Даниъл Силва
Английското момиче (55)

55.
Санкт Петербург, Русия

По същото време мъжът, отговорен за призоваването на полковник Милченко в Кремъл, вървеше по Адмиралтейския проспект в Санкт Петербург. Той вече не усещаше студа, освен на мястото на ръката си, където нейната длан го бе докоснала миг преди да се разделят. Сърцето му биеше учестено. Те със сигурност я бяха наблюдавали. Със сигурност всеки момент щяха да го арестуват. За да успокои страховете си, Габриел си говореше наум лъжи. Той не беше в Русия. Беше едновременно във Венеция, Рим, Флоренция и Париж. Беше в безопасност. Тя също.

Исакиевският събор — колосалната мраморна катедрала, която руснаците бяха превърнали в музей на атеизма, се извиси пред него. Той влезе в нея откъм площада и тръгна нагоре по тясната вита стълба, която водеше до огромния й позлатен купол. Както се очакваше, платформата бе пуста. Приказният град се суетеше под краката му, трафикът бавно се точеше по протежение на големите булеварди. По единия вървеше сама жена с нахлупена върху светлата й коса шапка и шал, скриващ долната половина на лицето й. Няколко минути по-късно той чу шума от стъпките й по стълбата. После тя застана пред него. В купола нямаше никакво осветление. Девойката едва се виждаше в мрака.

— Как ме намерихте?

Звученето на гласа й беше почти нереално. Говореше с английски акцент. Тогава Габриел разбра, че е единственият акцент, който тя имаше.

— Не е важно как ви намерих — отговори той.

— Как? — попита девойката отново, но този път Алон не каза нищо. Направи крачка към нея, така че тя да може да види ясно лицето му.

— Познахте ли ме сега, Маделин? Аз съм този, който рискува всичко, за да се опита да спаси живота ви. Но тогава изобщо не ми хрумна, че вие сте в играта от самото начало. Заблудихте ме, Маделин. Заблудихте всички ни.

— Никога не съм била в играта — отговори тя. — Аз просто правех това, което ми бе наредено да върша.

— Знам — каза Габриел след малко. — Иначе нямаше да съм тук.

— Кой сте вие?

— Всъщност — рече Алон — аз се канех да ви попитам същото.

— Аз съм Маделин — каза девойката. — Маделин Харт от Базилдън, Англия. Следвах всички правила. Учих се добре в училище и в университета. Получих работа в централата на партията. Бъдещето ми беше безбрежно. Един ден щях да стана депутат. Може би дори министър. — Тя замълча, после добави: — Поне така говореха за мен.

— Как е истинското ви име?

— Не знам истинското си име — отговори младата жена. — Аз почти не говоря руски. Не съм рускиня. Аз съм Маделин. Аз съм англичанка.

Тя измъкна книгата „Стая с изглед“ от джоба на палтото си и я вдигна.

— Къде намерихте това?

— В стаята ви.

— Какво сте правили в стаята ми?

— Опитвах се да разбера защо майка ви е напуснала Базилдън, без да каже на никого.

— Тя не ми е майка.

— Сега знам това. Всъщност — добави той — мисля, че го разбрах, когато видях снимката, на която стоите до нея и баща ви. Те изглеждат като…

— Селяни — каза тя злобно. — Аз ги мразех.

— Къде са майка ви и брат ви сега?

— В един стар учебен център на КГБ насред нищото. Аз също трябваше да отида там, но отказах. Казах им, че искам да живея в Санкт Петербург или ще избягам на Запад.

— Имате късмет, че не са ви убили.

— Заплашиха да го направят. — Тя го изгледа за момент. — Какво всъщност знаете за мен?

— Знам, че баща ви е бил важен началник в Първо главно управление на КГБ, може би дори самият голям шеф. Майка ви е била една от неговите машинописки. Тя е взела свръхдоза приспивателни с водка малко след като сте се родили, или поне така се говори. След това са ви дали в нещо като сиропиталище.

— В сиропиталище на КГБ — вметна Маделин. — Бях отгледана от вълци, наистина.

— В определен момент — поднови разказа си Алон — в сиропиталището са спрели да ви говорят на руски. В действителност те не казвали нищо във ваше присъствие. До около тригодишна възраст са ви отглеждали в пълно мълчание. След това са започнали да ви говорят на английски.

— Кагебистки английски — каза тя. — Известно време имах интонацията на говорител от Радио Москва.

— Кога се срещнахте за първи път с новите си родители?

— Когато бях на около пет години. Живяхме заедно в лагер на КГБ година — година и нещо, за да се опознаем. След това се заселихме в Полша. И когато започна голямата полска миграция към Лондон, ние се присъединихме към нея. Моите КГБ родители вече говореха перфектно английски. Те си изградиха нови самоличности и се занимаваха с дребен шпионаж. Основно се грижеха за мен. Вкъщи никога не говорехме на руски език. Само на английски. След известно време аз забравих, че всъщност съм рускиня. Четях книги, за да се науча как да бъда истинско английско момиче — Остин, Дикенс, Лорънс, Форстър.

— „Стая с изглед“.

— Това е всичко, което някога съм искала — каза Маделин. — Стая с изглед.

— Защо живеехте в общинска къща в Базилдън?

— Това беше през деветдесетте години — отвърна тя. — Русия бе разорена. В СВР цареше пълна бъркотия. Нямаше бюджет за подпомагане на семейството на нелегални в Лондон, така че се установихме в Базилдън и живеехме от социални помощи. Със своята социална политика Великобритания всъщност изхранваше шпиони.

— Какво се случи с баща ви?

— Хвана го болестта на нелегалните.

— Нервен ли стана?

Тя кимна утвърдително.

— Той каза на Московския център, че иска да напусне страната. В противен случай щял да отиде в МИ5. Центърът го върна в Русия. Бог знае какво са направили с него.

— Приложили са му высшая мера.

— Какво означава това?

— Няма значение.

Сега нищо нямаше значение, освен това момиче, помисли си той. Габриел се взря в тъмния площад и видя Ели Лавон да потропва с крака от студ. Маделин също го видя.

— Кой е той?

— Приятел.

— Наблюдател ли е?

— Най-добрият.

— Най-добре да е такъв.

Тя се извърна и тръгна бавно край парапета.

— Кога ви активираха? — попита Алон, загледан в стройния й гръб.

— Когато бях в университета — отговори Маделин. — Казаха ми, че искат да се подготвя за кариера в управлението. Следвах политически науки и социални дейности и докато се усетя, вече работех в централата на партията. В Московския център бяха развълнувани. После Джеръми Фалън ме взе под крилото си и в Московския център бяха на седмото небе.

— Спахте ли с него?

Тя се обърна и за първи път се усмихна.

— Виждали ли сте някога Джеръми Фалън?

— Да.

— Тогава съм сигурна, че ще ми повярвате, като ви кажа, че не съм спала с Фалън. Той обаче искаше да спи с мен и аз му дадох точно толкова надежда, колкото да ми даде всичко, което поисках.

— Като какво например?

— Да остана няколко минути насаме с министър-председателя.

— Чия беше идеята?

— На Московския център — отговори Маделин. — Никога не съм правила нещо без тяхното одобрение.

— Смятали са, че Ланкастър може да е уязвим на сближаване?

— Те всички са уязвими — отвърна тя. — За зла участ на Джонатан, той се поддаде на изкушението. Беше напълно компрометиран в момента, в който за първи път прави любов с мен.

— Поздравления — каза Габриел. — Сигурно сте били много горда от себе си.

Маделин се обърна рязко и го гледа безмълвно известно време.

— Не се гордея с това, което направих — каза тя най-накрая. — Аз обикнах силно Джонатан. Никога не съм искала да му се случи нещо лошо.

— Тогава може би е трябвало да му кажете истината.

— Мислех за това.

— Какво се случи?

— Отидох на почивка в Корсика — отвърна Маделин и се усмихна тъжно. — И после умрях.

* * *

Но разбира се, имаше и нещо повече от това, като се започне от съобщението, получено от Московския център, с което й нареждали да се срещне със служител на СВР в ресторант „Ле Палмие“ в Калви. Служителят я информирал, че нейната мисия в Англия е приключила и тя ще се върне в Русия, но трябва да направят така, че да изглежда като отвличане, за да заблудят британското разузнаване.

— Скарали сте се — каза Габриел.

— Тихо, но ожесточено — отвърна девойката. — Казах му, че искам да остана в Англия и да живея до края на живота си като Маделин Харт. Той заяви, че това е невъзможно. Заплаши ме, че ако не направя точно каквото ми каже, отвличането ще бъде истинско.

— Така че напуснахте вилата, в която бяхте отседнали, с мотора си и претърпяхте катастрофа.

— Имам късмет, че не ме убиха. Все още имам белези от сблъсъка.

— Колко време всъщност прекарахте в ръцете на френските престъпници?

— Твърде много — отговори тя. — Но през повечето време бях с екип на СВР.

— А в нощта, когато дойдох да ви видя?

— Всички в онази къща бяха от СВР. Включително и момичето, което изпратиха да преброи парите.

— Онази вечер ми изнесохте голямо представление, Маделин.

— Не всичко беше представление. — Тя замълча за миг. — Аз исках да ме измъкнете.

— Опитах се — каза Алон. — Но обстоятелствата не бяха на моя страна.

— Трябва да е било ужасно.

— Особено за девойката, която бяха натикали в багажника на колата.

Маделин не каза нищо.

— Коя беше тя? — попита Габриел.

— Някакво момиче, което са взели от улиците на Москва. Те разпръснаха нейното ДНК в апартамента ми в Лондон, а след това… — Гласът й заглъхна.

— Драснаха клечката.

Лицето й помръкна. Тя се обърна и погледна към тъмния, скован от студа град.

— Тук не е толкова лошо, знаете ли. Дадоха ми прекрасен апартамент. От него има хубава гледка. Мога да прекарам остатъка от живота си тук и да се преструвам, че съм в Рим или Венеция, или в Париж.

— Или във Флоренция — вметна Алон.

— Да, или във Флоренция — съгласи се Маделин. — Точно като Луси и Шарлот^[1].

— Това ли е, което искате?

Тя отново се обърна с лице към него.

— Какъв избор имам?

— Можете да дойдете с мен.

— Това не може да стане — каза младата жена и бавно поклати глава. — Ще ви убият. Мен също.

— Щом можах да ви намеря в Санкт Петербург, Маделин, мога и да ви измъкна от него.

— Как ме намерихте? — попита тя.

— Не мога да ви кажа още.

— Кой сте вие?

— И това не мога да ви кажа.

— Къде ще ме заведете?

— У дома — отвърна Габриел. — С едно спиране по пътя.

* * *

Тя живееше в голяма стара сграда от другата страна на Нева с изглед към Зимния дворец. Ели Лавон я проследи тайно до вратата й, докато Габриел се регистрира в хотел „Астория“. Като се качи в стаята си, той написа приоритетно съобщение до булевард „Цар Саул“, копие от което бе връчено на Узи Навот в 17:47 часа телавивско време. Навот го прочете мълчаливо със замъглените си от умора очи, после погледна към Шамрон.

— Какво е това, Узи?

— Той иска да промени града на заминаване от Москва на Санкт Петербург.

— Защо?

— Ако ти кажа, няма да ми повярваш.

Навот подаде съобщението на Шамрон, който го зачете, обгърнат в облак дим. Докато го прочете, Навот му връчи второ съобщение.

— Изпраща ни видеоматериал.

— За какво?

Преди Узи да успее да отговори, на един от мониторите се появи подпухналото лице на Павел Жиров.

— Изглежда така, сякаш е паднал лошо — каза Шамрон.

— И то няколко пъти — вметна Навот.

— Какво казва?

Узи нареди на техниците да усилят звука.

— Задачата ни бе да придобиваме права за сондиране и активи в нефтопреработването извън Русия. И си бяхме КГБ от горе до долу. В действителност значителен процент от нашите печалби сега отива директно в сметките на Ясенево.

— Къде отива останалата част от тях?

— Използвай въображението си.

— В джобовете на руския президент?

— Той нямаше да е най-богатият човек в Европа чрез разумно инвестиране на пенсията си от КГБ.

Шамрон се усмихна.

— Ето това наричам аз скрит коз — каза той.

— Плюс чифт попове.

— В колко часа е следващият полет на „Ел Ал“ за Санкт Петербург?

Навот натисна няколко клавиша на компютъра пред себе си.

— Самолетът, осъществяващ полет 625, излита от „Бен Гурион“ в един часа и десет минути след полунощ и каца в Санкт Петербург в осем и пет сутринта. Екипажът прекарва деня, като си почива в хотел в центъра на града. След това се връща със самолета в Тел Авив същата нощ.

— Обади се на директора на „Ел Ал“ — каза Ари. — Кажи му, че трябва да вземем назаем този самолет.

Навот посегна към телефона. Шамрон се загледа в монитора на видеостената.

— Кажи го пред камерата, Павел. Признай, че ти уби Маделин.

— Аз убих Маделин Харт.

— Как?

— Като я затворих в багажника на един ситроен с бензинова бомба.

— Защо? Защо я уби?

— Тя трябваше да умре. Нямаше начин да й позволим да се върне в Англия…