Даниъл Силва
Английското момиче (12)

12.
В морето край Марсилия

На задната палуба бяха поставени един срещу друг два въртящи се стола. Габриел завърза Лакроа за този, който бе откъм десния борд, и след това седна на другия. Французинът бе останал със завързани очи, а анцугът му бе мокър от краткото му плуване в морето. Като се тресеше от студ, той помоли да сменят дрехите му или да го завият с одеяло. Когато не получи никакъв отговор, разказа как в една топла вечер в средата на август един мъж се появил без предупреждение на борда на „Лунен танц“ точно както бе направил Габриел по-рано този следобед.

— Пол ли беше? — попита Габриел.

— Да, Пол.

— Беше ли го срещал преди?

— Не, но го бях виждал наоколо.

— Къде?

— В Кан.

— Кога?

— На филмовия фестивал.

— Тази година?

— Да, през май.

— Ходил си на филмовия фестивал в Кан?

— Не бях в списъка на гостите, ако това питате. Бях по работа.

— Каква работа?

— А вие каква мислите?

— Да крадеш от филмовите звезди и светските личности?

— Това е една от най-натоварените ни седмици в годината, истинска благодат за местната икономика. Хората от Холивуд са пълни идиоти. Ние ги ограбваме безразборно всеки път, когато идват тук, а те сякаш дори не забелязват.

— Какво правеше Пол?

— Той се навърташе около светските личности. Всъщност мисля, че го видях да влиза няколко пъти в киносалона, за да гледа филмите.

— Мислиш?

— Той винаги изглежда различно.

— Черпел е лична информация в Кан, за да я използва за лична облага, нали?

— Ще трябва да питате него. Не сме обсъждали това, когато дойде да ме види. Говорихме само за работата.

— Пол е поискал да те наеме заедно с яхтата ти, за да превози момичето от Корсика до континента.

— Не — отвърна Лакроа, клатейки енергично глава. — Не каза нито дума за момиче.

— А какво каза?

— Че иска от мен да доставя един пакет.

— Ти не попита ли какъв е пакетът?

— Не.

— Винаги ли действаш така?

— Зависи.

— От какво?

— За колко пари става дума.

— Колко бяха парите?

— Петдесет хиляди.

— Това добре ли е?

— Много добре.

— Спомена ли откъде е научил името ти?

— От дона.

— Кой е донът?

— Дон Орсати, корсиканецът.

— С какво се занимава донът?

— Той има пръст във всякакви рекети — отговори Лакроа, — но основно убива хора. От време на време превозвам някои от неговите хора. А понякога му помагам да изчезнат някои неща.

С тази насока на разпита Габриел преследваше две цели. От една страна, това му позволяваше да провери верността на отговорите на французина, а от друга, прикриваше собствените си следи. Сега Лакроа щеше да остане с впечатлението, че Алон никога не е имал удоволствието да се запознае с корсиканския убиец Орсати, и поне за момента отговаряше правдиво на въпросите му.

— Пол каза ли ти кога трябва да се свърши работата?

— Не — отговори Лакроа, като поклати глава. — Каза, че ще ме извести двайсет и четири часа по-рано, че вероятно ще получа новини от него след седмица или най-много десет дни.

— Как щеше да се свърже с теб?

— По телефона.

— Пазиш ли още телефона, който си използвал?

Французинът кимна утвърдително и изрецитира номера на съответния телефонен апарат.

— Обади ли ти се, както бе планирано?

— Обади се на осмия ден.

— Какво ти каза?

— Поиска да го взема на следващата сутрин от заливчето, разположено южно от Капо ди Фено.

— По кое време?

— В три часа сутринта.

— Как трябваше да се осъществи вземането?

— Той искаше да оставя гумена лодка на брега и да го чакам в морето.

Габриел вдигна поглед към мостика, откъдето Келър наблюдаваше разпита. Англичанина кимна, сякаш искаше да каже, че наистина има подходящо заливче при Капо ди Фено и че сценарият, описан от Лакроа, е напълно правдоподобен.

— Ти кога пристигна на остров Корсика? — попита Алон.

— Няколко минути след полунощ.

— Сам ли беше?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да, кълна се.

— По кое време остави лодката на брега?

— В два часа.

— Как успя да се върнеш на „Лунен танц“?

— Вървях по водата — подхвърли саркастично французинът — точно като Исус.

Габриел протегна ръка и изтръгна пиърсинга от дясното ухо на Лакроа.

— Това беше просто шега — изпъшка французинът, а от разкъсаната месеста част на ухото му потече кръв.

— Ако бях на твое място — отвърна Алон, — нямаше да си правя шеги с Господ в такъв момент. Всъщност щях да направя всичко възможно да не го ядосам.

Той отново погледна към мостика и видя, че Келър се опитва да потисне усмивката си. После накара Лакроа да опише следващите събития. Французинът каза, че Пол пристигнал навреме, точно в три часа. Лакроа видял само едно превозно средство — малък автомобил, който се заспускал, подскачайки по стръмната пътека, водеща от върха на скалите до залива, само с включени габарити. После чул бръмченето на извънбордовия мотор на гумената лодка да се носи откъм водата. След това, когато лодката се долепила до кърмата на „Лунен танц“, видял девойката.

— Пол ли беше с нея? — попита Габриел.

— Да.

— Имаше ли някой друг?

— Не, само Пол.

— Тя в съзнание ли беше?

— Едва.

— С какво беше облечена?

— С бяла рокля и имаше черна качулка на главата.

— Видя ли лицето й?

— Не.

— Имаше ли някакви наранявания?

— Коленете й бяха ожулени до кръв и имаше драскотини и синини по целите ръце.

— Беше ли вързана?

— Ръцете й бяха завързани.

— Отпред или зад гърба?

— Зад гърба.

— С какво бяха вързани?

— С пластмасови белезници, тип „свински опашки“, много професионално.

— Продължавай.

— Пол положи девойката на дивана в главния салон и й инжектира нещо, за да не вдига шум. След това се качи на мостика и ми каза къде иска да го откарам.

— И къде беше това?

— До приливния канал западно от Сент Мари дьо ла Мер. Там има малко яхтено пристанище. Ползвал съм го и преди. Мястото е отлично. Пол очевидно се бе подготвил.

Друг поглед към Келър. Още едно утвърдително кимване.

— Направо там ли отиде?

— Не — отговори Лакроа. — Щяхме да стигнем до брега посред бял ден. Прекарахме целия ден в морето. После отидохме там около единайсет през нощта.

— Пол през цялото време ли държа девойката в салона?

— Веднъж я заведе до предната палуба, но иначе…

— Иначе какво?

— Инжектираше й нещо.

— Кетамин?

— Не съм лекар.

— Нима?

— Зададохте ми въпрос и аз ви отговорих.

— С гумената лодка ли я откара на брега?

— Не. Аз акостирах в яхтеното пристанище. Там може да се паркира кола точно до кейовата стоянка. Един автомобил вече чакаше Пол. Беше черен мерцедес.

— Какъв модел?

— Е-класа.

— С каква регистрация?

— Френска.

— Празен ли беше?

— Не. Имаше двама мъже. Когато пристигнахме, единият от тях стоеше облегнат на предния капак. Другият седеше зад волана.

— Ти познаваше ли този, който стоеше облегнат на капака?

— Никога дотогава не го бях виждал.

— Но не беше така с мъжа зад волана, нали, Марсел?

— Не — отговори Лакроа. — Зад волана беше Рене Бросар.

* * *

Рене Бросар беше гангстер, работещ за просперираща престъпна марсилска фамилия, която имаше международни връзки. Специализирал се бе в силовите дейности: събиране на дългове, налагане на наказания, охрана. В свободното си време работеше като охранител в един нощен клуб близо до Старото пристанище — най-вече защото харесваше момичетата, които идваха там. Лакроа го познаваше от квартала. Също така знаеше телефонния му номер.

— Кога му се обади? — попита Габриел.

— Няколко дни след като прочетох във вестника първата статия за младата англичанка, която изчезнала, докато била на почивка в Корсика. Събрах две и две и си дадох сметка, че тя е девойката, която превозих до пристанището в Сент Мари дьо ла Мер.

— Ти да не си нещо като математически гений?

— Мога да смятам — саркастично отбеляза Лакроа.

— Разбрал си, че Пол има шанс да получи голям откуп от някого, и си поискал част от парите.

— Той ме заблуди за вида работа — каза французинът. — Никога нямаше да се съглася да участвам в отвличане на известна личност за някакви си петдесет хиляди.

— Ти каква сума очакваше?

— Опитвам се да не ми стане навик да преговарям със себе си.

— Умник — каза Габриел, после го попита колко време е чакал Бросар да му върне обаждането.

— Два дни.

— Колко подробно навлезе в темата по време на телефонния разговор?

— Достатъчно, за да стане ясно какво искам. Бросар ми се обади няколко часа по-късно и ми каза да отида в „Бар дю О“ в четири следобед на следващия ден.

— Това е била много глупава постъпка, Марсел.

— Защо?

— Защото, вместо Бросар, там можеше да те чака Пол. И той можеше да ти пусне един куршум между очите, задето си имал нахалството да поискаш още пари.

— Мога да се грижа за себе си.

— Ако беше вярно — каза Алон, — нямаше да бъдеш завързан с тиксо за стол на собствената ти яхта. Но ти ми разказваше за разговора ти с Рене Бросар.

— Той ми каза, че Пол иска да бъда разумен. След това взехме да преговаряме.

— Да преговаряте?

— За цената на моето „обезщетение“. Пол ми направи предложение, а аз му направих контрапредложение. После спорихме известно време.

— И всичко това по телефона?

Лакроа кимна утвърдително.

— Каква е ролята на Бросар в операцията?

— Той е отседнал в къщата, където държат англичанката.

— Пол при него ли стои?

— Никога не съм питал.

— Още колко души има там?

— Не знам. Единственото, което знам, е, че друга жена също е отседнала в къщата, така че да изглеждат като семейство.

— Бросар споменавал ли е нещо за младата англичанка?

— Той каза, че е жива.

— Това ли е всичко?

— Да.

— Докъде стигнаха преговорите ти с Пол и Бросар?

— Тази сутрин постигнахме споразумение.

— Колко успя да изкопчиш от тях?

— Още сто хиляди.

— Кога трябва да получиш парите си?

— Утре следобед.

— Къде?

— В Екс ан Прованс.

— Къде в Екс?

— В едно кафене близо до площад „Генерал дьо Гол“.

— Как се нарича кафенето?

— „Ла Прованс“, как иначе.

— Как се уговорихте да отидете там?

— Бросар трябва да пристигне първи, в пет и десет. От мен се очаква да се присъединя към него в пет и двайсет.

— Къде ще седи той?

— На маса отвън.

— А парите?

— Бросар ми каза, че ще бъдат в метално куфарче.

— Колко незабележимо!

— Изборът е негов, не мой.

— Има ли резервен вариант, ако някой от вас не успее да отиде?

— В „Сезан“ — малко по-нагоре по улицата.

— Колко време ще те чака там?

— Десет минути.

— И ако не се появиш?

— Сделката отпада.

— Имаше ли някакви други указания?

— Повече никакви телефонни обаждания — отвърна Лакроа. — Пол се изнервя от всички телефонни разговори.

— Сигурен съм, че е така.

Габриел вдигна поглед към мостика, но този път Келър стоеше неподвижен — тъмна фигура на фона на черното небе, стиснала пистолет в протегнатите си ръце. Единственият изстрел, приглушен от заглушителя, отвори дупка над лявото око на французина. Алон задържа Лакроа за раменете, докато той издъхна. След това се обърна гневно и насочи собствения си пистолет към Кристофър.

— По-добре махни това, преди някой да бъде наранен — каза спокойно Англичанина.

— Защо го направи, по дяволите?

— Защото ме ядоса. Освен това — добави Келър, като пъхна пистолета си в колана на панталоните си — вече не се нуждаем от него.