Даниъл Силва
Английското момиче (14)

14.
Екс ан Прованс, Франция

Древният град Екс ан Прованс, основан от римляните, завладян от вестготите и разкрасен архитектурно от различни крале, нямаше нищо общо със своята дръзка южна съседка Марсилия. В Марсилия имаше наркотици, престъпност и един арабски квартал, където почти не се говореше френски; Екс притежаваше музеи, магазини и един от най-добрите университети в страната. Жителите на Екс бяха склонни да гледат отвисоко на Марсилия. Те ходеха там рядко, главно за да ползват летището, след това я напускаха колкото се може по-бързо, надявайки се, че все още притежават своите ценности.

Основната пътна артерия на Екс ан Прованс беше „Кур Мирабо“ — дълъг и широк булевард, от двете страни на който се редуваха кафенета и хвърляха сянка две редици шумнати чинари. Северно от него имаше плетеница от тесни улички и малки площади, известна като Стария квартал. Това беше най-вече пешеходен квартал, в който почти всички улици, освен най-големите, бяха затворени за движение на моторни превозни средства. Габриел направи серия маневри, проверени от Службата във времето, за да види дали не е следен. Като се увери, че е сам, той се запъти към едно оживено площадче по протежение на улица „Еспариа“. В центъра на площада се издигаше древна колона, увенчана с римски капител, а в югоизточния му ъгъл, частично закрито от едно голямо дърво, бе кафенето „Ла Прованс“. Имаше няколко маси на площадчето и още няколко по протежение на улица „Еспариа“, където седяха двама старци, взиращи се в пространството, с бутилка пастис^[1] между тях. Габриел си помисли, че това е място повече за местните жители, отколкото за туристи. Място, където човек като Рене Бросар щеше да се чувства удобно.

Като влезе, Алон отиде до щанда за цигари и поиска пакет „Голоаз“ и вестник „Нис Матен“, и докато чакаше рестото си, огледа интериора, за да се увери, че има само един вход и изход. След това излезе навън да си избере наблюдателен пункт, който да му позволи да вижда масите, разположени от двете страни на ресторанта. Докато претегляше възможностите, двама японски тийнейджъри се приближиха и на ужасен френски го попитаха дали ще ги снима. Габриел се престори, че не разбира. После се обърна и тръгна по улица „Еспариа“ под празните погледи на двамата провансалски старци към площад „Генерал дьо Гол“.

Ревът на колите, преминаващи по натовареното кръгово движение, беше шокиращ след тишината на пешеходния Стар квартал. Възможно бе Бросар да напусне Екс по друг път, но Габриел се съмняваше в това: площад „Генерал дьо Гол“ бе най-близкото до „Ла Прованс“ място, до което можеше да се стигне с автомобил. Според него нещата щяха да се развият бързо и ако не бяха подготвени, щяха да го изгубят. Той се загледа в пърхащите от слабия бриз листа на чинарите по булевард „Кур Мирабо“ и изчисли броя на оперативните агенти и превозните средства, които щяха да са необходими, за да се свърши прецизно работата. Най-малко дванайсет агенти с четири превозни средства, за да не бъдат разкрити по време на проследяването до изолираната къща, където държаха девойката. Като поклати бавно глава, Алон приближи до едно кафене в края на кръговото движение, където Келър седеше и пиеше сам кафе.

— Е? — попита Англичанина.

— Имаме нужда от мотоциклет.

— Къде са парите, които взе от Лакроа, преди да го убия?

Габриел намръщено потупа корема си. Кристофър остави няколко евро на масата и се изправи.

* * *

Недалеч оттам — на булевард „Дьо ла Репюблик“, имаше автокъща. След няколкоминутно внимателно разглеждане на изложените возила Алон избра един скутер „Пежо Сателис 500 Премиум“, който Келър плати в брой и регистрира на една от фалшивите си корсикански самоличности. Докато служителят се занимаваше с документите, Габриел пресече улицата и влезе в магазин за мъжко облекло, където си купи кожено яке, черни дънки и чифт ботуши. Той се преоблече в една от съблекалните на магазина и сложи старите си дрехи в багажното отделение на скутера. След това, като нахлузи черна каска на главата си, Габриел възседна скутера и последва Кристофър по булеварда до площад „Генерал дьо Гол“.

Когато стигна там, наближаваше пет часът. Алон остави скутера в долния край на улица „Еспариа̀“ и с каската под мишница, тръгна по тясната улица до площадчето, в чийто център се издигаше римската колона. Двамата старци още не бяха напуснали масата си в „Ла Прованс“. Габриел седна на една маса в ирландската кръчма на отсрещната страна на улицата и си поръча халба бира на сервитьорката, като за миг се зачуди защо някой би отишъл в ирландска кръчма в Южна Франция. Мислите му бяха прекъснати от гледката на мъж с яко телосложение, който идваше по сенчестата улица с полюшващо се в дясната му ръка метално куфарче. Мъжът влезе в „Ла Прованс“ и след минута се появи с чаша кафе и друга с по-силно питие. Очите му огледаха бавно площада, докато се настаняваше на една празна маса, като за кратко се спряха на Алон, преди да се отместят. Габриел погледна часовника си. Беше точно пет и десет. Той извади мобилния си телефон от джоба на якето и бързо набра Келър.

— Казах ти, че ще дойде — каза Англичанина.

— Как пристигна?

— С черен мерцедес.

— Какъв модел?

— Е-класа.

— Регистрация?

— Познай.

— Същата кола, която е чакала на пристанището?

— Скоро ще разберем това.

— Кой караше?

— Една жена на около двайсет и пет — трийсет години.

— Французойка?

— Би могла да бъде. Ще я попитам, ако искаш.

— Къде е тя сега?

— Обикаля в кръг.

— Ти къде си?

— Две коли зад нея.

Алон прекъсна връзката и пъхна телефона обратно в джоба си. След това от другия джоб извади един от телефоните, които бе взел от яхтата на Лакроа. „Това ще се случи бързо — помисли си той отново — и ако не сме подготвени, ще го изгубим.“ Дванайсет агенти, четири превозни средства — от това се нуждаеше, за да се свърши работата както трябва. Вместо това разполагаше само с две превозни средства и единственият друг член на екипа му бе професионален наемен убиец, който някога се бе опитал да го елиминира. Той отпи от бирата си — дори и само заради прикритието си. После се загледа в телефона на мъртвеца, наблюдавайки как минутите бавно се изнизват.