеният часовник върху конюшнята все още стои като замрял, единствената му стрелка сочи нищо без двайсет. Превозните средства, паркирани под него, изглежда, не са помръднали от последния път, когато бях тук. Един прашен микробус и едно ремарке стоят пред конюшнята все едно са умрели там, а предната решетка на грохнал от старост трактор се подава от сводестите ограждения и прилича на муцуна на заспало куче. В съседния обор има старо ковашко огнище. Близо до него са подпрени парчета желязо и едва когато виждам грубите им триъгълни зъбци, разбирам какво точно стои пред мен.

Споменът връща болката в крака ми. Продължавам към къщата.

Сега ми се вижда още по-порутена отпреди. Скелето я покрива до половина, а небоядисаните капаци висят от прозорците като крила на умрели нощни пеперуди. Земята около стените е покрита с парченца изпадал хоросан, сигурно е трошлив като пясък. Виждам, че е правен някакъв вял опит рушащата се каменна фасада да се ремонтира, но очевидно е бил изоставен. И не е било скоро, на места скелето е ръждясало, ръждясало е и длетото, което лежи на земята под него. Побутвам го с патерицата и върху камъните остава идеален негов отпечатък.

Вратата на кухнята е отворена. Избърсвам потта от очите си и чукам.

— Има ли някой?

Няма отговор. Обръщам се и малко по-надолу забелязвам друга врата, небоядисана и изкривена. Закуцуквам дотам с патерицата и чукам, след това отварям предпазливо. Тя изскърцва на несмазаните си панти. Вътре е тъмно и дори от прага се усещат влагата и хладът, които струят отвътре.

— Какво правиш?

Завъртам се, изпълнявам сложен пирует с патерицата и здравия си крак, за да не загубя равновесие. Бащата на Матилде се е появил иззад конюшнята. На гърба му има платнена торба, от която се подава кървавият крак на убит заек. Това, което ме тревожи повече, е пушката в ръката му, насочена право към мен.

— Глух ли си? Попитах те какво правиш.

На дневна светлина виждам, че е по-възрастен, отколкото предполагах — около шейсетте, а не около петдесет, с кафяви меланоми от слънцето и възрастта, покрили челото му. Не е особено висок — има къси крака и издължено тяло, но като цяло изглежда силен човек.

Трябва ми малко време, за да се подпра на патерицата, опитвам се да не гледам към пушката.

— Нищо.

Хвърля поглед към отворената врата зад гърба ми.

— Какво дебнеш наоколо?

— Исках да пия вода.

— В плевнята има кран.

— Знам, но имах нужда от малко чист въздух.

— Май преди малко каза, че си искал вода.

На фона на тъмната кожа светлосивите му очи приличат на парчета мръсен лед. Спират се върху патерицата и погледът им става още по-суров.

— Откъде взе това?

— Намерих го на тавана.

— И кой ти каза, че можеш да го използваш?

— Никой.

Не знам защо се опитвам да предпазя Матилде, но ми се струва, че не е правилно да стоварвам вината върху нея. Бащата вирва брадичката си агресивно и присъствието на пушката започва все по-силно да ме притеснява.

— Значи реши, че просто можеш да вземеш каквото си поискаш? Какво още имаш намерение да откраднеш?

— Аз… не съм…

Изведнъж се чувствам толкова изтощен, че дори нямам сили да споря с него. Сякаш слънцето ме притиска и изцежда и последните ми енергия.

— Помислих, че никой няма да има нищо против. Ще я върна на мястото й.

Тръгвам покрай него, за да се върна в плевнята, но той препречва пътя ми. Не прави никакъв опит да помръдне и през цялото време държи пушката, насочена към мен. До този момент си мислех, че само играе някаква игра, но като поглеждам в студените му очи, изведнъж ме обхваща съмнение. Но вече не ме интересува. Втренчвам се в него и докато трае всичко това, тишината изведнъж се нарушава от ритмично потракване. Поглеждам към другия край на двора и виждам Жорж бавно да приближава към нас, полюшвайки в ръка ръждясала кофа.

Дори да е изненадан от това, че работодателят му е насочил пушка към мен, не го показва по никакъв начин.

— Поправих оградата, доколкото можах, мосю Арно. Засега ще издържи, но въпреки това трябва да бъде сменена.

Не ми обръща абсолютно никакво внимание, сякаш съм станал невидим. Арно — бях забравил името, което видях върху пощенската кутия — е почервенял още повече.

— Добре.

Казва го така, сякаш иска да го отпрати, но възрастният мъж не разбира намека.

— Ще дойдете ли да погледнете?

Арно започва да пухти раздразнено.

— Да, след малко.

Жорж кимва доволно и тръгва към другия край на двора, като продължава да не реагира на присъствието ми по никакъв начин. Налага се отново да се облегна на патерицата, докато Арно продължава да ме оглежда, челюстите му се движат така, сякаш предъвква думите си.

Но преди да успее да ги изплюе, иззад конюшнята дотичва куче — млад спрингер шпаньол, езикът му виси, а големите му уши се веят. Минава на бегом покрай Арно и започва да подскача около мен. Опитвам се да не показвам, че треперя, докато се навеждам, за да разроша с ръка козината на главата му.

— Тук! — подвиква му Арно.

Кучето се колебае, разкъсвано между покорството и радостта от оказаното му внимание.

— Ела тук, по дяволите!

Покорството надделява. То се примъква към него и заскимтява, когато Арно го удря. Шпаньолът се снишава от страх, когато стопанинът му отново вдига ръка, но едновременно с това маха с опашка като луд. Ако можеше, сигурно щеше да завърже бяло знаме на нея, но преди да успее да го удари, лицето на Арно се изкривява от спазъм. Той замръзва на място, слага ръка на гърба си и се изправя, обхванат от болка.

— Матилде! Матилде! — крещи той.

Тя се появява иззад къщата, в едната си ръка носи бебето, а в другата изцапани с пръст зеленчуци. Когато ни вижда, по лицето й за миг преминава страх, после става напълно безизразно.

— Какво прави тоя тук? — пита настойчиво Арно. — Казах ти да не му позволяваш да се мотае в краката ми!

Матилде се опитва да успокои бебето, което се е разплакало от виковете на дядо си.

— Съжалявам…

— Вината не е нейна — обаждам се аз.

Арно се обръща към мен, лицето му е разярено.

— Не говоря на теб!

— Само излязох малко на въздух — казвам уморено. — Връщам се обратно на тавана.

Арно изсумтява. Поглежда към бебето, което продължава да реве, след това протяга ръце към него.

— Дай ми го.

Ръцете му изглеждат огромни, когато взема детето от Матилде, вдига го на височината на очите си и започва внимателно да го люлее. Все още продължава да стиска пушката под мишница.

— Е, хубава работа, Мишел?! Не бива да плачеш! Нали си голямото момче на дядо.

Гласът му е груб, но гальовен. Бебето се разхълцва и ухилва беззъбата си уста срещу него. Без да отделя поглед от внука си, Арно извръща глава и ми казва през рамо:

— Махай се от очите ми.

* * *

Прекарвам остатъка от деня в сън, или по-точно в полусън, в задушния таван непрекъснато се събуждам и после отново заспивам. В някакъв момент отварям очи и установявам, че до леглото ми са оставени табла с храна и кофа прясна вода. Предполагам, Матилде ги е донесла. Макар да й казах, че не искам книга, на таблата намирам и старо издание на „Мадам Бовари“ с твърди корици.

Може би е извинение за днешната свада с баща й?

Вечерта минава в мъгла от жега и пот. Лежа по боксерки на матрака, упоен от тежката миризма на таванското помещение, което има дъх на табакера. Тъй като нямам какво да правя, полагам усилие да чета „Мадам Бовари“. Но архаичният френски ми е напълно неразбираем, а и не мога да се съсредоточа. Думите се сливат една с друга, книгата непрекъснато пада от ръцете ми и в крайна сметка я оставям. Мисля, че е прекалено горещо и няма да мога да заспя, но когато затварям очи, потъвам толкова дълбоко, че сякаш се давя.

Събуждам се с вик, образът на кръвта и тъмната улица е ярък в съзнанието ми. Няколко секунди не мога да си спомня къде се намирам. Таванското помещение е потънало в мрак, но през отворения прозорец навлиза някаква призрачна светлина. Ръцете ми са горещи и лепкави и тъй като кошмарът е пресен, очаквам, че са изцапани с кръв. Но е само пот.

Лунната светлина е достатъчно силна и успявам да видя часовника, без да паля фенера. Малко след полунощ е. Протягам трепереща ръка към пакета с цигари. Останали са ми едва три, започнах да пуша само по половин. Паля угасения край на една от тях и поемам дълбоко дима. Тежкото чувство на отчаяние отказва да ме напусне. Допушвам цигарата чак до ръба на филтъра и разбирам, че по никакъв начин няма да успея да заспя.

Помещението е влажно и задушно, огряно от лунната светлина. Светла бяла ивица минава по пода и стига до ръба на леглото ми. Ставам и подскачайки минавам по нея, за да отида до прозореца. Нощта е превърнала пейзажа в черно-бяла картина. Отвъд сенките на гората още една луна, близначка на истинската, блести, отразена в черната огледална повърхност на езерото. Във въздуха се усеща някаква метална влага. Вдишвам дълбоко, представям си, че се потапям в черните води, усещам как прохладата сваля от мен дори тежестта на косата ми.

Обажда се бухал. Съзнавам, че съм задържал дъха си, и издишвам шумно. Не ми стига въздух. Изведнъж ме обхваща клаустрофобия, грабвам патерицата и фенера и тръгвам към капака в пода. Вечерта го оставих отворен и сега той ми прилича на дупка, водеща в нищото. Започвам бавно да се спускам надолу на слабата светлина на фенера.

Не мисля за това, което върша. В плевнята под мен цари абсолютен мрак, но след като излизам навън, пълната луна свети толкова ярко, че вече не се нуждая от фенера. Загасям го и го оставям в плевнята. Нощният въздух ухае на дървета и треви и успокоява голата ми кожа. Вече не изпитвам абсолютно никаква умора, само трескаво желание да отида до езерото.

Тръгвам по пътя, по който бях видял да идва Жорж, куцукам покрай редовете с лози. Луната посребрява горната страна на листата им, а долната изглежда съвсем черна. Светът е станал едноцветен, всичко е само светлини и сенки. Достигам до гората и спирам, за да си поема дъх. Дърветата образуват тъмна стена в края на лозето. Тук въздухът е по-прохладен, а звуците — приглушени. На места лунната светлина се процежда през клоните. Потръпвам, чудя се какво правя тук. Знам, че трябва да се върна обратно, но езерото ме привлича с необикновена сила.

Досега не съм изминавал толкова дълго разстояние с патерицата и започвам да дишам тежко, докато се придвижвам през гората. Стъпвам бавно, навел глава, толкова съсредоточен в това, което правя, че не забелязвам бледата фигура, докато тя не се изправя право пред мен.

— Боже мой!

Отстъпвам назад и се препъвам. Сега виждам и други фигури, неподвижни тела сред дърветата. Сърцето ми блъска като лудо, но нито една от тях не помръдва. Когато шокът от гледката преминава, разбирам причината.

Гората е пълна със статуи.

Те са плътно подредени от двете страни на пътя, каменни мъже и жени, осветени от луната. Господи! Въздъхвам с облекчение, но въпреки това трябва да докосна някоя от тях, за да се уверя, че безжизнените крайници наистина не са от плът и кръв. Пръстите ми напипват само неравната повърхност на лишеите и гладкия твърд камък.

Усмихвам се засрамено и докато го правя, някакъв писък разцепва горската тишина. Висок и нечовешки. Имам чувството, че продължава безкрайно, докато най-неочаквано спира. Впивам поглед в тъмнината, стиснал здраво тънката патерица. Сигурно е лисица или бухал, казвам си. Но усещам как космите по врата ми настръхват. Обръщам се и поглеждам към статуите. Не са помръднали от мястото си, но сега изпитателният поглед в невиждащите им очи ми действа на нервите. Писъкът прозвучава отново и в този момент губя контрол.

Всякаква мисъл за езерото изчезва от главата ми, извръщам се и тръгвам обратно по покрития със сенки път. Дишам шумно и задъхано, кръвта ми пулсира, докато с мъка се придвижвам с единствената патерица. През дърветата пред мен, недостижимо далече, виждам осветеното от лунна светлина поле. Господи, наистина ли съм стигнал толкова далече? Най-после излизам на открито и на мястото на тъмните дървета вече виждам подредени в редици лозя. Продължавам да се движа с мъка, дишайки тежко, докато отново стигам до убежището си в плевнята. Спирам, за да си поема дъх, вземам фенера и обръщам поглед към гората. Пътят е съвсем безлюден, но се успокоявам, едва когато стигам до таванското помещение и капакът е затворен зад мен.

Стоварвам се върху матрака с учестено дишане и омекнали крака. Потънал съм в пот, мокър съм толкова, сякаш наистина съм се потопил във водите на езерото. Сега идеята да отида там, като че ли бих могъл да плувам с превързания крак, ми изглежда абсолютно нелепа. Не знам какво съм си мислил в онзи момент. Не знаеш ли? Наистина?

Единственото, което искам, е да заспя. Но преди да го направя, отивам обратно до капака в пода и избутвам отгоре му един скрин.

Най-после се чувствам в безопасност, лягам в леглото и заспивам като умрял.