Саймън Бекет
Кървави белези (5)

3

Намирам се до потока, където оставих колата. Водата е бистра и тече бързо, но когато потапям ръце в нея, не мога да я почувствам. Топла е, с температурата на тялото ми. Опитвам се да изчистя засъхналата кръв под ноктите си, но колкото повече се старая, толкова повече става кръвта. Водата се оцветява, вече е червена и лепкава и се надига над китките ми. Знам, че и моята собствена кръв се влива в нея, но това само ме кара да търкам още по-здраво. Когато вадя ръцете си от потока, те са червени и водата капе чак от лактите ми.

Точно се каня да ги потопя отново, когато усещам спазъм в крака си.

Извръщам се, за да погледна, и виждам, че лежа в легло. Слънчевата светлина изпълва таванското помещение. Този път не се чувствам объркан. Веднага осъзнавам къде се намирам. Лежа и гледам в покрива, докато и последните следи от съня изчезнат и сърцето ми отново възстанови нормалния си ритъм.

Сънят може и да си е отишъл, но кракът продължава да ме боли. След това една след друга из тялото ми започват да се обаждат и други болки. Спомням си всичко и поглеждам към раницата.

Върху нея ясно се вижда отпечатък от ботуш.

Гледка поражда нови емоции. За какво беше всичко това? Чувствам се по-объркан от когато и да било, но зад гнева и срама се крие и известна доза облекчение.

Поне не ме държат като затворник.

Черното люлеещо се столче ме поглежда злобно с едно око, докато вземам сутрешните си болкоуспокояващи и ги преглъщам с топла вода от една от бутилките до леглото. Според часовника ми вече е осем, но няма и следа от закуска. Отново съм гладен, приемам, че това е добър знак. Все още се чувствам слаб, но вече не изпитвам смазващата умора от предишния ден. И ако изключим някои драскотини и цицината на главата, дори търкалянето надолу по стълбите, изглежда, не е нанесло сериозни поражения. Освен върху гордостта ми.

Далечен шум прекъсва сутрешната тишина — отзвук от изстрел, бързо последван от втори. Сигурно бащата на Матилде изкарва яда си върху местните диви животни, мисля си, като си спомням ловджийската пушка в ръката му. Разглеждам паяжините и се опитвам да проумея случилото се. Едно е сигурно — трябва да се измъкна оттук. И въпреки това в момента, в който се замислям за малко по-далечното бъдеще, ме залива вълна от отчаяние. Бях затънал в достатъчно неприятности и преди да стъпя в капана. Каквото и да се случи тук, по никакъв начин няма да промени положението.

Но сега не мога да си позволя да мисля за това. Всичко по реда си. Болката пробожда бинтования ми крак, когато се опитвам да стъпя на него и това слага край на всичките ми надежди, че мога да ходя. Сгъвам го и подскачайки на другия крак, стигам до прозореца. Стъклото е мръсно и по него висят паяжини, които ми приличат на разлагаща се фина тъкан. Без да усетя, една от паяжините, закачена за горната греда, влиза в очите ми. Махвам я с ръка и поглеждам навън. Под мене е озареното от слънце поле с подредени в редове лозници. Стигат до гора, зад която се простира малко езеро. Явно е същото езеро, което видях малко преди да попадна в капана. Оттук повърхността му изглежда гладка като огледало, светлосиня от отразяващото се във водата небе.

Чува се още един слаб изстрел от пушка, този път последван от възбуден кучешки лай. Не виждам никого, но стомахът ми се свива само като си помисля за мъжа, когото срещнах снощи. Започвам да ровя в раницата за пакета цигари, който взех от колата, този път внимавам да не попадна отново на снимката. Цигарата има ужасен вкус, но се нуждая от нещо, което да успокои нервите ми. Пуша, седнал в леглото с изпънати пред мен крака и гръб, подпрян на грубата стена. Пакетът е полупразен, трябва внимателно да разпределя останалите цигари.

Нямам представа за колко време ще трябва да ми стигнат.

Допушвам цигарата и вадя от раницата чифт боксерки, психологическа подготовка, в случай че „татко“ реши да ме посети. Едва успявам да ги обуя, преди да чуя, че някой се изкачва по стълбите. Напрягам се, но в следващия момент разбирам, че стъпките не са достатъчно тежки, за да са негови.

Капакът в пода се отваря и се появява Матилде. Поглеждам нервно зад гърба й и се успокоявам едва когато виждам, че е сама. Лицето й е напълно безизразно, докато се доближава до леглото.

— Добро утро.

Носи табла, върху която е поставила закуска и купа с вода. Освен това носи бинт и стара метална аптечка, а през едната й ръка е прехвърлена износена хавлиена кърпа.

— Донесох чиста превръзка за крака ти — казва тя. — Старата трябва да се смени.

Оставя таблата на матрака и сяда на ръба му до нея. Подпъхва косата си зад ухото и насочва вниманието си към крака ми.

— Как си? — пита, докато размотава бинта.

— Недостатъчно добре за ритник надолу по стълбите.

Нямам намерение да се държа грубо, но не мога да се въздържа. Нервите ми са изпънати докрай, докато Матилде продължава да сваля мръсната превръзка. Под нея кракът ми е покрит с парчета хирургична марля, залепнали за кожата от съсирена кръв. Едно от тях отказва да се отдели, когато тя го дръпва, и аз изпъшквам от болка.

— Извинявай!

Вади памучен тампон от металната кутия, топва го във водата и напоява с него марлята. С леко подръпване сваля една след друга всички марли. Раменете й скриват гледката, така че не виждам нищо, докато работи.

— Преди малко чух някой да стреля — казвам аз.

— Баща ми. Отишъл е на лов.

— Предполагам, че той е мъжът от снощи.

— Да.

Подпъхва малък кичур коса зад ухото си. През цялото време виждам само лявата й страна.

— Съжалявам. Баща ми е саможив човек. Не обича непознати.

— Забелязах.

Въпреки всичко няма никакъв смисъл да си го изкарвам на нея. Не е отговорна за постъпките на баща си, а и очевидно си създава проблеми, като се опитва да ми помага.

— Защо не ме закарахте в болница? Защото знаехте, че той ще си има неприятности заради капаните? Или?

Вдига поглед към мен, сивите й очи ме гледат сериозно.

— Реших, че ще е най-добре сама да се погрижа за теб. Но ако имаше нужда от спешна лекарска намеса, щях да направя всичко възможно да ти я осигуря.

Вярвам й, колкото и да е странно. Задържа поглед върху мен още малко, след това продължава да сваля превръзките ми.

— Значи съм свободен да си тръгна, когато пожелая?

— Разбира се.

— Тогава защо държите капака на пода заключен?

— Не беше на себе си. Не исках да паднеш по стълбите и да се нараниш.

Иронията в думите й едва не ме разсмива.

— Или да рискуваш баща ти да ме види?

Мълчанието й потвърждава предположението. Не знам колко дълго е възнамерявала да държи присъствието ми в тайна, но след като видях мъжа, напълно разбирам защо е искала да ме скрие от него. Трябваше да се радвам, че не той, а дъщерите му ме бяха открили в гората.

— Как ме качихте горе, без той да разбере? — питам аз.

— Баща ми страда от болки в гърба и повечето следобеди ляга да спи. Донесохме те от гората на едно одеяло. Почивахме си често.

Матилде внимателно дръпва последната превръзка, която не иска да се отлепи.

— Знам, че в плевнята няма много удобства, но поне е суха и светла. Можеш да останеш тук колкото пожелаеш. Или поне докато възстановиш силите си.

— Не се ли безпокоиш, че мога да кажа на полицията за случилото се?

— Това зависи изцяло от теб.

Отново усещам, че ми се иска да й вярвам. Тогава си спомням за найлоновия пакет, скрит в раницата ми. Може би има причина да мисли, че няма да отида в полицията, казвам си аз и ме облива студена пот. Но в този момент Матилде маха и последната превръзка и това, което виждам под нея, ме кара да забравя останалото.

— По дяволите!

Целият ми крак е подут и е морав на цвят. На фона на зачервената кожа, ноктите ми изглеждат като малки седефени копчета. Извитите като дъга рани започват от над глезена и стигат до извивката на стъпалото ми. Подпухнали са и са възпалени. Приличат на грозни малки усти, покрити със засъхнала кръв и жълтеникава гной. Остри черни конци стърчат от тях като крака на умрели паяци.

— Всичко наред ли е? — питам с тревога.

Лицето на Матилде е напълно безизразно, докато намокря следващия тампон и започва да чисти раните.

— Заздравяват.

— Заздравяват? — Впервам поглед в крака си. Сега, като виждам състоянието му, имам чувството, че пулсиращата болка става все по-силна. — Не мислиш ли, че трябва да ги види лекар?

Тя продължава спокойно да попива с памука.

— Казах ти, че имаш инфекция. Затова ти давам антибиотици. Но ако предпочиташ да извикам лекар…

Видът на крака ми силно ме изкушава да приема. Но ако дойде лекар, ще започне да задава въпроси както на мен, така и на тях. А и в Матилде има нещо, което ме кара да й имам доверие.

— Щом мислиш, че всичко е наред…

Тя кимва утвърдително с глава. Взема нов памучен тампон и започва отново да почиства раните. Кожата на ръцете й е груба, ноктите й са квадратни, късо изрязани. Забелязвам, че не носи пръстен.

Когато и последната рана е почистена, тя оставя памука и взема тубичка с мехлем.

— Ще щипе.

Наистина щипе. Но когато привършва, кракът ми вече не изглежда толкова зле, прилича повече на крайник, отколкото на парче месо. Матилде поставя чисти марли и ги превързва с чист бинт. Прави го с умели, премерени движения. Връхчето на бялото й ухо стърчи под тъмната коса. Струва ми се, че сенките под очите й са по-дълбоки отпреди. Излъчва някаква уязвимост, но едновременно с това и резервираност, неприкосновеност, която е трудно да бъде нарушена. Макар и да не се е извинила истински за случилото се снощи, оставам с усещането, че аз съм този, който се държи неразумно.

Прочиствам гърлото си, когато тя привършва с превръзката.

— Благодаря.

Матилде започва да прибира нещата в тенекиената аптечка.

— По-късно ще ти донеса топла вода, за да се измиеш. Искаш ли нещо за четене? Мога да намеря някоя книга.

Прекалено неспокоен съм, за да чета.

— Не, благодаря. След колко време ще мога да се махна оттук?

— Зависи кога ще се почувстваш в състояние да ходиш.

Оглежда боклуците, струпани край стените на помещение. Тук някъде трябва да има едни патерици. После ще се опитам да ги намеря.

— На кого са били? — питам аз, изведнъж разтревожен от мисълта, че може да не съм единственият, затварян някога на този таван.

— На майка ми.

Тя вдига таблата и се отправя към капака в пода. Наблюдавам я, докато слиза надолу, и очаквам да го затвори след себе си. Но този път го оставя отворен.

* * *

Тази сутрин закуската е доста по-солидна — рохко сварени яйца с масло и черен пипер, парче хляб, чаша мляко. Умирам от глад, но се храня бавно, защото искам удоволствието да трае по-дълго. След като привършвам, поглеждам часовника си. Изминало е съвсем малко време, откакто го погледнах последно. В помещението вече става горещо и се усеща смолистата миризма на топло дърво и на прах. Започвам да се потя. Наболата брада — от няколко дни не съм се бръснал — ме засърбява, усещам миризмата на тялото си, тежък мирис на болест и пот. Нищо чудно, че Матилде ми каза да се измия. Прокарвам език по зъбите си, усещам лошия вкус в устата си. Снощи бутилката изобщо не ми беше нужна, можех да поваля „татко“ само като му дъхна в лицето.

Вадя четката и пастата от раницата и започвам да търкам зъбите си, докато ме заболяват венците. След като привършвам, отново се отпускам на леглото. Но съм прекалено неспокоен, за да заспя, и тъй като няма за какво да мисля, съзнанието ми започва да блуждае.

Ставам и подпирайки се на стената, започвам да подскачам сред лабиринта от стари мебели и да търся патериците. Матилде каза, че ще ги намери, но не виждам причина да чакам. Всичко наоколо е счупено и разнебитено, покрито с дебел пласт прах. Има столове, останали с по три крака, плесенясали куфари, скринове без чекмеджета, които зеят като беззъби усти. Зад едно счупено бюро откривам половин дузина стари рамки за картини, богато украсени са, но нямат нито стъкла, нито подложки. Без да се замисля, започвам да ги подреждам, след това ми идва на ум, че така или иначе няма кой да ги използва. Тази мисъл предизвиква в мен тъпа болка и чувство за вина.

Бутвам рамките далече от погледа си и продължавам да търся патериците.

Намирам едната под купчина счупени столове, но от другата няма и следа. И все пак една е по-добре от нищо. Патерицата е направена от алуминий и е доста издрана и очукана. Избърсвам я от паяжините, нагласям височината й и започвам да се упражнявам, трополейки напред-назад из таванското помещение. Не след дълго усилието ме изморява, но се чувствам добре от факта, че мога да се движа отново.

Връщам се отново на матрака, потен и запъхтян. Но в момента, в който лягам, мислите отново нахлуват в главата ми. Имам нужда от нещо, което да ме разсее. По-голямата част от музиката ми беше в телефона, но в раницата нося един стар MP3 плейър. На него е записан доста качествен подбор от стари парчета и за щастие, батериите все още работят. Вкарвам слушалките в ушите си, пускам музиката и потъвам в нея.

Не знам дали промяната във въздуха, който докосва голата ми кожа, или някакво движение на светлината, идваща откъм прозореца, ме кара да осъзная, че не съм сам в стаята. В същото време нещо се блъска в леглото ми, аз се изправям бързо и виждам, че някой стои до него.

— Господи!

Гретхен се стряска и за малко да изпусне кофата, която носи. Оставя я бързо на пода, а аз спирам музиката и вадя слушалките от ушите си. Неочакваната тишина ми напомня на запалване на лампите в киносалон по средата на филма.

— Извинявай. Мислех, че си заспал — измърморва тя, без да ме погледне в очите.

— Откога си тук? — питам аз.

Тя ме поглежда неразбиращо и аз осъзнавам, че говоря на английски. Повтарям въпроса на френски.

— Отскоро.

Отговаря ми толкова тихо, че едва я чувам.

— Матилде ти изпраща вода да се измиеш.

Гретхен държи главата си надолу, като че ли й е неудобно да ме погледне. Зачервила се е от носенето на кофата нагоре по стълбите и се е поизпотила, памучната рокля е прилепнала към тялото. Погледът й се спира на слушалките, които висят на врата ми.

— Какво слушаш?

Слушам една английска група, която е доста популярна и в Европа, но когато казвам името й, разбирам, че Гретхен не е чувала за нея. Подавам й слушалките.

— Чуй и ми кажи как ти се струва.

Лицето й се озарява, но след това поклаща глава.

— По-добре да не го правя. Не трябва да говоря с теб.

— Баща ти ли го каза?

Изражението й е красноречиво.

— Ето че сега говориш с мен.

— Това е по-различно. Матилде е заета с Мишел. А татко е с Жорж.

Което означава, че той не знае къде е тя в момента. Оставям слушалките. Не искам повече неприятности нито за нея, нито за мен.

— Кой е Жорж? Съпругът на Матилде ли?

Гретхен и преди бе споменала името му, но предположението ми я разсмива.

— Не, Жорж е стар! Той просто помага на татко.

Все още усмихната, отново поглежда към слушалките.

— Може би мога да послушам малко…

Настанява се на ръба на матрака и си слага слушалките. Очите й се разширяват, когато пускам музиката.

— СИЛНО Е!

Намалявам силата на звука, но тя поклаща глава.

— НЕДЕЙ, ВСИЧКО Е НАРЕД, ХАРЕСВА МИ!

Присвивам очи и допирам пръст до устните си.

— ИЗВИ… извинявай.

Докато слуша, по лицето й се изписва детинско удоволствие, кима с глава в такт с музиката. Лицето й е безупречно, като изключим леката кривина на носа, но без нея би било безинтересно. Оставям я да изслуша и следващото парче. Не успява да прикрие разочарованието си, когато и то свършва. Сваля слушалките, отново обхваната от стеснителност.

— Благодаря.

— Можеш да си запишеш албума, ако ти харесва.

Тя стои, забила поглед в скута си.

— Не мога. Нямаме компютър. Вече дори и CD плейър нямаме, счупи се.

Имам чувството, че живеят в друга епоха. Животът й не е особено интересен. Нито пък на сестра й, като си помисля. Въпреки това една част от мен не съжалява, че фермата е толкова изолирана.

— И как се забавляваш?

Тя вдига рамо.

— Имаме телевизор. Водя Мишел на разходка.

— На колко години си?

— На осемнайсет.

Това ме изненадва. Не защото не изглежда на толкова, а защото в нея има някаква незрялост, която ме кара да мисля, че е по-малка.

— Имаш ли приятели?

— Има няколко местни момчета…

По устните й пропълзява усмивка, докато навива кабела на слушалката около пръста си. Усмивката изчезва и тя се нацупва разочаровано.

— Но татко не иска да се срещам с никого от града. Казва, че всички са идиоти и не трябва да си губя времето с тях.

Странно защо това никак не ме изненадва.

— Не ти ли е скучно?

— Понякога. Обаче това е фермата на татко. Щом живееш тук, трябва да спазваш правилата му. Поне през повечето време.

Поглежда ме лукаво, докато го казва. Знам, че очаква от мен да я попитам какво има предвид, но не го правя.

— Затова ли беше така ядосан снощи? Защото си нарушила правилата му?

Красивите й черти се разкривяват.

— Матилде е виновна. Трябваше да му каже за теб. Нямаше никакво право да го пази в тайна.

— И затова ти реши да му кажеш?

— Защо да не го направя?

Вдига брадичка предизвикателно, за момент ужасно ми заприличва на баща си.

— Матилде непрекъснато ми нарежда, казва ми какво мога да правя и какво не. Но след като ти се събуди, беше честно да кажа на татко. Фермата е негова, не нейна.

Нямам намерение да споря. Имам си достатъчно проблеми и без да ме въвличат в семейните разпри. И изведнъж забелязвам, че Гретхен е седнала по-близо до мен. Толкова близо, че усещам топлината, която се излъчва от голите й ръце.

— Най-добре тръгвай, преди да са започнали да те търсят.

Вземам слушалките от ръцете й и ги оставям настрани, като междувременно се отдръпвам леко от нея. Тя ме поглежда изненадано, но става.

— Може ли някой път отново да послушам музика?

— Ами баща ти?

Свива рамене:

— Няма да разбере.

Дотук беше със спазването на правилата на татко. Имам чувството, че Гретхен спазва само онези, които си пожелае. Следва съвсем съзнателно полюшване на бедрата, докато се изправя и се отдалечава към капака в пода. Извръщам поглед, преструвам се, че вниманието ми е насочено към слушалките. Оставям ги настрана и въздъхвам, когато чувам как стъпките й заглъхват надолу по стъпалата. Жал ми е за Гретхен, но не искам да я окуражавам. Последното нещо, от което се нуждая в момента, е отегчена тийнейджърка, която да обърка всичко, дори баща й да не беше психопат. Единственото, което ме интересува, е как по-бързо да се махна оттук.

И после какво?

Имам чувството, че в таванското помещение е станало по-горещо и по-задушно от обикновено. Паля цигара, облягам се на каменната стена и издишвам дима към тавана. Докато наблюдавам как синкавата мъгла се разнася, си мисля за казаното от Матилде и Гретхен. При всичките им приказки за фермата, има един човек, когото нито една от двете не спомена.

Бащата на бебето на Матилде.