Даниъл Силва
Английското момиче (46)

46.
Грейсууд, Съри

Заповедта за явяване пристигна по защитената връзка в края на следващия следобед. Габриел си помисли да я пренебрегне, но съобщението даваше ясно да се разбере, че неявяването би довело до незабавното анулиране на разрешението за операцията. И така, в шест часа същата вечер той неохотно се отправи към централната част на Лондон и се промъкна в израелското посолство през задната врата. Началникът на лондонската централа — закален в битките кариерист на име Натан, чакаше напрегнато във фоайето. Той придружи Алон до Светая светих и след това бързо се измъкна, сякаш се боеше да не бъде наранен от летящи отломки. Помещението беше празно, но на масата бе сложен поднос със сандвичи за чай и виенски маслени бисквити. Имаше и бутилка минерална вода, която Габриел заключи в един шкаф. Направи го по навик. Доктрината на Службата изискваше на мястото на потенциално враждебна среща да бъдат махнати всички предмети, които биха могли да се използват като оръжие.

В продължение на двайсет минути никой не влезе в стаята. След това най-сетне се появи един мъж с масивното телосложение на борец. Той носеше тъмен костюм, който изглеждаше с един размер по-малък, и модерна риза с висока яка, която създаваше впечатлението, че главата му е забита между раменете. Косата му — някога червеникаворуса, сега бе сребристосива и късо подстригана, за да се прикрие фактът, че капеше с обезпокоителни темпове. Той се втренчи за миг в Алон през чифт тесни очила, сякаш обмисляше кога да го застреля — сега или на зазоряване. След това се приближи до подноса с храна и бавно поклати глава.

— Мислиш ли, че враговете ми знаят?

— Какво да знаят, Узи?

— Че не мога да устоя на храна. Особено на тези неща — добави Навот, като грабна маслена бисквита от подноса. — Предполагам, че е генетично. Дядо ми най-много обичаше маслени бисквити и чаша хубаво виенско кафе.

— По-добре да имаш проблем със сладките, отколкото с хазарт или жени.

— Лесно ти е да го кажеш — отвърна възмутено Навот. — Ти си като Шамрон. Нямаш никакви слабости. Ти си непокварен. — Замълча, после добави: — Ти си съвършен.

Габриел разбра накъде водеше това. Той запази мълчание, докато Узи се взираше в маслената бисквита в ръката си, сякаш тя бе източникът на всичките му проблеми.

— Предполагам, че все пак имаш една слабост — каза най-накрая Навот. — Винаги позволяваш на личните чувства да ти влияят при вземането на решения. Ще трябва да се отървеш от това, когато станеш началник.

— Това не е лично, Узи.

Навот се усмихна пресилено.

— Значи, не отричаш, че Шамрон е говорил с теб да станеш следващият шеф?

— Не — отвърна Алон. — Не отричам.

Навот все още се усмихваше, макар и едва-едва.

— Имаш още една слабост, Габриел. Ти си почтен. Прекалено почтен за шпионин.

Узи най-сетне седна и постави масивните си ръце върху масата. Повърхността сякаш хлътна под тежестта им. Наблюдавайки го, Алон си спомни един неприятен следобед преди много години, когато двамата с Навот бяха партньори при урок от обучението по безшумно убиване. Габриел вече не помнеше колко пъти умира в онзи ден.

— Колко време ми остава? — попита Навот.

— Стига, Узи. Нека да не го правим.

— Защо?

— Защото от това няма да се почувства по-добре никой от нас.

— В такъв случай сигурно се чувстваш виновен.

— Ни най-малко.

— От колко време планираш да ми отнемеш работата?

— Познаваш ме добре, Узи.

— Мислех, че е така.

Навот бутна настрана подноса с храна и огледа стаята.

— Какво щеше да им стане, ако ми бяха оставили и шише вода?

— Аз го заключих в шкафа.

— Защо?

— Защото не исках да ме удариш с него.

Узи хвана лакътя му и го стисна. Алон мигновено почувства как ръката му изтръпна.

— Дай ми го — каза Навот. — Това е най-малкото, което можеш да направиш.

Габриел стана и донесе бутилката. Когато отново седна, гневът на Узи изглеждаше поутихнал, но съвсем малко. Той разви алуминиевата капачка, използвайки само палеца и показалеца си, и бавно си наля няколко пръста от газираната вода в прозрачна пластмасова чаша, без да предложи и на Алон.

— Какво направих, за да заслужа това? — Узи зададе въпроса повече на себе си, отколкото на Габриел. — Бях добър началник, страшно добър. Ръководих делата на Службата с достойнство и запазих страната си настрана от каквито и да било големи чуждестранни конфликти. Бях ли в състояние да закрия иранската ядрена програма? Не. Но не допуснах и да бъдем въвлечени в катастрофална война. Това е първостепенната задача на шефа на Службата: да гарантира, че премиерът няма да действа прибързано и да въвлече страната в ненужен конфликт. Ще научиш това, като се настаниш на моя стол.

Когато Габриел не отговори нищо, Навот отпи преднамерено малко вода, като че ли бе последната на земята. Той бе прав за едно: беше добър шеф. За съжаление, успехите, постигнати при неговото управление, бяха все успехи на Габриел.

— Има и нещо друго, което бързо ще научиш — продължи Узи. — Много трудно се ръководи една разузнавателна служба с човек като Шамрон, който наднича над рамото ти.

— Това е неговата служба. Той я е създал от нулата и я превърна в това, което е днес.

— Стареца е точно това — старец. Светът се е променил през столетието, откакто Шамрон е бил началник.

— Не го мислиш наистина, Узи.

— Извини ме, Габриел, но в момента не се чувствам особено благоразположен към Шамрон, нито към теб, заради този въпрос.

Навот потъна в мрачно мълчание. Началникът на централата Натан надникна през звукоизолираните стъклени стени, видя двамата мъже да се гледат напрегнато над масата и се върна в своя бункер.

— Колко време ми остава? — попита Навот.

— Узи…

— Ще ми бъде ли позволено да завърша мандата си?

— Разбира се.

— Не го казвай така, сякаш това е най-очевидното нещо на света, Габриел. Защото там, където седя, нищо не изглежда ужасно очевидно в дадения момент.

— Ти си чудесен шеф, Узи. Най-добрият след Шамрон.

— И каква е наградата ми? Ще бъда пенсиониран преждевременно. Защото един бог знае, че на булевард „Цар Саул“ не може да има настоящ и бивш началник по едно и също време.

— Защо да не може?

— Защото няма прецедент за това.

— Няма прецедент за нищо от това.

— Съжалявам, Габриел, но не бих искал да завърша кариерата си като случай на съчувствие.

— Недей да правиш напук, Узи.

— Звучиш като майка ми.

— Как е тя?

— Има добри и лоши дни.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Иди да я видиш следващия път, когато си в града. Тя винаги те е обичала, Габриел. Всички те обичат.

Навот се почерпи с втора маслена бисквита. После с още една.

— По моите изчисления — каза той, като изтупа трохите от дебелите си пръсти — остават още четиринайсет месеца от моя мандат, което означава, че аз съм този, който трябва да реши дали да изпрати няколко от най-добрите ни хора в най-опасния град на света.

— Ти ми даде разрешение да проведа тази операция.

— По това време бяха опрели пистолет в главата ми.

— Той още е там.

— Осъзнавам това, ето защо никога не бих си и помислил да спра твоя малък гамбит. Вместо това ще те помоля да си поемеш дълбоко въздух и да се вразумиш.

Когато думите му бяха посрещнати с мълчание, Навот се наведе напред през масата и се втренчи право в очите на Алон. На лицето му нямаше и следа от гняв.

— Помниш ли какво беше последния път, когато бяхме в Москва, Габриел, или си успял да потиснеш спомена?

— Помня всичко, Узи.

— Аз също — отвърна сдържано Навот. — Това беше най-лошият ден в живота ми.

— И в моя също.

Узи присви очи, сякаш наистина бе озадачен.

— Тогава защо, за бога, искаш да се върнеш там?

Когато Габриел не отговори, Навот свали замислено очилата си и взе да масажира основата на носа си, където наносниците бяха направили вдлъбнатини в кожата му. Очилата, както всичко останало, което носеше, бяха избрани от взискателната му съпруга Бела. Тя бе работила за кратко в Службата като анализатор в отдела, занимаващ се със Сирия, и харесваше статута, който бе придобила като съпруга на шефа. Алон винаги бе подозирал, че нейното влияние далеч надхвърля гардероба на съпруга й.

— Всичко свърши — каза накрая Узи. — Ти го победи. Ти спечели.

— Кого съм победил?

— Иван — отговори Навот.

— Това няма нищо общо с Иван.

— Разбира се, че има. И ако не можеш да го видиш, може би в крайна сметка не си подходящ да ръководиш тази операция.

— Тогава отнеми правомощията ми.

— С най-голямо удоволствие. Но ако го направя, ще започна война, която не мога да спечеля. — Навот отново сложи очилата си и се усмихна. — Това е другото нещо, което ще трябва да научиш, когато станеш началник, Габриел. Трябва да избираш внимателно битките си.

— Вече отдавна го правя.

— Тъй като аз ще съм шефът още четиринайсет месеца, защо не бъдеш така любезен да ми опишеш в едри щрихи плана си?

— Отивам да си „поговоря“ с Павел Жиров. Той ще ми каже защо е отвлякъл и убил невинна млада жена заради финансовата изгода на „Волгатек“. Също така ще обясни, че компанията е само параван на КГБ. И след това ще ги изпепеля, Узи. Ще докажа веднъж завинаги на цивилизования свят, че пасмината, която е сега в Кремъл, не е много по-добра от предишната.

— Ще ти издам една малка тайна, Габриел. Цивилизованият свят вече го знае и не го е грижа за това. В действителност той е толкова отчаян и уплашен за бъдещето, че е на път да позволи на моллите да реализират ядрените си мечти.

Алон не каза нищо. Навот въздъхна тежко в знак, че се предава.

— Ще искаш признание? Това ли ми казваш?

— Пред камера — добави Габриел. — Точно като записа, който е принудил да направи Маделин, преди да я убие.

— Ами ако не проговори?

— Всички проговарят, Узи.

— Какво ще правиш с Келър?

— Той ще дойде с мен.

— Келър е професионален убиец, който веднъж се опита да те очисти.

— Ние сложихме пепел на миналото. Освен това — добави Алон, — ще имам нужда от малко допълнителни мускули.

— Какво друго ти трябва?

— Паспорти, визи, билети, настаняване — обичайните неща, Узи. Освен това ще трябва от московската ни централа незабавно да поставят Павел Жиров под пълно наблюдение.

— Това ли е всичко?

— Не — отвърна Алон. — Имам нужда и от теб.

Навот остана мълчалив.

— Не съм молил за това, Узи.

— Знам — отговори Навот. — Но това не прави нещата по-лесни.

* * *

Беше почти полунощ, когато Габриел се върна в къщата в Грейсууд. Като влезе в стаята, която делеше с Киара, я завари да седи на леглото с чаша билков чай на нощното шкафче и купчина лъскави списания в скута. Тя бе прибрала косата си в хлабав кок, от който се бяха измъкнали множество кичурчета, и носеше новите си стилни очила за четене. Киара се стесняваше заради очилата, но той тайничко бе доволен от лекото отслабване на зрението й. Това му даваше надеждата, че може би един ден тя ще изглежда по-малко като негова дъщеря и повече като негова съпруга.

— Как мина? — попита Киара, без да вдига поглед.

— С почивка и подходяща рехабилитация има шанс отново да използвам в някаква степен лявата си ръка.

— Толкова ли беше зле?

— Той е ядосан. И аз не го виня за това.

Габриел съблече палтото си и го метна върху облегалката на един стол. Киара неодобрително завъртя очи. После наплюнчи върха на пръста си и отгърна следващата страница на списанието.

— Ще го преодолее — каза тя.

— Това не е от нещата, които човек преодолява, Киара И никога нямаше да се случи, ако ти и Шамрон не бяхте заговорничили зад гърба ми.

— Не беше така, скъпи.

— А как беше точно?

— Ари дойде да ме види, когато ти беше във Франция да търсиш Маделин. Каза, че искал да те притисне за последен път да станеш шеф на Службата и искал моята благословия.

— Много мило от негова страна да попита.

— Не се сърди, Габриел. Това е нещото, което той иска. — Тя замълча, после добави: — И аз също го искам.

— И ти? — попита изненадано Алон. — Даваш ли си сметка какво ще бъде, след като положа клетвата?

— Ползваме стая в обезопасена къща, която делим с още осем души, в това число и човекът, който веднъж се опита да те убие. Мисля, че мога да се справя с това да бъдеш началник.

Габриел отиде до леглото и прелисти купчината списания, сложени до Киара. Едното бе посветено на бременните жени. Той го вдигна към нея и попита:

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

Киара грабна списанието от ръцете му, без да отговори. Габриел се вгледа в нея, наклонил глава на една страна и подпрял с ръка брадичката си.

— Не ме гледай така! — каза тя.

— Как?

— Сякаш съм картина.

— Това е по-силно от мен. Нищо не мога да направя.

Киара се усмихна. После попита:

— За какво си мислиш?

— Мисля си, че ми се иска да бяхме сами, вместо в обезопасена къща, заобиколени от осем други хора.

— В това число и човекът, който преди време се опита да те убие — добави тя. — Кажи ми обаче какво наистина си мислиш?

— Питам се защо не ме помоли да не ходя в Москва.

— Аз също се питам.

— Защо не ме помоли?

— Защото са я заключили в багажника на една кола и са я изгорили жива.

— И няма друга причина?

— Не — отвърна Киара. — И ако се питаш дали искам да отида в Москва с останалата част от екипа, отговорът е „не“. Не мисля, че ще мога да го понеса да се върна там. Може да допусна грешка.

Без да каже дума, Габриел легна на леглото и положи глава на скута й.

— Няма ли да съблечеш дрехите си? — попита тя.

— Твърде уморен съм да се събличам.

— Имаш ли нещо против да почета още малко?

— Можеш да правиш всичко, което поискаш.

Алон затвори очи. Шумоленето от лекото прелистване на страниците на списанието го унесе.

— Буден ли си още? — попита внезапно Киара.

— Не — промърмори той.

— Тя знаеше ли, че това ще свърши в Москва?

— Коя?

— Старицата от Корсика. Тя знаеше ли?

— Да — отвърна Габриел. — Мисля, че знаеше.

— Предупреди ли те да не ходиш там?

— Не — отговори той, измъчван от чувството за вина. — Каза ми, че там ще бъда в безопасност.

— Тя видя ли нещо друго?

— Дете — отвърна Габриел. — Видя дете.

— Чие дете? — попита Киара, но Габриел не я чу. Той тичаше към една жена през безкрайно снежно поле. Жената гореше. Снегът беше изцапан с кръв.