Даниъл Силва
Английското момиче (59)

59.
Лондон

В продължение на няколко дни Габриел обмисля дали да предупреди Греъм Сиймор, че ще му предаде доста необичаен руски дезертьор. В крайна сметка реши да не го прави. Мотивите му бяха по-скоро лични, отколкото оперативни. Той просто не искаше да развали изненадата.

В резултат на това екипът, който ги чакаше на летище Хийтроу по-късно същата сутрин, бе от Службата, а не от МИ5. Той посрещна тайно Алон и Маделин в залата за пристигащи и ги превози до набързо придобит служебен апартамент в Пимлико. След това Габриел позвъни на Сиймор в кабинета му и му каза, че за пореден път е влязъл в Обединеното кралство, без да се впише в книгата за гости.

— Каква изненада — отбеляза сухо Сиймор.

— Има и още, Греъм.

— Къде си?

Алон му даде адреса.

* * *

Сиймор имаше среща с делегация от австралийски шпиони, която не можеше да бъде отложена, така че измина цял час, преди колата му да се появи на улицата пред сградата. Като влезе в апартамента, той завари Габриел сам в хола. На масичката за кафе бе отворен лаптоп, на който Алон му пусна видеозаписа, в който Павел Жиров изповядваше многото грехове на притежаваната от Кремъл енергийна компания, известна като „Волгатек — нефт и газ“. Когато записът свърши, Сиймор изглеждаше поразен. „Което доказва една от любимите максими на Ари Шамрон — помисли си Габриел. — В разузнаването, както и в живота, понякога е по-добре да не знаеш.“

— Това е мъжът, който е обядвал с Маделин в Корсика, нали? — попита най-накрая Греъм, продължавайки да се взира в екрана на лаптопа.

Алон бавно кимна.

— Ти поиска да го намеря — рече той — и аз го намерих.

— Какво се е случило с лицето му?

— Казал е на Михаил нещо, което не е трябвало да казва.

— Къде е той сега?

— Изчезна — отвърна Габриел.

— Има варианти на изчезването, нали знаеш.

Безизразното лице на Алон му показа ясно, че Павел Жиров е изчезнал завинаги.

— Руснаците знаят ли? — попита Сиймор.

— Не още.

— Кога ще разберат?

— Напролет, бих казал.

— Кой го уби?

— Това е друга история, която ще ти разкажа друг път.

Габриел извади DVD диска от лаптопа и го подаде на Сиймор. Като го взе, той издиша бавно, сякаш се опитваше да овладее кръвното си налягане.

— От дълго време съм в тази игра — каза най-сетне Сиймор, — но този видеозапис е най-експлозивното нещо, което някога съм виждал.

— Още не си видял всичко, Греъм.

— Не знам дали си забелязал — каза Сиймор, сякаш не бе чул предупреждението му, — но наскоро имахме избори в тази страна. Джонатан Ланкастър току-що спечели една от най-големите изборни победи в британската история. И сега Джеръми Фалън е министър на финансите.

— Не задълго — вметна Алон.

Сиймор не отговори.

— Не смяташ да го оставиш да се измъкне безнаказано, нали, Греъм?

— Не — отвърна Сиймор. — Но това ще бъде кървава баня.

— От самото начало знаеше, че ще е така.

— Обаче се надявах, че кръвта няма да опръска и мен. — Той потъна в дълбоко мълчание.

— Има ли нещо, което искаш да споделиш, Греъм?

— Премиерът ми предложи повишение — отговори той след кратко колебание.

— Какъв вид повишение?

— Такова, което не можах да откажа.

— Генерален директор?

Сиймор кимна утвърдително.

— Но не на МИ5 — добави бързо. — Пред теб стои бъдещият шеф на тайните служби на Нейно Величество. Ти и аз ще управляваме света заедно. Тайно, разбира се.

— Освен ако не свалят правителството на Ланкастър.

— Точно така — отговори Сиймор. — Ако направя това, има голяма вероятност да бъда пометен в морето с останалите. И ти ще загубиш близък съюзник. — Греъм сниши глас и добави: — Мисля, че човек в твоето положение би искал да се облегне на приятел като мен. Тези дни нямаш много такива.

— Но ти не можеш да позволиш на енергийна компания, притежавана от КГБ, да прави сондажи за нефт във вашите териториални води.

— Това би било нарушение на служебния ми дълг — съгласи се радушно Сиймор.

— Нито пък можеш да позволиш на платен агент на Кремъл да продължи да изпълнява функциите на министър на финансите. В противен случай — добави Алон — той може да се окаже вашият следващ министър-председател.

— Побиват ме тръпки само при мисълта за това.

— Тогава трябва да го унищожиш, Греъм. — Габриел замълча за момент. — Или трябва да си извърнеш очите, докато аз го направя за теб.

Сиймор остана мълчалив известно време, после попита:

— Как ще го направиш?

— Като си върна услугата.

— Ами Ланкастър?

— Той е виновен само за една любовна връзка. Има голяма вероятност британският народ да му прости, особено когато научи, че Джеръми Фалън има пет милиона евро в швейцарска банкова сметка. — Алон замълча, после добави: — Има и още едно смекчаващо обстоятелство, за което още не съм ти казал.

— Какво е то?

Габриел се усмихна и се изправи на крака.

* * *

Той влезе в спалнята и се върна след миг, придружен от красива млада жена. Тя имаше гарвановочерна коса и някога бледата й кожа бе силно загоряла от слънцето край Червено море. Сиймор се изправи галантно и усмихвайки се, протегна ръка. Когато тя не бе поета, лицето му придоби озадачено изражение. И тогава той разбра, погледна към Алон и прошепна:

— Мили боже!

* * *

Тя разказа на Греъм Сиймор историята от самото начало — същата история бе разказала на Габриел в онзи мразовит следобед в Санкт Петербург, под купола на Исакиевския събор. След това спокойно и съвсем акуратно заяви, че иска да дезертира в Обединеното кралство и ако е възможно, един ден да си върне стария живот.

Като заместник-директор на МИ5, Греъм Сиймор не притежаваше властта да предостави бежански статут на дезертирал руски шпионин; единственият човек, който можеше да го направи, бе бившият любовник на Маделин — Джонатан Ланкастър. Точно по тази причина в два часа и петнайсет минути този следобед Сиймор се представи без предупреждение на Номер 10 и поиска да говори на четири очи с министър-председателя. По стечение на обстоятелствата срещата се състоя в личния кабинет на Ланкастър. Там, под същия портрет на намръщената баронеса Тачър, Сиймор разказа на премиера всичко, което бе научил. Това, че руският президент е наредил на „Волгатек“ да използва всички възможни средства, за да получи достъп до нефта в Северно море. Това, че Джеръми Фалън — най-близкият съветник и доверен човек на Ланкастър, го е предал за пет милиона руски сребърника. И че бившата му любовница Маделин Харт — шпионка от руски произход, е съвсем жива и търси убежище във Великобритания. За негова чест, премиерът, макар и видимо потресен, не се поколеба, преди да даде своя отговор. Фалън трябваше да се махне, Маделин трябваше да остане, а за останалото — да става каквото има да става. Той отправи само една молба: да му бъде дадена възможност да съобщи лично новината на съпругата си.

— Аз не бих го отлагал много, ако бях на ваше място, господин премиер.

Ланкастър посегна бавно към телефона. Сиймор се изправи и мълчаливо се измъкна от стаята.

* * *

Остана за уточнение само името на репортера, на когото щеше да бъде предоставено изключителното право да публикува най-сензационната новина в британската политическа история. Сиймор предложи Тони Ричмънд от „Таймс“ или може би Сю Гибънс от „Индипендънт“, но Габриел ги отхвърли. Каза, че е дал обещание и възнамерява да го спази. Той набра номер на мобилния си телефон, чу гласовата поща и остави кратко съобщение. Тя веднага му върна обаждането.

— В четири часа в кафене „Неро“ — каза Алон. — И този път не закъснявайте.

* * *

За голямо огорчение на Греъм Сиймор, Габриел и Маделин настояха да направят една последна разходка заедно. Те тръгнаха по „Милбанк“ под поривите на вятъра, минаха край парка „Виктория Тауър Гардънс“, Уестминстърското абатство и сградата на Парламента и в четири без десет следобед влязоха в кафенето. Алон си поръча черно кафе, Маделин — чай „Ърл Грей“ с мляко и бисквита. Тя извади пудриера от дамската си чанта и се огледа в огледалцето й.

— Как изглеждам? — попита.

— Много израелски.

— Това комплимент ли е?

— Приберете я — каза Габриел.

Маделин го послуша. След това погледна през прозореца към тълпите, които сновяха по тротоарите на Бридж стрийт. „Като че ли никога не ги е виждала преди — помисли си Габриел. — Като че ли никога няма да ги види отново.“ Той огледа вътрешността на кафенето. Никой не я позна. И защо да я познаят? Тя беше мъртва и погребана, заровена в гробището в Базилдън. Един град без душа за една млада жена без име, нито минало.

— Не е нужно да го правите — каза той след малко.

— Разбира се, че е нужно.

— Имам достатъчно доказателства и без вас. Имам видеозаписа на Жиров.

— Кремъл може да отрече думите на Жиров — отговори тя. — Но не може да отрече мен.

Маделин продължаваше да гледа през прозореца.

— Насладете се на гледката — каза Алон, — защото, ако направите това, ще мине дълго време, преди да ви позволят да се върнете в Лондон.

— Според вас къде ще ме изпратят?

— В някоя тайна квартира сред нищото. Може би в някоя военна база, докато бурята премине.

— Не звучи много привлекателно, нали?

— Винаги може да се върнете с мен в Израел.

Тя не отговори. Габриел се наведе над масата и хвана ръката й. Младата жена леко потрепери.

— Държа една вила в Корнуол — каза той тихо. — Градчето не е кой знае какво, но е край морето. Ако искате, може да останете там.

— Има ли изглед? — попита Маделин.

— Има прекрасен изглед — отговори Алон.

— Това може да ми хареса.

Тя се усмихна смело. От другата страна на улицата камбаната на Биг Бен отбеляза четири часа.

— Тя закъснява — каза невярващо Габриел. — Не мога да повярвам, че закъснява.

— Тя винаги закъснява — вметна Маделин.

— Между другото, вие сте й направили много силно впечатление.

— Не само на нея.

Маделин неволно се засмя и отпи от чая си. Габриел погледна намръщено часовника си. След това вдигна очи и видя Саманта Кук да влиза стремително през вратата. Миг по-късно тя стигна, леко задъхана, до тяхната маса. Саманта се вгледа за кратко в Алон, преди да обърне поглед към красивата тъмнокоса девойка, която седеше срещу него. И тогава разбра.

— Мили боже! — прошепна тя.

— Може ли да ви предложим нещо за пиене? — попита Маделин със специфичния си английски акцент.

— Всъщност… — заекна Саманта Кук — може би ще е по-добре да се разходим.