Саймън Бекет
Кървави белези (2)

Лондон

Таванският прозорец е замъглен от влагата. Дъждът пада върху него и капките барабанят по стъклото. Докато лежим на леглото, неясните ни отражения висят отгоре, размазани наши двойници, хванати в капана на стъклото.

Усещам, че Клоуи отново е далеч от мен. Познавам настроенията й достатъчно добре, че да не я притискам. Оставям я на мира, докато тя сама не реши да се върне. Вперила е поглед през прозореца на тавана, русата й коса отразява светлината на покритата с мидени черупки лампа, която купи от един базар. Сините й очи не мигат. Както винаги имам чувството, че мога да прокарам ръка пред тях и тя изобщо няма да реагира. Иска ми се да попитам за какво мисли, но не го правя. Страхувам се, че може да ми каже.

Усещам въздуха в стаята студен и влажен върху голите си гърди. В другата част на апартамента платното стои празно и недокоснато върху триножника на Клоуи. Така е от няколко седмици. Острата миризма на маслени бои и терпентин, която толкова отдавна свикнах да свързвам с малкия апартамент, сега почти напълно е изчезнала.

Усещам, че се раздвижва до мен.

— Мислиш ли понякога за смъртта? — пита ме тя.