Даниъл Силва
Английското момиче (23)

23.
Даунинг стрийт №10

Джеръми Фалън чакаше в задното фоайе на Номер 10. Той протегна към Габриел топлата си влажна ръка и след това безмълвно го поведе към Белия салон. Този път той беше празен. Алон седна, без да чака покана, но Фалън остана прав. Той бръкна в джоба си и извади ключове за кола под наем.

— Те са за „Пасат“ седан, както поискахте. Ще ви бъда безкрайно благодарен, ако можете да го върнете цял. Аз не съм толкова заможен, колкото министър-председателя.

Фалън се усмихна нерешително на собствената си шега. Беше очевидно защо не се усмихваше по-често — зъбите му бяха като на баракуда. Той подаде на Габриел ключовете заедно с талон за паркинг.

— Това е за паркинга на гара Виктория. Входът е откъм улица…

— Екълстън стрийт.

— Извинете — каза искрено Фалън. — Понякога забравям с кого си имам работа.

— Аз не забравям — отвърна Алон.

Фалън си замълча.

— Какъв цвят е колата?

— Островно сиво.

— Какво, по дяволите, е островно сиво?

— Сигурно островът не е много хубав, защото колата е доста тъмна.

— Къде са парите?

— В багажника, в два куфара, точно както поискаха.

— Откога са там?

— От рано сутринта. Аз лично ги оставих.

— Да се надяваме, че все още са там.

— Парите или колата?

— И двете.

— Това шега ли беше?

— Не — отвърна Габриел.

Като се намръщи, Фалън седна срещу Алон и се зае да съзерцава ноктите си. Те бяха доста дълбоко изгризани.

— Дължа ви извинение за държанието ми снощи — каза той след малко. — Действах единствено, както смятах, в най-добрия интерес на моя министър-председател.

— Аз също — отвърна Габриел.

Началникът на кабинета изглеждаше изненадан. Като повечето влиятелни хора, той вече бе отвикнал някой да говори прямо с него.

— Греъм Сиймор ме предупреди, че понякога сте безцеремонен.

— Само когато е застрашен нечий живот — отвърна Алон. — А в момента, в който седна зад волана на онази кола, моят живот ще бъде в опасност. Което означава, считано от този момент, че аз вземам всички решения.

— Няма нужда да ви напомням, че този случай трябва да приключи възможно най-дискретно.

— Не, не е нужно. Защото, ако не е така, премиерът няма да е единственият, който ще плати цената.

Фалън не отговори нищо, само погледна часовника си. Беше 11:40 ч. — двайсет минути преди очаквания звън на телефона. Той се изправи на крака с вид на човек, който не е спал добре от много дни.

— Министър-председателят е в Заседателната зала на среща с министъра на външните работи. От мен се очаква да се присъединя към тях за няколко минути. След това ще го доведа тук за обаждането.

— Каква е темата на срещата?

— Британската политика по отношение на израелско-палестинския конфликт.

— Не забравяйте кой ще достави парите.

Началникът на кабинета разтегна уста във втора отвратителна усмивка и тръгна уморено към вратата.

— Вие знаехте ли? — попита Габриел.

Фалън бавно се обърна.

— Да съм знаел какво?

— Че Ланкастър и Маделин са имали връзка.

Началникът на кабинета се поколеба, преди да отговори.

— Не — каза той най-сетне. — Не знаех. Всъщност никога не съм си представял, че той ще направи нещо, което да застраши всичко, за което сме работили. И иронията във всичко това е — добави Фалън, — че аз съм идиотът, който ги запозна.

— Защо го направихте?

— Защото Маделин бе неделима част от нашата политическа работа. И защото тя бе изключително умна и способна жена, чието бъдеще бе безгранично.

Габриел бе поразен от факта, че началникът на кабинета употреби минало време, говорейки за изчезналата си колежка. Фалън също си даде сметка за това.

— Не исках да прозвучи така. Нямах предвид това — каза той.

— А какво имахте предвид?

— Не съм сигурен — отговори Фалън. Това бяха трите думи, които той рядко изговаряше. — Просто, че тя вероятно няма да е същият човек след нещо такова, нали?

— Хората са много по-устойчиви, отколкото предполагате, особено жените. С подходящата помощ тя рано или късно ще може да се върне към нормалния си начин на живот. Но вие сте прав за едно нещо — добави Габриел. — Маделин никога няма да бъде същият човек.

Фалън посегна към вратата.

— Имате ли нужда от нещо друго? — попита той през рамо.

— Малко сън ще ми дойде добре.

— Как го консумирате?

— С мляко и без захар.

Началникът на кабинета излезе и тихо затвори вратата зад себе си. Алон се изправи, отиде до градския пейзаж на Търнър и застана пред него, подпрял с ръка брадичката си и леко наклонил глава на една страна. Беше 11:43 ч. — оставаха седемнайсет минути до очаквания телефонен звън.

* * *

Фалън се върна точно преди дванайсет часа, придружен от Джонатан Ланкастър. Промяната във външния вид на премиера беше очебийна. Нямаше го онзи Ланкастър, когото Габриел бе видял същата сутрин по телевизията — уверения политик, обещаващ да подобри социалната структура на британското общество. На негово място беше човек, чийто живот и кариера бяха в непосредствена опасност да се сгромолясат с най-зрелищния политически скандал в британската история. Беше очевидно, че Ланкастър няма да издържи още дълго, преди да грохне.

— Сигурен ли сте, че искате да присъствате на това? — попита Алон, здрависвайки се с премиера.

— Защо да не присъствам?

— Защото може да не ви хареса всичко, което ще чуете.

Ланкастър седна, показвайки ясно, че няма намерение да ходи никъде. Фалън извади мобилния телефон от джоба на сакото си и го сложи на масичката за кафе. Габриел бързо извади батерията, разкривайки фабричния сериен номер от вътрешната страна на апарата, и го снима с личния си мобилен телефон „Блекбъри“.

— Какво правите? — попита премиерът.

— По всяка вероятност похитителите ще ме накарат да оставя този телефон на място, където никога няма да бъде намерен.

— Тогава защо го снимате?

— За застраховка — отвърна Алон.

Той пъхна своето блекбъри обратно в джоба на якето си и включи апарата на похитителите. Беше 11:57 ч. Нямаше какво повече да се прави, освен да се чака. Габриел беше ненадминат в чакането; според собствените му изчисления бе прекарал повече от половината си живот да го прави. Чакане на влак или самолет. Чакане на източник на информация. Чакане на слънцето да изгрее след нощ на убийства. Чакане лекарите да кажат дали съпругата му ще живее, или ще умре. Беше се надявал, че спокойното му поведение ще успокои Ланкастър, но то, изглежда, имаше обратен ефект. Премиерът гледаше немигащо в дисплея на телефона. В 12:03 часа той още не беше звъннал.

— Какво става, по дяволите? — попита накрая Ланкастър с недоволно изражение.

— Те се опитват да ви изнервят.

— Справят се доста добре.

— Точно затова аз ще говоря с тях.

Измина още една минута без никакво обаждане. След това, в 12:05 ч., телефонът иззвъня и затанцува по плота на масичката. Габриел го взе и погледна идентификацията на повикващата линия, докато телефонът вибрираше в дланта му. Както бе очаквал, те използваха друг телефон. Той вдигна капачето и много спокойно попита:

— С какво мога да ви помогна?

Последва пауза, по време на която Алон чуваше тракането на компютърна клавиатура. След това се чу роботизираният глас.

— Кой се обажда? — попита той.

— Знаете кой — отвърна Габриел. — Хайде да започваме. Моето момиче очаква дълго време този ден. Искам да приключим с това възможно най-бързо.

Настъпи нова пауза с още набиране на компютър. После гласът попита:

— Имате ли парите?

— В момента ги гледам — отговори Алон. — Десет милиона евро, немаркирани, непоследователни, без проследяващи устройства, без боядисващи пачки, всичко, което поискахте. Надявам се, че имате на разположение добра офшорна банка, защото ще ви е нужна.

Той хвърли бърз поглед към Ланкастър, който изглеждаше така, сякаш дъвчеше вътрешната страна на бузата си. Фалън пък имаше вид на човек, на когото не му достига въздух.

— Готов ли сте за инструкциите? — попита гласът след още едно тракане на компютърната клавиатура.

— Готов съм от няколко минути — отговори Габриел.

— Имате ли нещо за писане?

— Просто продължавайте — отвърна нетърпеливо Алон.

— В Лондон ли сте?

— Да.

— Имате ли кола?

— Да, разбира се.

— Хванете ферибота в четири и четиридесет от Доувър до Кале. Четиридесет минути след потеглянето хвърлете този телефон в Ламанша. Когато пристигнете в Кале, отидете в парка на улица „Ришельо“. Знаете ли къде се намира?

— Да, знам.

— В североизточния му ъгъл има казан за боклук. Новият телефон ще бъде залепен под дъното му. Като го вземете, се върнете в колата си. Ще ви се обадя и ще ви кажа къде да отидете след това.

— Нещо друго?

— Елате сам, без подкрепление, без полиция. И не пропускайте ферибота в четири и четиридесет. Ако го направите, момичето умира.

— Приключихте ли?

В другия край на линията се възцари тишина — никакъв глас, никакво тракане на клавиатурата.

— Ще приема това за „да“ — каза Габриел. — Сега ме слушайте внимателно, защото ще го кажа само веднъж. Днес е големият ви ден. Работили сте много усилено и краят почти се вижда. Но не го проваляйте, като направите нещо глупаво. Мен ме интересува единствено да върна момичето благополучно у дома. Това е бизнес, нищо повече. Да го направим като джентълмени.

— Без полиция — каза гласът след няколко секунди.

— Без полиция — повтори Алон. — Но нека ви кажа още нещо. Ако се опитате да навредите на Маделин или на мен, моята служба ще открие кой сте в действителност. И тогава ще ви намерят и ще ви убият. Наясно ли сме?

Този път нямаше отговор.

— И още нещо — добави Габриел. — Никога повече не ме карайте да чакам пет минути вашето обаждане. Ако го направите, сделката отпада.

След тези думи той прекъсна връзката и погледна Джонатан Ланкастър.

— Мисля, че мина добре. Нали така, господин премиер?

* * *

Рядко може да се види от входната врата на Даунинг стрийт №10 да излиза мъж, облечен в сини дънки и черно кожено яке, но точно това се случи в 12:17 ч. на този ранен следобед в началото на октомври, в който валеше проливен дъжд. Бяха изминали пет седмици от деня на изчезването на Маделин Харт на остров Корсика, осем дни, след като нейната снимка и видеозапис бяха оставени пред дома на прессекретаря на премиера Саймън Хюит, и дванайсет часа, след като министър-председателят на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия се съгласи да плати откуп от 10 милиона евро за нейното благополучно завръщане. Естествено, полицаят, който стоеше на пост във фоайето, не знаеше нищо за това. Нито пък знаеше, че необичайно облеченият мъж беше израелският шпионин и екзекутор Габриел Алон или че под черното му кожено яке имаше зареден полуавтоматичен пистолет „Берета“. В резултат на това той му пожела приятен ден и го проследи с поглед, докато Алон вървеше по Даунинг стрийт и стигна до охраняваната порта при Уайтхол. Докато минаваше през нея, камерата за наблюдение го засне. Това стана в 12:19 ч.

* * *

Джеръми Фалън бе оставил пасата в откритата част на паркинга на гара Виктория. Габриел го приближи по начина, по който винаги се приближаваше до чужди автомобили — бавно и обхванат от страх. Той го обиколи, сякаш проверяваше дали боята не е издраскана, а след това умишлено изпусна ключовете на настилката от червени тухли. Като се наведе, Алон бързо огледа шасито. Не виждайки нищо необичайно, се изправи и натисна бутона за отваряне на багажника. Капакът бавно се вдигна, разкривайки два куфара от полиестер, серийно производство. Той дръпна ципа на единия, надникна вътре и видя наредените в плътни редици пачки от стоеврови банкноти.

Според лондонските стандарти, трафикът в този час беше само леко катастрофален. Габриел прекоси моста Челси в един часа, а след трийсет минути вече бе оставил зад гърба си южните предградия на Лондон и караше с пълна скорост по магистрала М25. В два следобед той включи Радио 4 на Би Би Си, за да чуе актуалните новини. От сутринта нямаше никаква промяна — Джонатан Ланкастър продължаваше да говори за решаване на проблемите на бедните във Великобритания, а руската петролна компания все още планираше да извършва сондажи за нефт в Северно море. Не споменаха нищо за Маделин Харт, нито за мъжа в сини дънки и кожено яке, който бе на път да плати десет милиона евро на нейните похитители. Въпросният мъж изслуша последната прогноза за времето и научи, че през остатъка от следобеда се очаква метеорологичните условия бързо да се влошат, характеризирайки се с проливни дъждове и силни ветрове по крайбрежието на Ламанша. После той изключи радиото и разсеяно опипа корсиканския талисман на шията си. „Когато вече е мъртва — чу да казва старицата. — След това ще узнаете истината.“