Даниъл Силва
Английското момиче (50)

50.
„Кафе Пушкин“, Москва

Впоследствие, когато подреждаха папките си и пишеха отчетите за действията си, щеше да се разрази разгорещен дебат за истинското значение на думите на Генадий Лазарев. Единият лагер ги възприемаше като безобиден израз на добра воля; другият — като ясно предупреждение, в което майсторът на чакането Габриел е било разумно да се вслуша. Както обикновено, именно Шамрон сложи край на спора. „Думите на Лазарев са без значение — заяви той, — защото съдбата на Михаил е била решена в момента, в който той се е качил в колата.“

Обстановката, в която се случиха следващите събития — прочутият московски ресторант „Кафе Пушкин“, — не би могла да бъде по-привлекателна, особено в една мразовита декемврийска вечер с вихрещ се под напора на сибирския вятър сняг. Той се намираше на ъгъла на улица „Тверская“ и „Булварное колцо“, в достолепна стара къща от XVIII век, която изглеждаше така, сякаш е била внесена от Ренесансова Италия. Пред красивите му френски врати уличният трафик се нижеше по трите платна на улицата, а отвъд нея имаше малък площад, където някога войниците на Наполеон били разпънали палатките си и горели липите, за да се топлят. Московчани бързаха към домовете си по чакълените му алеи, а няколко смели майки седяха на пейките под светлината на лампите, наблюдавайки прекалено навлечените си деца, които играеха на покритите със сняг тревни площи. Мордекай и Римона седяха мълчаливо сред тях, като той гледаше входа на „Кафе Пушкин“, а тя — децата. Келър и Йоси бяха намерили място за паркиране на петдесетина метра от ресторанта. Яков и Одед — също в лендроувър, бяха на петдесет метра отвъд него.

Вечерята бе обявена за осем часа, но заради по-натоварения от обикновено трафик в Москва тази вечер Лазарев и Михаил пристигнаха двайсет минути по-късно. Мордекай си отбеляза закъснението, както направиха и екипите в лендроувърите. Същото стори и Габриел, който бързо изпрати съобщение до оперативния център на булевард „Цар Саул“. То бе напълно излишно, разбира се, защото Навот и Шамрон внимателно слушаха аудиоканала от телефона на Михаил. Ето защо те чуха тежките му стъпки по обикновения дъсчен под в преддверието на „Кафе Пушкин“. И тракането на стария асансьор, който го качи на втория етаж. И поредицата от гърлени руски приветствия, които го посрещнаха, когато влезе в частния салон, резервиран за неговата коронация.

За Михаил бе запазено място начело на масата, като Лазарев бе поставен от дясната му страна, а началникът на сигурността на „Волгатек“ — Павел Жиров, от лявата. Само Жиров, изглежда, не вземаше участие в радостта от завоюването на протежето на Виктор Орлов. През цялата вечер той запази безучастното изражение на опитен комарджия, който губи на рулетка. Присвитите му тъмни очи не се отделяха задълго от лицето на Михаил. Той сякаш изчисляваше загубите си и се мъчеше да реши дали ще може да понесе още едно завъртане на рулетката.

Ако мрачното присъствие на Жиров караше Михаил да се чувства неловко, той с нищо не го показваше. Нещо повече, всички, които слушаха представянето му онази вечер, щяха да го описват като едно от най-добрите, които някога са чували. Той беше Никълъс Аведон, в когото всички се бяха влюбили отдалеч. Остроумният Никълъс. Кибритлията Никълъс. По-умният от всички в салона, с изключение на Генадий Лазарев, който може би бе по-умен от всички на света. С напредването на вечерта той говореше по-малко на английски и повече на руски, докато не спря изобщо да говори на английски. Сега Никълъс беше един от тях. Той беше Николай Авдонин. Човек на „Волгатек“. Човек от бъдещето на Русия. Човек от руското минало.

Трансформацията бе пълна малко след десет часа, когато той направи абсолютно точна имитация на Виктор Орлов, включително потрепването на лявото око, което разтресе от смях залата. Единствен Павел Жиров, изглежда, не го намери за забавно. Нито се присъедини към овациите, които последваха благопожеланията, отправени от Генадий Лазарев. След това компанията се изсипа на тротоара, край чийто бордюр чакаше колона от лимузини на „Волгатек“. Лазарев небрежно поиска от Михаил да се отбие в службата на сутринта, преди да напусне града, за да уточнят някои клаузи по договора. После го поведе към отворената задна врата на чакащия мерцедес.

— Ако нямаш нищо против — каза той с усмивката си на математик, — Павел ще те придружи до хотела. Той има няколко въпроса, които би искал да ти зададе по пътя.

Михаил се чу да казва: „Няма проблем, Генадий“, след това, без да се поколебае нито миг, се качи в чакащата кола. Жиров, единственият губещ тази вечер, седна от другата страна, взирайки се неутешимо през прозореца си. Той не каза нищо, когато колата потегли. Михаил забарабани с пръсти по подлакътника си. После се насили да спре.

— Генадий каза, че имате няколко въпроса към мен.

— Всъщност — отговори Павел с характерния си тих глас — имам само един въпрос.

— Какъв е той?

Жиров се обърна и го погледна за първи път.

— Кой сте вие, по дяволите?

* * *

— Май Павел току-що смени правилата на играта^[1] — каза Навот.

Шамрон се намръщи — смяташе за неуместно използването на спортни метафори в жизненоважна работа като шпионажа. Той вдигна поглед към един от видеопанелите и видя светлинки да се движат бързо по картата на централната част на Москва. Светлинката, изобразяваща позицията на Михаил, светна червено. Четири сини светлини се преместиха заедно с нея — две отпред и две отзад.

— Като че ли го приклещихме — каза Ари.

— Доста добре всъщност. Въпросът е дали Павел си има подкрепление, или е сам?

— Не съм сигурен, че това е от голямо значение в този момент.

— Някакви предложения?

— Шут по топката — отвърна Шамрон, палейки нова цигара. — И то бързо.

* * *

Те профучаха покрай улица „Тверская“ и продължиха по „Булварное колцо“.

— Моят хотел е натам — каза Михаил, като посочи с палец през рамо.

— Изглежда, добре познавате Москва — отвърна Жиров. Репликата му очевидно не беше казана като комплимент.

— Това ми е навик — каза Михаил.

— Кое по-точно?

— Да се запознавам добре с маршрута си в чужди градове. Мразя да се налага да питам за посоката. Не харесвам този туристически маниер.

— Обичате да се сливате с тълпата?

— Слушайте, Павел, не ми харесва насоката, в която това…

— Или може би сте били вече в Москва — предположи Жиров.

— Никога не съм бил.

— Не сте ли били в последно време?

— Не.

— Не и като дете?

— Никога означава никога, Павел. А сега, ако нямате нищо против, бих искал да се върна в хотела си.

Жиров отново се загледа през прозореца. Или пък се взираше в страничното огледало на шофьора? Михаил нямаше как да знае.

— Все още не сте отговорили на въпроса ми — каза най-накрая той.

— Не отговорих, защото той не заслужава отговор — отвърна сухо Михаил.

— Кой сте вие?

— Аз съм Никълъс Аведон — каза спокойно Михаил. — Служител съм на компанията „Виктор Орлов Инвестмънтс“ в Лондон. И благодарение на тази малка ваша проява ще си остана такъв.

Жиров очевидно не беше убеден.

— Кой сте вие? — попита отново той.

— Казвам се Никълъс. Израснах в Англия. Завърших Кеймбридж и Харвард. Работих известно време за една сондажна фирма в Абърдийн. След това отидох да работя при Виктор.

— Защо?

— Защо съм израснал в Англия? Защо съм завършил в Харвард?

— Защо отидохте да работите за известен враг на Кремъл като Виктор Орлов?

— Защото той търсеше човек, който да поеме ръководството на нефтения му бизнес. И в този момент съжалявам, че го предадох.

— Знаехте ли за неговите политически убеждения, когато отидохте да работите за него?

— Не ми пука за политическите му убеждения. Всъщност не ми пука за ничии политически убеждения.

— Вие сте свободомислещ?

— Не, Павел, аз съм бизнесмен.

— Вие сте шпионин.

— Шпионин? Да не сте полудели, Павел?

— За кого работите?

— Закарайте ме обратно в хотела ми.

— За британците?

— Върнете ме в хотела, Павел.

— За американците?

— Не забравяйте, че вие дойдохте при мен, Павел. Случи се в Копенхаген, на нефтения форум. Срещнахме се в онази къща сред нищото. Сигурен съм, че бяхте там.

— За кого работите? — попита пак Жиров като учител бавно схващащ ученик.

— Спрете колата. Оставете ме да сляза.

— За кого?

— Спрете шибаната кола!

Мерцедесът спря, но не заради Жиров: бяха стигнали до улица „Петровка“. Това беше голямо кръстовище, от което излизаха множество улици, водещи в различни посоки. Светофарът току-що бе светнал червено. Точно пред тях имаше лендроувър с двама мъже на предната седалка. Михаил хвърли поглед през рамо и видя втори роувър зад тях. После усети три кратки вибрации на мобилния си телефон.

— Какво беше това? — попита Павел.

— Мобилният ми телефон.

— Изключете го и извадете батерията.

— От предпазливост никой не е пострадал, нали, Павел?

— Изключете го — каза рязко Жиров.

Михаил бръкна в палтото си, извади пистолета „Макаров“ и заби силно дулото му в ребрата на Павел. Очите на руснака се разшириха, но той не каза нищо. Изгледа Михаил за няколко секунди, след това погледът му се насочи към Яков, който се измъкна от лендроувъра пред тях. Келър вече бе слязъл от втория лендроувър и се приближаваше към мерцедеса отзад.

— Кажи на шофьора да отбие колата встрани — каза тихо Михаил. — В противен случай ще пусна един куршум в сърцето ти. Кажи му, Павел, или ще умреш на минутата.

Когато Жиров не отговори нищо, Михаил дръпна ударника на пистолета. Келър вече стоеше до прозореца на руснака.

— Кажи му, Павел.

Светофарът светна зелено. Някъде изсвири клаксон. После още един.

— Кажи му! — изрева Михаил на руски език.

Жиров погледна в огледалото за обратно виждане, срещна погледа на шофьора и кимна веднъж. Шофьорът отби колата и сложи ръце върху волана.

— Кажи му да излезе от колата и да направи точно каквото му се каже.

Още един поглед в огледалото, още едно кимване. В отговор шофьорът отвори вратата и бавно слезе. Яков чакаше там, за да го поеме. След като прошепна няколко думи в ухото на мъжа, той го заведе до лендроувъра, блъсна го на задната седалка и се качи след него. Дотогава Кристофър вече бе заел мястото на шофьора зад волана на мерцедеса. Когато лендроувърът потегли, той включи на скорост и го последва. Михаил продължаваше да притиска пистолета в ребрата на Жиров.

— Кой си ти? — попита руснакът.

— Аз съм Никълъс Аведон — отвърна Михаил.

— Кой си ти? — повтори Жиров.

— Аз съм най-лошият ти кошмар — заяви Михаил — и ако не си затвориш устата, ще те убия.

* * *

В оперативния център на булевард „Цар Саул“ светлинните на екипа се движеха вертикално нагоре на видеокартата на Москва — всичките, освен една, която стоеше неподвижно на Театрални проспект, в подножието на хълма, на който се намираше Лубянският площад. Нямаше тържества, никакви поздравления за добре свършена работа. Обстановката не го позволяваше. Москва имаше начин да отвърне на удара.

— Трийсет секунди от началото до края — каза Навот, вперил поглед в екрана. — Не е зле.

— Тридесет и три — вметна Шамрон. — Но кой ги броеше?

— Ти.

Ари се усмихна леко — той наистина ги броеше. В действителност той не бе спирал да брои през целия си живот. Броеше близките си, изгубени в огъня на холокоста. Броеше сънародниците си, убити от куршумите и бомбите. Броеше колко пъти бе измамвал смъртта.

— Колко далече е тайната квартира?

— На двеста тридесет и пет километра от Околовръстното шосе.

— Каква е прогнозата за времето?

— Ужасна — отговори Узи, — но те могат да се справят.

Шамрон не каза нищо повече. Навот се взираше в светлинките, които се движеха в Москва.

— Трийсет секунди — повтори той. — Не е зле.

— Тридесет и три — поправи го Ари. — И нека се надяваме, че никой друг не ги наблюдава.

* * *

Макар Шамрон да не го знаеше, същите мисли минаваха през ума на мъжа, застанал до прозореца на стаята си, която се намираше на четвъртия етаж в хотел „Метропол“. Той гледаше през завоя на Театрални проспект към жълтата крепост, извисяваща се над Лубянския площад. Запита се дали ще може да открие някаква реакция — светнати лампи по горните етажи, излизащи като на пожар коли от гаража, — но реши, че е малко вероятно. Лубянка винаги е била добра в прикриването на емоциите си — точно както Русия винаги е била добра в криенето на своята смърт.

Той се извърна от прозореца, изключи лаптопа си и го пъхна в страничния джоб на пътната си чанта. След това слезе с асансьора до фоайето, придружен от две проститутки на възраст от седемнайсет до четиридесет и пет години. Отвън един джип „Волво“ бе паркиран до тротоара, наглеждан от окаяно на вид пиколо. Алон даде на пиколото голям бакшиш, седна зад волана и потегли. Двайсет минути по-късно, след като заобиколи стените на Кремъл, Габриел се присъедини към потока от стомана и светлина, запътил се на север от Москва. В оперативния център на булевард „Цар Саул“ обаче той беше само една червена светлинка — самотен ангел на отмъщението в града на еретиците.