Даниъл Силва
Английското момиче (63)

Бележки на автора

„Английското момиче“ е художествено произведение. Имената, героите, местата и събитията, описани в този роман, са продукт на авторовото въображение или са използвани с художествена цел. Всяка прилика с действителни лица, били те живи или мъртви, с търговски предприятия, компании, събития или места е напълно случайна.

Вариантът на картината „Сузана и старците“ от Якопо Басано, който се описва в романа, не съществува. Ако го беше нарисувал, той щеше много да прилича на картината, която е изложена в Музея на изящните изкуства в Реймс. На улица „Наркис“ в Йерусалим наистина има малка жилищна сграда от пясъчник — в действителност има няколко такива, — но там реално не живее оперативен работник от израелското разузнаване на име Габриел Алон. Седалището на израелските тайни служби вече не се намира на булевард „Цар Саул“ в Тел Авив. Предпочетох да запазя там седалището на моята измислена служба — отчасти защото винаги съм харесвал името на улицата. Бомбеният атентат в хотел „Цар Давид“ през 1946 г. е исторически факт, обаче Артър Сиймор — бащата на моя измислен офицер от МИ5 Греъм Сиймор, всъщност не е бил свидетел на него. В Израелския национален музей не са изложени колони от Храма на Соломон в Йерусалим, защото досега не са открити руини от храма.

На кея „Адолф Ландри“ в Калви наистина има ресторант, наречен „Ле Палмие“, но доколкото ми е известно, той никога не е бил използван като място за среща на двама руски шпиони. Фирмата „Орсати Олив Ойл Къмпани“ е измислена от автора, както и инцидентът с приятелския огън, подтикнал Кристофър Келър, който за първи път се появява в „Английският убиец“, да дезертира от Специалните въздушни части и да стане професионален убиец, живеещ в Корсика. Онези от вас, които познават острова и неговите богати традиции, знаят, че съм приписал на моята измислена синядора гадателски умения, които повечето от нейните колеги не твърдят да притежават.

Руската енергийна компания „Волгатек — нефт и газ“ не съществува. Нито пък има търговско сдружение, наречено Международна асоциация на производителите на петрол, въпреки че има много подобни на него. Промених разписанието на полетите на „Ел Ал“ между Тел Авив и Санкт Петербург за нуждите на описаната от мен операция. Смелчаците, които посещават Санкт Петербург в разгара на зимата, не трябва да се опитват да се изкачат във великолепния купол на Исакиевския събор, защото е затворен в студено време. Искам да отбележа, че съм голям почитател на кафене „Неро“ на Бридж стрийт в Лондон. Поднасям най-искрените си извинения на хотелите „Метропол“, „Астория“ и „Риц Карлтън“ за ръководенето на разузнавателни операции от техните сгради, но съм сигурен, че не съм първият.

Направих всичко възможно да пресъздам точно обстановката на Даунинг стрийт №10, макар че, да си призная, за разлика от Габриел Алон, никога не съм стъпвал отвъд бариерите за сигурност на Уайтхол. При създаването на образа на Джеръми Фалън — моя фиктивен началник на кабинета, аз му дадох широките правомощия, които премиерът Тони Блеър бе дал на своя реален началник на кабинета — Джонатан Пауъл. Напълно съм убеден, че ако Джонатан Ланкастър имаше до себе си блестящия и добросъвестен Пауъл, цялата мръсна афера, описана в „Английското момиче“, нямаше да се случи.

Увеличеният шпионаж от страна на руските разузнавателни служби срещу западни цели е добре документиран. Дезертьорът от КГБ Олег Гордиевски неотдавна заяви пред вестник „Гардиън“, че съставът на лондонската резидентура на СВР е достигнал нивото на Студената война. Гордиевски е в уникалното положение да направи такова изявление, защото е работил за КГБ в Лондон от 1982 до 1985 г. Освен това, той не е единственият, който прави подобна оценка; от МИ5 са стигнали до същото заключение. „До голяма степен съм разочарован — заявява генералният директор на МИ5 Джонатан Еванс, — че все още трябва да отделям значително оборудване, пари и персонал за противодействие на тази заплаха. Бих предпочел да отделя тези ресурси за противодействие на заплахата от международния тероризъм.“

Докато Лондон очевидно е важен център на руската разузнавателна дейност, САЩ си остават първостепенна цел на Московския център. ФБР предостави достатъчно доказателства за този факт през юни 2010 г., когато арестува десет руски шпиони, които са живели в САЩ под прикритие в продължение на няколко години. Опасявайки се да не застраши прехваленото „рестартиране“ на отношенията й с Кремъл, администрацията на Обама бързо се съгласи да върне всички шпиони на Русия като част от споразумение за размяна на затворници — най-голямата между САЩ и Русия след края на Студената война. Най-известна от руските шпиони е Анна Чапман — миловидна фатална жена, която е живяла няколко години в Лондон, преди да се установи в Ню Йорк като агент по недвижими имоти, където водела бляскав живот. След завръщането си в Русия Чапман води собствена телевизионна програма, рубрика във вестник и позира по бельо за корицата на списание. Тя също така е назначена в управителния съвет на прокремълската младежка организация „Млада гвардия“, която критиците й често наричат мрачно „Путиновата младеж“.

Голяма част от шпионажа на Русия срещу САЩ е от индустриално и икономическо естество. Причините за това са болезнено очевидни. Почти четвърт век след рухването на Съветския съюз, Русия до голяма степен си остава икономически инвалид, силно зависим от суровините и разбира се, от нефта и газа. Президентът Владимир Путин не крие какво означава енергията за нова Русия. Всъщност Кремъл ясно го формулира в един стратегически документ от 2003 година, в който се заявява: „… ролята на страната на глобалните енергийни пазари до голяма степен определя нейното геополитическо влияние“. Съвсем разумно Кремъл смекчава своята реторика, когато говори за важността на руския енергиен сектор, но целите му остават същите. Лишена от своята империя и слаба във военно отношение, сега Русия планира да упражнява власт на световната сцена посредством нефта и газа, а не с ядрени оръжия и марксистко-ленинска идеология. Нещо повече, държавните енергийни гиганти на Кремъл вече не се задоволяват да работят само в пределите на страната, където производството на нефт и газ се стабилизира. Понастоящем те придобиват активи за нефтодобив и нефтопреработка като част от стратегията им да станат наистина глобални енергийни играчи. Накратко, Руската федерация се опитва да се превърне в евразийска Саудитска Арабия.

Руският държавен гигант „Газпром“ е най-голямата газова компания в света и приходите му са източник на голяма част от годишния федерален бюджет на Кремъл. Няколко бивши съветски републики, както и Финландия, получават целия си природен газ от Русия. Австрия получава повече от 80% от своя газ от Русия; Германия — около 40%. Въпреки че напредъкът в сондажните технологии осигурява повече газ на международните пазари, тръбопроводите, свързващи Европа и Русия, ще помогнат да се осигури господстващо положение на „Газпром“ за години напред. Многобройните му европейски клиенти трябва да имат предвид, че „Газпром“ е действал като инструмент за политически репресии през 2001 г., когато закупи НТВ — единствената независима национална електронна медия в Русия и суров критик на Владимир Путин и неговата партия „Единна Русия“. Сега редакционните възгледи на НТВ определено са прокремълски.

След кратко пребиваване на поста министър-председател, през март 2012 г. Путин бе избран за президент на Русия за трети мандат. Бивш офицер от КГБ, сега той е в състояние да управлява поне до 2024 година — по-дълго от Леонид Брежнев и почти толкова дълго, колкото Йосиф Сталин. Излишно е да казвам, че не всички руснаци подкрепят диктаторското задържане на Путин на власт, но все по-често гласовете на опозицията се заглушават, понякога жестоко. През ноември 2009 г. Сергей Магнитски — московски адвокат и счетоводител, който обвини данъчни служители и полицаи в незаконно присвояване, почина внезапно в руски затвор на тридесет и седем годишна възраст, което предизвика осъждане от международната общност и санкции от страна на САЩ.

Сега се оказва, че Кремъл се е прицелил в Алексей Навални — най-видния руски дисидент и лидер на протестното движение, което заля страната след завръщането на Путин на президентския пост. Докато пиша тези редове, Навални очаква съдебен процес по обвинение за присвояване на финансови средства — обвинение, което той и многобройните му привърженици отхвърлиха като политически мотивирано. Ако бъде осъден, Навални е изправен пред перспективата да прекара десет години в затвора, където няма да бъде заплаха за Путин и неговите приятели силовики в Кремъл.

Твърде често в новата Русия на Владимир Путин лишаването от свобода за какъвто и да е срок е равносилно на смъртна присъда. Според руски длъжностни лица, само през 2012 г. в ареста са умрели 4121 души, макар демократичните правозащитници да твърдят, че действителната цифра навярно е много по-голяма. Това вероятно обяснява защо Александър Долматов — руски активист, борещ се за демокрация, избра да се самоубие в център за задържане в Ротердам през януари 2013 г. Страхувайки се, че ще бъде арестуван и съдебно преследван в Русия, Долматов избяга в Холандия да търси политическо убежище и когато молбата му бе отхвърлена, той се обеси в килията си. Холандското правителство заяви, че отказът на убежище няма нищо общо със самоубийството на Долматов. Неговите приятели от опозиционното движение смятат друго.

Магнитски, Навални, Долматов: имената им са известни на Запад. Но има много други, които вече гният в руските затворнически килии, защото са се осмелили да носят символ или да пишат статии в интернет блогове, които критикуват Владимир Путин. Русия продължава упорито да затъва в авторитаризъм. И кремълските нефтени и газови гиганти плащат сметката.