Ан Леки
„Правдата на Торен“ (5)

5.

Когато се събуди, Сейварден беше напрегната и раздразнителна. Вече на два пъти ме беше питала коя съм и на три пъти се бе оплакала, че отговорът ми — който си беше откровена лъжа — не й говори нищо.

— Не познавам никаква Брек. Никога не съм те виждала. Къде съм?

На място без име.

— На Нилт.

Тя придърпа одеяло около голите си рамене, после го избута намусено и скръсти ръце върху гърдите си.

— Дори не съм чувала за Нилт. Как съм се озовала тук?

— Нямам представа. — Оставих храната на пода пред нея.

Тя посегна отново към одеялото.

— Това не го искам.

Махнах, в знак, че ми е безразлично иска ли го, или не. Докато тя спеше, се бях нахранила, после успях и да поспя малко.

— Често ли ти се случва?

— Кое?

— Да се събудиш и да не знаеш къде си и с кого си?

Тя придърпа за пореден път одеялото, после го избута отново; разтриваше китките си, кършеше ръце.

— Случвало се е един-два пъти.

— Аз съм Брек, от Герентат. — Вече й бях казвала всичко това, но знаех, че пак ще ме попита. — Преди два дни те намерих пред една кръчма. Не знам как си се озовала там. Ако те бях оставила, щеше да умреш. Ако това е била целта ти, извинявай.

Незнайно защо това я ядоса.

— Колко мило от твоя страна, Брек от Герентат — каза тя с нещо като презрителна усмивчица. Този тон ми дойде някак неочаквано, — каквато беше гола и рошава, без униформа.

Тонът й ме изненада и ядоса. Отлично знаех защо съм ядосана, знаех също, че дръзна ли да обясня гнева си на Сейварден, тя ще реагира с презрение, и това ме ядоса още повече. Удържах неутралното, бегло заинтригувано изражение, на което залагах, откакто Сейварден се беше събудила, добавих и небрежен жест, като онзи, който бях използвала преди малко.

Бях първият кораб, на който служи Сейварден. Появи се на борда ми директно след обучението, седемнайсетгодишна, хвърлена в дълбокото на едно анексиране в последна фаза. Пратиха я в тунел, издълбан в червеникавокафявата скала под повърхността на малка луна да охранява деветнайсет затворници, наклякали голи и треперещи в студения проход и чакащи реда си за оценка.

Всъщност аз имах грижа за охраната. Седем мои сегмента патрулираха коридора с оръжия в ръце. Сейварден, толкова млада тогава, още слабичка, тъмнокоса, с кафява кожа и кафяви очи, които не правеха особено впечатление, за разлика от аристократичните черти на лицето й, включително и носа, с който май още не беше свикнала… Нервна беше, да, получила сериозна задача броени дни след пристигането си, но също и горда от себе си, от факта, че са й дали власт, пък била тя малка и за малко. Горда с тъмнокафявите панталони, куртка и ръкавици, с лейтенантските си нашивки. Както и твърде развълнувана, стори ми се, че държи истинско оръжие в реална обстановка, а не на учебния полигон.

Една от затворниците до стената — широкоплещеста, мускулеста, притиснала счупена ръка към торса си — плачеше, стенеше при всяко издишане и охкаше при всяко вдишване. Тя, както и всички други в редицата, знаеше, че или ще ги приберат на съхранение за бъдеща употреба като второстепенни — също като моите сегменти, които патрулираха пред очите им в момента, лишени от самоличност, телесни придатъци към радчайски боен кораб, — или ще ги екзекутират по бързата процедура.

Сейварден, която крачеше наперено покрай редицата, взе да се изнервя от стоновете на затворницата и накрая спря пред нея и викна:

— На Аатр циците! Престани!

Леките потрепвания в мускулите на ръката й ми подсказаха, че се готви да вдигне оръжието си. Никоя не би проявила интерес, ако пребие до безсъзнание затворницата с приклада на пушката си. Никоя не би се трогнала, ако я застреля в главата, стига с това да не повреди ценно оборудване. Човешки тела, които да бъдат превърнати във второстепенни, имаше в изобилие.

Застанах пред нея и казах:

— Лейтенанта. Чаят, който поискахте, е готов. — Всъщност готов беше още преди пет минути, но аз бях решила да запазя тази новина в резерв.

Показанията, които получавах за физическото състояние на ужасно младата Сейварден, говореха за стрес, объркване, гняв. Раздразнение.

— Поисках чай преди петнайсет минути — сопна се тя. Не отговорих. Зад мен затворницата продължаваше да стене и да охка. — Не можеш ли да й затвориш устата?

— Ще се постарая, лейтенанта — казах аз, макар да знаех, че има само един начин наистина да й затворя устата, само един начин да смълча мъката й. Неопитната лейтенанта Сейварден, изглежда, не си даваше сметка за това.

Двайсет и една години след като се качи за пръв път на борда на „Правдата на Торен“ — и малко повече от хиляда години преди аз да я намеря в снега, — Сейварден беше старши Еск лейтенанта. На трийсет и осем, все още доста млада според радчайските стандарти. Гражданите често живеят по двеста години.

В последния си ден Сейварден пиеше чай, седнала на койката в каютата си — три на два метра с нисък таван, бели стени и почти стерилно чиста. Вече беше свикнала с аристократичния си нос, свикнала беше със себе си. Нищо нескопосано и несигурно нямаше в нея.

До нея, на застланата по конец койка, седеше най-младшата лейтенанта от декада Еск, пристигнала само преди седмици, нещо като братовчеда на Сейварден, макар и от друга къща. По-висока, отколкото беше Сейварден на нейната възраст, с по-широки рамене и по-грациозни движения. Изнервена, задето са я извикали на личен разговор при старшата лейтенанта, била тя братовчеда или не. Добре го прикриваше обаче. Сейварден каза:

— Добре е да внимавате, лейтенанта, кого удостоявате със… с вниманието си.

Младата лейтенанта свъси вежди, смутена, внезапно осъзнала какъв е поводът за привикването.

— Знаете какво имам предвид — продължи Сейварден.

Аз също знаех. Една от другите Еск лейтенанти определено беше забелязала новодошлата още при пристигането й и оттогава бавно и дискретно се опитваше да привлече вниманието й. Но не толкова дискретно, че да убегне на Сейварден. Всъщност цялата декада го беше забелязала, това, както и положителния отклик на младата лейтенанта.

— Да, знам какво имате предвид — отвърна с възмущение младата лейтенанта. — Но не виждам защо…

— А! — прекъсна я остро Сейварден. — Мислите си, че е някакво безобидно забавление. Е, вероятно ще е забавление. — На един етап Сейварден беше спала с въпросната лейтенанта и знаеше за какво говори. — Но няма да е безобидно. Тя е добра офицера, но къщата й е от дълбоката провинция. Ако не беше ваша висшестояща по чин, нямаше да има проблем.

Къщата на младата лейтенанта определено не беше „от дълбоката провинция“. Колкото и да беше наивна, новобраната веднага разбра какво има предвид Сейварден. И се ядоса толкова, че си позволи да се обърне към Сейварден по начин, който не отговаряше на корабния етикет:

— На Аатр циците, братовчеда, никоя нищо не е споменавала за клиентство. И не би могла, защото никоя от нас няма право да сключва клиентски договори, докато е на действителна служба.

Сред богатите клиентството е връзка, основана на строг йерархичен принцип — патроната обещава определен вид съдействие на своята клиента, както финансово, така и социално, а клиентата се задължава да подкрепя и обслужва своята патрона. Връзки, които понякога траят поколения. В най-старите и най-престижни къщи прислугата например се състои предимно от потомци на клиенти, а в много бизнес начинания, притежавани от богати фамилии, служителите принадлежат към клиентски клонове на по-малки домове.

— Провинциалните къщи са амбициозни — обясни Сейварден с едва доловимо снизхождение. — И умни също така, иначе не биха стигнали толкова далеч. Тя е твоя старша офицера и двете имате пред себе си много години служба. Ако станете интимни при тези условия и връзката ви се задълбочи, гарантирам ти, че не след дълго тя ще ти предложи да й станеш клиента, вместо обратното. Не ми се вярва майка ти да се зарадва, че си посрамила къщата й по този начин.

Лицето на младата лейтенанта се сгорещи от гняв и огорчение, блясъкът на първата й връзка внезапно помръкна, заменен от користолюбие и долни сметки.

Сейварден се наведе напред, посегна към чая си, но изведнъж спря с раздразнение. Обърна се мълчаливо към мен, пръстите на другата й ръка затрепкаха в бърза серия.

„Този маншет е скъсан от три дни“.

Казах директно в ухото й:

— Съжалявам, лейтенанта.

Редно би било да се заема с поправката незабавно, още преди три дни да пратя сегмент от Едно Еск да прибере скъсаната риза. А не да облека Сейварден със същата риза днес.

В тясната каюта се възцари мълчание. Младата лейтенанта все още тънеше в черни мисли. Казах в ухото на Сейварден:

Лейтенанта, декадната командира ще ви приеме при първа възможност.

От известно време знаех за предстоящото повишение. Изпитала бях дребнавото удовлетворение, че дори Сейварден да ми заповяда сега, в този момент, да й закърпя ризата, няма да имам времето да го направя. Започнах да й събирам багажа веднага щом излезе от каютата си, а три часа по-късно Сейварден вече пътуваше към новото си назначение като капитана на „Мечът на Нафтас“. Не съжалявах особено, че се разделяме.

 

 

Дребни нещица. Не беше виновна Сейварден, че е реагирала зле в ситуация, която малцина седемнайсетгодишни (или нито една) биха приели с ентусиазъм. Не беше за учудване, че е точно толкова снобарски надменна, колкото й диктуваше възпитанието й. Не беше нейна вината, че за своите хиляда години съществуване (по онова време) аз се бях научила да ценя по-високо способностите, отколкото произхода, и бях видяла не една и две къщи „от дълбоката провинция“ да се издигат толкова, че да загубят този си етикет и да произвеждат свои версии на Сейварден.

Всички години, които деляха младата лейтенанта Сейварден от капитана Сейварден, бяха сглобени от мънички моменти. Дребни нещица. Не съм мразила Сейварден. Просто така и не се научих да я харесвам особено. Но като я гледах сега, неизбежно се сещах за друга.

 

 

Следващата седмица в къщата на Стриган беше неприятна. Постоянно трябваше да наглеждам Сейварден и да почиствам след нея. Тя ядеше много малко (което в някои отношения беше добре за мен) и имаше опасност да се обезводни. Към края на седмицата спря да повръща след всяко хранене и успяваше да поспи. Вече не се будеше през пет минути, но спеше неспокойно, въртеше се, често я втрисаше, дишането й беше затруднено. Будеше се стресната и започваше да плаче, а когато не плачеше, се оплакваше, че всичко е твърде светло, твърде силно, че чаршафите й жулят и прочие.

След няколко дни, докато си мислеше, че спя, Сейварден отиде до входната врата, позяпа снега, след това се облече и излезе, стигна до другата сграда, после се отправи към летящата машина. Опита се да я запали, но аз бях извадила един важен чарк и го държах у себе си. Върна се в къщата, като прояви здравия разум да затвори и двете врати, преди да внесе сняг с обувките си в централното помещение, където аз седях на една пейка и държах струнния инструмент на Стриган. Сейварден ме зяпна, неспособна да скрие изненадата си. Още потръпваше конвулсивно, дебелото яке я дразнеше, дрехите й причиняваха сърбеж по цялото тяло.

— Искам да се махна оттук — каза тя с глас наполовина смирен, наполовина по радчайски арогантен и нетърпящ възражения.

— Ще тръгнем, когато съм готова — казах аз и подръпнах струните. Чувствата й бяха прекалено наранени, за да ги скрие, гневът и отчаянието се четяха ясно на лицето й. — Тук си — казах й спокойно — в резултат на решения, които си взела сама.

Гърбът й се изправи, раменете й също. Войнствено.

— Не знаеш нищо нито за мен, нито за решенията, които съм вземала или не съм вземала.

Това се оказа достатъчно да ме ядоса отново. Знаех доста неща за вземането на решения и за невземането им.

— О, забравих. Всичко се случва по волята на Амаат, следователно ти не носиш вина за нищо.

Тя се ококори. Отвори уста да каже нещо, пое си дъх, но после само го издиша, остро и треперливо. Обърна ми гръб, уж за да свали дебелото яке и да го остави на близката пейка.

— Не разбираш — каза презрително, но гласът й трепереше от преглътнати сълзи. — Не си радчаи.

Не съм цивилизована тоест.

— Кога започна да вземаш кеф? Преди или след като напусна Радч? — Кеф беше незаконен в радчайския космос, но винаги има малък контрабанден внос, за който властите на по-отдалечените станции си затварят очите.

Сейварден се пльосна на пейката до захвърленото си яке.

— Искам чай.

— Няма чай. — Оставих инструмента. — Има мляко.

По-точно ферментирало мляко от бов, което местните разреждаха с вода и пиеха топло. На миризма и вкус напомняше потни крака. Нищо чудно Сейварден да повърне от него, особено ако изпиеше повече.

— Що за място е това да няма чай? — попита тя с възмущение, но се наведе напред, подпря лакти на коленете си и отпусна чело върху китките си, дланите й бяха обърнати нагоре, пръстите разперени.

— Място като място — отвърнах. — Защо вземаш кеф?

— Няма да разбереш. — Сълзи капеха в скута й.

— Пробвай. — Взех отново инструмента и подръпнах струните.

След шест секунди тих плач Сейварден пророни:

— Тя каза, че така всичко щяло да стане по-ясно.

— Благодарение на кое, на наркотика? — Не получих отговор. — Кое щяло да стане по-ясно?

— Тази песен я знам — каза тя, все още без да вдига глава. Дадох си сметка, че би могла да ме познае по песните, и бързо смених мелодията. Има един район на Валскаай, където пеенето е любимо занимание и високо ценено като изкуство, а местните хорове са центрове на социална активност. При онова анексиране обогатих неимоверно колекцията си от хорова музика, а нея обичах най-много преди — по времето, когато имах много гласове. Избрах една от онези песни. Сейварден не я беше чувала. Валскаай се случи едновременно преди и след нея.

— Каза — обади се накрая Сейварден и вдигна глава, — че чувствата замъгляват възприятията. Че виждаме най-ясно, когато гледаме с чистия си разум, а не през кривото огледало на чувствата.

— Това не е вярно.

Бях тук вече седмица и поради липса на други занимания бях посветила времето си на инструмента. Успях да изсвиря два реда без грешка.

— Отначало ми се стори вярно. Беше прекрасно, отначало. Но действието на кефа отминаваше и всичко се връщаше. Но по-лошо отпреди. А после, след време, започна да ми се струва, че… един вид, чувствах, че да не чувствам е ужасно. Не знам. Не мога да го обясня. Но открих, че ако увелича дозата, това неприятно чувство изчезва.

— А интервалите, когато не си надрусана, стават все по-нетърпими.

Бях чувала тази история няколко пъти през последните двайсетина години.

— Ох. Амаат да ми е на помощ — изстена тя. — Искам да умра.

— Защо не го направиш, ако е така? — Преминах към друга песен. „Сърцето ми е рибка, крие се във водната трева. В зеленото, в зеленото…“

Тя ме погледна, сякаш съм камък, който внезапно е проговорил.

— Загубила си кораба си. Била си замразена хиляда години. Когато си се събудила, си заварила един различен Радч — край на инвазиите, унизително примирие с пресгер, къщата ти е загубила финансовия и социалния си статут. Никоя не те помни, никоя не се интересува жива ли си, или мъртва. Не с това си била свикнала, не това си очаквала от живота си, нали?

Минаха три секунди на изумление, преди Сейварден да зацепи.

— Знаеш коя съм.

— Естествено, че знам. Ти ми каза — излъгах аз.

Сейварден примигна през сълзи, сигурно се опитваше да си спомни казвала ли ми е, или не. Но спомените й, разбира се, бяха непълни.

— Легни да поспиш — казах и сложих длан върху струните да ги смълча.

— Искам да се махна оттук — възнегодува тя, но без да помръдне, все така отпусната на пейката с лакти на коленете. — Защо не мога да си тръгна?

— Имам работа тук — казах аз.

Тя сви устни и изсумтя презрително. Беше права, разбира се. Да чакам тук беше глупаво. След толкова години, след толкова усилия и планиране, бях ударила на камък.

И все пак.

— Легни си. — Леглото представляваше струпани до пейката, на която седеше, възглавнички и одеяла. Тя ме погледна с насмешка, после легна и придърпа едно одеяло да се завие. Сигурна бях, че няма да заспи веднага. Първо щеше да си поблъска главата как да се измъкне оттук, било като ме надвие някак, било като ме убеди или придума. Разбира се, нямаше никакъв смисъл да прави планове, докато не реши сама за себе си какво иска. Не казах нищо обаче.

След час мускулите й се отпуснаха и дишането й се забави. Ако още беше моя лейтенанта, щях със сигурност да знам дали е заспала, в коя фаза на съня е и дали сънува. Сега можех да съдя само по външните признаци.

Все още нащрек, седнах на пода, разкопчах якето си, сложих ръка върху пистолета, отпуснах се и затворих очи.

 

 

Събуди ме тих звук. Продължих да лежа неподвижно с ръка на пистолета. Тихият звук се повтори, малко по-силно — затворила се бе вътрешната врата. Погледнах през мигли. Сейварден лежеше твърде неподвижно — явно и тя беше чула звука.

Различих човешки силует, с дебели дрехи.

Новодошлата беше висока почти два метра. Когато свали качулката си, видях, че косата й е стоманеносива като кожата на палтото. Определено не беше местна.

Стоя и ни гледа седем секунди, после се приближи тихо към мен и се наведе да вземе раницата ми. В другата си ръка стискаше пистолет, насочен към гърдите ми, макар че според мен ме мислеше за заспала.

Закопчалката я затрудни, но после тя извади от джоба си някакъв инструмент, с чиято помощ реши проблема доста по-бързо, отколкото очаквах. Все така насочила пистолета към мен и като хвърляше по някой поглед към неподвижната Сейварден, изпразни раницата ми.

Дрехи. Пистолетът ми не беше в раницата, но имах там няколко резервни пълнителя, следователно щеше да се досети, че съм въоръжена. Три увити във фолио пакетчета с концентрирани порциони. Прибори за хранене и бутилка вода. Златен цилиндър с диаметър сантиметър и половина и висок пет сантиметра, който я озадачи и който тя повъртя в ръка, преди да го остави настрани. Кутия с пари — много пари, даде си сметка тя, пое си изумено дъх и ме погледна. Не помръдвах. Не знам какво е очаквала да намери в раницата, но очевидно беше разочарована.

Взе златния цилиндър, който я бе озадачил, и седна на една пейка, така че да вижда добре и двете ни. Завъртя го и откри спусъка. Стените по периферията се отвориха като венчелистчета на цвете и механизмът изплю иконата, почти гола, ако не броим късите панталонки и миниатюрните цветя от емайл и скъпоценни камъни. Образът се усмихна ведро. Имаше четири ръце. В едната държеше топка, другата беше обвита от цилиндрична броня. В другите две ръце държеше нож и отрязана глава, от която по краката й капеше кръв от скъпоценни камъчета. Отрязаната глава се усмихваше по същия ведър, божествено спокоен начин като иконата.

Стриган — трябваше да е Стриган — смръщи вежди. Не беше очаквала да намери в раницата ми икона. Находката допълнително засили любопитството й.

Отворих очи. Тя стисна по-силно пистолета си — оръжието, което следях внимателно сега, когато очите ми бяха отворени, и можех да обърна глава към него.

Стриган кимна към иконата и повдигна вежди.

— Роднина? — попита на радчайски.

Изражението ми беше неутрално и любезно.

— Не точно — отвърнах на нейния език.

— Когато дойде, мислех, че знам какво си — каза тя след дълго мълчание на същия език. — Мислех, че знам защо си дошла. Сега започвам да се чудя. — Погледна към Сейварден, която уж спеше дълбоко, сляпа и глуха за разговора ни. — Мисля, че знам кой е той. Но ти коя си? Какво си? И не ми казвай, че си Брек от Герентат. Ти си радчаи, точно като него. — Кривна лакътя си към Сейварден.

— Дойдох да купя нещо — казах аз, като решително се опитвах да не зяпам насоченото към мен оръжие. — Той няма връзка. — Понеже не говорехме на радчайски, трябваше да се съобразявам с родовата принадлежност — езикът на Стриган го изискваше. В същото време нейното общество твърдеше, че смята половите различия за несъществени. Мъжете и жените се обличаха, говореха и действаха еднакво. И въпреки това никога не бях срещала човек, който да сгреши езиково, да се поколебае дори. И всички неизменно се обиждаха, ако аз направя грешка или се поколебая. Не можех да му хвана цаката. Ходила бях в апартамента на Стриган, виждала бях вещите й, а още не бях сигурна как да се обръщам към нея — като към мъж или като към жена.

— Няма връзка? — попита Стриган. Явно не ми вярваше. Не бих могла да я виня. Самата аз не бих приела такова твърдение за чиста монета, само дето знаех, че е вярно. Стриган не каза нищо повече, навярно осъзнала, че да се разприказва би било изключително глупаво, ако съм онова, за което ме смяташе.

— Съвпадение — казах аз. За пръв път се зарадвах, че не говорим на радчайски, защото на този език думата носи друга тежест, много по-голяма. — Намерих го пребит и в безсъзнание. Ако не го бях прибрала, щеше да умре. — Стриган и на това не повярва, ако можеше да се съди по физиономията й. — Върнал си се. Защо?

Тя се изсмя, кратко и горчиво: дали защото бях заложила на грешната родова форма, или по друга причина, не знам.

— Мисля, че аз би трябвало да питам какво правиш тук.

Поне не поправи граматиката ми, ако не друго.

— Дойдох да говоря с теб. Да купя нещо. Сейварден се разболя. Теб те нямаше. Ще платя за храната, която изядохме, разбира се.

Тя, изглежда, откри в думите ми нещо забавно.

— Защо си тук? — попита отново.

— Сама съм — казах аз, отговаряйки на неизречения въпрос. — Ако не броим него. — Кимнах към Сейварден. Все още стисках пистолета си и Стриган сигурно се досещаше защо ръката ми под якето не помръдва. Сейварден все така се преструваше на заспала.

Стриган поклати глава. Явно твърде много неща я озадачаваха.

— Можех да се закълна, че си трупен войник. — Имаше предвид второстепенен. — Когато пристигна, бях сигурна в това. — Значи се беше крила наблизо, чакала беше да си тръгнем и беше наблюдавала всичко. Явно имаше голяма вяра в скривалището си — ако наистина бях второстепенен войник, би било много глупаво от нейна страна да се крие наблизо. Със сигурност щях да я намеря. — Но после взе, че се разплака, като видя, че къщата е празна, а той… — Кимна към Сейварден, отпусната и неподвижна върху одеялата си.

— Размърдай се, граждана — казах й на радчайски. — Никоя не вярва, че спиш.

— Майната ти — отвърна Сейварден и дръпна одеялото над главата си. После го махна рязко, стана, залитна, отиде в банята и затвори вратата.

Обърнах се към Стриган.

— Онази история с летящата машина под наем. Ти ли я нагласи?

Тя сви рамене.

— Той каза, че двама радчаи идват насам. Или те е подценил ужасно, или си много по-опасна, отколкото смятах.

Изключително опасна тоест.

Свикнала съм да ме подценяват. А ти не си й казала… не си му казала защо според теб идвам, нали?

Оръжието в ръката й не се бе отклонило и за миг.

— Защо си тук?

— Знаеш защо съм тук. — Бърза промяна в изражението й, която тя потисна на мига. Продължих: — Не да те убия. Смъртта ти би била в ущърб на целта ми.

Тя вдигна вежда и кривна леко глава.

— Сериозно?

Този словесен дуел ме объркваше.

— Искам пистолета.

— Какъв пистолет? — Стриган никога не би проявила глупостта да признае за съществуването на оръжието, нито че знае за какво говоря. Но престореното й незнание беше неубедително. Знаеше. Ако имаше онова, което си мислех, че има, факт, на който бях заложила главата си, нямаше нужда да навлизам в подробности. Тя знаеше за какво говоря.

Дали ще ми го даде беше друг въпрос.

— Ще ти платя.

— Не знам за какво говориш.

— Гарседдаите правеха всичко по пет. Пет правилни действия, пет основни гряха, пет области от по пет района. Двайсет и пет представители, които да се предадат на Анаандер Мианаай.

Пет секунди Стриган мълча. Не помръдваше, дори не дишаше сякаш. После каза:

— Гарседд? Какво общо имам аз с това?

— Ако не беше изчезнал така внезапно, никога нямаше да се досетя.

— Онова на Гарседд се е случило преди хиляда години и много далече оттук.

— Двайсет и пет представители, които да се предадат на Анаандер Мианаай — повторих аз. — И двайсет и четири пистолета, които са били конфискувани или отметнати по-друг начин.

Тя примигна, пое си рязко дъх.

— Коя си ти?

— Някой е избягал. Някой е напуснал системата преди радчаите да пристигнат. Може би се е боял, че пистолетите не са толкова добри, колкото се е очаквало. Или е знаел, че дори да са точно толкова добри, няма да помогнат.

— Нима? Аз пък си мислех, че точно в това е бил въпросът. Никой не тръгва срещу Анаандер Мианаай — каза горчиво Стриган. — Освен ако не е самоубиец.

Не казах нищо.

Стриган стискаше решително пистолета. Въпреки това щеше да пострада, ако сметнех за нужно да я нападна, и мисля, че го знаеше.

— Не знам защо си решила, че оръжието, за което говориш, е у мен. Какво общо имам аз с него?

— Защото колекционираш антики. Вече имаш малка колекция от гарседдайски артефакти, които са се озовали по един или друг начин на станция Драс Анниа. Щом те са се озовали там, защо и друго да не се озове? И после един ден просто изчезваш. Безследно. Така, че никой да не те открие.

— И от това стигаш до извода, че въпросното оръжие е у мен? Стига…

— Защо иначе идваш чак тук? — Махнах предпазливо с лявата си ръка. Дясната още стискаше пистолета под якето ми. — Имаш си чудесна работа на Драс Анниа, пациенти, много пари, връзки и репутация. Сега живееш в средата на ледена пустош и оказваш първа помощ на говедари.

— Личностна криза — каза тя.

— Не се и съмнявам — съгласих се. — Не ти е дало сърце да унищожиш пистолета или да го продадеш на някой, който няма представа каква опасност крие това оръжие. Веднага щом разбереш какво държиш в ръцете си, ти става пределно ясно, че ако някога радчайските власти дори заподозрат, че пистолетът съществува, ще те намерят с цената на всичко и ще те убият, теб, както и всеки, който може евентуално да го е виждал.

Макар охотно да поддържаше спомена за възмездието, сполетяло Гарседд, Радч правеше и невъзможното да заличи спомена за това как гарседдаите бяха предизвикали гнева му, постигайки нещо, което никой преди или след тях не беше успявал — да унищожи радчайски кораб. Почти никоя от живите днес не го помнеше. Аз знаех, разбира се, както и всички кораби от онова време, които още съществуваха. Анаандер Мианаай със сигурност знаеше. Както и Сейварден, която бе видяла с очите си онова, което лордата на Радч искаше на всяка цена да представи като невъзможно — онези невидими броня и оръжия, чиито куршуми с такава лекота бяха надвили радчайска броня и топлинния щит на радчайски кораб.

— Искам това оръжие — казах на Стриган. — Ще платя.

— Ако имах такова нещо — ако, забележи! — е напълно възможно никакви пари да не са достатъчни.

— Всичко е възможно — съгласих се.

— Ти си радчаи. На военна служба.

— Бях — поправих я и добавих, когато Стриган се изсмя презрително: — Ако още бях на действителна служба, нямаше да съм тук. Ако бях тук като военна, ти щеше вече да си труп и щях да съм научила всичко, което искам да знам.

— Махай се — каза Стриган тихо и ядосано. — Вземи си уличното коте и се разкарай.

— Няма да си тръгна, докато не получа онова, за което дойдох. — Обратното би било безсмислено. — Или ще ми го дадеш, или ще трябва да ме застреляш с него. — Ясен намек, че имам броня. Че съм точно това, от което Стриган се страхуваше, радчайска агента, дошла да я убие и да вземе пистолета.

Колкото и да беше уплашена. Стриган не успя да овладее любопитството си.

— Защо толкова ти е притрябвал?

— За да убия Анаандер Мианаай — казах аз.

— Какво? — Оръжието в ръката й трепна, измести се леко встрани, после пак ме взе на мушка. Стриган се наведе три милиметра напред и кривна глава, сякаш бе сигурна, че не ме е чула правилно.

— Искам да убия Анаандер Мианаай — повторих аз.

— Анаандер Мианаай — каза горчиво тя — има хиляди тела на стотици места. Няма начин да го убиеш. Не и с един пистолет.

— Въпреки това искам да опитам.

— Ти си луда. Макар че не знам дали това е възможно. Мислех, че всички радчаи са с промити мозъци.

Често срещана грешка.

— Не са. Превъзпитанието се прилага само спрямо престъпници и хора, които не функционират добре. Никой не се интересува особено какво мислиш, стига да правиш онова, което се иска от теб.

Тя ме гледаше със съмнение.

— И какво влагате вие в израза „хора, които не функционират добре“?

Махнах небрежно с лявата си ръка, в смисъл „това не е мой проблем“. Макар че може и да беше мой. Не беше изключено този проблем вече да ме засяга, покрай Сейварден.

— Сега ще извадя ръката си изпод якето — казах. — А след това ще поспя.

Стриган не каза нищо, само вдигна едната си сива вежда.

— Щом аз те намерих, със сигурност и Анаандер Мианаай може да те намери — казах. Говорехме на езика на Стриган. Какъв род беше използвала тя за Анаандер? — Още не те е потърсил, сигурно защото е зает с други неща, а и едва ли е склонен да възложи тази задача другиму, по причини, за които би трябвало да се досещаш.

— Значи нищо не ме заплашва. — Звучеше по-убедена, отколкото би трябвало да е.

Сейварден излезе шумно от банята и се пльосна на постелята си. Ръцете й трепереха, беше се задъхала.

— Ще извадя ръката си изпод якето — повторих и бавно издърпах ръката си. Празна.

Стриган въздъхна и свали оръжието си.

— И без това пистолетът ми едва ли щеше да свърши работа срещу теб.

Защото беше сигурна, че съм на действителна военна служба, следователно нося броня. Разбира се, ако ме хванеше неподготвена или стреляше преди да включа бронята си, би могла да ме убие.

— А и пистолетът наистина беше у нея. Макар че едва ли го държеше някъде подръка.

— Може ли да си взема иконата?

Стриган се намръщи, после си даде сметка, че още я държи.

— Твоята икона.

— Моя, в смисъл, че я притежавам — разясних аз.

— Приликата е много силна — каза тя и я погледна отново. — Откъде е?

— От много далеч. — Протегнах ръка. Стриган ми върна иконата, аз натиснах спусъка, образът се сви, страните се прибраха и в шепата ми остана само златното цилиндърче.

Стриган се загледа в Сейварден и смръщи вежди.

— Твоето улично коте май наистина е болно.

— Да.

Стриган поклати глава, било от състрадание, било от раздразнение, и отиде в малката си лечебница. След малко се върна, наведе се над Сейварден и посегна към нея.

Сейварден се стресна, надигна се рязко и стисна китката на Стриган — познавах хватката, служеше за чупене на кости. Но сегашната Сейварден не беше като предишната. Разгулният живот, а както подозирах и системното недохранване си бяха казали думата. Стриган не понечи да издърпа ръката си от хватката на Сейварден: вместо това лепна малка бяла таблетка върху челото й.

— Не ми е жал за теб — каза на радчайски. — Просто съм лекара. — Сейварден я зяпаше с необясним ужас. — Пусни ме.

— Пусни я, Сейварден, и легни — остро казах аз. Тя се взира още две секунди в Стриган, после се подчини.

— Той не ми е пациент — обърна се към мен Стриган. Дишането на Сейварден се успокояваше бързо, мускулите й се отпускаха. — Оказах му първа помощ, това е. А и не искам да изпадне в паника и да ми изпотроши нещата.

— Мисля да поспя — отвърнах аз. — На сутринта ще говорим пак.

— Сега е сутрин — изтъкна Стриган, но не тръгна да спори.

Не би проявила глупостта да ме претърси, докато спя. Със сигурност си даваше сметка колко опасно може да е това.

Не се страхувах, че ще ме застреля, макар че да ме убие, докато спя, би било лесен и ефективен начин да се отърве от мен. Лесен, освен ако не включех бронята си и не я оставех включена.

Но нямаше нужда да го правя. Стриган не би ме застреляла, поне докато не получи отговори на множеството си въпроси. Дори и тогава едва ли би го направила. В нейните очи аз бях чудесна загадка.

 

 

Когато се събудих, Стриган я нямаше в голямата стая, но вратата на спалнята беше затворена, затова реших, че или спи, или търси уединение. Сейварден беше будна, гледаше ме, търкаше ръцете и раменете си, очевидно не можеше да си намери място. Преди седмица се дръгнеше до кръв, така че сегашното определено беше подобрение.

Кутията с парите беше там, където я беше оставила Стриган. Проверих я — не личеше да е ровено вътре, — после я прибрах в раницата си. Размишлявах каква да е следващата ми стъпка.

— Граждана — обърнах се към Сейварден делово и властно. — Закуска.

— Какво? — Толкова я бях изненадала, че чак спря да се чеше.

Повдигнах едва доловимо ъгълчето на устата си.

— Да помоля ли лекарата да ти провери слуха? — Струнният инструмент лежеше до мен, където го бях оставила снощи. Взех го и дръннах една квинта. — Закуска.

— Не съм ти слуга — възрази тя. С негодувание.

Разширих злорадата си усмивка още мъничко.

— Какво си тогава?

Тя застина, видимо ядосана, после също толкова видимо се замисли как най-добре да ме затапи. Само че въпросът ми изведнъж се бе оказал твърде труден за нея. Надменното й самочувствие беше понесло тежък удар и тя не успяваше да събере отломките му. Нито да измисли хаплив отговор.

Наведох се над инструмента и подхванах мелодия. Очаквах, че ще остане в леглото и ще се цупи, докато гладът не я принуди да се размърда и да си приготви нещо за ядене. Или че ще измисли с огромно закъснение някакъв отговор. Истината е, че се надявах да ми посегне, за да я фрасна на свой ред, но, тя, изглежда, още бе под влиянието на медикамента, който Стриган й беше дала снощи.

Вратата на спалнята се отвори, Стриган влезе в голямата стая, спря, скръсти ръце и вдигна вежда. Сейварден не й обърна внимание. Никоя от трите ни не каза нищо, така че след пет секунди Стриган се обърна, отиде в кухнята и отвори един шкаф.

Шкафът беше празен, факт, който ми беше известен още от снощи.

— Всичко сте изяли, Брек от Герентат — каза Стриган, но без жлъч. Дори ми се стори, че го намира за забавно. Не ни заплашваше глад — дори през лятото навън беше студено като в хладилник, а в неотопления склад имаше предостатъчно провизии. Някоя просто трябваше да отиде там, да донесе храна и да я размрази.

— Сейварден — казах с небрежно пренебрежителния тон, който самата тя обичаше да използва в далечното минало. — Донеси храна от склада.

Тя застина отново, после взе да мига стреснато.

— За коя се мислиш, по дяволите?

— Мери си приказките, граждана — смъмрих я аз. — Бих могла да ти задам същия въпрос, между другото.

— Ти… ти, тъпо нищожество. — Внезапният прилив на силен гняв напълни очите й със сълзи. — Мислиш се за нещо повече от мен? Та ти дори не си човек. — Нямаше предвид, че съм второстепенен. Сигурна бях, че още не се е досетила за това. Имаше предвид, че не съм радчаи и че вероятно имам импланти, които се срещат често на някои места извън радчайския космос и които в очите на радчаите поставяха под въпрос принадлежността ми към човешкия род. — Не съм възпитана да ти бъда слуга.

Мога да се движа много, много бързо. Вече бях права и замахнала, преди да осъзная намерението си за движение. Миниатюрната част от секундата, в която бих могла вероятно да се спра, се появи и отмина и юмрукът ми удари Сейварден, толкова бързо, че тя дори не успя да се изненада.

Сейварден се срина върху одеялата, от носа й рукна кръв. Не помръдваше.

— Мъртъв ли е? — попита Стриган откъм кухнята с бегло любопитство.

Вдигнах рамене.

— Ти си лекарят.

Стриган си приближи до Сейварден, която лежеше в безсъзнание. Вгледа се в нея.

— Не е — произнесе се доктората. — Но със сигурност има сътресение. Ще видя какво мога да направя, за да не се влоши.

Разперих ръце.

— Нека бъде волята на Амаат — казах, облякох си дебелото яке и излязох да донеса храна.