Даниъл Силва
Английското момиче (10)

10.
Марсилия

Когато Габриел и Келър пристигнаха в Марсилия рано на следващата сутрин, тринайсетметровият контрабандистки плавателен съд „Лунен танц“ беше вързан на обичайната си кейова стоянка в Старото пристанище. Неговият собственик обаче не се виждаше никъде. Келър си установи наблюдателен пост от северната страна, а Алон — от източната, пред една пицария, която незнайно защо носеше името на моден манхатънски квартал. Те се местеха на нови позиции в края на всеки час, но до късния следобед все още нямаше и следа от Лакроа.

Накрая, разтревожен от перспективата за един изгубен ден, Габриел обиколи периметъра на пристанището, мина край металните маси на продавачите на риба и се присъедини към Келър в неговото рено. Времето се влошаваше: заваля силен дъжд, студеният мистрал^[1] зафуча яростно откъм хълмовете. Кристофър пускаше чистачките на всеки няколко секунди, за да осигури видимост през предното стъкло. Вентилаторът на парното пухтеше слабо към замъгленото стъкло.

— Сигурен ли си, че не държи квартира в града? — попита Алон.

— Той живее на лодката.

— Ами някоя жена?

— Има няколко, но нито една от тях не може да изтърпи дълго присъствието му. — Келър избърса стъклото с опакото на ръката си. — Може би трябва да си вземем хотелска стая.

— За това е малко рано, не мислиш ли? В крайна сметка ние току-що се запознахме.

— Винаги ли ръсиш глупави остроумия по време на операции?

— Това е културна обремененост.

— Глупавите остроумия или операциите?

— И двете.

Кристофър измъкна хартиена салфетка от жабката и се постара да почисти зацапаното предно стъкло.

— Баба ми е еврейка — подхвърли той небрежно, сякаш признаваше, че баба му е обичала да играе бридж.

— Поздравления.

— Още една духовитост?

— Какво трябваше да кажа?

— Не ти ли е интересно, че имам еврейска баба?

— От личен опит знам, че повечето европейци имат по някой еврейски роднина, пазен в дълбока тайна.

— Моята баба си беше съвсем видима.

— Къде е родена?

— В Германия.

— По време на войната ли е отишла в Англия?

— Точно преди нея — отговори Келър. — Била е прибрана от далечен чичо, който вече не се считал за евреин. Той й дал християнско име и я пращал да ходи на църква. Майка ми узнала за еврейското си потекло чак когато била на трийсет и пет години.

— Неприятно ми е да бъда вестител на лоши новини — каза Габриел, — но според мен ти си евреин.

— Честно казано, винаги съм се чувствал малко евреин.

— Изпитваш ли отвращение към морските дарове и немските опери?

— Говорех в духовен смисъл.

— Ти си професионален убиец, Келър.

— Това не означава, че не вярвам в Бог — възрази Кристофър. — Всъщност подозирам, че знам повече от теб за вашата история и за светите ви писания.

— Тогава защо се навърташ около тази шантава баячка?

— Тя не е шантава.

— Не ми казвай, че вярваш на всички тези глупости.

— Откъде можеше да знае, че търсим момичето?

— Предполагам, че донът й е казал.

— Не. — Келър поклати глава. — Тя го видя. Тя вижда всичко.

— Като водата и планините?

— Да.

— Ние сме в Южна Франция, Келър. И аз виждам вода и планини. Всъщност ги виждам почти навсякъде, където погледна.

— Очевидно те е изнервила с думите си за твоя стар враг.

— Изобщо не съм изнервен — отвърна Алон. — Що се отнася до старите ми врагове, май не мога да изляза от входната врата на дома си, без да се натъкна на някого от тях.

— Тогава може би трябва да преместиш входната си врата.

— Това корсиканска поговорка ли е?

— Само един приятелски съвет от мен.

— Ние все още не сме приятели.

Келър сви широките си рамене в израз на безразличие, обида или нещо по средата.

— Какво направи с талисмана, който тя ти даде? — попита той след мрачно мълчание.

Габриел потупа с ръка гърдите си, за да покаже, че талисманът, идентичен с този на Кристофър, виси на шията му.

— Щом не вярваш — попита Келър, — защо го носиш?

— Харесва ми начинът, по който допълва моя тоалет.

— Каквото и да правиш, никога не го сваляй. Той държи настрана злото.

— Има няколко души в живота ми, които бих искал да държа настрана.

— Като Ари Шамрон ли?

Алон успя да скрие изненадата си.

— Откъде знаеш за Шамрон? — попита той.

— Запознах се с него, когато дойдох да се обучавам в Израел. Освен това — добави бързо Кристофър, — всички в бизнеса знаят за Шамрон. И всички знаят, че е искал ти да си шефът вместо Узи Навот.

— Не трябва да вярваш на всичко, което четеш във вестниците, Келър.

— Имам добри източници — отвърна Кристофър. — И те ми казаха, че постът е бил на твое разположение, но ти си го отказал.

— Може да ти е трудно да повярваш — каза Габриел, гледайки уморено през напръсканото от дъжда стъкло, — но наистина не съм в настроение да си припомням миналото заедно с теб.

— Просто се опитвам да помогна времето да минава по-бързо.

— Може би трябва да се насладим на успокояващата тишина.

— Друга духовитост?

— Щеше да я разбереш, ако беше евреин.

— Технически погледнато, аз съм такъв.

— Кого предпочиташ? Пучини или Вагнер?

— Вагнер, разбира се.

— Тогава не може да си евреин.

Келър запали цигара и размаха кибритената клечка. Силен порив на вятъра запрати дъждовните струи върху предното стъкло, закривайки гледката към пристанището. Алон отвори няколко сантиметра своя прозорец, за да излиза димът.

— Може би си прав — каза той. — Може би в крайна сметка трябва да си вземем хотелска стая.

— Не мисля, че е необходимо.

— Защо?

Кристофър пусна чистачките и посочи през стъклото.

— Защото Марсел Лакроа идва в нашата посока.

* * *

Той носеше черен анцуг, неоновозелени маратонки и спортен сак „Пума“, преметнат през рамо. Явно бе прекарал голяма част от следобеда във фитнес зала. Не че му беше необходимо — Лакроа бе висок най-малко метър и деветдесет и тежеше над деветдесет килограма. Тъмната му коса бе намазана с гел и бе вързана на къса опашка. Имаше пиърсинг на двете уши и китайски йероглифи, татуирани отстрани на дебелия му врат — доказателство, че е изучавал азиатски бойни изкуства. Очите му не спираха да се оглеждат, макар че не успя да забележи двамата мъже, седящи в очуканото рено хечбек със запотени прозорци. Докато го наблюдаваше, Габриел тежко въздъхна. Лакроа със сигурност щеше да бъде достоен противник, особено в тясното пространство на „Лунен танц“. Независимо от това, което се говореше, размерите имаха значение.

— Този път няма ли остроумни забележки? — попита Келър.

— В момента търся подходящата.

— Защо не ме оставиш да се оправя с това?

— Не мисля, че идеята е добра.

— Защо?

— Защото той знае, че работиш за дон Орсати. Ако се появиш и започнеш да задаваш въпроси за Маделин Харт, ще разбере, че донът го е предал, което ще бъде в ущърб на интересите на Орсати.

— Позволи ми аз да се тревожа за интересите на дона.

— Затова ли си тук, Келър?

— Тук съм, за да се уверя, че няма да се окажеш в циментов ковчег на дъното на Средиземно море.

— Има и по-лоши места, където човек може да бъде погребан.

— Еврейският закон не разрешава погребение в морето.

Кристофър млъкна, когато Лакроа стъпи на пристана и тръгна към „Лунен танц“. Габриел огледа как горнището на анцуга пада над кръста на французина. После погледна как спортният сак виси на рамото му.

— Какво мислиш? — попита Келър.

— Мисля, че носи пистолета си в сака.

— И това ли забеляза?

— Аз забелязвам всичко.

— Как смяташ да се справиш с това?

— Възможно най-тихо.

— Какво искаш да направя?

— Чакай тук — отговори Алон, отваряйки вратата на колата. — И се постарай да не убиваш никого, докато ме няма.

* * *

Службата имаше просто правило относно оперативното използване на скрити огнестрелни оръжия. То бе дадено от Бог на Ари Шамрон, или поне така се говореше, а той, от своя страна, го беше предал на всички онези, които отиваха тайно през нощта да изпълняват неговите желания. Въпреки че правилото никъде не фигурираше в писмена форма, всеки оперативен агент можеше да го каже наизуст толкова лесно, колкото и благословията на свещите на шабат. Агентът на Службата вадеше своето оръжие само по една-единствена причина. Той не го размахваше като гангстер или за да отправя празни заплахи. Агентът вадеше пистолета си, за да стреля, и не спираше да стреля, докато лицето, срещу което той бе насочен, вече не беше сред живите. Амин.

Именно с този съвет на Ари, звучащ в ушите му, Габриел измина последните крачки, които го деляха от „Лунен танц“. Поколеба се, преди да се качи на борда — дори човек със слаба фигура като неговата щеше да причини леко поклащане на плавателния съд. Следователно бързината и самоувереният му вид щяха да бъдат от решаващо значение.

Алон хвърли последен поглед през дясното си рамо и видя Кристофър да го наблюдава предпазливо през шофьорския прозорец на реното. След това се качи на борда на „Лунен танц“ и се запъти бързо през задната палуба към вратата на главната кабина. Когато стигна дотам, Лакроа вече го чакаше в коридорчето. В ограниченото пространство на яхтата французинът изглеждаше по-едър, отколкото му се бе видял на улицата.

— Какво търсите на моята лодка, по дяволите? — троснато попита той.

— Съжалявам — отвърна Габриел, като вдигна помирително длани. — Казаха ми, че ще ме очаквате.

— Кой ви го каза?

— Пол, разбира се. Той не ви ли съобщи, че ще дойда да ви видя?

— Пол?

— Да, Пол — отговори уверено Алон. — Мъжът, който ви е наел да доставите пакета от Корсика до континента. Той каза, че сте най-добрият, когото е виждал. Каза ми, че ако някога се нуждая от някого за превозване на ценни товари, вие сте човекът, който ще се справи с работата.

Габриел видя как на лицето на французина се изписаха няколко противоречиви чувства: объркване, страх и естествено, алчност. В крайна сметка надделя алчността. Той отстъпи встрани и с движение на очите покани госта да влезе. Алон направи две бавни крачки напред, докато оглеждаше вътрешността на кабината за спортния сак на Лакроа. Той лежеше на една маса до бутилка „Перно“.

— Имате ли нещо против? — попита Габриел, като кимна към отворената врата. — Това не е от нещата, които искам да чуят съседите.

Французинът се поколеба за миг. След това отиде до вратата и я затвори. Алон застана близо до масата, върху която лежеше сакът.

— Каква е работата? — попита Лакроа, обръщайки се към него.

— Много проста. Всъщност тя ще отнеме само няколко минути.

— Колко?

— Какво искате да кажете? — попита Габриел, преструвайки се на озадачен.

— Колко пари предлагате? — каза французинът, като потърка с палеца върха на показалеца и средния си пръст.

— Предлагам ви нещо много по-ценно от парите.

— Какво е то?

— Животът ви — отговори Алон. — Виждате ли, Марсел, вие ще ми кажете какво направи вашият приятел Пол с младата англичанка. Ако не го направите, ще ви накълцам на парчета и ще ви използвам като стръв за рибите.

* * *

Израелското бойно изкуство, известно като крав мага, не се отличава с грациозни движения, но пък и то не е създадено от естетически съображения. Неговата единствена цел е да направи безпомощен или да убие противника възможно най-бързо. За разлика от много източни бойни изкуства, то не осъжда използването на тежки предмети за отблъскването на нападател, който ви превишава по ръст и сила. В действителност инструкторите насърчават своите ученици да използват всички предмети, които имат подръка, за да се защитят. „Давид не се е борил с Голиат — обичаха да казват те. — Той е ударил Голиат с камък. И едва след това му е отсякъл главата.“

Габриел избра не камък, а бутилката с перно, която сграбчи за гърлото и метна като кинжал срещу втурналия се към него Марсел Лакроа. Тя съвсем точно удари французина насред челото, отваряйки дълбока хоризонтална рана над ръба на дебелите му вежди. За разлика от Голиат, който начаса се строполил по очи, Лакроа успя да остане на крака, макар че те едва го държаха. Алон се хвърли напред и заби коляно в незащитените слабини на французина. След това го замлати с юмруци в корема, преди да счупи челюстта му с добре премерен удар с лакът. Вторият удар с лакът, нанесен в слепоочието, повали Лакроа на пода. Габриел се пресегна и докосна отстрани шията на французина, за да се увери, че той все още има пулс. След това, поглеждайки нагоре, видя Келър да стои усмихнат на вратата.

— Много впечатляващо — каза той. — Перното бе прекрасен щрих.