Даниъл Силва
Английското момиче (18)

18.
Апт, Франция

Келър каза на портиера, че е бил на поход в планината, оттам и калните петна по бузите му, мръсната раница на мускулестото му рамо и миризмата от живота на открито, която се носеше от дрехите му. Като се качи в стаята си, той се обръсна старателно, накисна умореното си тяло във вана с гореща вода и изпуши първата си цигара от два дни насам. След това се появи в трапезарията, където яде прекомерно много и изпи най-скъпата бутилка „Бордо“, която имаше в избата, благодарение на парите на Марсел Лакроа. Заситен, Кристофър мина по тихите улички на стария град и стигна до базиликата. Нефът тънеше в мрак и беше пуст, с изключение на Габриел, който седеше пред свещника с оброчните свещи.

— Сигурен ли си? — попита той, когато Келър се присъедини към него.

— Да — отвърна Кристофър, като кимна бавно. Беше сигурен.

— Видя ли я?

— Не.

— Тогава откъде знаеш, че е там?

— Защото човек разпознава престъпната операция, когато я види — заяви убедено Келър. — Те или държат лаборатория за производство на метамфетамини, или сглобяват мръсна бомба, или пазят отвлечената англичанка. Аз залагам на девойката.

— Колко души са в къщата?

— Бросар, жената и две други марсилски момчета. През деня момчетата стоят вътре, но през нощта излизат отвън да пушат и да подишат свеж въздух.

— Имаше ли някакви посетители?

Келър поклати отрицателно глава.

— Жената напускаше вилата по веднъж на ден, за да пазарува и да помаха на съседите, но иначе нямаше никаква друга активност.

— Колко време я нямаше?

— Първия ден отсъства час и двайсет и осем минути, а втория — два часа и дванайсет минути.

— Възхищавам се на прецизността ти.

— Нямах много друга работа, която да ме ангажира.

Габриел попита как е прекарал дните Бросар.

— Той се преструва, че е на почивка — отговори Келър.

— Но също така се разхожда из имота, за да наблюдава нещата. На няколко пъти едва не стъпи върху мен.

— Каква е практиката през нощта?

— Някой винаги е буден. Гледат телевизия в хола или висят в градината.

— Откъде знаеш, че гледат телевизия?

— Видях трептенето на светлината от екрана през жалузите. Между другото — добави Келър, — жалузите винаги са затворени. Винаги.

— Има ли някаква друга светлина през нощта?

— Не и в къщата — отвърна Кристофър. — Но отвън свети като коледна елха.

Габриел се намръщи. Келър потисна една прозявка и попита за Париж.

— Беше хладно.

— Париж или срещата?

— И двете — отвърна Алон. — Особено когато предложих да оставим французите да се заемат със спасяването.

— Защо да го правим, по дяволите?

— Такава бе и реакцията на Греъм.

— Какъв шок!

— Ти, изглежда, си добре информиран за нещата на Даунинг стрийт.

Келър подмина забележката, без да отговори. Габриел се загледа за момент в трепкащите пламъчета на оброчните свещи, преди да разкаже на Келър за останалата част от срещата си с Греъм Сиймор: тайната квартира в Шербур, изпратения от Службата екип за посрещане на заложничката, дискретното й връщане в Англия с подправен от Службата паспорт. Но всичко това се основаваше върху едно нещо. Те трябваше да измъкнат Маделин от вилата бързо и тихо. Без стрелба. Без преследвания с коли.

— Престрелките са за каубоите — каза Кристофър, — а преследванията с коли се случват само във филмите.

— Как ще минем при тази осветеност, без да бъдем забелязани от охраната?

— Няма да го правим.

— Обясни ми.

Келър го направи.

— А ако Бросар или някой от другите слезе долу?

— Тогава е възможно да бъдат наранени.

— За постоянно — добави Габриел. Погледна сериозно Кристофър. — Знаеш ли какво ще се случи, когато полицията намери тези трупове? Те ще започнат да задават въпроси в града. И не след дълго ще имат фоторобот на бивш командос от САС, който би трябвало да е загинал в Ирак. Ще имат и снимки от камерите за наблюдение в хотела.

— Точно за това е макията.

— Какво имаш предвид?

— Ще се скрия в Корсика и ще чакам.

— Може да мине дълго време, преди да можеш да упражняваш отново занаята си — каза Габриел. — Много дълго време.

— Това е саможертва, която съм готов да направя.

— За кралицата и страната?

— За момичето.

Алон се вгледа мълчаливо в него.

— Да приема ли, че имаш проблем с мъжете, които нараняват невинни жени?

Келър кимна утвърдително.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

— Може да ти е трудно да повярваш — отвърна Кристофър, — но наистина не съм в настроение да си спомням щастливите мигове от живота заедно с теб.

Габриел се усмихна.

— Все пак има надежда за теб, Келър.

— Малка — отговори Англичанина.

Алон чу стъпки в църквата и като се обърна, видя жената с шлифера да върви бавно през нефа. Тя отново спря пред главния олтар и много старателно се прекръсти — от челото към гърдите, от лявото рамо към дясното.

— Крайният срок е утре — каза той. — Това означава, че трябва да отидем тази вечер.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Имаме нужда от повече хора, за да го направим по правилния начин — каза мрачно Габриел.

— Да, знам.

— Стотици неща могат да се объркат.

— Така е, знам.

— Тя може да не е в състояние да ходи.

— Значи, ще я носим — заключи Кристофър. — Няма да ми е за първи път да изнасям някого от бойното поле.

Габриел погледна жената с жълтеникавокафявия шлифер, която се взираше в празното пространство, а след това трептящата светлина на оброчните свещи.

— Според теб кой е той? — попита след малко.

— Кой?

— Пол.

— Не знам — отвърна Келър, като се изправи. — Но ако някога го срещна, той ще е мъртъв.

* * *

След като излезе от базиликата, Габриел се прибра в хотела и уведоми управата, че ще освобождава стаята. Не било нищо сериозно, увери ги той, просто малка криза у дома, която само той, несравнимият хер Йоханес Клемп от Мюнхен, можел да оправи. Хората от управата се усмихнаха със съжаление, но вътрешно бяха доволни, че ще си тръгва. Камериерките го бяха обявили единодушно за най-досадния гост на сезона, а Мафуз, главният пиколо, тайно му пожела да пукне.

Именно Мафуз, стоящ като стълб на поста си до входната врата, го видя с благодарност да излиза в нощта. Алон обикаля из улиците на града в продължение на няколко минути, за да се увери, че не е следен. След това със загасен фар се отправи към тесния чакълен път, който минаваше покрай долината с трите вили. Една от вилите — онази, която бе на изток — бе осветена като за специален повод. Келър стоеше в една борова горичка и се взираше напрегнато в къщата. Габриел се присъедини към него и също се втренчи в нея. След няколко минути в градината се появи тъмна фигура и светна пламъчето на запалка. Кристофър протегна ръка и прошепна:

— Бум-бум, мъртъв си.

Те останаха сред боровете, докато мъжът не се върна във вилата. После седнаха в тъмното рено на Келър, за да уточнят последните подробности на плана за нападение: техните позиции, линии на видимост, полоси за обстрел, поведението им в самата вила. След двайсет минути единственото, което оставаше да бъде решено, бе кой ще произведе изстрела, който щеше да задвижи всичко. Алон настоя да бъде той, но Келър възрази, като му припомни, че е постигнал най-високия резултат, регистриран някога в „къщата за елиминиране на потенциална заплаха“ в Херефорд.

— Това е било тренировъчно упражнение — каза Габриел пренебрежително.

— Упражнение по бойна стрелба — възрази Кристофър.

— И все пак е било упражнение.

— Накъде биеш?

— Веднъж прострелях палестински терорист между очите от задната седалка на движещ се мотоциклет.

— И какво от това?

— Терористът седеше в средата на претъпкано кафене на булевард „Сен Жермен“ в Париж.

— Да — каза Келър, преструвайки се на отегчен, — май си спомням, че бях чел нещо за това в един от моите учебници по история.

В крайна сметка се стигна до хвърляне на монета.

— Не пропускай — каза Алон, като пусна монетата обратно в джоба си.

— Аз никога не пропускам.

Като приключиха, наближаваше десет часът; беше твърде рано да действат. Кристофър затвори очи и заспа, докато Габриел остана загледан в светлините на най-източната вила. Представи си една малка стая на долния етаж: легло, белезници, качулка, кофа за тоалетна, превръзка за заглушаване на писъците, една жена, която вече не беше на себе си. И за миг той се видя да върви през руския сняг към една вила в покрайнините на брезова гора. Алон премигна, за да прогони картината, и разсеяно опипа дланта от червен корал, която висеше на шията му. В паметта му изникнаха думите: „Когато вече е мъртва. След това ще узнаете истината“.

* * *

След четири часа той стисна рамото на Келър. Кристофър се събуди мигновено, излезе от колата и извади раницата от багажника. Вътре имаше две ролки тиксо, чифт ножици за арматурно желязо и два заглушителя: един за компактния „Хеклер и Кох“ 45. калибър на Келър, а другия — за беретата на Габриел. Алон зави заглушителя в края на цевта на пистолета си и метна раницата през рамо. След това последва Кристофър, като двамата се заспускаха между боровете към горния край на долината. Нямаше луна и звезди, нито полъх на вятър. Келър вървеше през шубраците и скалните образувания в пълна тишина, бавно, сякаш беше под вода. На всеки няколко стъпки вдигаше дясната си ръка, за да накара Алон да застине намясто, но иначе не общуваха. Нямаше и нужда — всяка стъпка, всяко движение бяха отработени предварително.

В подножието на хълма двамата се разделиха. Кристофър се отправи към южната страна на вилата и се настани в една отводнителна канавка; Габриел тръгна към източната страна и се скри сред гъсталак от шипки. Неговата позиция се намираше на петнайсет метра от осветения периметър на вилата и бе обгърната от нощната тъмнина. Точно срещу него бе редицата френски прозорци, които водеха от градината към хола. През жалузите видя трептящата светлина на телевизора и както предположи, неясната сянка на мъж.

Той погледна часовника си. Беше 2:37 ч. след полунощ. Оставаха три часа мрак. След това нямаше да има повече разходки до градината за мъжа във вилата. Той със сигурност щеше да излезе навън за последна глътка свеж въздух и още един поглед към небето, макар да нямаше луна и звезди, нито някакъв ветрец. След това от канавката откъм южната страна на вилата щеше да бъде произведен един изстрел. И тогава всичко щеше да започне: легло, белезници, кофа за тоалетна, една жена, която вече не беше на себе си.

Алон отново погледна часовника си, видя, че са изминали само две минути, и потръпна от студ. Вероятно Келър беше прав; може би в крайна сметка той наистина беше „стаен“ шпионин. За да минава по-леко времето, Габриел мислено се измъкна от гъсталака от шипки и застана пред една картина. Това беше картината, която бе оставил в Йерусалим — къпещата се в градината си Сузана, наблюдавана от селските старейшини. Той още веднъж постави Маделин в ролята на Сузана, макар че сега раните, които лекуваше, бяха причинени не от времето, а от пленничеството.

Габриел работеше бавно, но упорито, като възстановяваше раните по китките й, добавяше плът на атрофиралите й рамене и цвят на хлътналите й бузи. И през цялото време продължаваше да наблюдава изтичащите минути и вилата, която му изглеждаше като фон на картината. Два часа нямаше никакво движение. После, когато първото зарево се появи в небето на изток, един от френските прозорци бавно се отвори и един мъж излезе в градината на Маделин. Той протегна ръце, погледна наляво, после надясно, после пак наляво. По искане на Маделин Габриел бързо приключи реставрацията. И когато видя проблясъка на светлина от юг, се изправи с пистолет в ръка и се затича.