Метаданни
Данни
- Серия
- Габриел Алон (13)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The English Girl, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Иван Атанасов, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- danchog (2015 г.)
Издание:
Автор: Даниъл Силва
Заглавие: Английското момиче
Преводач: Иван Атанасов
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Алианс принт“ ЕООД
Отговорен редактор: Даниела Атанасова
Коректор: Недялка Георгиева
ISBN: 978-954-26-1402-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1898
История
- — Добавяне
3.
Йерусалим
В центъра на Йерусалим, недалеч от пешеходната улица „Бен Йехуда“, се намираше тихата зашумена уличка „Наркис“. Жилищната кооперация на номер 16 беше малка, само на три етажа, и бе частично скрита зад здрава стена от варовик и извисяващо се в предната градина евкалиптово дърво. Апартаментът на най-горния етаж се различаваше от останалите в сградата само по това, че някога бе собственост на тайната разузнавателна служба на Израел. Той имаше просторна всекидневна, малка кухня, обзаведена с модерни електроуреди, трапезария и две спални. По-малката от двете спални — онази, която бе предназначена за детска стая, старателно бе трансформирана в ателие на професионален художник. Обаче Габриел още предпочиташе да работи във всекидневната, където хладният бриз, влизащ през отворените френски врати, отнасяше миризмата на разтворителите, които ползваше.
В момента той използваше внимателно дозиран разтвор на ацетон, спирт и дестилирана вода, който бе научил във Венеция от великия реставратор на картини Умберто Конти. Сместа бе достатъчно силна, за да разтвори повърхностните замърсявания и стария лак, но нямаше да наруши оригиналната рисунка на художника. Сега той топна ръчно направения памучен тампон в разтвора и с леко въртеливо движение го прокара върху вирнатите гърди на Сузана. Тя бе извърнала очи и сякаш само смътно си даваше сметка за двамата развратни старци, които я гледаха как се къпе, надничайки над градинската стена. На Габриел, който бе необичайно покровителствен към жените, му се искаше да може да се намеси и да й спести травмата от това, което щеше да последва — фалшивите обвинения, съдебния процес, смъртната присъда. Вместо това, той внимателно прокарваше памучния тампон върху гърдите й и гледаше как пожълтялата й кожа ставаше сияйно бяла.
Когато тампонът се замърси, Алон го постави в херметически затваряща се колба, за да не излизат изпаренията. Докато приготвяше друг, очите му бавно обходиха повърхността на картината. Досега тя бе приписвана на последовател на Тициан. Но настоящият й собственик — известният лондонски търговец на картини Джулиан Ишърууд, беше убеден, че картината произхожда от ателието на Якопо Басано[1].
Габриел бе на същото мнение — наистина сега, когато бе открил някои елементи от маниера на рисуване, виждаше доказателства за четката на самия майстор, особено във фигурата на Сузана. Той познаваше много добре стила на Басано: беше изучавал обстойно картините му по време на стажа си и бе прекарал няколко месеца в Цюрих, за да реставрира ценна творба на Басано за един частен колекционер. През последната вечер на престоя си бе убил мъж на име Али Абдул Хамиди в една влажна уличка близо до реката. Хамиди — обигран палестински терорист, чиито ръце бяха изцапани с много израелска кръв, се представяше за драматург и Габриел го бе възнаградил със смърт, достойна за неговите литературни претенции.
Алон топна новия тампон в разтворителя, но преди да успее да поднови работата си, от улицата долетя познатото бръмчене на мощен автомобил. Той излезе на терасата, за да потвърди подозренията си, и след това открехна входната врата на апартамента.
Не след дълго Ари Шамрон вече седеше на една дървена табуретка до Габриел. Носеше панталони в цвят каки, бяла памучна риза и кожено яке, скъсано на дясното рамо, а грозните му очила блестяха на светлината на халогенните работни лампи. На лицето му, набраздено от дълбоки бръчки, бе изписано силно отвращение.
— Надуших миризмата на тези химикали още щом слязох от колата — каза Шамрон. — Представям си какви щети си нанесъл на тялото си след всичките тези години.
— Бъди сигурен, че те са нищо в сравнение с тези, които ти си му нанесъл — отвърна Габриел. — Изненадан съм, че все още мога да държа четка.
Той допря внимателно мокрия тампон до плътта на Сузана и леко го завъртя. Ари погледна намръщено часовника си от неръждаема стомана, сякаш той вече не вървеше точно.
— Нещо не е наред ли? — поинтересува се Алон.
— Просто се чудех кога ще се сетиш да ми предложиш чаша кафе.
— Знаеш къде се намира всичко. Сега ти на практика живееш тук.
Шамрон промърмори на полски нещо за неблагодарността на децата. След това стана от табуретката, като се облегна тежко на бастуна си, и се отправи към кухнята. Напълни чайника с вода от чешмата, но при вида на множеството бутони и копчета на печката на лицето му се изписа объркване. Ари Шамрон на два пъти бе оглавявал тайната разузнавателна служба на Израел, а преди това бе един от нейните най-награждавани полеви агенти. Но сега, в напреднала възраст, изглеждаше неспособен да свърши и най-елементарните домакински дейности. Кафемашини, блендери, тостери: тези уреди бяха загадка за него. Многострадалната му съпруга — Геула, често се шегуваше, че ако бъде оставен сам, великият Ари Шамрон ще умре от глад в къща, пълна с храна. Габриел включи печката и продължи да работи. Шамрон застана пред френския прозорец и запали цигара. Вонята на турския му тютюн скоро надви острата миризма на разтворителя.
— Трябва ли да пушиш? — попита Габриел.
— Да — отвърна Ари.
— Какво правиш в Йерусалим?
— Премиерът искаше да поговорим.
— Наистина ли?
Шамрон го изгледа през облак сиво-синкав дим.
— Защо те изненадва фактът, че министър-председателят е поискал да ме види?
— Защото…
— Защото съм стар и без значение ли? — прекъсна го Ари.
— Ти си неразумен, нетърпелив и от време на време ирационален, но никога не си бил без значение.
Шамрон кимна в знак на съгласие. Старостта му бе дала възможност поне да види своите недостатъци, макар че го бе лишила от нужното време, за да ги поправи.
— Как е той? — попита Габриел.
— Както можеш да си представиш.
— За какво си говорихте?
— Разговорът ни засегна широк кръг въпроси и беше напълно откровен.
— Това означава ли, че двамата си крещяхте един на друг?
— Крещял съм само на един министър-председател.
— На кого? — полюбопитства Алон.
— На Голда — отговори Шамрон. — Беше в деня след Мюнхен[2]. Казах й, че трябва да променим нашата тактика, че трябва да отвърнем с терор на терористите. Дадох й списък с имената на мъжете, които трябваше да умрат. Голда не беше съгласна.
— И ти й се разкрещя?
— Не беше един от хубавите ми моменти.
— Как реагира тя?
— Естествено, и тя ми се развика. Но в крайна сметка се съгласи с мен. След това изготвих друг списък с имена — имената на младите мъже, които ми бяха нужни за изпълнение на операцията. Всички се съгласиха без колебание. — Ари направи пауза и след това добави: — Всички, освен един.
Габриел мълчаливо постави замърсения тампон в херметично затварящата се колба. Тя спря вредните изпарения на разтворителя, но не и спомена за първата му среща с човека, когото наричаха мемунех — единствения шеф. Това се бе случило само на няколкостотин метра от мястото, където се намираше сега, в кампуса на Академията за изящни изкуства и дизайн „Бецалел“. Габриел току-що бе излязъл от лекция за творчеството на известния немски експресионист Виктор Франкел, който по една случайност му беше дядо по майчина линия. Шамрон го чакаше в края на огрения от слънцето двор — нисък и сух като желязо мъж с грозни очила и зъби като на стоманен капан. Както винаги, той бе добре подготвен. Знаеше, че Алон е израснал в забутано село в Долината на Израил и че ненавижда земеделието. Знаеше, че майка му, самата тя талантлива художничка, бе успяла да оцелее в лагера на смъртта в Биркенау, но не можеше да се справи с рака, който опустошаваше тялото й. Знаеше също, че първият език на Габриел е немският и че той си остава езикът на неговите мечти. Цялата информация се намираше в папката, която Шамрон държеше в своите пожълтели от никотина пръсти.
— Операцията ще се нарича „Божи гняв“ — каза му той през онзи ден. — Не става въпрос за справедливост. Става дума чисто и просто за отмъщение — отмъщение за отнетия в Мюнхен живот на единайсет невинни хора. — Алон му беше казал да намери някого другиго. — Аз не искам някой друг — бе отвърнал Ари. — Искам теб.
През следващите три години Габриел и другите оперативни агенти от операция „Божи гняв“ дебнеха жертвите си из цяла Европа и Близкия изток. Въоръжен с „Берета“ 22. калибър — оръжие, подходящо за убиване от близко разстояние, Алон лично бе елиминирал шестима членове на „Черния септември“. Когато бе възможно, бе изстрелвал в тях по единайсет куршума — по един за всеки израелски спортист, убит в Мюнхен. Когато най-накрая се завърна у дома, слепоочията му бяха посребрени, а лицето му бе състарено с двайсет години. Тъй като вече не можеше да твори, замина за Венеция, за да учи реставрация. След като си почина, Габриел се върна да работи за Шамрон. През следващите години изпълни някои от най-легендарните операции в историята на израелското разузнаване. Сега, след дълги години непрестанно скитане, най-после се бе върнал в Йерусалим. Най-доволен от този факт бе Ари, който го обичаше като свой син и ползваше апартамента на улица „Наркис“, сякаш бе негово собствено жилище. Някога Алон се дразнеше от постоянното му присъствие, но вече не беше така. Великият Ари Шамрон беше вечен, но тялото, което подслоняваше неговия дух, нямаше да трае вечно.
Нищо не бе нанесло повече вреда на здравето на Шамрон, отколкото неспирното му пушене. Беше придобил този навик още като млад в Полша и той се бе задълбочил още повече, след като бе дошъл в Палестина, където бе участвал във войната, довела до независимостта на Израел. Сега, докато разказваше за срещата си с министър-председателя, Ари щракна старата си запалка „Зипо“ и запали още една от смърдящите си цигари.
— Премиерът е изнервен много повече от обикновено. Предполагам, че има право. Арабската пролет е потопила в хаос целия регион. И иранците са все по-близо до реализирането на ядрените си мечти. В скоро време те ще влязат в „зона на имунитет“ и ще бъде невъзможно да употребим военна сила без помощта на американците. — Шамрон затвори запалката си с едно щракване и погледна към Габриел, който бе възобновил работата си по картината. — Слушаш ли ме?
— Всяка твоя дума.
— Докажи го.
Алон повтори дословно последното му изявление. Ари се усмихна. Считаше безупречната памет на Габриел за едно от най-добрите си постижения. Той взе да върти запалката между пръстите си — две завъртания надясно, две наляво.
— Проблемът е, че американският президент отказва да постави каквито и да било ясно очертани граници. Той заявява, че няма да позволи на иранците да изработят ядрено оръжие. Но тази декларация е безсмислена, ако те имат потенциалните възможности да го изработят в най-скоро време.
— Също като японците.
— Япония не е управлявана от фанатични шиитски молли — възрази Шамрон. — Ако американският президент не внимава, двете му най-важни постижения във външната политика ще бъдат ядрен Иран и възстановяването на ислямския халифат.
— Добре дошъл в постамериканския свят, Ари.
— Ето защо смятам, че ще е безразсъдно да оставим нашата сигурност в техните ръце. Но това не е единственият проблем на премиера — добави Шамрон. — Армейските генерали не са сигурни, че ще могат да унищожат достатъчно от програмата, за да бъде ефективен военният удар. А от булевард „Цар Саул“ — под ръководството на твоя приятел Узи Навот — казват на министър-председателя, че една едностранна война с персите ще бъде катастрофа с библейски мащаби.
На булевард „Цар Саул“ се намираше централата на тайната разузнавателна служба на Израел. Тя имаше дълго и умишлено подвеждащо име, което нямаше нищо общо с истинското естество на нейната работа. Дори пенсионирани агенти като Габриел и Шамрон я назоваваха просто Службата.
— Узи вижда разузнавателните данни всеки ден — каза Алон.
— И аз ги виждам. Не всичките — побърза да добави Ари, — но достатъчно, за да ме убедят, че сметките на Узи за времето, с което разполагаме, може да се окажат грешни.
— Узи никога не е бил силен по математика. Обаче, когато работеше на терен, никога не правеше грешки.
— Да, защото рядко се поставяше в положение, в което е възможно да се направи грешка. — Шамрон потъна в мълчание и се загледа в клоните на евкалипта, които се поклащаха от вятъра над терасата на Габриел. — Винаги съм казвал, че една кариера без противоречия изобщо не е истинска кариера. Аз съм имал достатъчно такива, както и ти.
— Аз имам и белези, които го доказват.
— И отличия също — вметна Ари. — Премиерът е загрижен, че Службата е прекалено предпазлива, когато става дума за Иран. Да, ние пуснахме вируси в техните компютри и елиминирахме неколцина от техните учени, но напоследък няма никакво раздвижване. Премиерът би искал Узи да проведе още една операция „Шедьовър“.
„Шедьовър“ беше кодовото име на съвместната операция на израелци, американци и британци, която бе довела до унищожаването на четири тайни ирански съоръжения за обогатяване на уран. Тя се бе провела под надзора на Узи Навот, но в коридорите на булевард „Цар Саул“ се считаше за един от подвизите на Габриел.
— Възможности като „Шедьовър“ не се появяват всеки ден, Ари.
— Вярно е — съгласи се Шамрон, — но аз винаги съм вярвал, че повечето възможности се спечелват, а не идват даром. Така смята и министър-председателят.
— Да не е загубил доверие в Узи?
— Не още. Но искаше да разбере дали аз съм загубил доверие в него.
— Какво му каза?
— Какъв избор имах? Нали аз му го препоръчах за тази работа.
— Така че му даде благословията си?
— Да, но при определени условия.
— Как така?
— Припомних на премиера, че лицето, което наистина исках да поеме тази работа, не прояви интерес. — Шамрон бавно поклати глава. — Ти си единственият човек в историята на Службата, който е отказал да стане директор.
— За всичко си има първи път, Ари.
— Означава ли това, че може да размислиш?
— Затова ли си тук?
— Мислех, че може да се зарадваш на моята компания — отвърна Шамрон. — А пък и двамата с министър-председателя се чудехме дали няма да се съгласиш да помогнеш малко на един от нашите най-близки съюзници.
— На кого?
— Греъм Сиймор пристигна в града без предупреждение. Той иска да поговорите.
Габриел се обърна към Шамрон.
— За какво? — попита след малко.
— Не каза, но очевидно е спешно. — Шамрон приближи до статива и хвърли поглед към почистения участък от платното, върху който работеше Габриел. — Изглежда като ново.
— Такава е целта.
— Има ли някакъв шанс да направиш същото и за мен?
— Извинявай, Ари — отвърна Алон, докосвайки сбръчканата му буза, — опасявам се, че ти не можеш да бъдеш поправен.