Даниъл Силва
Английското момиче (16)

16.
Люберон, Франция

В най-близкото село имаше само една мрачна странноприемница, която предлагаше закуска, така че те се отправиха към Апт и се настаниха в малък хотел в покрайнините на старинната централна част. В трапезарията нямаше други клиенти и само един възрастен сервитьор бе на смяна. Ядоха на отделни маси и след това се разходиха по тихите тъмни улички до старата базилика „Сент Ан“. В увенчания с купол неф^[1] се долавяше миризмата на дим от свещите и тамяна и слаб дъх на мухъл. Наклонил леко глава на една страна, Габриел разгледа фреската на главния олтар, а след това седна до Келър пред един свещник, на който кротко потрепваха пламъчетата на оброчните свещи. Англичанина бе навел глава, стиснал с палеца и показалеца си основата на носа си. Когато заговори, в глухия му глас прозвуча разкаяние:

— Оказва се, че в крайна сметка тя бе права.

— Кой?

— Синядората.

— Може и да греша — заяви Алон, като вдигна очи към купола, — но не си спомням синядората да е споменавала нещо за вила в земеделска долина в Люберон.

— Но тя спомена море и планини.

— И?

— Те са я превозили през морето и сега я крият в планината.

— Може би — отвърна Алон. — Или може би вече са я преместили на друго място. Или може би тя вече е мъртва.

— Исусе — прошепна Келър. — Защо винаги си толкова дяволски песимистично настроен?

— Не забравяй къде се намираш, Кристофър.

Келър стана, отиде до свещника и запали една свещ. Канеше се да се върне на пейката, но спря, когато видя Габриел да се взира в кутията за дарения. Кристофър извади няколко монети от джоба си и ги пусна една след друга през процепа. Стори му се, че техният звън ехтя под купола дълго след като се бе върнал на мястото си.

— Прекарваш ли много време в католически църкви? — попита той.

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

Келър отново сведе глава с израз на разкаяние. Червеното стъкло на поставките на оброчните свещи хвърляше розов отблясък върху лицето му.

— Трябва да приемем — каза той след малко, — че е възможно девойката да е някъде другаде. Но също така трябва да приемем, че всички доказателства сочат, че това не е така. В противен случай Бросар нямаше да е тук. Той щеше да се върне в Марсилия и да работи по следващия си успешен удар.

— В момента той вероятно се опитва да проумее защо Марсел Лакроа не дойде в Екс ан Прованс да вземе парите си. И като разкаже на Пол какво се е случило, той ще се обезпокои.

— Не прекарваш много време с престъпници, нали?

— Напротив, прекарвам повече време, отколкото можеш да си представиш — отвърна Алон.

— Бросар няма да каже и дума на Пол за случилото се днес в Екс. Той ще му каже, че всичко е минало по план. И после ще запази парите за себе си. Е, не всичките — добави Келър. — Предполагам, че ще трябва да даде малко от тях на жената.

Габриел бавно кимна в знак на съгласие, сякаш в казаното от Кристофър имаше голямо духовно прозрение. После извърна леко глава, за да огледа жената, която пристъпваше към средата на храма. Тя имаше тъмна, сресана назад коса, високо чело и носеше жълтеникавокафяв шлифер от синтетична материя, завързан с колан на талията. Стъпките й, също като звъна от монетите на Келър, отекнаха в тишината на голямата църква. Жената спря пред олтара, коленичи и бавно се прекръсти, като последователно докосна челото, гърдите, лявото си рамо и накрая дясното. После седна на една пейка в противоположната страна на нефа и се загледа право напред.

— Единственият начин, по който можем да установим дали е там — каза след миг Алон, — е да наблюдаваме вилата продължително време. Обаче не можем да го направим, без да установим постоянен наблюдателен пост.

Келър се намръщи неодобрително.

— Говориш като истински стаен шпионин — каза той.

— Какво означава това?

— Това означава, че ти и твоите хора не можете да действате на терен без тайни квартири и петзвездни хотели.

— Евреите не стануват, Келър. Последния път, когато са го направили, са прекарали четиридесет години в скитане сред пустинята.

— Моисей е щял да намери Обетованата земя много по-бързо, ако е имал за водачи няколко момчета от взвода.

Габриел погледна жената с шлифера; тя все още се взираше право пред себе си с безизразно лице. После погледна към Кристофър и попита:

— Как ще го направим?

— Не ние — отговори Келър. — Аз ще го направя сам, както го правех в Северна Ирландия. Един добре скрит мъж с бинокъл и торба за отпадъците. Старата школа.

— А какво ще стане, ако някой фермер те забележи, докато работи на една от онези ниви?

— Фермерът може да ходи върху скрития боец от САС и изобщо да не го види. — Кристофър се загледа за миг в свещите. — Веднъж прекарах две седмици в едно таванско помещение в Лондондери, наблюдавайки заподозрян терорист от ИРА, който живееше на отсрещната страна на улицата. Католическото семейство под мен така и не разбра, че съм в къщата. А когато дойде време да напусна дома им, те изобщо не ме чуха да си тръгвам.

— Какво стана с терориста?

— Претърпя инцидент. Жалко наистина. Той беше истински стожер на своята общност.

Алон чу стъпки и като се обърна, видя жената да излиза от църквата.

— Колко дълго можеш да останеш в онази долина? — попита той.

— С достатъчно храна и вода мога да стоя цял месец. Но четиридесет и осем часа трябва да са повече от достатъчни, за да се каже дали тя е там, или не е.

— Тези четиридесет и осем часа никога няма да можем да си ги върнем.

— Но ще бъдат добре прекарани.

— С какво мога да ти помогна?

— Би било хубаво да ме закараш. Но след като стигна на мястото, можеш да забравиш за мен.

— Тогава няма да имаш нищо против да отида в Париж за няколко часа.

— Защо, по дяволите, трябва да ходиш в Париж?

— Може би е време да си поговоря с Греъм Сиймор.

Келър не отговори.

— Нещо притеснява ли те, Кристофър?

— Просто се чудех защо аз трябва да седя два дни в калта, а ти да отидеш в Париж.

— Предпочиташ ли аз да седя в калта, а ти да отидеш да се видиш с Греъм?

— Не — отвърна Келър, като го потупа по рамото. — Върви в Париж. Той е добро място за един стаен шпионин.

* * *

Беше минало много време, откакто не бяха спали, така че се върнаха поотделно в хотела през интервал от десет минути и се качиха в стаите си. След минути Габриел потъна в дълбок сън и когато се събуди, стаята му бе окъпана от яркия провансалски изгрев. Когато слезе в трапезарията, Келър вече беше там — гладко избръснат и с вид на човек, който е спал добре. Те си кимнаха като непознати и разделени от две подредени с прибори маси, изядоха закуската си в пълно мълчание. След това отново отидоха до старинния център на града, този път, за да направят някои бързи покупки. Кристофър си купи шуба, тъмен вълнен пуловер, раница и две непромокаеми платнища. Купи си и достатъчно вода, пакетирана готова храна и затварящи се с цип найлонови торбички, които да му стигнат за четиридесет и осем часа. Като приключиха с пазаруването, двамата се насладиха заедно на обилен обяд, макар че Келър не пи вино с неговия. Той се преоблече в новите си дрехи, докато Габриел шофираше през планината, и като стигнаха до края на малката долина с трите вили, без да пророни дума, изчезна в гъстите шубраци, бърз като елен, подплашен от стъпките на ловец. По това време слънцето вече залязваше. Алон позвъни на Греъм Сиймор в Лондон, каза името на една парижка забележителност и затвори. Тази нощ Бог в безкрайната си мъдрост счете за нужно да изпрати есенна буря в Люберон. Габриел лежеше буден в хотелската си стая, заслушан в плющящия по прозореца дъжд, и мислеше за Келър — сам насред калта в долината с трите вили. На следващата сутрин изяде закуската си в трапезарията в компанията само на вестниците и белокосия сервитьор. След това отиде с колата до Авиньон и се качи на високоскоростния влак за Париж.