Даниъл Силва
Английското момиче (37)

37.
Чейни Уок, Челси

Виктор Орлов винаги с охота говореше за пари. Всъщност той рядко говореше за нещо друго. Орлов се хвалеше, че всеки от костюмите му струва по десет хиляди долара, че ръчно ушитите му ризи са най-добрите в света и че златният, инкрустиран с диаманти часовник, който носеше на китката си, е сред най-скъпите, произведени някога. Всъщност сегашният му часовник бе вторият от този род. Всеизвестно бе, че бе счупил първия си часовник в Швейцария, като го бе ударил в един бор, докато бе карал ски. „Много глупаво от моя страна — бе казал той пред един британски таблоид след загубата на милиони долари, — но забравих да сваля проклетото нещо, преди да изляза от хижата.“

Предпочитаната му марка вино бе „Шато Петрюс“^[1] — прочутото „Померол“, което той пиеше като вода. В този следобеден час беше малко рано за него, дори и за Орлов, така че пиха чай. Виктор го пиеше по руския обичай — с бучка захар, която стискаше между предните си зъби. Той бе отпуснал едната си ръка на задната облегалка на елегантния диван с дамаска от брокат, като въртеше нервно между пръстите си едната дръжка на скъпите си очила — нещо, което винаги правеше, когато говореше за Русия.

Това не била Русия от детството му, нито Русия, за която бил работил като ядрен физик, а Русия, която с препъване се била появила след разпадането на Съветския съюз. Била страна, в която царяло беззаконие — пияна, объркана, изгубена Русия. Били обещали на нейния травмиран народ сигурност и спокойствие за цял живот. Сега внезапно хората трябвало да се грижат сами за себе си. Това бил социален дарвинизъм^[2] от най-лош вид. Силните живеели на гърба на слабите, слабите гладували, а олигарсите властвали. Те станали новите царе на Русия, новите комисари. Движели се из Москва с кортежи от бронирани коли, заобиколени от въоръжени до зъби охранители. През нощта охранителите водели битки помежду си по улиците.

— Това беше Дивият изток — каза Орлов замислено. — Това беше лудост.

— Но ви е харесвало — вметна Алон.

— Как да не ми харесва? Ние бяхме богове, наистина.

В началото на кариерата си като капиталист Орлов управлявал сам процъфтяващата си империя, и то с железен юмрук. Но след като придобил „Русойл“, си дал сметка, че се нуждае от помощник. Открил такъв в лицето на Генадий Лазарев — блестящ специалист по теоретична математика, с когото бил работил в съветската програма за ядрени оръжия. Лазарев не знаел нищо за капитализма, но подобно на Орлов бил добър с цифрите. Той изучил бизнеса, започвайки от нулата. Тогава Орлов му поверил ръководството на ежедневната работа в „Русойл“.

— Това беше най-голямата грешка, която съм правил в бизнеса си — каза Виктор.

— Защо? — попита Габриел.

— Защото Генадий Лазарев се оказа от КГБ — отговори Орлов. — Той е бил от КГБ, докато работеше по програмата за ядрено оръжие, и си е бил такъв, когато го поставих на поста да ръководи „Русойл“.

— Никога ли не сте имали някакви подозрения?

Орлов поклати отрицателно глава.

— Той беше много добър… и много „предан на щита и меча“, както главорезите от КГБ обичат да се изразяват. Излишно е да казвам — добави Виктор, — че Лазарев ме предаде. Той предостави на Кремъл купища вътрешна документация, която след това държавните прокурори използваха, за да изфабрикуват дело срещу мен. И когато избягах от страната, Лазарев управляваше „Русойл“, сякаш бе негова собственост.

— Той ви е отстранил?

— Напълно.

— А когато се съгласихте да се откажете от „Русойл“, за да ни измъкнете от Русия?

— Дотогава Лазарев вече го нямаше там. Той управляваше нова държавна петролна компания. Както изглежда, руският президент лично е избрал името на предприятието. Нарече го „Волгатек — нефт и газ“. По онова време из Кремъл се разправяше вицът, че президентът е искал да нарече компанията „КГБ — нефт и газ“, но е решил, че това няма да се котира добре на Запад.

„Волгатек“, обобщи Орлов, нямала за цел да играе някаква роля за нефтодобива в страната, който вече бил стабилизиран. Тъкмо обратното, единствената й цел била да се разширят нефтените и газовите интереси на Русия в международен план, като по този начин се увеличи световната мощ и влияние на Кремъл. Подкрепена финансово от Кремъл, компанията започнала да пазарува бясно из Европа и закупила редица петролни рафинерии в Полша, Литва и Унгария. След това, въпреки възраженията на американците, подписала изгоден договор за извършване на сондажи в Иран. Също така подписала споразумения за развитие с Куба, Венесуела и Сирия.

— Виждате ли някаква особеност тук? — попита Виктор.

— Всички сделки, които „Волгатек“ е сключила, са в държави от бившата съветска империя или в страни, враждебни към Съединените щати.

— Точно така — каза Орлов.

Но „Волгатек“ не се задоволила да спре дотам, поднови разказа си той. Тя разширила дейността си в Западна Европа, като подписала договори за доставка и нефтопреработване с Гърция, Дания и Нидерландия. След това насочила поглед към Северно море, където искала да извършва сондажи в две новооткрити нефтени полета край бреговете на Външните Хебридски острови. Геолозите на компанията прогнозирали, че производството може да достигне до сто хиляди барела на ден, като голяма част от печалбите щели да влизат директно в хазната на Кремъл. Компанията кандидатствала за придобиване на лиценз от Министерството на енергетиката и климатичните промени на Великобритания. И тогава държавният секретар по енергийните въпроси помолил Виктор Орлов да намине в кабинета му, за да си поговорят.

— И какво мислите, че му казах?

— Че „Волгатек“ е дъщерна компания, притежавана изцяло от Кремъл и ръководена от бивш член на КГБ.

— И според вас какво направи секретарят с кандидатурата на „Волгатек“ за сондажи в териториалните води на Великобритания?

— Пуснал я е в своя шредер^[3].

— Пред собствените ми очи — добави с усмивка Виктор. — Това беше най-удовлетворяващият звук.

— Кремъл знае ли, че вие сте саботирали сделката?

— Не ми е известно — отвърна Орлов. — Но съм сигурен, че Лазарев и руският президент са заподозрели, че съм замесен по някакъв начин. Те винаги са готови да вярват най-лошото за мен.

— Какво се случи след това?

— „Волгатек“ изчака една година. След това подаде втора молба за лиценз за сондиране. Но този път нещата бяха различни. Те имаха вътрешен човек на Даунинг стрийт — човек, когото те бяха обработвали една година.

— Кой е той?

— Предпочитам да не казвам.

— Добре — отговори Габриел. — Тогава аз ще го кажа вместо вас. Вътрешният човек на „Волгатек“ на Даунинг стрийт е бил Джеръми Фалън — най-могъщият началник на кабинет в британската история.

Виктор Орлов се усмихна.

— Може би все пак трябва да отворим бутилка „Петрюс“.

* * *

Те бяха нагазили в опасни води. Алон го знаеше, Орлов сигурно също го знаеше, защото лявото му око трепкаше с бясна скорост. Като дете това потрепване го бе направило прицел на безмилостни подигравки и тормоз. Беше го накарало да изгаря от омраза и тази омраза го бе довела до успеха. Виктор Орлов искаше да победи всички. И всичко бе заради потрепването на лявото му око.

В момента това око се взираше в чаша, пълна с тъмночервено вино „Померол“. Орлов още не бе отпил от него. Нито бе отговорил на доста простичкия въпрос, който Габриел му бе задал миг по-рано. Защо Джеръми Фалън?

— А защо не Фалън? — отвърна най-сетне руснакът. — Фалън беше мозъкът на Ланкастър. Фалън беше кукловодът. Той дърпаше конеца и Ланкастър махаше с ръка. И нещо повече, той бе уязвим, лесен за обработване.

— Как така?

— Той не притежаваше нищо. Беше беден като църковна мишка.

— Кой го е предложил като мишена?

— Казаха ми, че предложението е дошло от резидентурата на СВР тук, в Лондон.

Резидентура беше терминът, използван от СВР за назоваване на задграничните й централи, работещи в руските посолства по места. Резидентът бе началникът на централата, а резидентура — самата централа. Това беше останка от времето на КГБ. Повечето неща в СВР бяха такива.

— Как са подходили?

— Лазарев и Фалън са започнали да се натъкват един на друг на най-неподходящите места: партита, ресторанти, конференции, празници. Говори се, че Фалън е прекарал един дълъг уикенд във вилата на Лазарев в Гщаад^[4] и е кръстосвал около гръцките острови на неговата яхта. Казаха ми, че се разбирали много добре, но това не е изненадващо. Когато поиска, Генадий може да бъде очарователно копеле.

— Но е имало нещо повече от офанзивата с очароването нали, господин Орлов?

— Много повече.

— Колко?

— Пет милиона евро в кодирана сметка в швейцарска банка с любезното съдействие на Кремъл. Много чисто. Напълно непроследимо. СВР е уредила всичко.

— Кой го казва?

— Предпочитам да не казвам кой.

— Хайде, господин Орлов.

— Вие очевидно имате свои източници, господин Алон, а аз си имам мои.

— Поне ми кажете посоката, от която идва вашата информация.

— От изток — отговори Виктор, което означаваше, че идва от някого от многобройните му източници в Москва.

— Продължавайте — подкани го Габриел.

Орлов първо отпи от виното. След това обясни как „Волгатек“ подала втора молба за лиценз за сондиране в Северно море, този път с подкрепата на втория най-влиятелен човек в Уайтхол. Но премиерът все още се колебаел, а държавният секретар по енергийните въпроси бил, както и преди, абсолютно против. Фалън убедил секретаря да не отхвърля категорично молбата. Тя технически останала висяща.

— И след това — каза Орлов, като вдигна ръка към тавана — държавният секретар внезапно одобри лиценза, Джонатан Ланкастър излетя за Москва за тостове с шампанско в Кремъл, а човекът, приел пет милиона евро в руска валута, е на път да стане следващият финансов министър на Великобритания.

— Трябва да знам вашия източник за петте милиона.

— Вече отговорих на този въпрос — отвърна лаконично руснакът.

Алон смени темата:

— Какви са отношенията между „Волгатек“ и вашия бизнес в Лондон?

— Както може би очаквате, ние сме в състояние на война. Тя е по-скоро като Студената война — необявена, но ожесточена.

— Как така?

— Лазарев ми отмъкна редица сделки, предлагайки по-висока цена. На него му е лесно — добави възмутено Виктор. — Той не играе със собствените си пари. Освен това му доставя огромно удоволствие да привлича на работа най-добрите ми специалисти, като ги засипва с купища пари — пари на Кремъл, разбира се, — и те хукват към по-добрите условия.

— Говорите ли си с него?

— Аз не бих се изразил така — отвърна Орлов. — Когато се срещаме в обществото, си кимаме учтиво и си разменяме студени усмивки. Нашата война се води изцяло в сянка. Трябва да призная, че напоследък Генадий ме надвива. И сега той ще сондира за нефт във водите на страната, която обикнах. От тази мисъл направо ми прилошава.

— Тогава може би трябва да направите нещо по въпроса.

— Какво например?

— Да ми помогнете да развалим сделката.

Орлов спря да върти очилата си и за момент безмълвно се взря в Габриел.

— Какъв е вашият интерес към нея? — попита накрая.

— Той е изцяло личен.

— Защо някой като вас се интересува дали руска енергийна компания ще получи достъп до нефта в Северно Море?

— Сложно е за обяснение.

— Щом е свързано с вас, не очаквам нищо просто.

Алон неволно се усмихна, после тихо каза:

— Аз мисля, че Кремъл е изнудил Джонатан Ланкастър да даде сондажните права на „Волгатек“.

— Как?

Габриел запази мълчание.

— Отказах се от компания на стойност шестнайсет милиарда долара, за да измъкна вас и съпругата ви от Русия — каза Орлов. — Смятам, че това ми дава право да получа отговор. Как са го направили?

— С отвличането на любовницата на Ланкастър на остров Корсика.

На Орлов не му трепна окото.

— Е — каза той отново. — Радвам се, че някой най-накрая забеляза.

* * *

Те говориха, докато зад прозорците на прекрасния кабинет на Виктор Орлов стана тъмно, а след това поговориха още малко. В края на разговора им Габриел вече бе уверен, че е разбрал как се е разиграл сценарият на върха, но точно какво участие бяха взели актьорите в него — още му убягваше. Обаче бе сигурен в едно: време бе да си поговори на четири очи с Греъм Сиймор. Обади му се от уличен телефон на площад „Слоун“ и призна, че отново е влязъл в страната, без първо да се впише в книгата за гости. После поиска да се срещнат. Сиймор му съобщи часа и мястото и затвори, без да каже нито дума. Алон върна слушалката на мястото й и тръгна, а Кристофър Келър му пазеше гърба, вървейки на стотина метра зад него.