Даниъл Силва
Английското момиче (26)

26.
Северна Франция

През изминалите девет дни Габриел се беше мъчил да нарисува ясно лицето й в съзнанието си. Тя беше скица, направена с въглен, име във внушително досие, услуга за стар приятел. И сега най-сетне седеше пред него — пленницата, заради която той бе измъчвал и убил, позираща сякаш за собствения си портрет. Носеше тъмносин анцуг и платнени обувки без връзки. Беше по-слаба, отколкото на видеокасетата, по-слаба дори от последната снимка, която бяха изпратили като доказателство, че е жива, и косата й бе пораснала най-малко с два сантиметра, откакто бе изчезнала. Тя беше сресана назад и се спускаше безжизнено по гърба й. Скулите й бяха ясно очертани, а под синьо-сивите й очи имаше тъмни кръгове като синини. Ръцете й бяха прилежно скръстени в скута й. Китките й бяха само кости и сухожилия, а ноктите й бяха изгризани до живеца. Въпреки това, тя излъчваше достойнство и внушаваше уважение. Стана му ясно защо Джеръми Фалън бе заявил, че е предопределена за място в Парламента, и защо Джонатан Ланкастър бе рискувал всичко заради нея. Габриел внезапно осъзна, че той бе направил същото.

— Аз съм тук, за да ви отведа, Маделин — отговори най-накрая на първоначалния й въпрос. — Това е част от края на играта.

— Искали сте да видите дали все още съм жива?

Той се поколеба за момент, после кимна утвърдително.

— Ами, жива съм — рече тя. — Или поне си мисля, че съм жива. Понякога не съм толкова сигурна. Не знам колко е часът, кой ден от седмицата сме или кой месец. Дори не знам къде съм.

— Мисля, че сте във Франция — отвърна Габриел. — Някъде на север.

— Мислите?

— Бях докаран тук в багажника на кола.

— Аз прекарах много време в багажника на автомобил — каза съчувствено младата жена. — Струва ми се, че си спомням плаване с корабче няколко часа след като ме отвлякоха, но не съм сигурна. Те ми инжектираха нещо. След това всичко беше като в мъгла.

Габриел предположи, че разговорът им е наблюдаван и подслушван. Ето защо не каза на Маделин, че е била докарана от Корсика до континента на борда на тринайсетметровата моторна яхта „Лунен танц“, управлявана от контрабандист на име Марсел Лакроа, и е била придружавана от мъжа, с когото е обядвала по-рано същия следобед в „Ле Палмие“. Той имаше много въпроси, които искаше да й зададе за мъжа, когото познаваше само като Пол. Кога се е запознала с него? Какъв е бил характерът на отношенията им? Вместо това я попита дали си спомня обстоятелствата около нейното отвличане.

— Случи се на пътя между Пиана и Калви. — Маделин замълча. — Били ли сте някога там?

— На Корсика ли?

— Да.

— Никога не съм стъпвал там.

— Островът е доста красив. Наистина — каза младата жена, което прозвуча съвсем по английски. — Така или иначе, карах малко по-бързо, отколкото би трябвало, както винаги си карам. Една кола спря пред мен точно след един сляп завой. Успях да натисна спирачките, но въпреки това се блъснах доста силно отстрани в колата. Отне цяла вечност, докато заздравеят всички ожулвания и натъртвания.

— Тя потърка опакото на ръката си. — Колко време мина? — попита. — От колко време ме държат?

— Пет седмици.

— Само толкова? Струва ми се по-дълго.

— Добре ли се отнасят с вас?

— Изглеждам ли така, сякаш са се отнасяли добре с мен?

Той не отговори.

— Не съм яла нищо друго освен хляб, сирене и консервирани зеленчуци. Веднъж ми дадоха няколко късчета пилешко месо — добави Маделин, — но от тях повърнах, така че не повториха. Помолих за радио, но те отказаха. Помолих да ми дадат книги за четене или вестник, за да съм в течение на случващото се по света, но ми отказаха и това.

— Не са искали да четете за себе си.

— Какво знаят хората за мен?

— Че сте изчезнали, това е всичко.

— А за онзи ужасен видеозапис, който ме принудиха да направя?

— Никой не го е виждал — отвърна Габриел. — Никой, освен премиера и най-близките му сътрудници.

— Джеръми?

— Да.

— Саймън?

Той кимна утвърдително.

— Ами вие? Вие също сте го гледали, предполагам.

Алон не каза нищо. Маделин търкаше грубо опакото на ръката си, сякаш се опитваше да се накаже. Той искаше да я спре, но не можеше, не и с приковани на гърба ръце.

— Нямах друг избор, освен да направя този запис — каза тя най-сетне.

— Знам.

— Те казаха, че ще ме убият.

— Знам.

— Опитах се да излъжа, повярвайте ми. Опитах се да им кажа, че не е имало нищо между Джонатан и мен, но те знаеха всичко. Време, дати, места — всичко.

Младата жена замълча и го погледна въпросително.

— Вие не сте англичанин.

— Съжалявам — каза Габриел.

— Полицай ли сте?

— Аз съм приятел на премиера.

— Значи, тогава сте таен агент.

— Нещо такова.

Маделин се усмихна леко. В някога красивата й усмивка сега имаше нещо леко налудничаво. Алон си помисли, че в крайна сметка тя ще се оправи, но това ще отнеме време.

— Моля ви, Маделин, спрете — каза той.

— Какво да спра?

— Ръцете си.

Младата жена погледна надолу към тях. Беше ги протрила до кръв.

— Съжалявам. — Гласът й бе изпълнен с покорство. Тя преплете пръсти и ги стисна толкова силно, че кокалчетата й побеляха. — Защо направиха това с мен?

— За пари — отговори Габриел.

— Те изнудват Джонатан?

Той кимна утвърдително.

— Колко искат?

— Това не е важно.

— Колко? — настоя младата жена.

— Десет милиона.

— Боже мой — прошепна тя. — И той се съгласи да ги плати?

— Без да му мигне окото.

— Какво ще стане сега?

— Намерихме начин да направим размяна, която удовлетворява и двете страни.

— Колко време ще отнеме?

— Наближава краят.

— Колко време ще отнеме? — настоя Маделин.

— Ще направя всичко, за да ви измъкна оттук до сутринта.

— Боя се, че това не означава нищо за мен.

— След няколко часа.

— А после?

— Ще ви отведем на безопасно място, за да се изчистите и да си починете. След това ще се приберете вкъщи.

— За какво? — попита тя. — Моят живот е съсипан и всичко това, защото допуснах една глупава грешка.

— Никой никога няма да узнае за откупа или за аферата. Ще бъде така, сякаш никога не се е случвало.

— Докато пресата не разбере. А след това медиите ще ме разкъсат на парчета. Те това правят. Това е единственото, което правят.

Алон се канеше да й отговори, но точно тогава се почука на вратата — два силни удара с юмрук. Маделин така се стресна, че стомахът на Габриел се сви. Тя бързо нахлузи черната качулка на главата му. Той предположи, че е направила същото и със своята, но не беше сигурен — качулката му бе напълно непрозрачна.

— Вие така и не ми казахте името си — рече младата жена.

— То не е важно.

— Обичах го, знаете ли. Много го обичах.

— Знам.

— Не мога повече да издържам това.

— Знам.

— Трябва да ме измъкнете оттук.

— Ще го направя.

— Кога?

— Скоро — отвърна той.

* * *

Те махнаха белезниците от ръцете му, преди да го сложат в багажника и да поемат по неравния черен път. Колата друсна в същата дълбока дупка и след това се понесе гладко и бързо по асфалтирани шосета. Сигурно валеше проливен дъжд, защото непрестанно се чуваше шумът от удрящите се в калниците водни пръски, които вдигаха колелата. Звукът го унесе за кратко. Той сънува, че Маделин е издрала опакото на ръката си чак до костта.

— Не мога повече да издържам това.

— Знам.

— Трябва да ме измъкнете оттук.

— Ще го направя.

Десет минути след като се събуди, колата най-накрая спря. Двигателят замлъкна, отвори се врата, нечии токчета затракаха по настилката и постепенно заглъхнаха. След това се чуваше само барабаненето на дъжда и далечният плисък на прибоя. За миг го обзе страх, че са го оставили да умре от смърт, близка до тази да бъде погребан жив. Тогава телефонът иззвъня в джоба на якето му.

— Казахме ви без подкрепление — заяви гласът.

— Вие наистина ли си помислихте, че ще оставя ей така десет милиона евро в хотелска стая?

— Оттук нататък правете точно както ви казваме — или момичето ще умре.

— Имате думата ми — отвърна Габриел.

Настъпи мълчание, последвано от тракане на клавиатура.

— Резервният ключ е залепен на капака точно над главата ви. Върнете се в стаята и чакайте да ви се обадим.

— Колко време?

Връзката прекъсна. Алон протегна ръка и отлепи ключа. После натисна бутона за отваряне на багажника и дъждовните струи щедро обляха лицето му.