Ан Леки
„Правдата на Торен“ (6)

6.

На Шис’урна, в Орс, Седем Меса от „Правдата на Енте“, която бе придружила лейтенанта Скааиат в дома на Йен Шиннан, седеше с мен на приземния етаж на къщата. Имаше си име извън обозначението на частта си и аз го знаех, но никога не го използвах. Дори лейтенанта Скааиат понякога се обръщаше към отделните човешки воини под свое командване само със „Седем Исса“. Или с личния им номер.

Донесох дъска с пулове и изиграхме мълчаливо две игри.

— Толкова ли не можеш да ми дадеш някоя игра от време на време? — каза тя след края на втората. Преди да съм отговорила, от горния етаж се чу трясък и войната се ухили. — Май лейтенанта Спечена може и да отпуска, когато реши! — Стрелна ме с развеселен поглед. Думите й бяха предизвикани от контраста между резервираното и често твърде официално поведение на лейтенанта Оун и онова, което очевидно се случваше между нея и лейтенанта Скааиат на горния етаж. Ала усмивката на Седем Исса угасна толкова бързо, колкото се бе появила. — Съжалявам. Не исках да кажа, че… ние просто…

— Знам — прекъснах я. — Не съм се засегнала.

Седем Исса се намръщи и направи неуверен жест с лявата си ръка. Жестът излезе тромав, защото войната още стискаше десетина пула в шепата си.

— Корабите имат чувства — каза тя.

— Да, разбира се. — Без чувства дори най-незначителните решения се превръщат в мъчителни опити да сравниш безкрайни масиви данни. Много по-лесно е да подходиш към такива задачи на базата на емоциите. — Но както казах, не съм се засегнала.

Седем Исса сведе поглед към дъската и пусна пуловете си в една от вдлъбнатините. Гледа ги известно време, после вдигна глава.

— Носят се слухове. За корабите и отношението им към хората. Кои харесват и кои — не. Мога да се закълна, че лицето ти не показва нищо, но…

Раздвижих лицевите си мускули в усмивка, изражение, което бях виждала много пъти.

Седем Исса потръпна.

— Не го прави! — каза с възмущение, но тихо, за да не ни чуят лейтенантите.

Не че бях нагласила погрешно усмивката: знаех, че съм я направила както трябва. Не, проблемът бе във внезапната промяна — от обичайната ми липса на изражение към нещо човешко, — промяна, която дълбоко смущаваше повечето Седем Исса. Зарязах усмивката.

— На Аатр циците — изруга Седем Исса. — Като направиш нещо такова, направо тръпки ме побиват. — Поклати глава, загреба пуловете и започна да ги реди по дъската. — Добре де, щом не искаш да говорим за това, няма. Още една игра?

 

 

Вечерта преваляше в нощ. Приказките на комшиите станаха лениви и празни, а скоро след това секнаха съвсем — възрастните вземаха на ръце заспали деца и се прибираха да спят.

Денз Ай пристигна четири часа преди зазоряване, аз излязох с нея и се качих на лодката й без излишни приказки. Тя не обелваше и дума, дори се опитваше да не поглежда към мен, същото правеше и дъщеря й, седнала при кърмата. Бавно и почти безшумно лодката се отдалечи от къщата.

Бдението в храма продължаваше, молитвите на жреците се чуваха на площада като пресеклив шепот. Улиците, и в Горния, и в Долния град, бяха тихи, ако не се брояха собствените ми стъпки и звуците на водата, тъмни, ако не се брояха звездите по небосвода, примигващите шамандури по периметъра на забранените зони и светлината от храма на Иккт. Седем Исса, която ни беше придружила до къщата на лейтенанта Оун, спеше на дюшек на приземния етаж.

Лейтенанта Оун и лейтенанта Скааиат лежаха заедно на горния етаж и се унасяха в сън.

Други лодки нямаше, само нашата. На дъното й видях навито въже, мрежи, дихатели и една кръгла кошница с капак, привързана към котва. Дъщерята видя, че гледам кошницата, и я прибута уж небрежно с крак под пейката, на която седеше. Аз извърнах глава и насочих поглед над водата към примигващите шамандури, без да кажа нищо. Илюзията, че могат да скрият или променят информацията, която изпращаха към нас предавателите им, беше полезна, макар никоя да не вярваше истински в нея.

Едва бяхме навлезли в забранената зона отвъд шамандурите, когато дъщерята на Денз Ай сложи в устата си дихател и се прехвърли през ръба на лодката с въже в ръка. Езерото не беше много дълбоко, особено по това време на годината. След няколко секунди дъщерята се появи отново, покатери се на лодката и с общи усилия трите издърпахме сандъка — беше сравнително лесно, преди сандъкът да стигне до повърхността, след това се наложи да напрегнем мишци, но все пак успяхме да го катурнем през борда, без да обърнем лодката.

Избърсах калта от капака. Сандъкът беше радчайска направа, но това само по себе си не беше повод за тревога. Открих резето и го отворих.

Пушките вътре — дълги, изящни и смъртоносни — бяха от онези, които са били на въоръжение в танминдската армия преди анексирането. Знаех, че всяка трябва да има идентификационен номер, както и че номерата на конфискуваните от нас оръжия са описани и заведени в архива, което означаваше, че мога да прегледам инвентарните списъци и много бързо да определя дали тези пушки са от конфискуваните оръжия, или напълно са убягнали от вниманието ни.

Ако бяха от конфискуваните, проблемът щеше да се усложни значително, а той и така си беше достатъчно сложен.

Лейтенанта Оун беше в първа фаза на съня. Същото сякаш важеше и за лейтенанта Скааиат. Бих могла да прегледам инвентарните списъци, без да искам изрично разрешение. Всъщност точно това би трябвало да направя. Но не го направих, отчасти защото едва вчера ми бяха напомнили за корумпираните власти на Име, за злоупотребите с достъпа до засекретени данни, все ужасни неща, които не би трябвало да са възможни. Напомняне, че е добре да внимавам максимално. Имаше и друго обаче — твърденията на Денз Ай, че в миналото жителите на Горния град имали навика да подхвърлят уличаващи доказателства, и разговорът на вечеря днес, пропит от негодувание. Това говореше, че нещо не е наред. Никоя в Горния град не би могла да знае, че съм поискала информация за конфискуваните оръжия, но ако беше замесена и някоя друга? Някоя, която е в състояние да нагласи системата така, че да я уведомява, ако определени въпроси бъдат зададени на определени места? Денз Ай и дъщеря й седяха тихо в лодката и по нищо не личеше да са притеснени или изнервени.

Свързах се с „Правдата на Торен“. Виждала бях повечето от тези конфискувани оръжия — не в качеството си на Едно Еск, а като „Правдата на Торен“, чиито хиляди второстепенни воини бяха спуснати на планетата по време на анексирането. Щом не можех да прегледам официалните инвентарни списъци, без да уведомя по този начин властите за скритите пушки, можех да се консултирам със собствената си памет и да проверя дали някоя от тях не е минавала пред собствените ми очи.

Да, бяха минавали.

 

 

Отидох при спящата лейтенанта Оун и сложих ръка на голото й рамо.

— Лейтенанта — повиках я тихичко. На лодката затворих внимателно сандъка и казах: — Обратно към града.

Лейтенанта Оун отвори стреснато очи.

— Не спя — каза тя замаяно. На лодката Денз Ай и дъщеря й хванаха мълчаливо греблата и поеха по обратния път.

— Оръжията са били конфискувани — казах на лейтенанта Оун все така тихо. Не исках да събудя лейтенанта Скааиат, не исках никоя освен лейтенанта Оун да чуе какво казвам. — Разпознах серийните номера.

Лейтенанта Оун ме гледаше сънено и с празен поглед. После очите й се разшириха. Беше схванала за какво й говоря.

— Но… — Отърси се от утайката на съня и се обърна към лейтенанта Скааиат. — Скааиат, събуди се. Имам проблем.

 

 

Занесох пушките на горния етаж. Седем Исса дори не помръдна, когато минах покрай нея.

— Сигурна ли си? — попита лейтенанта Скааиат и клекна до отворения сандък, гола, ако не броим ръкавиците, с чаша чай в ръка.

— Лично ги конфискувах — отвърнах аз. — Помня ги. — Всички говорехме много тихо, така че никоя отвън да не ни чуе.

— Тогава защо не са унищожени? След конфискация подлежат на унищожение — изтъкна лейтенанта Скааиат.

— Очевидно не е станало така — каза лейтенанта Оун след кратка пауза. — Ох, мамка му. Това е лошо.

Пратих й мълчаливо съобщение: „Ругаете, лейтенанта“.

Лейтенанта Скааиат изсумтя — нещо като смях, но горчив.

— Меко казано. — Намръщи се. — Но защо? Защо да поемат такъв риск?

— И как? — попита лейтенанта Оун. Изглежда, съвсем беше забравила своя чай, който изстиваше в чаша на пода до нея. — Сложили са ги в езерото, без да ги видим. — Прегледала бях дневниците от последните трийсет дни и в тях нямаше нищо, за което вече да не знаех. Всъщност никоя не беше ходила на онова място освен Денз Ай и дъщеря й — снощи и преди трийсет дни.

— „Как“ не е проблем, ако имаш необходимия достъп — каза лейтенанта Скааиат. — Което само по себе си стеснява кръга на заподозрените. Не е била някоя с високо ниво на достъп до „Правдата на Торен“, иначе щеше да се погрижи корабът да не помни пушките. Или най-малкото да блокира достъпа до тази информация.

— А може и да не са се сетили за тази подробност — възрази лейтенанта Оун. Беше озадачена. Страхът й се усилваше. — Или пък това е било част от плана. Което отново ни връща към въпроса „защо“. В момента няма голямо значение как са го направили.

Лейтенанта Скааиат вдигна поглед към мен.

— Разкажи ми за неприятностите, които племенницата на Йен Таа е имала в Долния град.

Лейтенанта Оун я погледна, свъсила вежди.

— Но…

— Лейтенанта Скааиат й даде знак да замълчи.

— Нямаше такива — отвърнах. — Седеше сама и хвърляше камъчета в храмовото езеро. Пи чай в магазинчето зад храма. Извън това никоя не е говорила с нея.

— Сигурна ли си? — попита лейтенанта Оун.

— През цялото време беше пред погледа ми. — И щях да я следя още по-внимателно при евентуалните й бъдещи гостувания в Долния град, но това беше ясно и без да го казвам.

Лейтенанта Оун и лейтенанта Скааиат замълчаха. Лейтенанта Оун затвори очи и вдиша дълбоко. Вече бе сериозно уплашена.

— Значи лъжат за племенницата — каза тя, без да отваря очи. — Търсят си повод да обвинят някого в Долния град за… нещо.

— Подривна дейност — каза лейтенанта Скааиат. Отпи от чая си. — Размирици. Това поне е очевидно.

— Да, очевидно е — кимна лейтенанта Оун. Загубила бе изцяло контрол върху акцента си, без да го забележи. — Но защо, по дяволите, някоя с такова ниво на достъп — тя махна към сандъка с пушките — би искала да им помогне?

— Това май е най-важният въпрос — отвърна лейтенанта Скааиат. Помълчаха няколко секунди. — Какво ще правиш?

Въпросът разстрои лейтенанта Оун, която очевидно размишляваше върху същия проблем. Вдигна глава да ме погледне.

— Чудя се дали няма и друго.

— Мога да помоля Денз Ай да отидем в блатото още веднъж — казах аз.

Лейтенанта Оун кимна утвърдително.

— Ще напиша доклад, но няма да го изпращам. Докато не съберем още данни. — Всичко, което лейтенанта Оун правеше и казваше, беше обект на наблюдение и запис, но също като с проследяващите устройства, които носеха всички в Орс, се случваше информацията да остане незабелязана.

Лейтенанта Скааиат подсвирна тихо.

— Дали някоя не ти върти номер, скъпа? — Лейтенанта Оун я погледна въпросително. — Йен Шиннан, да речем? Може би съм я подценила. А и тази Денз Ай, имаш ли й доверие?

— Ако има такива, които искат да се махна, то те са от Горния град — каза лейтенанта Оун. Лично аз бях съгласна с нея, но не го изрекох на глас. — Не, не може да е това. Ако преча на някоя, която има нужното ниво на достъп — и махна отново към сандъка, — достатъчно би било просто да издаде заповед в този смисъл. Нещо, което Йен Шиннан не би могла да направи. — Неизречен, но дебнещ зад всяка дума, беше споменът за Име и фактът, че войната, разкрила тамошната корупция, беше осъдена на смърт и присъдата най-вероятно вече бе изпълнена. — Никоя в Орс не би могла да го направи, не и без… — Не и без помощ от много високо място, несъмнено би казала тя, ако беше довършила изречението си.

— Така е. — Лейтенанта Скааиат кимна замислено. — Значи е някоя на високо. Кой би имал полза?

— Племенницата — каза лейтенанта Оун, силно разстроена.

— Племенницата на Йен Таа би имала полза? — попита озадачено лейтенанта Скааиат.

— Не, не. Племенницата е оскърбена или нападната уж. А аз не правя нищо по въпроса, твърдя, че нищо не се е случило.

— Защото нищо не се е случило — каза лейтенанта Скааиат, присвила очи, сякаш започваше да разбира накъде бие лейтенанта Оун, но не докрай.

— Не получават справедливост от мен, затова идват в Долния град да си я вземат сами. Така са действали, преди да дойдем ние.

— А след това — допълни лейтенанта Скааиат — намират скритите пушки. Или още като дойдат. Или… — Поклати глава. — Нещо не се връзва. Да кажем, че си права. Така. Кой би имал полза? Не и танминдите, ако наистина замислят бунт. Могат да обвиняват когото си искат и колкото си искат, но без значение какво бъде открито в езерото, разбунтуват ли се, чака ги превъзпитание.

Лейтенанта Оун не изглеждаше убедена.

— Онази, която е могла да остави пушките в езерото, без ние да видим, би могла да защити и танминдите. Или да твърди, че може, и те да й повярват.

— О! — Лейтенанта Скааиат кимна с разбиране. — Дребна глоба, смекчаващи вината обстоятелства. Разбира се. Трябва да е някоя много нависоко. Някоя много опасна. Но защо?

Лейтенанта Оун погледна към мен.

— Иди при върховната жреца и я помоли за услуга. Кажи й, от мое име, че макар да не е дъждовният сезон, я моля да осигури постоянно дежурство при алармата за буря. — Алармата, сирена, която издаваше пронизителен вой, се намираше на покрива на жилищната пристройка към храма. Включването й задействаше капаците на повечето сгради в Долния град, а звукът гарантирано будеше обитателите на малкото къщи, които не разполагаха с въпросната автоматизирана система. — Помоли я да е готова да включи алармата, ако й кажа да го направи.

— Браво — каза лейтенанта Скааиат. — Капаците биха забавили тълпата. Но само толкова…

— Може изобщо да не се стигне до това — каза лейтенанта Оун. — Каквото и да са намислили, ще трябва да действаме на момента и според ситуацията.

 

 

На следващата сутрин ситуацията прие формата на новината, че Анаандер Мианаай, лордата на Радч, ще ни дойде на посещение през някой от идните дни.

В продължение на три хиляди години Анаандер Мианаай беше управлявала радчайския космос еднолично. Живееше във всяка от тринайсетте провинциални палати и присъстваше лично на всички анексирания. Можеше да прави това, защото притежаваше хиляди тела, всичките генетично еднакви и свързани помежду си. Все още беше в системата Шис’урна, някои от телата й бяха на „Мечът на Амаат“, флагманския кораб от анексиращата флотилия, други — на станция Шис’урна. Тя създаваше радчайските закони и тя решаваше кога да направи изключение от тях. Тя беше върховната главнокомандваща на армията, върховната жреца на Амаат, нейни клиенти бяха, на практика, всички радчайски къщи.

И щеше да слезе в Орс на неуточнена дата през следващите няколко дни. Всъщност беше донякъде изненадващо, че не го е направила по-рано — колкото и малък да беше градът, колкото и западнали да бяха орсианите спрямо предишното си величие, ежегодното поклонничество правеше Орс значимо място. Достатъчно значимо да предизвика апетита на офицери от по-висши семейства и с повече влияние от лейтенанта Оун. Искали бяха нейния пост и упорстваха в опитите си да й го отнемат въпреки решителната съпротива на върховната жреца на Иккт.

С други думи, самата визита не беше неочаквана. Макар моментът да изглеждаше странен. Оставаха две седмици до началото на поклонничеството, когато стотици хиляди орсиани и туристи щяха да се изсипят в града. По време на поклонничеството присъствието на Анаандер Мианаай би имало много по-голяма тежест, би й дало възможност да впечатли гигантски брой поклонници на Иккт. Но вместо да се възползва от тази възможност, тя идваше две седмици по-рано. А и нямаше как да бъде пренебрегнато очевидното съвпадение между нейната поява и появата на скритите пушки.

Която и да беше скрила пушките, действаше или за да обслужи интересите на радчайската лорда, или за да им навреди. Логично би било да съобщят за находката си именно на нея и да помолят за инструкции. А пристигането й в Орс лично създаваше изключително удобна възможност да го направят — можеха да й опишат ситуацията без риск някоя да прехване съобщението, което в единия случай би объркало целия план, какъвто и да бе той, а в другия би предупредило заговорниците, че планът им е разкрит, и би ги принудило да преминат в дълбока нелегалност и да се покрият завинаги.

По тази причина лейтенанта Оун посрещна новината за визитата с облекчение въпреки твърде неприятния страничен ефект, че през следващите няколко дни ще трябва да носи пълната си униформа.

Междувременно, докато чакахме Анаандер Мианаай да пристигне, аз следях внимателно разговорите в Горния град, което бе по-трудно, отколкото в Долния, защото къщите имаха стени, а и всяка танминда, замесена в заговора, със сигурност би си мерила приказките, когато съм наблизо. Никоя не беше толкова глупава, че да води разговорите, за които се ослушвах, на публично място. Също така наблюдавах племенницата на Йен Таа, доколкото това ми беше възможно. След вечерята у Йен Шиннан тя нито веднъж не излезе от къщата, но поне можех да следя показанията на предавателя й.

Две нощи подред излизах в блатото с Денз Ай и дъщеря й и открихме още два сандъка с пушки. Отново не открих улики, които да ме насочат коя или кога ги е оставила там, макар че ако се съдеше по неясните намеци на Денз Ай, която внимаваше да не набеди рибарите, които обичайно, по мои наблюдения, бракониерстваха в този район, пушките бяха оставени по някое време през последните два месеца.

— Радвам се, че лордата ще дойде тук — каза ми късно една вечер лейтенанта Оун. — Не ми е по силите сама да се справя с това.

Забелязах и друго — че никоя освен Денз Ай не излиза в блатото нощем и че никоя в Долния град не сяда там, където биха могли да се спуснат автоматично противоураганните капаци. Тази предпазна мярка се спазваше задължително през дъждовния сезон, макар да имаше вградени системи за безопасност, които блокираха капаците, ако под тях има човек. Но не и през сухия. Обикновено.

Лордата на Радч пристигна по обед, пеша, в едно-единствено тяло, което пресече Горния град, без да остави следа в архивите за движение, които иначе регистрираха всичко и всички, и отиде право в храма на Иккт. Беше стара, с побеляла коса, широките й рамене бяха леко приведени, почти черната кожа на лицето й беше набраздена от дълбоки бръчки, което обясняваше липсата на охрана. Загубата на едно тяло, което така или иначе наближава края на жизнения си цикъл, не би била особен проблем. Употребата на такива по-стари тела позволяваше на Анаандер Мианаай да се разхожда без охрана и придружители при минимален риск.

Не беше облечена нито по радчайски, с панталон и накичено с бижута сако, нито като шис’урнианските танминди, които се покриваха целите с панталон и риза с дълъг ръкав, а носеше лунги — орсианската дълга пола — и беше гола от кръста нагоре.

Веднага щом я видях пратих съобщение на лейтенанта Оун, която се отправи по най-бързия начин към храма и завари върховната жреца на площада, просната в краката на радчайската лорда.

Лейтенанта Оун се поколеба. Повечето радчаи рядко се озоваваха в такава непосредствена близост до Анаандер Мианаай. Лордата присъстваше на всички анексирания, разбира се, но числеността на воините спрямо бройката на телата, които лордата използваше, свеждаше шанса да й налетят почти до нула. Всяка граждана беше в правото си да отиде в някоя от провинциалните палати и да помоли за аудиенция — било във връзка с лична молба, било да се обърне към лордата като към последна съдебна инстанция, било по друга причина, — но в такива случаи обикновените граждани биваха инструктирани предварително как да се държат. Някоя като лейтенанта Скааиат сигурно би знаела как да привлече вниманието на Анаандер Мианаай, без да наруши приличието, но лейтенанта Оун не знаеше.

— Милорда — каза тя и коленичи. Сърцето й още малко и щеше да се пръсне от страх.

Анаандер Мианаай се обърна към нея и вдигна вежди.

— Моля да ми простите — каза лейтенанта Оун. Виеше й се леко свят, дали от тежестта на униформата в нетърпимата жега, или от нерви, не можех да преценя. — Трябва да говоря с вас.

Веждите се вдигнаха още по-високо.

— Лейтенанта Оун, нали? — каза Анаандер Мианаай.

— Да, милорда.

— Тази вечер ще присъствам на бдението в храма на Иккт. Ще говоря с вас сутринта.

Минаха секунда-две, докато лейтенанта Оун осмисли казаното.

— Само минутка, милорда. Боя се, че идеята да присъствате на бдението не е добра.

Лордата на Радч кривна въпросително глава.

— Доколкото ми е известно, вие държите този район под контрол.

— Да, милорда, просто… — Лейтенанта Оун млъкна паникьосана, изгубила ума и дума за миг. — В момента отношенията между Горния и Долния град… — И млъкна отново.

— Вършете си своята работа — каза Анаандер Мианаай. — А аз ще върша своята. — И обърна гръб на лейтенанта Оун.

Публична обида. И необяснима при това — нямаше причина лордата на Радч да не отдели минутка за разговор, поискан очевидно по спешност от офицерата, която отговаря за сигурността на района. А и лейтенанта Оун с нищо не беше заслужила подобно отношение. Отначало сметнах, че това е единствената причина за силното огорчение и тревога, които се разляха по връзката ми с лейтенанта Оун. Разговорът за пушките можеше да почака до утре. Но разходката на Анаандер Мианаай през Горния град не беше останала незабелязана, новината се беше разпространила бързо, както можеше да се очаква, и жителите на Горния град вече се събираха по северния бряг на храмовото езеро да видят как лордата на Радч, облечена като орсиана, стои пред храма на Иккт с върховната жреца. Заслушах се в тихите разговори на събралите си танминди и си дадох сметка, че поне за момента пушките не са най-неотложният ни проблем.

Танминдските жители на Горния град бяха богати, добре хранени, собственици на магазини, ферми и тамариндови овощни градини. Дори в трудните месеци след анексирането, когато снабдяването беше оскъдно, а храната скъпа, те бяха съумели да хранят семействата си. Йен Шиннан бе казала, че никоя тук не е гладувала, и сигурно го вярваше искрено. Тя не беше гладувала, нито някоя от близкото й обкръжение, състоящо се предимно от други богати танминди. Обичаха да се оплакват, но в действителност анексирането почти не ги беше засегнало. Децата им се справяха добре на тестовете за пригодност и тази тенденция щеше да продължи и занапред, както беше намекнала лейтенанта Скааиат.

И въпреки това същите тези хора, видели лордата на Радч да минава транзитно през тяхната част от града и да отива в храма на Иккт, моментално бяха решили, че този жест на уважение към орсианите е нарочна обида към самите тях. Четеше се ясно по лицата им, чуваше се във възмутените им възклицания. Не го бях предвидила. Може би и лордата на Радч не го беше предвидила. Но като бе видяла върховната жреца в краката на Анаандер Мианаай, лейтенанта Оун си бе дала сметка какво ще последва.

Изтеглих се от площада и част от улиците в Горния град и се отправих в половин дузина сегменти към струпалите се по северния бряг на езерото хора. Не извадих оръжие, не отправих заплахи. Просто казах на онези, които бяха достатъчно близо да ме чуят:

— Прибирайте се по домовете си, граждани.

Повечето се подчиниха и макар израженията им да бяха навъсени, никоя не възрази открито. Други се позабавиха минута-две, преди да направят същото: сигурно си въобразяваха, че така подлагат на изпитание властта ми, но не посмяха да стигнат по-далеч от това — всяка, достатъчно смела да ме предизвика открито, или беше застреляна по някое време през последните пет години, или се беше научила да държи под контрол тези си самоубийствени импулси.

Върховната жреца се изправи да придружи Анаандер Мианаай в храма и хвърли неразгадаем поглед към лейтенанта Оун, която още стоеше на колене върху каменната настилка на площада. Лордата на Радч дори не погледна към нея.