Даниъл Силва
Английското момиче (15)

15.
Екс ан Прованс, Франция

В 17:18 часа времето сякаш спря. Далечното бучене на уличния трафик заглъхна, фигурите на малкото площадче застинаха, сякаш бяха нарисувани с маслени бои върху платно от ръката на Реноар. Габриел, реставраторът, можеше да ги огледа, без да бърза. Четирима червендалести германци, които проучваха менюто в тапас^[1] бара. Две обути със сандали млади скандинавки, които се взираха озадачено в последното издание на картата на града. Красива жена, която седеше в основата на римската колона с момченце на около три години на коленете си. И един мъж, седящ в кафене, наречено „Ла Прованс“, чиято единствена компания бе метално куфарче, пълно със сто хиляди евро. Сто хиляди евро, които бяха предоставени от човек без родина и без друго име, освен Пол. Алон погледна към жената и детето в основата на колоната и в мислите си видя блясък на огън и кръв. После отново погледна към мъжа, седящ сам в „Ла Прованс“. Сега беше пет часът и двайсет минути. В мига, в който часовникът на Алон отбеляза 17:21, мъжът се изправи, грабна куфарчето и тръгна.

— Има ли резервен вариант, ако някой от вас не успее да отиде?

— В „Сезан“ — малко по-нагоре по улицата.

— Колко време ще те чака там?

— Десет минути.

— И ако не се появиш?

— Сделката отпада.

Но защо един професионален престъпник не би се появил да получи тлъстата сума от сто хиляди евро? Защото в същия този момент престъпникът лежеше с куршум в мозъка на дъното на Средиземно море, на осем мили югоизточно от Марсилия. Естествено, не можеха да позволят на Рене Бросар да узнае това, ето защо Габриел държеше подръка телефона на убития. Той наблюдаваше как Бросар, стиснал в ръка куфарчето, се отдалечава бързо по сенчестата улица. После погледна към червендалестите германци, към обутите със сандали скандинавки и към майката с детето, които някъде в най-потайните кътчета на паметта му все още горяха.

Беше 17:22 часът. „Осем минути — помисли си Алон — и след това преследването ще започне. Ще е достатъчна само една грешка. Една грешка — и Маделин Харт ще умре.“ Той отпи още веднъж от бирата си, но в сегашното му състояние тя му се стори горчива като пелин. Габриел се взря в жената с детето и гледа безпомощно как пламъците изгарят плътта им.

* * *

В 17:25 часа той отново звънна на Келър.

— Къде е тя?

— Още шофира в кръг.

— Може би те праща за зелен хайвер. Може би има втора кола.

— Винаги ли си толкова песимистично настроен?

— Само когато животът на млада жена е изложен на риск.

Кристофър не каза нищо.

— Къде се намира тя сега?

— Ако питаш мен, насочва се обратно в твоята посока.

Алон прекъсна връзката и взе другия телефон. След като набра бързо номера на Бросар, постави плътно палеца си върху микрофона и вдигна телефона до ухото си. Две позвънявания. После прозвуча гласът на Бросар:

— Къде си, по дяволите?

Габриел притисна палеца си още по-силно към микрофона и не каза нищо.

— Марсел? Ти ли си? Къде си?

Алон свали телефона от ухото си и натисна бутона за изключване. Трийсет секунди по-късно пак набра номера, отново покри с палец микрофона и не каза нищо. Бросар вдигна на първото позвъняване.

— Марсел? Марсел? Мисля, че ти казах да не звъниш повече по телефона. Имаш три минути. След това изчезвам.

Този път Бросар пръв прекъсна връзката. Габриел пъхна телефона в джоба си и се обади на Келър.

— Как мина? — попита Англичанина.

— Той си мисли, че Лакроа е жив и здрав и е на място с лош обхват.

— И то много лош.

— Къде е тя сега?

— Приближава до площад „Генерал дьо Гол“.

Алон прекъсна връзката и погледна часовника си. След три минути Бросар щеше да си тръгне. Щеше да е неспокоен, предпазлив. Твърде възможно бе да забележи човек, който го следи пеша, особено ако този човек е пил бира в ирландската кръчма, докато Бросар е седял в „Ла Прованс“. Но ако Бросар подминеше някой мъж на път към колата си, вероятно щеше да е по-малко склонен да гледа на него с подозрение. Това беше едно от златните правила за физическо наблюдение на Шамрон. „Понякога — поучаваше той — е по-добре да следиш човек отпред, отколкото отзад.“

Габриел се взря в часовника си. След това, когато стана 17:28 ч., напусна масата в кръчмата и тръгна надолу по улица „Еспариа“ с каската под мишница. „Сезан“ бе последното заведение от дясната страна на улицата, разположено там, където тя излизаше на площад „Генерал дьо Гол“. Бросар седеше на една маса отвън. Когато го подмина, Алон усети на гърба си пронизващия взор на французина, но потисна желанието си да се обърне и да го погледне. Скутерът бе на мястото, където го бе оставил — паркиран редом с няколко други под един чинар, чиито листа бяха почнали да капят. Три от тях лежаха върху седалката на скутера. Габриел ги бръсна с ръка, след това яхна мотора и нахлузи каската.

В огледалото за обратно виждане видя как Бросар стана от масата и тръгна по тясната улица. Няколко секунди по-късно французинът мина на сантиметри от дясното му рамо. Достатъчно близо, за да усети аромата на одеколона му. Толкова близо, че ако искаше, Габриел можеше да грабне металното куфарче от лявата му ръка. Преди това Бросар го носеше в дясната, но сега това бе невъзможно, защото с нея държеше мобилен телефон, който притискаше към ухото си.

Алон включи двигателя на скутера, когато Бросар се качи на еспланадата в края на площад „Генерал дьо Гол“, завъртайки бавно глава наляво и надясно като купола на танк, търсещ мишена, която да локализира и унищожи. Наоколо се шляеше привечерната тълпа и Габриел можеше да го изгуби от поглед, ако не беше металното куфарче, което блестеше като наскоро отсечена монета в сгъстяващия се здрач. Когато Бросар стигна до бордюра на кръговото движение, мобилният телефон бе прибран в джоба му и той посегна към дръжката на предната пасажерска врата на черен мерцедес Е-класа седан, който бе паркиран до тротоара. Докато се настаняваше на седалката, едно рено хечбек мина край него и после зави по булевард „Дьо ла Репюблик“. Мерцедесът направи същото десет секунди по-късно. Докато ги наблюдаваше, Алон не можа да сдържи усмивката си за късмета, който извадиха. „Понякога — помисли си той — е по-добре да следиш човек отпред, отколкото отзад.“ Габриел даде газ и се вля със скутера си в трафика, без да откъсва очи от стоповете на мерцедеса. Една грешка. Достатъчна бе само една грешка. Една грешка — и девойката щеше да умре.

* * *

Те следваха булевард „Дьо ла Репюблик“ до пътя за Авиньон и след това се отправиха на север. В продължение на около километър и половина край тях се нижеха витрини и светофари, но постепенно магазините преминаха в жилищни блокове и къщи и не след дълго те се носеха с висока скорост по шосе с четири платна. След още километър и половина отдясно се появи бензиностанция. Келър намали, като включи мигача за завиване, и мерцедесът веднага го изпревари. След това, без почти никакво предупреждение, пътят отново се стесни до две платна. Габриел зае позиция на около петдесет метра зад мерцедеса, а Кристофър го следваше.

До това време слънцето бе залязло и есенната нощ се заспуска бързо като завеса на театрална сцена. От тъмнозелени кипарисите край пътя станаха черни, после тъмнината ги погълна. Когато мракът обхвана полето, светът на Алон се сви: бели светлини на фарове, червени стопове, воят на двигателя на скутера, бръмченето на реното на Келър на няколко метра зад него. Очите му бяха вперени в задницата на мерцедеса на Рене Бросар, но в ума си разглеждаше картата на Франция. В тази част на Прованс градовете и селата бяха нанизани плътно едни след други като перлите на огърлица. Но ако продължаха в тази посока, щяха да преминат във Воклюз^[2]. Там, в планинския масив Люберон, селата щяха да оредеят, а теренът щеше да стане пресечен. Точно място, където да я държат, помисли си той. В някоя изолирана къща. Някъде, докъдето се стигаше по един-единствен път. Така щяха да разберат дали ги наблюдават. Или пък дали ги следят.

Те профучаха през покрайнините на незначително градче, наречено Линян. Точно след него мерцедесът спря на пустия, покрит с чакъл паркинг на магазин за градинска керамика, като не остави друг избор на Алон и Келър, освен да го подминат и да продължат напред. Около двеста метра по-нататък имаше кръстовище с кръгово движение. В едната посока бе Сен Кана; в другата, накъдето водеше по-малък път, бе Рон. Давайки знак с ръка, Габриел изпрати Кристофър към Сен Кана. След това, като изключи фара на скутера си, той зави към Рон и бързо потърси подслон в сянката на една стена от сгуробетон. Миг по-късно мерцедесът премина с тихо бръмчене, макар че сега зад волана седеше Бросар, а жената, която Алон за първи път можа да види ясно, се взираше напрегнато в пасажерското странично огледало. Той бързо набра Келър и му съобщи новината. След това се застави да брои бавно до десет и върна скутера обратно на пътя.

* * *

По пътя към Рон времето сякаш избледня. Пътното платно се стесни, нощта притъмня още повече, въздухът ставаше все по-студен, докато неотклонно се изкачваха към подножието на Алпите. Непълната луна ту се скриваше, ту изплуваше иззад облаците, като за миг осветяваше пейзажа, а в следващия го потапяше в дълбок мрак. От двете страни на пътя по тъмните хълмове се редуваха в стройни редици лозя като войници, отправили се на война, но иначе земята изглеждаше необитаема. Тук-там едва проблясваше светлинка, а пътят беше пуст, с изключение на черния мерцедес Е-класа. Алон се носеше подире му, а Келър го следваше далеч назад, където не можеше да бъде видян от Бросар. Когато бе възможно, Габриел караше с изключен фар. Брулен от студения вятър и лишен отчасти от възможността да вижда, той имаше чувството, че пътува със скоростта на звука.

Когато наближиха покрайнините на Рон, най-накрая се появиха няколко леки и товарни автомобила. В центъра на града мерцедесът спря пред една колбасарница, в съседство на която имаше хлебарница. Келър отново ги подмина с пълна скорост, но Алон успя да се скрие зад една стара църква. Оттам той видя как жената слезе от колата и влезе сама в двата магазина, а след минути се появи с няколко найлонови торбички, пълни с храна. Тя бе достатъчна да нахрани къща, пълна с хора, помисли си Габриел, като остане нещо и за заложника. Фактът, че бяха спрели за провизии, навеждаше на мисълта, че Бросар не подозира, че е следен. Той също така подсказваше, че наближават тяхното местоназначение.

Жената сложи торбичките в багажника, след това, като огледа тихата улица, се настани на предната пасажерска седалка. Бросар подкара колата още преди тя да е затворила вратата. Мерцедесът профуча по централните градски улици и зави към шосе Д543 — двулентов път, който водеше от Рон към язовира в Сен Кристоф. Отвъд язовира бе река Дюранс. Бросар я прекоси в шест часа и половина и навлезе във Воклюз.

Те продължиха на север през живописните селца Кадене и Лурмарен, преди най-накрая да започнат да се изкачват по южните склонове на масива Люберон. В равнинните участъци на речната долина Габриел бе карал на километър или повече зад Бросар, но по криволичещите планински пътища нямаше друг избор, освен да намали разстоянието и да не изпуска от очи мерцедеса. Докато преминаваха през селцето Бюу, го жегна страх, че французинът накрая си е дал сметка за неговото присъствие. Но когато мерцедесът измина с пълна скорост следващите десет километра, без да предприема никакви избягващи маневри, страховете му се уталожиха. Той продължи да кара в нощта, минавайки край каменни стени и гранитни скали, които изглеждаха блестящо бели на лунната светлина, вперил очи в червените стопове на мерцедеса, мислейки за една жена, която не познаваше.

Накрая Бросар зави в една пролука между дърветата, които обграждаха пътя, и изчезна от погледа му. Габриел не посмя да го последва веднага, така че продължи по пътя още километър, преди да завие обратно. Пътят, по който бе поел Бросар, бе само частично павиран и бе широк колкото да минат два автомобила. Той отведе Алон до малка долина, осеяна с различни по големина парчета обработваема земя, разделени с жив плет и групички дървета. В долината имаше три вили — две в западния край и само една на изток, зад бариера от кипариси. Мерцедесът не се виждаше никъде; Бросар сигурно бе изключил фаровете му като предпазна мярка. Габриел изчисли колко време му бе отнело да измине обратно пътя и колко време би отнело на Бросар, за да стигне до всяка от вилите. След това се изправи на стъпенките на неподвижния скутер, като обходи с поглед долината, мислейки си, че в крайна сметка Бросар ще трябва да спре някъде. И когато го направи, стоповете му ще издадат къде е. След още десет секунди Алон спря да гледа вилите на запад, които бяха по-близо до него, и съсредоточи вниманието си върху далечната вила на изток. И тогава видя проблясък на червена светлина като от запалена кибритена клечка. За миг тя сякаш заплува над един от кипарисите като сигнална лампа на върха на кула. След това светлинката угасна и долината отново потъна в мрак.