Даниъл Силва
Английското момиче (9)

9.
Корсика

Мъжът, който чакаше Габриел във вилата, не беше корсиканец, или поне не беше такъв по рождение. Истинското му име бе Кристофър Келър и бе израснал в солидно семейство от горната средна класа в луксозния лондонски квартал Кенсингтън. В Корсика обаче тези факти бяха известни само на дон Орсати и шепа от хората му. За останалите обитатели на острова Келър бе известен просто като Англичанина.

Историята на пътуването на Кристофър Келър от Кенсингтън до Корсика бе една от най-интригуващите, които Алон бе чувал, което само по себе си говореше нещо. Единствен син на двама лекари от Харли стрийт, той показал ясно още от ранна възраст, че няма намерение да върви по стъпките на родителите си. Страстен любител на историята, особено на военната, Кристофър искал да стане войник. Неговите родители му забранили да се запише в армията и за известно време той се съобразил с тяхното желание. Келър постъпил в Кеймбридж и започнал да изучава история и ориенталски езици. Бил блестящ студент, но през втората година взел да става все по-неспокоен и една нощ изчезнал безследно. Няколко дни по-късно се появил в бащиния си дом в Кенсингтън с ниско подстригана коса, облечен в маслиненозелена униформа — бил постъпил на служба в британската армия.

След като преминал основното обучение, Кристофър се присъединил към една пехотна част, но неговият интелект, храброст и поведение на вълк единак бързо привлекли вниманието на елитните Специални въздушни части. Няколко дни след пристигането му в щаба на полка в Херефорд станало ясно, че той е намерил истинското си призвание. Неговите резултати в „къщата за елиминиране на потенциална заплаха“, където новобранците се упражняват в близък бой и спасяване на заложници, били най-високите, регистрирани до този момент, а инструкторите по ръкопашен бой написали, че никога не са виждали човек, притежаващ такива инстинктивни умения за отнемане на човешки живот. Обучението му завършило с шестдесеткилометров поход през брулената от вятъра планинска местност, известна като Брекън Бийкънс — тест за издръжливост, довел до смъртта на някои мъже. Натоварен с двайсет и пет килограмова раница и 4,5-килограмова щурмова пушка, Келър подобрил рекорда с трийсет минути — постижение, което не е надминато и до днес.

Първоначално той бил назначен в мобилния взвод, специализиран във водене на военни действия в пустинни райони, но кариерата му скоро взела друг обрат, когато на посещение дошъл човек от военното разузнаване. Той търсел войник с уникални качества, който да може да извършва близко наблюдение и други специални задачи в Северна Ирландия. Човекът казал, че е впечатлен от езиковите умения на Келър и способността му да импровизира и да реагира много бързо. Проявявал ли Келър интерес? Същата нощ Кристофър си стегнал мешката и се преместил от Херефорд в тайна база в шотландските Хайландс.

По време на обучението си Келър показал още една забележителна дарба. Години наред британските сили за сигурност и разузнаването се били борили с безбройните акценти на хората в Северна Ирландия. В Ълстър враждебните общности се разпознавали една друга по звука на гласа и начинът, по който човек изговарял няколко прости фрази, можел да се окаже разликата между живота и ужасяваща смърт. Келър развил способността да имитира съвършено всякакви интонации. Дори можел да сменя акцентите незабавно — в един момент говорел като католик от Арма, в следващия като протестант от белфасткия Шанкил Роуд, после като католик от жилищните комплекси Балимърфи. Той работил в Белфаст повече от година, проследявал членове на ИРА, научавал по някоя полезна клюка от заобикалящата го общност. Поради естеството на работата му понякога минавали няколко седмици, без да се свърже с надзираващите го офицери.

Мисията му в Северна Ирландия приключила внезапно късно една нощ, когато бил отвлечен в Западен Белфаст и откаран в отдалечена ферма в графство Арма. Там бил обвинен, че е британски шпионин. Келър знаел, че положението е безнадеждно, затова решил да се измъкне с бой. Когато напуснал фермерската къща, четирима закоравели терористи от Временната ирландска републиканска армия били мъртви. Двама от тях практически били накълцани на парчета.

Кристофър се завърнал в Херефорд, както си мислел, за дълга почивка и работа като инструктор. Но престоят му свършил през август 1990 година, когато Саддам Хюсеин нахлул в Кувейт. Келър бързо се присъединил към стария си взвод и през януари 1991-а вече бил в западната пустиня на Ирак, за да издирва пусковите установки на ракетите „Скъд“, които сипели ужас над Тел Авив. В нощта на 28 януари Кристофър и неговият екип локализирали една установка, разположена на около сто и шейсет километра северозападно от Багдад, и изпратили по радиостанцията координатите й на командирите си в Саудитска Арабия. Деветдесет минути по-късно коалиционно формирование от изтребители бомбардировачи прелетяло ниско над пустинята. Но при катастрофалния случай на „приятелски огън“ самолетите атакували взвода на САС вместо мястото на установката на ракетите „Скъд“. Британските служби заключили, че целият взвод е загинал, в това число и Келър. В некролозите му не се споменавало за разузнавателната му дейност в Северна Ирландия, нито за четиримата бойци на ИРА, които бил заклал във фермата в графство Арма.

Британските военни власти обаче не разбрали, че Келър е преживял инцидента без драскотина. Първият му инстинкт бил да се обади по радиостанцията в базата и да поиска да го измъкнат. Вместо това, вбесен от некомпетентността на началниците си, той тръгнал пеша. Скрит под диш-даша^[1] и шумага^[2] на арабин от пустинята и добре обучен в изкуството да се придвижва тайно, Кристофър преминал през силите на коалицията и се промъкнал незабелязано в Сирия. Оттам той поел на запад през Турция, Гърция и Италия, докато най-накрая бил изхвърлен на брега на Корсика, където попаднал в ръцете на дон Орсати. Орсати осигурил на Келър вила и една жена, която да се погрижи за излекуването на многобройните му рани. След това, когато вече си бил отпочинал, донът му дал работа. Със северноевропейската си външност и обучението си в САС, Кристофър можел да изпълнява поръчки, които били далеч извън възможностите на корсиканските тадунагиу на Орсати. При една такава поръчка бяха изникнали имената на Анна Ролф и Габриел Алон. Постъпвайки по съвест, Келър не беше я изпълнил, но професионалната гордост го бе подтикнала да остави талисмана, който сега Габриел държеше в ръката си.

Удивителното бе, че двамата мъже се бяха срещали веднъж преди много години, когато Келър и няколко други офицери от САС бяха дошли в Израел да се обучават в областта на техниките за борба с тероризма. В последния ден от престоя им Габриел неохотно се бе съгласил да им изнесе класифицирана лекция за една от най-дръзките си операции: убийството през 1988 г. на Абу Джихад — втория по ранг в ООП, във вилата му в Тунис. Кристофър бе седял на първия ред, попивайки всяка дума на Алон, и след това, по време на груповата снимка, бе застанал до него. Габриел носеше слънчеви очила и шапка, за да прикрие самоличността си, но Келър бе погледнал право в камерата. Това беше една от последните снимки, които изобщо му бяха правени.

Сега, когато Алон слезе от наетата кола, мъжът, който някога бе пощадил живота му, стоеше на прага на отворената врата на своето корсиканско убежище. Той беше по-висок с една глава от Габриел и много по-широкоплещест. За двайсетте години, прекарани в Корсика, слънцето бе направило много, за да промени външния му вид. Сега тенът му бе придобил цвета на кожено седло и късо подстриганата му коса бе изрусяла до бяло от морето. Само сините му очи сякаш бяха останали непроменени. Те бяха същите очи, които бяха гледали Габриел толкова напрегнато, докато бе разказвал за смъртта на Абу Джихад. И същите очи, които някога го бяха пощадили в една дъждовна нощ във Венеция, в един друг живот.

— Бих ти предложил обяд — каза Келър с неговия изяждащ края на думите английски акцент, — но чух, че вече си обядвал в Орсати.

Когато протегна ръка към Алон, бицепсите му се свиха и изпъкнаха под белия пуловер. Габриел се поколеба за миг, преди най-сетне да стисне подадената длан. Всичко в Кристофър Келър — от сякаш одяланите му с брадва ръце до силните му, мускулести крака, като че ли бе специално създадено, за да служи за убиване.

— Колко ти каза донът? — попита Алон.

— Достатъчно, за да знам, че не трябва да си имаш работа с мъж като Марсел Лакроа без подкрепление.

— Да разбирам ли, че го познаваш?

— Веднъж ме е превозвал.

— Преди или след това?

— И в двата случая — отговори Келър. — Лакроа е преминал дългото обучение във френската армия. Той също така е лежал в някои от най-строгите затвори в страната.

— Трябва ли да бъда впечатлен?

— Ако познаваш враговете си и себе си, можеш да спечелиш стотици битки без нито една загуба.

— Сун Дзъ — каза Габриел.

— Ти цитира тази мисъл по време на лекцията си в Тел Авив.

— Значи, все пак си слушал.

Алон мина покрай Келър и влезе в голямата обща стая на вилата. Мебелите бяха грубовати и също като стопанина, покрити с бял плат. Върху всяка плоска повърхност се издигаха купчини книги, а по стените висяха няколко качествени картини, включително по-малко известни творби на Сезан, Матис и Моне.

— Нямаш ли охранителна система? — попита Габриел, оглеждайки стаята.

— Няма нужда от такава.

Алон се приближи до картината на Сезан — пейзаж, рисуван сред хълмовете близо до Екс ан Прованс, и нежно прокара пръст по повърхността й.

— Преуспял си, Келър.

— Изкарвам си прехраната.

Габриел не каза нищо.

— Не одобряваш ли начина, по който се препитавам?

— Ти убиваш хора за пари.

— Това правиш и ти.

— Аз убивам заради моята страна — отвърна Алон, — и то само в краен случай.

— Затова ли пръсна мозъка на Иван Харков по цялата улица в Сен Тропе? Заради твоята страна?

Габриел извърна лице от творбата на Сезан и се взря право в очите на Кристофър. Всеки друг човек щеше да се свие под напрегнатия му поглед, но не и Келър. Силните му ръце бяха скръстени нехайно пред гърдите и едното ъгълче на устата му бе повдигнато в полуусмивка.

— Може би в крайна сметка това не е толкова добра идея — каза Алон.

— Аз познавам играчите и терена. Ще бъде глупаво да не ме използваш.

Габриел не отговори. Кристофър беше прав — той бе идеалният водач във френския престъпен свят. А и неговите физически и тактически умения със сигурност щяха да се окажат ценни, преди да приключи този случай.

— Не мога да ти платя — каза накрая.

— Нямам нужда от пари — отговори Келър, оглеждайки вътрешността на красивата вила. — Но искам да ми отговориш на няколко въпроса, преди да тръгнем.

— Разполагаме с пет дни да я открием, иначе тя ще умре.

— Пет дни са цяла вечност за хора като нас.

— Слушам те.

— За кого работиш?

— За британския министър-председател.

— Не знаех, че сте в приятелски отношения.

— Бях ангажиран от човек от британското разузнаване.

— От името на премиера?

Габриел кимна утвърдително.

— Каква е връзката на премиера с тази девойка?

— Използвай въображението си.

— Боже мой!

— Бог няма нищо общо с това.

— Кой е приятелят на премиера в британското разузнаване?

Алон се поколеба за миг, след това му каза истината. Келър се усмихна.

— Познаваш ли го? — поинтересува се Габриел.

— Работил съм с Греъм в Северна Ирландия. Той е суперпрофесионалист. Но като всички останали в Англия — добави бързо Кристофър, — Сиймор мисли, че съм мъртъв. Което означава, че никога не бива да узнае, че работя с теб.

— Имаш думата ми.

— Има още нещо, което искам.

Келър протегна ръка. Алон му даде талисмана.

— Изненадан съм, че си го запазил — каза Кристофър.

— Той имаше сантиментална стойност.

Келър окачи амулета на врата си.

— Да вървим — каза той с усмивка. — Знам къде можем да ти намерим друг.

* * *

Синядората^[3] живееше в схлупена къща в центъра на селото, недалеч от църквата. Келър пристигна без уговорена среща, но старицата не изглеждаше изненадана да го види. Тя носеше черна рокля и черен шал над сухата си като прахан коса. С притеснена усмивка жената докосна леко бузата на Кристофър. След това, като попипа с пръсти тежкия кръст, който висеше на шията й, обърна поглед към Габриел. Работата й бе да се грижи за хората, страдащи от уроки. Личеше си уплахата й, че Келър е довел в нейния дом самото въплъщение на злото.

— Кой е този човек? — попита тя.

— Един приятел — отвърна Келър.

— Християнин ли е?

— Не като нас.

— Кажи ми името му, Кристофър, истинското му име.

— Габриел.

— Като на архангела ли?

— Да — потвърди Келър.

Синядората разгледа изучаващо лицето на Алон.

— Той е израилтянин, нали?

Когато Кристофър кимна утвърдително, на лицето на старицата се изписа лека неодобрителна гримаса. От религиозна гледна точка жената гледаше на евреите като на еретици, но лично тя не бе имала разправии с тях. Синядората разкопча ризата на Келър и докосна талисмана, който висеше на шията му.

— Не беше ли го загубил преди няколко години?

— Да.

— Къде го намери?

— В дъното на едно много пълно чекмедже.

Старицата поклати укорително глава.

— Лъжеш ме, Кристофър — каза тя. — Кога ще се научиш, че винаги познавам, когато ме лъжеш?

Келър се усмихна, но не каза нищо. Жената пусна талисмана и отново докосна бузата му.

— Напускаш острова ли, Кристофър?

— Тази вечер.

Синядората не попита защо, тя знаеше с какво той си изкарва прехраната. В действителност някога жената бе наела младия тадунагиу Антон Орсати да отмъсти за убийството на съпруга й.

Тя покани с жест Кристофър и Габриел да седнат до малката дървена маса във всекидневната й. После постави пред тях чиния, пълна с вода, и съд със зехтин. Келър потопи показалеца си в зехтина, след това го постави над чинията и остави да капнат три капки от мазнината във водата. По законите на физиката зехтинът трябваше да се събере на повърхността в една обща капка. Вместо това, той се разпръсна на хиляди капчици и скоро от него не остана никаква следа.

— Злото се е върнало, Кристофър.

— Опасявам се, че това е професионален риск.

— Не си прави шеги, скъпи. Опасността е съвсем реална.

— Какво виждаш?

Старицата се взря напрегнато в течността, сякаш изпаднала в транс. След миг тихо попита:

— Да не би да търсите младата англичанка?

Келър кимна утвърдително, после запита:

— Жива ли е?

— Да — отговори старицата. — Жива е.

— Къде е тя?

— Това не мога да кажа.

— Ще успеем ли да я намерим?

— Когато вече е мъртва — каза старицата. — След това ще узнаете истината.

— Какво виждаш?

Синядората затвори очи.

— Вода… планини… стар враг…

— Мой враг ли?

— Не. — Тя отвори очи и погледна право към Габриел. — Негов.

Без да каже нито дума повече, старицата хвана ръката на Англичанина и взе да се моли. След миг започна да плаче — знак, че злото е преминало от тялото на Келър в нейното. После затвори очи и сякаш заспа. Когато се събуди, накара Англичанина да повтори процеса със зехтина и водата. Този път мазнината се сля в една капка.

— Злото е напуснало душата ти, Кристофър. — След това, обръщайки се към Габриел, тя каза: — Сега е негов ред.

— Аз не съм вярващ — рече Алон.

— Моля ви — каза старицата. — Ако не заради вас, заради Кристофър.

Габриел неохотно потопи показалеца си в зехтина и остави три капки да паднат върху повърхността на водата. Когато мазнината се разпръсна на хиляди капчици, жената затвори очи и започна да трепери.

— Какво виждаш? — попита Келър.

— Огън — отговори тя тихо. — Виждам огън.

* * *

В пет часа следобед пристигаше фериботът от Аячо. Габриел качи пежото си на автомобилната палуба в четири и половина и десет минути по-късно видя Келър да се качва на борда зад волана на очукано рено хечбек. Каютите им бяха на една и съща палуба, една срещу друга от двете страни на коридора. Тази на Алон бе с големината на затворническа килия и също толкова приветлива. Той остави чантата си на койката с размери на детско креватче и се отправи нагоре по стълбите към бара. Когато пристигна, Кристофър седеше на една маса до прозореца и тъкмо бе вдигнал чаша бира към устните си, а в пепелника му тлееше цигара. Габриел бавно поклати глава. Четиридесет и осем часа по-рано той стоеше пред една картина в Йерусалим. Сега търсеше жена, която не познаваше, придружен от мъж, който някога бе приел поръчка да го убие.

Той поръча на бармана чаша черно кафе и излезе отвън на задната палуба. Фериботът бе напуснал външните граници на пристанището и вечерният въздух внезапно бе станал студен. Алон вдигна яката на сакото си и обгърна с длани картонената кафена чашка, за да се постопли. Звездите на изток грееха ярко на безоблачното небе, а тюркоазеносиньото допреди миг море бе станало мастиленочерно. На Габриел му се стори, че долавя във вятъра аромата на макията. Миг по-късно в главата му прозвуча гласът на синядората: „Когато вече е мъртва. След това ще узнаете истината“.