Саймън Бекет
Кървави белези (19)

12

— Скучно ми е.

Гретхен хвърля на земята остатъка от малкото жълто цвете, чиито листенца къса през цялото време. Опитвам се да потисна въздишката си.

— Хайде, помъчи се да го запомниш — казвам и й показвам вилицата си. — Как се казва това на английски?

— Не знам.

— Знаеш. Казвала си ми думата преди.

Тя дори не вдига поглед.

— Нож.

Оставям вилицата върху чинията. Успехът, който постигам в обучението на Гретхен по английски, не е много по-голям от този на Матилде, макар че, трябва да призная, ентусиазмът ми също не е по-голям от нейния. Разговорите с малката дъщеря на Арно в най-добрия случай са доста трудни и ако се опитам да я притисна, тя веднага изпада в обичайното си нацупено състояние. Въпреки това бях обещал на Матилде, че ще положа усилия.

Днес нямах намерение да я обучавам. Отидох до плевнята, за да се измия, преди да взема обяда от кухнята. През цялата сутрин мислех за случилото се в банята предния ден, питах се дали не изтълкувах погрешно напрежението между мен и Матилде. Или може би изцяло си го бях въобразил? Чудех се дали днес ще открия някаква промяна в нея, но до този момент нямах възможност да проверя. Тази сутрин закуската ми отново беше оставена на стълбите в плевнята, а когато отидох до кухнята, за да върна чиниите, от Матилде нямаше и следа. Надявах се, ако не друго, поне да имам възможност да я видя, когато отида да взема обяда си.

Но когато излизах от плевнята, видях Гретхен да се задава срещу мен с чиния в ръка. Матилде я помолила да ми донесе обяда, заяви тя с лукава усмивка и още в същия момент разбрах, че надеждите ми да обядвам спокойно няма да се сбъднат. Опитът да учим английски поне ще ни спаси от неловкото мълчание. Не че то притеснява Гретхен по някакъв начин.

Тя лежи по корем и безгрижно подритва с крака, докато къса следващото цвете, пораснало между камъните на пътеката. Облякла е жълт потник и износените изрязани дънки, краката й са дълги и загорели от слънцето, розовите джапанки висят на изцапаните й ходила. Правя с пръст един кръг в пръстта и след това добавям стрелки, едната сочи дванайсет, а другата — девет.

— Колко е часът?

— Скучен и половина.

— Не полагаш никакви усилия.

— Защо да го правя? Тъпо е.

— Поне се опитай.

Съзнавам, че в момента звуча като онези учители, които винаги съм мразил, но Гретхен умее да изкарва на преден план най-лошите ми черти.

Поглежда ме раздразнено.

— Защо? Никога няма да отида в Англия.

— Не се знае, може и да отидеш.

— Как? Ще ме вземеш ли със себе си?

Надявам се, че се шегува. Дори да е така, усещам как гърдите ми се стягат при мисълта за завръщане в Англия.

— Не мисля, че баща ти би се съгласил.

Както обикновено споменаването на Арно я отрезвява.

— Добре. И без това не искам да ходя.

— Може и да не отидеш, но няма да е лошо да научиш малко английски. Нали не искаш цял живот да останеш във фермата?

— Защо да не остана?

Гласът й звучи предупредително.

— Няма причина. Но не искаш ли един ден да се омъжиш и да се изнесеш оттук?

— Откъде знаеш какво искам да правя? Дори и да се омъжа, в никакъв случай няма да е за англичанин. Защо тогава да уча тъпия език? Тук наоколо има толкова много момчета, които биха искали да се оженят за мен.

О, да, редят се на опашка, мисля си аз. Но е време да отстъпя.

— Добре. Просто реших, че ти е скучно.

— Скучно ми е — казва тя, подпира се на лакът и ме поглежда. — Но се сещам за по-интересни неща, които бихме могли да правим.

Залавям се за храната и се правя, че не съм я чул. Днес за обяд има голямо парче хляб и купа боб с наденица. Наденицата е почти черна с бели парчета сланина из нея. Гретхен прави физиономия, когато набучвам едно парче на вилицата си.

— Не знам как можеш да го ядеш това!

— Какво му има?

— Нищо му няма. Просто не обичам кървавица.

— Кървавица?

Гретхен се ухилва, когато вижда изражението ми.

— Не знаеше ли какво е?

Не знаех. Поглеждам тъмната лепкава маса с мазните парчета в нея. Пред очите ми се появява прасето, което виси с главата надолу, а Жорж забива ножа в гърлото му. Спомням си шума на кръвта, която шурти в металната кофа. Зад този образ се крият и други, още по-нежелани.

Оставям кървавицата и бутвам чинията настрани.

— Отвратих ли те? — пита Гретхен.

— Не бях гладен.

Отпивам глътка вода, за да премахна вкуса от устата си. Нещо ме гъделичка по рамото и ме разсейва. Една мравка любопитно се разхожда по кожата ми. Бръсвам я оттам и виждам, че в тревата има десетки мравки, които се движат напред-назад и отнасят трохичките от хляба в една дупка сред корените на дървото.

Гретхен източва врат, за да види какво е привлякло вниманието ми.

— Какво има?

— Нищо, мравки.

Приближава се, за да може да ги огледа по-добре. Взема шепа пръст и я разпръсква по пътеката. Мравките започват да се въртят в кръг, антенките им се движат, след това проправят нова пътека, която заобикаля препятствието.

— Не прави така.

— Защо? Това са само мравки.

Тя продължава да ги засипва с пръст. Обръщам се, не ми е приятно да наблюдавам тази безсмислена жестокост и може би това ме кара да задам следващия въпрос:

— Кой беше бизнес партньорът на баща ти?

Гретхен продължава да сипе пръст от шепата си и да я пуска върху мравките.

— Татко няма бизнес партньор.

— Каза ми, че е имал. Онзи, който му е помогнал да докарат статуите.

— Луи работеше при нас, не беше партньор на татко.

За първи път чувам това име.

— Добре. Но той е бащата на Мишел, нали?

— На теб какво ти влиза в работата?

— Нищо. Забрави, че питах.

Гретхен взема още една шепа пръст и я пуска право върху дупката на мравките.

— Матилде е виновна.

— За какво е виновна?

— За всичко. Тя забременя и направи скандал и тогава Луи си тръгна. Ако не беше тя, той все още щеше да е тук.

— Но нали ми каза, че той е предал доверието ви.

— Така е, но вината не беше само негова.

Тя свива рамене. Погледът й блуждае, като че ли нещо вътре в нея е изключило.

— Беше много красив. И забавен. Все дразнеше Жорж, питаше го дали е женен за някоя от свинете, такива неща.

— Звучи суперзабавно.

Гретхен приема думите ми буквално.

— Така си беше! Веднъж взе едно малко прасенце и го уви в една стара кърпа като в пелена. Когато го видя, Жорж направо побесня, защото Луи изпусна прасенцето и то си счупи единия крак. Щеше да каже на татко, но Матилде го накара да излъже, че е станал инцидент. Татко само щеше да се ядоса. А и прасетата не са на Жорж, така че няма право толкова да се пали.

— Какво стана с прасенцето?

— Жорж трябваше да го заколи. Но беше още сукалче, затова получихме добри пари за него.

Колкото повече неща научавам за Луи, толкова по-малко го харесвам. Не мога да си представя Матилде с човек като него, но в момента, в който мисълта ми хрумва, осъзнавам колко е нелепа, та аз не знам почти нищо за тази жена.

— И къде е Луи сега?

— Казах ти, Матилде го прогони.

— Но все още живее в града, така ли?

Лицето на Гретхен се изостря, в момента ужасно много прилича на баща си. Хвърля остатъка от пръстта върху мравките.

— Защо толкова те интересува?

— Само се питах дали Матилде…

— Престани вече с тази Матилде! Защо непрекъснато ми приказваш за нея?

— Не ти…

— Напротив! Матилде, Матилде, Матилде! Мразя я! Всичко разваля! Ревнува, защото е стара и увиснала, и знае, че всички мъже ме харесват повече от нея!

Вдигам ръце, опитвайки се да я усмиря.

— Добре, успокой се.

Но Гретхен не се успокоява толкова лесно. Кожата около носа й е побеляла.

— Искаш да я чукаш, нали? Или може би вече го правиш?

Ситуацията започва да излиза извън контрол. Изправям се.

— Къде отиваш?

— Да си върша работата.

— Искаш да кажеш, че отиваш да видиш Матилде?

Не си правя труда да отговарям. Навеждам се да взема чинията, но тя я грабва изпод ръцете ми.

— Не ми обръщай гръб! Казах, не ми обръщай гръб!

Грабва вилицата и замахва с нея. Извъртам се, но вилицата закача ръката ми и разкъсва кожата.

— Господи!

Притискам одраното с ръка и невярващо поглеждам Гретхен. През пръстите ми се процежда тъмна струйка кръв. Гретхен пуска вилицата и премигва, сякаш току-що се е събудила.

— Съжалявам. Аз… аз… не исках да…

Ръката ми започва да тупти, но шокът е по-силен от всичко останало.

— Най-добре да си вървиш — казвам с треперещ глас.

— Казах, че съжалявам.

Решавам, че е по-добре да замълча. След миг Гретхен започва виновно да събира чиниите, косата й виси като перде пред лицето. Без да каже нищо повече, тя ги отнася към двора и изчезва от погледа ми.

Оставам на място и чакам пулсът ми да се успокои. Вилицата е оставила четири паралелни следи върху бицепса ми. Кървят, но не са дълбоки. Отново ги притискам с ръка. Мравките в краката ми са се нахвърлили върху разпиляната храна и си организират истинско пиршество. Онези, които Гретхен уби, вече са напълно забравени, единственото важно е оцеляването.

Оставям ги да се наслаждават на храната и влизам в плевнята, за да почистя ръката си.

* * *

Залезът е поразителен. Водните кончета, пчелите и осите, които кръжат около езерото през деня, са заменени от мушици и комари. Седя на земята, подпрял гръб на кестена, и издишвам цигарения дим във въздуха. Чел съм някъде, че насекомите бягат от него, но изглежда, тези около мен не го знаят. Вече са ме нахапали, но знам, че до утре сутринта няма да почувствам нищо. Утре е нов ден, тогава ще му мисля.

Бях донесъл книгата на Матилде. Наоколо цари абсолютна тишина, но тази вечер нямам никакво желание да чета „Мадам Бовари“. Книгата лежи до мен неотворена, докато последните лъчи на слънцето превръщат повърхността на езерото в матово огледало.

Ръката ме боли там, където зъбите на вилицата се забиха в нея, но раната не е сериозна. Измих я на крана в плевнята, оставих ледената вода да отнесе кръвта. Розовите струйки потекоха сред камъните и потънаха във все по-разширяващия се процеп в бетона. Още едно наследство от моя предшественик. Казах на Матилде, че съм се одрал на скелето, и я помолих да ми даде памук и лепенки. Предпочетох да се превържа сам, отколкото да обяснявам как точно са се получили паралелните драскотини.

Сестра ти ме наръга, защото не ти е простила, че си се разделила с бащата на Мишел, когото тя явно е харесвала малко повече от необходимото. Не, предпочитам да си спестя подобен разговор. И въпреки това, ако Гретхен си е падала по Луи, това би обяснило напрежението между нея и Матилде. А може би е било нещо повече от увлечение, мисля си, като си спомням нескопосаната рисунка, която открих в бележника му. Голата жена би могла да е всяка от тях, а от това, което научих за Луи, стигам до извода, че не би се поколебал да спи и с двете сестри.

Сега кой ревнува?

Кестеновото дърво е пълно с бодливи топчета. Все още не са напълно узрели, но едно от тях е паднало преждевременно и лежи на тревата до мен. Вземам го в ръка и усещам как убожда дланта ми. Слънцето вече се е скрило зад дърветата и над езерото се е спуснал здрач. Изправям се и заставам на ръба на скалата. Хвърлям кестена във водата и той издава слаб звук, когато цопва в нея. Носи се като миниатюрна мина, подскача над тъмната сянка на подводната скала.

Не мога да си намеря място, затова слизам от скалата и тръгвам по брега на езерото. Никога преди това не съм стигал толкова далеч, не съм изпитвал желание да продължа напред. А сега като че ли се чувствам длъжен да обходя границите на фермата.

Черният път стига до скалата и малко по-нататък минава покрай гората и свършва до водите на езерото. Тръгвам по него и стигам до далечния бряг. Малко по-нататък е очертана границата на фермата. Парчета ръждясала бодлива тел, забити в стеблата на дърветата, се вият покрай гората. Отвъд не се вижда нищо друго, освен житни поля. Няма нито пътека, нито черен път, така че не виждам причина да се поставя тел. Житото надали ще премине незаконно в чужда територия, но не в това е смисълът на оградата.

Арно маркира територията си.

Макар и да не са ми необходими, след няколко минути получавам още доказателства. Започвам да се движа покрай оградата и в последната секунда забелязвам нещо ъгловато, скрито в туфа трева. Още един от капаните на Арно, зъбите му са широко отворени в очакване да захапят някого. Не предполагах, че си е направил труда да постави капани чак тук, но очевидно няма намерение да рискува. Нито пък аз. Оглеждам се, намирам една пръчка и я пъхам в челюстите на капана. Те се затварят с трясък и пречупват дървото на две.

Мисълта, че има подобни скрити капани, убива всякакво желание за разходка. В падналия сумрак използвам бастуна, за да проверявам пътя пред себе си, и така стигам обратно до езерото. Излизам откъм далечната страна на скалата и спирам за няколко минути, за да огледам пейзажа оттук. Бреговете на езерото са обрасли с тръстика и папур, но зад едно тревясало хълмче виждам малко петно, покрито с речни камъчета. Пробивам си път нататък, обувките ми хрущят, когато стъпвам върху тънкия слой чакъл. Тук брегът бързо става дълбок и водата добива тъмнозелен оттенък. Клякам и потапям ръката си в нея. Студена е, а от дъното се вдига утайка и образува мъгливо облаче.

Това би било чудесно място за плуване, казвам си. По-голямата част от брега на езерото е кална, но оттук бих могъл да изляза навън. Раздвижвам пръстите си във водата и развълнуваната повърхност на езерото става сребриста. Жегата все още се чувства във въздуха, затова си представям как се събличам и се хвърлям в студените дълбини, стигам до средата на езерото и се нося по повърхността на водата, а около мен цари пълна тишина. Мисълта е изкусителна, стига да не беше превързаният ми крак. Но конците скоро ще бъдат свалени и тогава няма да има нищо, което да ме спре, ако искам да дойда и да поплувам в езерото.

Ако още съм тук.

Изправям се и тръсвам ръка, по водната повърхност се понасят миниатюрни вълнички. Бледата луна вече е изгряла, когато отивам обратно до скалата, за да взема книгата на Матилде и да се прибера през гората. Тази вечер прасетата не издават никакви звуци, а статуите са мълчаливи както винаги. Съзнавам, че само мисълта ми ги кара да изглеждат злокобни и бдителни, но въпреки това съм доволен, когато излизам от гората.

Пътят през лозето ми се струва по-дълъг от обикновено. Звездите са разпръснати като прашинки по свечеряващото се небе и ясно напомнят за нашата незначителност. Стигам до плевнята и продължавам да се мотая отвън, все още не ми се иска да се качвам в горещината и задуха на таванското помещение. Колебая се дали да не си взема още една бутилка от виното на Арно, когато откъм къщата до мен достига шум от счупено стъкло.

Следва още един. Чувам викове и истеричен смях, докато бързешком отивам към двора. Точно стигам, когато от кухнята изведнъж плисва светлина — Арно отваря вратата и се понася навън. В ръката му има пушка и аз замирам на място, защото знам, че ако забележи някакво движение, ще стреля веднага.

— Недей!

Матилде се спуска след него. Той не й обръща внимание и тръгва към пътя, който води към шосето. Отново се чува трясък от счупване на стъкло, последван от груби викове, едва сега разбирам, че шумът идва от разбиване на прозорец. Матилде се опитва да спре Арно, но той я избутва и двамата изчезват от погледа ми. Тръгвам бързо през двора, а Гретхен се появява на вратата. Държи Мишел на ръце, лицето й е пребледняло и тревожно.

— Стой тук — нареждам й аз.

Не изчаквам да видя дали ще ме послуша, а тръгвам след Матилде и Арно, като ту тичам, ту подскачам по калдъръма. Виковете идват откъм тъмната гора зад къщата. Чуват се няколко гласа, които викат подигравателно и едва сега разбирам какво казват.

— Гуци-гуци, прасчо! Изпрати дъщерите си при нас, Арно!

— Едно от малките ти прасенца е тука, ела да си го видиш!

Чува се грухтене и квичене, последвано от висок, груб смях.

На фона на светлата настилка на пътя, виждам сенчестите очертания на Арно и Матилде пред мен. Матилде е хванала Арно за ръка и се бори с него.

— Недей! Остави ги, ще си отидат!

— Прибирай се вкъщи!

Отблъсква я и в същата секунда вдига пушката и стреля. Лицето му се осветява от изстрела и подигравките изведнъж секват. Чуват се псувни и тревожни викове, последвани от шума на счупени клони. Арно насочва дългата цев на пушката към тъмната гора и стреля отново и отново, толкова бързо презарежда, че звукът от изхвърлянето на едната гилза се слива със следващата. Едва когато суматохата утихва напълно, той спира и сваля пушката някак с нежелание.

В далечината се чува запалването на двигател и после шумът бързо се отдалечава. Тишината покрива нощта като одеяло.

Арно не помръдва от мястото си. Матилде стои с гръб към него, запушила ушите си с ръце. Приличат на две тъмни безизразни сенки, в мрака в тях няма повече човешки черти, отколкото в дърветата. Тя остава неподвижна, когато Арно най-после тръгва към къщата. Стъпките му скърцат по настилката на пътя. Подминава ме, сякаш не съществувам. Оставам да чакам, наблюдавайки Матилде. Накрая тя сваля ръце. Чувам тихо подсмърчане. Вдига ръка към лицето си и го избърсва, после бавно тръгва по пътя.

— Добре ли си? — питам аз.

Думите ми я стряскат. Сега вече виждам лицето й, бледо и изплашено на фона на тъмната коса. Тя се извръща. Помръдва с жест, който бих могъл да приема за кимване. Свежда глава надолу и минава покрай мен, толкова близо, че почти ме докосва. Изчезва зад ъгъла на къщата и след миг чувам как вратата на кухнята се затваря.

Оставам на пътя, вперил поглед въз смълчаната гора. Сърцето ми бие като лудо. Постепенно щурците започват отново да се обаждат.

Връщам се обратно в плевнята на фона на тяхната музика.