Даниъл Силва
Английското момиче (44)

44.
Копенхаген, Дания

Вторият ден на форума беше уморително повторение на първия. Михаил остана лоялно до Виктор Орлов през цялото време, като се усмихваше с вида на човек, който е на ръба да извърши изневяра. На коктейла той отново се прилепи към групата на веселите бразилци, които се оклюмаха, когато отказа да се присъедини към тях, за да се повеселят в някои от оживените нощни клубове на Копенхаген. Като се сбогува с тях, той измъкна Виктор от лапите на казахския министър на енергетиката и го поведе към наетата от тях лимузина. Михаил изчака, докато стигнаха на няколко пресечки от хотел „Д’Англетер“, преди да каже, че няма сили за вечеря. Той го направи достатъчно високо, за да бъде уловено от всякакви налични руски предаватели.

— Как се казва тя? — попита Орлов, който вече знаеше за плановете на Михаил за тази вечер.

— Не е това, Виктор.

— Тогава какво е?

— Имам ужасно главоболие.

— Надявам се, че не е нещо сериозно.

— Сигурен съм, че е само мозъчен тумор.

Като се качи в стаята си, Михаил направи няколко телефонни обаждания до Лондон заради прикритието си и изпрати доста палав имейл на секретарката си, за да покаже на киберагентите от Московския център, че все пак е човек. След това взе душ и облече дрехите си за вечерта, което се оказа по-голямо предизвикателство, отколкото си бе представял. „Как се облича човек — помисли си той, — когато предава своя мним работодател, като се среща с ръководители на петролна компания, притежавана и управлявана от руското разузнаване?“ Михаил се спря на обикновен костюм в съветско сиво и бяла риза с френски маншети. Реши да не слага вратовръзка от страх, че ще изглежда прекалено старателен. Освен това, ако имаха намерение да го убият, не искаше да носи аксесоар, който може да се използва като оръжие за убийство.

По инструкция на Габриел, той остави светнати всички лампи в стаята и закачи на дръжката на вратата табелката „Не ме безпокойте“, преди да се отправи към асансьора. Фоайето беше море от делегати. Когато се насочи към вратата, видя Йоси — новоизпечения репортер на несъществуващия „Енерджи Таймс“, да интервюира един от иранците. Навън вихрушка от сух сняг фучеше като пясъчна буря над Новия кралски площад. Един черен мерцедес S-класа седан чакаше до тротоара. До отворената задна врата стоеше двуметров руснак. Ако името му не беше Игор, то трябваше да бъде.

— Къде отиваме? — попита Михаил, когато колата рязко потегли.

— На вечеря — измърмори шофьорът Игор.

— Добре — каза тихо Михаил, — радвам се, че го изяснихме.

* * *

Руският шофьор не чу забележката на Михаил, но Габриел я чу. Той беше зад волана на едно ауди, паркирано в странична уличка зад ъгъла на хотела. Келър седеше до него, с таблет на коленете си. На екрана имаше карта на Копенхаген, а позицията на Михаил представляваше мигаща синя светлинка. В този момент светлинката се отдалечаваше бързо от Новия кралски площад, като се насочи към квартал на Копенхаген, който не се славеше със своите ресторанти. Алон спокойно завъртя ключа. После погледна към синята светлинка и внимателно я последва.

* * *

Скоро стана ясно, че тази вечер Михаил и Генадий Лазарев няма да вечерят в Копенхаген. Тъй като минути след напускането на хотела големият черен мерцедес се отправи извън града със скорост, която подсказваше, че Игор е свикнал да шофира в снежно време. Не беше необходимо Габриел да поддържа същата безразсъдна скорост. Синята светлинка на екрана на таблета на Келър му казваше всичко, което му бе необходимо да знае.

След като напусна южните квартали на Копенхаген, светлинката се премести върху магистрала Е20 и се отправи на юг — към района на Дания, известен като Шеланд. А когато магистралата зави към вътрешността по посока на древния пазарен център Рингстед, светлинката се отдели и се понесе към бреговата линия. Алон и Келър направиха същото и скоро се озоваха на тесен път с две платна, от лявата страна на който се виждаха черните води на залива Кьоге, а от дясната — снежни поля. Те следваха пътя в продължение на няколко километра, докато не стигнаха до селище от летни вили, сгушено край скалист ветровит плаж, и там мигащата светлинка най-накрая спря да се движи. Габриел отби встрани от пътя и увеличи силата на звука на слушалката си. Той чу шума от отварянето на вратата на колата, от стъпки по заснежен паваж и учестеното биене на сърцето на Михаил.

* * *

Вилата бе сред най-хубавите в селището. Имаше малка, извита като подкова алея, навес за коли с червен керемиден покрив и терасовидна градина отпред, обрамчена с добре поддържан жив плет и невисока тухлена стена. Дванайсет стъпала водеха до веранда с бяла балюстрада; две декоративни дървета в саксии бяха поставени като стражи от двете страни на остъклената врата. Когато Михаил се приближи, вратата се отвори и Генадий Лазарев излезе на верандата да го посрещне. Носеше пуловер с поло яка и дебела жилетка със северни мотиви.

— Никълъс! — извика той, сякаш насреща си имаше глух човек. — Влезте вътре, преди да премръзнете до смърт. Съжалявам, че ви довлякох чак тук, но никога не се чувствам удобно да правя сериозен бизнес в ресторанти и хотели.

Той подаде ръка на Михаил и го издърпа през прага, сякаш измъкваше давещ се от морето. След това, като затвори доста бързо вратата, Генадий му помогна да съблече палтото си и за момент се вгледа внимателно в трофея, който бе докопал. Независимо от неговата власт и богатство, Лазарев все още изглеждаше като учен, работещ за правителството. С кръглите си очила и сбръчканото чело той имаше вид на човек, който вечно се мъчи да реши някакво математическо уравнение.

— Имахте ли някакви проблеми да се измъкнете от Виктор? — попита Лазарев.

— Не — отговори Михаил. — Всъщност мисля, че той беше доволен да се отърве за няколко часа от мен.

— Изглежда, вие двамата се разбирате доста добре.

— Така е.

— Но все пак дойдохте — отбеляза Генадий.

— Почувствах, че трябва да го направя.

— Защо?

— Защото, когато човек като Генадий Лазарев те кани на среща, обикновено е добра идея да приемеш.

Думите на Михаил очевидно се понравиха на Лазарев. Явно руснакът не бе имунизиран срещу ласкателства.

— И не сте му казали къде отивате? — попита той.

— Разбира се, че не.

— Много добре. — Генадий стисна с нежната си ръка рамото на Михаил. — Хайде, елате да пийнем и да се запознаете с другите.

Лазарев го въведе в голяма стая, чиито прозорци гледаха към морето. Там чакаха двама мъже, потънали в неловко мълчание, обикновено настъпващо след караница. Единият си сипваше питие върху масичка на колелца, а другият се топлеше пред камината. Този, който беше до масичката, имаше гъста брада и тъмна оредяла коса, зализана назад. Михаил не можа да види много от мъжа до огъня, защото гърбът му бе обърнат към стаята.

— Това е Дмитрий Бершов — каза Лазарев, като посочи мъжа до масичката. — Сигурен съм, че сте чували името му. Дмитрий е моят заместник.

— Чувал съм го, разбира се — отвърна Михаил, като стисна протегнатата ръка. — За мен е удоволствие да се запознаем.

— За мен също — отговори Бершов.

— А този мъж там — каза Лазарев, сочейки към фигурата пред огъня — е Павел Жиров. Павел се занимава с корпоративната сигурност и всяка друга мръсна работа, която трябва да се свърши. Не е ли така, Павел?

Мъжът до огъня бавно се обърна и погледна Михаил право в лицето. Той носеше черен пуловер и тъмносив вълнен панталон. Пепеляворусата му коса бе подстригана късо; лицето му беше ъгловато и доминирано от малка, жестока на вид уста. Михаил осъзна веднага, че е виждал това лице и преди. Беше го виждал на една снимка на обяд, състоял се на остров Корсика няколко часа преди изчезването на Маделин Харт. Сега лицето се приближи към него от светлината на огъня и малката уста се изви в нещо като усмивка.

— Срещали ли сме се някога? — попита Жиров, сграбчвайки ръката на Михаил.

— Не, не мисля.

— Изглеждате ми познат.

— Доста често ми го казват.

Усмивката му се стопи, а очите му се присвиха.

— Носите ли телефон? — попита Жиров.

— Аз се къпя с моя телефон.

— Бихте ли го изключили, моля?

— Наистина ли е необходимо?

— Да — отвърна той. — Извадете и батерията. В днешно време човек трябва да бъде много предпазлив.

* * *

Трийсет секунди по-късно синята светлинка върху екрана на таблета изгасна.

Габриел свали слушалката и се намръщи.

— Какво стана? — попита Келър.

— Михаил отиде зад луната.

— Какво означава това?

Алон му обясни. След това извади мобилния си телефон от джоба на якето си и позвъни на Ели Лавон в тайната квартира. Двамата говориха няколко секунди на лаконичния оперативен иврит.

— Какво става? — поинтересува се Кристофър, след като Габриел затвори.

— Двама агенти от копенхагенската резидентура на СВР претърсват стаята на Михаил в „Д’Англетер“.

— Това добре ли е?

— Много е добре.

— Сигурен ли си в това?

— Не.

Габриел върна телефона в джоба си и се загледа през прозореца към вдиганите от вятъра вълни, които се плискаха в замръзналия бряг. „Чакане — помисли си той. — Винаги чакане.“