Саймън Бекет
Кървави белези (29)

Лондон

Един следобед точно съм се излегнал на дивана в апартамента си и гледам „Диаболично“ на дивиди, когато мобилният ми телефон иззвънява. Вече съм гледал филма безброй пъти, но ми беше скучно и нямах какво друго да правя, преди да отида на работа в „Зед“. Отдавна си казвам, че трябва да намеря нещо по-смислено, с което да запълвам свободното си време, и че трябва отново да започна да живея пълноценно. Но както повечето неща тези дни, и това ми се струва твърде голямо усилие.

Спирам филма и вдигам телефона. Калъм е.

— Шон, току-що прочетох във вестника. Слушай, човече, наистина съжалявам, нямах ни най-малка представа.

Не съм виждал Калъм от няколко седмици. Всъщност не съм го виждал, откакто излязохме на среща с онези момичета. Тогава си казахме, че трябва да се видим отново, но така и не го направихме. Истината е, че се опитвам да скъсам всички връзки с предишния си живот, макар че „късане“ предполага много по-активно действие от това, което в действителност правя. По-скоро оставям връзките да отмрат от само себе си.

Все още гледам замръзналите черно-бели образи на екрана — Симона Синьоре се е навела над облеченото в костюм тяло на Пол Морис във ваната. Велика сцена.

— Ни най-малка представа за какво? Не разбирам за какво говориш.

Настъпва кратко мълчание.

— Искаш да кажеш, че не знаеш за Клоуи?

Статията се е появила в следобедното издание на „Лондон ивнинг стандарт“. Нямам копие от вестника, но намирам съобщението на уебсайта. Съвсем късо е и няма снимка. Предполагам, авторът е решил, че не си заслужава да се публикува снимка, или просто не са имали време да намерят такава, след като тялото на Клоуи е било извадено от Темза.

Бивша наркоманка, така я описва журналистът. Самоубийство или инцидент — никой не е сигурен, макар тя да отговаря на описанието на младата жена, която преди два дни е била видяна да пада зад перилата на моста „Ватерло“. Била е толкова дрогирана или пияна, че никой от очевидците не може да каже със сигурност дали се е подхлъзнала, или е скочила нарочно. Историята се беше появила във вестника само защото група ученици, излезли на екскурзия с корабче, забелязали трупа да се блъска в подпорната колона на един кей. Авторът изразява по-голямо съчувствие към учениците, отколкото към Клоуи.

Тя е просто поредната наркоманка.

Звъня на Ясмин, но Джез вдига телефона. Не сме говорили, откакто напуснах езиковата школа. Нямам нищо против него, но фактът, че живее с най-добрата приятелка на Клоуи, прави ситуацията неудобна и за двама ни.

Сега обаче това изобщо не ме интересува.

— Шон е — казвам аз.

— Шон — гласът му звучи по-тежко отпреди. — Чу ли?

— Току-що. Калъм ми се обади.

— Добре ли си?

Не си правя труда да отговарям.

— Ясмин вкъщи ли е?

— Да, но… Мисля, че точно в момента не е много подходящо да говориш с нея.

Вдигам поглед към прозореца и виждам един гълъб, който каца на перваза. Той извърта глава и ме поглежда през стъклото.

— Какво е станало?

— Не знам много. Но отново беше започнала да се друса. Ясмин се опита да я накара да спре, но знаеш как е. Беше започнала да взема и по-твърди наркотици. — За миг се колебае. — Знаеш ли, че Джулс я заряза?

Подпирам глава на стената.

— Кога?

— Преди няколко седмици. Клоуи казала на Ясмин, че Джулс здравата е закъсал. Казах ли ти, че има фитнес зала в Докландс? Доколкото разбрах, смятал, че старият кей, на който се намира залата, подлежи на реновиране, затова купил цялата сграда. Затънал до уши в дългове, защото вярвал, че ще направи голям удар, и след това проектът за реновиране бил отменен. Така че сега е задлъжнял на Лени, онзи големия тип, който го снабдява с всякакви гадости във фитнеса, както и на други хора, които си имат работа с Лени. Хора, на които не би искал да дължиш пари. Не знам всички подробности, но Клоуи… Виж, сигурен ли си, че искаш да чуеш всичко това?

— Продължавай.

Той въздъхва.

— Ами, Клоуи каза, че Джулс все повече затъвал в търговията с наркотици, защото се опитвал да си изплати дълга. Искал да я направи куриер на Лени, да я прати да пътува до Тайланд, като поеме всичките й разноски.

— Господи! — затварям очи.

— Не го направила, отказала е — продължава Джез бързо. — И тогава Джулс си изпуснал нервите. Изхвърлил я от апартамента си, казал й, че е паразит и други подобни, и прекъснал всякаква връзка. Не искал повече да има нищо общо с нея. Мисля, че го е направил отчасти, за да си отмъсти, че предишния път тя го беше зарязала, и това явно е била последната капка за Клоуи. Ясмин направи каквото можа, но…

Изведнъж от другия край на телефона настъпва някаква суматоха. Чувам приглушени гласове, единият от тях е ядосан и след това ми се обажда Ясмин.

— Сега доволен ли си? — крещи тя и плаче. — Гадно копеле такова, защо й позволи да отиде при онзи нещастник?

Потърквам слепоочията си. Имам чувството, че потъвам.

— Нищо не съм й позволявал, Яс.

— Изостави я точно когато имаше нужда от теб! Какво си мислеше, че ще направи след това?

— Не съм я карал да спи с него и да забременява! — виквам в отговор аз.

— Трябваше поне да се опиташ да я подкрепиш! Детето можеше и да е твое, но ти просто си тръгна и я изостави!

— Какво? — мислите ми препускат като обезумели. — Не, Клоуи ми каза, че е негово…

— И ти й повярва? Господи, наистина ли си толкова глупав? Тя искаше да ти улесни живота, а ти я изостави, нали? Все едно сам я бутна през моста, егоист…

Чувам шум като от борба и Джез се опитва отново да вземе телефона. Слушам като вцепенен, когато той започва объркано да обяснява.

— Извинявай, Шон, Ясмин… ами, нали знаеш…

— Това, което тя каза… Наистина ли…

— Нищо не знам за това — отговаря той бързо. — Виж, трябва да затварям. Може би е най-добре да не звъниш повече. Поне за известно време. Съжалявам.

Линията прекъсва. Имам чувството, че думите на Ясмин са се забили в мен. Не мога да повярвам, че Клоуи ме е излъгала, но Ясмин не би измислила подобно нещо. А двете бяха най-добри приятелки. С нея Клоуи би споделила неща, които не би казала на никой друг.

Дори на мен.

Знам, че така само се самоизмъчвам, но въпреки това преглеждам разговорите в мобилния си телефон. Ако съдя по думите на Джез, Джулс е зарязал Клоуи приблизително по същото време, по което ми се обади за последен път. А аз я пренебрегнах, защото отивах на филм, който не исках да гледам, с хора, които не познавам. Името й все още е там, почти в края на списъка. Виждам го на светещия екран и безумно много ми се иска да й звънна. Вместо това проверявам гласовата си поща да не съм пропуснал някое съобщение. Но разбира се, няма нищо.

Имам чувството, че не мога да дишам. Излизам бързо от апартамента, преструвам се, че съм излязъл да се разходя безцелно, докато накрая неизбежно се озовавам на „Ватерло“. Широк бетонен мост с тротоари за пешеходци, между които бучи огромен трафик. Отивам до средата на моста, облягам се на твърдия парапет и поглеждам надолу към бавните води на реката. Питам се как ли се чувства човек, когато стъпи в нищото. Дали все още е била в съзнание, когато е паднала в тъмните води? Дали се е страхувала?

Дали си е мислила за мен?

През останалата част от деня не правя нищо, освен да пия. От време на време вадя мобилния си телефон и впивам поглед в името на Клоуи, което свети на екрана. На няколко пъти за малко да го изтрия, но не мога да го направя. Вечерта е топла и слънчева, седя на терасата на една кръчма, но като че ли съм обвит в балон и съм изолиран от хората около мен. Не мога да определя точно кога, но по някое време в съзнанието ми се оформя решение какво да направя. Свечерява се, когато ставам и се отправям с несигурна стъпка към най-близката спирка на метрото. Фитнесът на Джулс се намира в Докландс. Не знам адреса, но това няма никакво значение. Ще го открия.

Ще открия и Джулс.