Ан Леки
„Правдата на Торен“ (18)

18.

Невъзможно беше лейтенанта Скааиат да ме познае. Поклони ми се, без изобщо да подозира, че знам коя е. Странно беше да я видя в тъмносиньо и много по-солидна, отколкото я помнех.

Старша инспектора на станция с голям трафик като тази едва ли ходеше по корабите, които инспектираха подчинените й, ала въпреки това Скааиат носеше малко бижута, точно като асистентата си. Дълъг наниз висулки в зелено и синьо се точеше от едното й рамо до срещуположния хълбок, от едното й ухо висеше обица с червен камък, ала извън това униформената й куртка беше закичена със същото оскъдно (макар и видимо по-високо като стойност) количество игли от приятели, любовници и покойни роднини. Простичка златна плочка висеше от маншета на десния й ръкав точно където започваше ръкавицата. Мястото подсказваше, че Скааиат държи на този символ, иска да е постоянно пред очите й, нейните, както и на всички останали. Плочката изглеждаше евтина, машинна изработка. Изобщо не й подхождаше.

Тя се поклони.

— Граждана Сейварден. Почитаема Брек. Седнете, моля. Да ви предложа чай? — Все така естествено изискана дори след двайсет години.

— Асистентата ви вече ни предложи чай, благодаря, старша инспектора — казах аз.

Старша инспектора Скааиат се вгледа в мен за миг, после премести поглед върху Сейварден. Изглеждаше леко изненадана. Обърнала се бе първо към Сейварден, явно сметнала я за по-важната персона. Седнах. Сейварден се поколеба за миг, после седна на стола до мен, все така скрила голите си ръце под лактите.

— Исках да ви посрещна лично, граждана — каза старша инспектора Скааиат, след като седна на своя стол. — Да си началник носи някои привилегии. Така де, не всеки ден се срещаш с човек на хиляда години.

Сейварден се усмихна едвам-едвам, напрегнато, после каза:

— Така е.

— Сметнах, че ще е нередно службата за сигурност да ви задържи на доковете. Макар че… — Старшата инспектора махна успокоително с ръка и иглата на маншета й улови за миг светлината. — Намирате се в интересно законово положение, граждана.

Сейварден се поотпусна и спря да стиска зъби. Всичко това би останало незабелязано — освен за онези, които я познават отблизо. Акцентът и почтителният тон на Скааиат бяха свършили своето.

— Знам — отвърна тя. — Смятам да обжалвам.

— Което на свой ред повдига въпроси. — Гласът й звучеше вдървено, официално. Въпрос, който не беше въпрос. Но отговор така и не дойде. — Мога лично да ви заведа в офисите на палатата, за да нямате вземане-даване със службата за сигурност. — Естествено, че можеше. Несъмнено беше уредила вече въпроса със старшата агента на сигурността.

— Би било чудесно. — За пръв път през изминалата една година чувах Сейварден да говори почти нормално, почти като старата Сейварден отпреди хиляда години. — Дали бих могла да ви помоля за съдействие и по друг въпрос? Искам да се свържа с лордата на Гейр. — Не беше изключено Гейр да се почувстват отговорни за този последен член на къщата, която бяха превзели. Омразните Гейр, които бяха погълнали врага си — Вендаай, къщата на Сейварден. Отношенията на Вендаай с Оуер не бяха по-добри от отношенията им с Гейр, така че отправената току-що молба беше знак колко отчаяна и самотна се чувства Сейварден.

— Хм. — Старша инспектора Скааиат присви едва видимо очи. — Оуер и Гейр не са толкова близки като преди, граждана. Преди около двеста години имало размяна на наследници. Братовчедата Гейр се самоубила. — Глаголът, който използва Скааиат, показваше, че самоубийството не е било одобрено и извършено със съдействието и под надзора на лицензирана медика, а незаконно и грозно. — А братовчедата Оуер полудяла, избягала и се присъединила към някаква секта.

— Колко типично — изсумтя Сейварден.

Старша инспектора Скааиат вдигна вежда, но каза само:

— Това влошило отношенията между къщите, затова контактите ми с Гейр не са такива, каквито биха могли да бъдат, така че не знам дали ще съм в състояние да ви помогна. А и отговорностите им към вас може да се окажат… неясни, макар че бихте могли да използвате това като аргумент при обжалването.

Сейварден махна с ръка, по-скоро вдигна лакът, защото още криеше голите си ръце.

— Май няма смисъл да опитвам.

Старша инспектора Скааиат вдигна рамене.

— При всички случаи тук ще получите храна и подслон, граждана. — Обърна се към мен. — А вие, почитаема? Дошли сте да разгледате Палатата?

— Да — усмихнах се аз, с надеждата, че изглеждам досущ като туриста от Герентат.

— Изминали сте дълъг път. — Старша инспектора Скааиат се усмихна любезно, уж е задала въпроса колкото да каже нещо.

— От доста време пътувам. — Нормално беше Скааиат, а и други, да са любопитни. Пристигнала бях заедно със Сейварден. Повечето хора тук едва ли бяха чували името й, но онези, които знаеха за нея, несъмнено щяха да проявят жив интерес към човек, открит като по чудо след хиляда години и свързан с позорните събития на Гарседд.

Все така любезно усмихната, старша инспектора Скааиат попита:

— Търсите нещо? Бягате от нещо? Или просто обичате да пътувате?

Кривнах глава.

— Май обичам да пътувам.

Старша инспектора Скааиат присви едва доловимо очи, мускулите около устата й се стегнаха леко. Изглежда, беше заключила, че крия нещо, и това само наля вода в мелницата на любопитството й.

За миг се зачудих защо бях отговорила по този начин. И си дадох сметка, че присъствието на Скааиат тук ме поставя в голяма опасност — не защото тя би могла да ме познае, а защото аз познавах нея. Защото тя беше жива, а лейтенанта Оун — не. Защото всички от нейния сой бяха предали лейтенанта Оун (аз бях предала лейтенанта Оун), защото ако на тогавашната лейтенанта Скааиат се беше паднало да вземе решението, тя също би я предала. И лейтенанта Оун го беше съзнавала отлично.

Рискувах емоциите да повлияят на поведението ми. Случвало се беше и преди, случваше се винаги. Но сега за пръв път се изправях лице в лице със Скааиат Оуер.

— Отговорът ми е двусмислен, знам — казах аз и използвах същия успокоителен жест, който Скааиат бе използвала преди малко. — Винаги съм обичала да пътувам, струва ми се, макар че не съм се замисляла сериозно по въпроса. Помня как баба ми все казваше как още като съм проходила личало, че ще пътувам много. И продължи да го повтаря при всеки удобен случай. Явно ми го е набила в главата.

Старша инспектора Скааиат кимна.

— Не бива да разочароваме бабите си, спор няма, Радчайският ви е много добър, между другото.

— Баба ми казваше, че е добре да се учат чужди езици.

Старша инспектора Скааиат се разсмя. Почти както я помнех от Орс, но някак по-тежко, по-зряло.

— Простете, почитаема, но имате ли ръкавици?

— Мислех да си купя преди да се качим на кораба, но после реших да изчакам, за да не сбъркам в избора. Надявах се, че няма да разгневя никого с голите си ръце, че хората ще ми простят, защото съм само една нецивилизована чужденка.

— Може и да сте права, не знам — каза старша инспектора Скааиат, все така с усмивка. — И все пак. Усмивката изчезна. — Говорите езика ни чудесно, но не съм сигурна, че разбирате някои други неща.

Вдигнах вежда.

— Какви неща?

— Не искам да съм нетактична, почитаема, но по всичко личи, че граждана Сейварден няма никакви свои пари. — До мен Сейварден се напрегна, стисна зъби и преглътна нещо, преди да го е казала. — Родителите — продължи старша инспектора Скааиат — купуват дрехи на децата си. Храмовете раздават ръкавици на помощниците си — цветарчета, носачи на вода и прочие. В което няма проблем, защото всички дължат лоялност на Бог. От молбата ви да бъдете допусната на станцията знам, че сте наели граждана Сейварден за своя слугиня, но…

— А. — Разбрала бях какво има предвид. — Ако купя на граждана Сейварден ръкавици, от които тя очевидно има нужда, ще изглежда все едно й предлагам да ми стане клиента.

— Именно — потвърди старша инспектора Скааиат. — В което не би имало нищо лошо, ако такова е намерението ви. Струва ми се обаче, че на Герентат нещата не стават по този начин. А и честно казано… — Поколеба се, явно стигнала до поредната деликатна тема.

— Честно казано — довърших вместо нея, — тя вече има проблеми със закона, които биха се усложнили допълнително от официални отношения с чужденка. — Свикнала бях да крия чувствата си. Лесно ми беше да обуздая гнева си. Можех да разговарям със старша инспектора Скааиат, сякаш тя никога не е била свързана с лейтенанта Оун, сякаш лейтенанта Оун не се е терзала от надежди и страхове във връзка с евентуално предложение за клиентство от страна на лейтенанта Скааиат. — Дори въпросната чужденка да е богата.

— Е, аз не бих се изразила точно по този начин — започна старша инспектора Скааиат.

— Просто ще й дам малко пари — казах аз. — Това би трябвало да изглади проблема.

— Не — тросна се гневно Сейварден. — Не ми трябват пари. Всички граждани имат право на неща от първа необходимост. Дрехите попадат в тази категория. Ще получа каквото ми трябва. — Старша инспектора Скааиат я погледна изненадано и Сейварден добави: — Брек си има сериозни основания да не ми дава пари.

Както можеше да се очаква, старша инспектора Скааиат се досети какво означава това и каза:

— Граждана, нямам намерение да ви изнасям лекции. Но ако нещата стоят така, защо да не оставим службата за сигурност да ви препрати към медицинската служба? Неохотата ви е напълно разбираема. — Трудно бе да говориш любезно за превъзпитанието. — Но истината е, че това може да улесни нещата за вас. Обикновено така става.

Преди година Сейварден със сигурност би избухнала при такова предложение. Но междувременно нещо в нея се беше променило. Не избухна, само каза кратко и с известно раздразнение:

— Не.

Старша инспектора Скааиат погледна към мен. Аз вдигнах вежда и рамо, сякаш да кажа: „Тя си е такава“.

— Брек беше изключително търпелива с мен — каза Сейварден, с което ме изненада тотално. — И много щедра. — Погледна ме. — Не ми трябват пари.

— Както кажеш — отвърнах.

Старша инспектора Скааиат наблюдаваше съсредоточено тази размяна на реплики, свъсила леко чело, Несъмнено се питаше не само коя съм аз и какво съм, а и каква съм на Сейварден.

— Е — каза тя. — Нека ви заведа в палатата. Почитаема Брек Гайад, ще се погрижа багажът ви да бъде доставен в хотела. — И се изправи.

Аз също станах, Сейварден последва примера ми. Минахме във външния офис, който беше празен — Даос Цейт (младша инспектора Цейт, трябваше да го запомня) сигурно си беше тръгнала предвид късния час. Вместо да ни преведе през приемната, старша инспектора Скааиат тръгна по заден коридор, през врата, която се отвори сякаш по своя воля — по волята на станцията тоест, на нейния ИИ, който ръководеше това място, който беше това място и следеше внимателно старшата инспектора на своите докове.

— Добре ли си, Брек? — попита Сейварден. В очите й имаше загриженост и мъничко стъписване.

— Добре съм — излъгах. — Просто съм малко уморена. Денят беше дълъг. — Сигурна бях, че изражението ми не се е променило нито за миг, но явно Сейварден беше доловила нещо.

Зад вратата имаше друг коридор и асансьори в края му, един от които ни отвори вратите си, после ги затвори и потегли, без някоя да му е задала етажа. Станцията знаеше къде иска да отиде старша инспектора Скааиат. На главната улица, оказа се.

Гледката беше зашеметяваща и неочаквано просторна — булевард, павиран с черен камък с бели жилки, седемстотин метра дълъг и двайсет и пет метра широк, покривът се издигаше на шейсет метра височина. Право пред нас се издигаше храмът. Стъпалата не бяха истински стъпала, а ивици от червени, зелени и сини каменни плочи — всичко на стъпалата на храма можеше да има законово значение. Входът, висок четирийсет метра и широк осем, беше обточен с изображения на стотици богове, много от тях с човешка форма, други не, истинска цветна експлозия. До самия вход, от вътрешната му страна, имаше басейнче, където поклонниците да си измият ръцете, а след него — контейнери с цветя, туфи в жълто, оранжево и червено, и кошници с тамян. Всяка можеше да си купи цветя и тамян, ако иска да направи приношение. Нататък по булеварда се редяха магазини, офиси и балкони, от които се спускаха цъфтящи лози. Имаше пейки и растения в кашпи и макар по това време на деня повечето радчаи да вечеряха, стотици граждани се разхождаха по булеварда или си приказваха на групички, някои униформени (бяло за преводаческата служба, светлокафяво за местната служба за сигурност, тъмнокафяво за военните, зелено за агротехническата служба, светлосиньо за администрацията), други цивилни, всички накичени с бижута, всички цивилизовани от главата до петите. Видях второстепенен да влиза след капитаната си в претъпкана чайна и се запитах от кой ли кораб е. И кои кораби са тук. Но не можех да попитам — Брек от Герентат не би проявила интерес към подобна тема.

За миг видях всичко това през очите на не-радчаи — тълпа от хора с неясен пол, двусмисленост, която ти опъва нервите. Видях всички белези, които маркират пола за един не-радчаи — белези, които са различни на различните светове, факт, който ме дразнеше и затрудняваше неимоверно. Косата къса или дълга, пусната свободна (спускаща се по гърба или на ситни къдрици като ореол около главата) или прибрана (на плитка, с шноли, на опашка). Телата по-едри или по-тънки, лицата деликатни или по-груби, с грим или не. Изобилие от цветове, които другаде биха били маркер за пол. Всичко това прикрепено на случаен принцип към тела с извивки на гърдите и ханша или без, тела, които в един момент се движеха по начин, който повечето нерадчаи биха определили за женствен, а в следващия — за съвсем мъжки. Двайсетте години ме връхлетяха изведнъж и за миг се отчаях, че няма как да избера правилните местоимения, правилното обръщение. Но тук нямаше нужда да се главоболя с това. Можех да се освободя от тази тегоба, дребна, но вбесяваща, да се отърся от тежестта й, която носех толкова време. Бях си у дома.

Макар че за мен това беше дом непознат, дом на теория. Животът ми беше минал в анексирания и на станции, но преди да са станали завършен продукт като тази, станции, от които си тръгвах, докато още се изграждаха, тръгвах си, за да започна целия процес някъде другаде. От места като това тук идваха моите офицери, прибираха се на такива места, след като ме напуснеха. Места, където не бях стъпвала, и които в същото време ми бяха до болка познати. От известна гледна точка, места като тази станция бяха дълбоката причина за моето съществуване.

— Така пътят ни се удължава с малко — каза старша инспектора Скааиат, — но пък гледката си заслужава.

— Определено — казах аз.

— Защо всички са със сака? — попита Сейварден. — И предния път беше същото и пак ме подразни. Макар че на последното място, където бях, всички носеха манта до коляното. А тук или са с класически сака, или с манта до пода. А яките са направо отвратителни.

— Модата не те притесняваше преди, на другите места, където ходихме — казах аз.

— Другите места бяха чужди — отвърна раздразнено Сейварден. — Там не очаквах да се чувствам у дома си.

Старша инспектора Скааиат се усмихна.

— Предполагам, че рано или късно ще свикнете. Палатата е насам.

Последвахме я през булеварда, нецивилизованото облекло и голите ръце на двете ни със Сейварден привличаха тук-там любопитни погледи, примесени с разнообразни дози погнуса, и стигнахме до входа, отбелязан само с черно блокче над вратата.

— Ще се справя — каза Сейварден, все едно я бях насърчила или нещо такова. — Като приключа, ще дойда при теб.

— Ще изчакам.

Старша инспектора Скааиат изчака Сейварден да влезе в палатата, после каза:

— Почитаема Брек, бих искала да поговорим.

Кимнах и тя продължи:

— Видно е, че сте дълбоко загрижена за граждана Сейварден. Това говори добре за вас. Но няма нужда да се притеснявате за безопасността й. Радч се грижи за своите граждани.

— Кажете ми нещо, старша инспектора. Ако Сейварден беше никому неизвестна особа от никому неизвестна къща, която е избягала от Радч без разрешителни и каквото там друго е направила, за което аз не знам, та, ако никога не й бяхте чували името, нито нейното, нито на къщата й, щяхте ли да посрещнете Сейварден на доковете, да я черпите чай и после лично да я придружите до палатата за обжалването?

Дясната й ръка се вдигна съвсем леко, с милиметри, и малката плочка проблесна.

— Тя вече не може да се възползва от предишния си висок социален статут. На практика е без къща и без никакви пари. — Не казах нищо, само я гледах. — Донякъде сте права, разбира се. Ако не знаех коя е, не бих и помислила да й съдействам. Сигурна съм обаче, че и на Герентат нещата работят по същия начин, нали?

Изписах лека усмивка на лицето си, с надеждата да подобря впечатлението, което бях направила дотук.

— Така е.

Старша инспектора Скааиат замълча. Наблюдаваше ме, мислеше си за нещо, но за какво — нямах представа. Докато не каза:

— Смятате ли да й предложите клиентство?

Ако бях радчаи, този въпрос би бил проява на изключителна, непростима грубост. Но още преди двайсет години Скааиат Оуер имаше навика да изрича неща, които другите предпочитаха да премълчават.

— Как бих могла? Аз не съм радчаи. А на Герентат не сключваме такива договори.

— Да, така е — каза старша инспектора Скааиат. Гледаше ме в очите. — Дори не мога да си представя какво би било да се събудя внезапно след хиляда години, корабът ми да е загинал в злощастен инцидент, свързан с повратна точка в историята, всичките ми приятели да са мъртви, къщата ми да е изчезнала. Сигурно и аз бих избягала като Сейварден. Трябва й нещо, което да я закотви, да й намери място. В радчайските очи вие сякаш й предлагате точно това.

— Притеснявате се, че давам на Сейварден фалшиви надежди. — Сетих се за Даос Цейт във външния офис, за онази изключително красива игла от платина и перли, която не беше знак за клиентство.

— Не знам какви надежди храни граждана Сейварден. Просто… държите се така, сякаш носите отговорност за нея. А на мен това ми се струва нередно.

— Ако бях радчаи, пак ли щеше да ви се струва нередно?

— Ако бяхте радчаи, нямаше да се държите така. — Челюстта й беше стегната, значи беше ядосана, но се опитваше да го скрие.

— Чие име е на тази игла? — Въпросът, неволен и необмислен, прозвуча по-напористо, отколкото го допускаше добрият тон.

— Какво? — Скааиат се намръщи озадачена.

— Иглата на десния ви ръкав. Различна е от всичко друго, което носите. — „Чие име е написано там?“, исках да попитам отново, както и: „Какво сте направили за сестрата на лейтенанта Оун?“

Старша инспектора Скааиат примигна и отстъпи лекичко назад, почти все едно съм я ударила.

— Спомен за мъртва приятела.

— И в момента мислите за нея. Въртите китка, обръщате иглата към себе си. Правите го вече от няколко минути.

— Често мисля за нея. — Пое си дъх, издиша го. — Май не бях докрай справедлива към вас, Брек Гайад.

Знаех. Знаех чие име е на иглата, макар да не го бях видяла с очите си. Знаех. И тъкмо защото знаех, не бях сигурна дали това се отразява добре на отношението ми към старша инспектора Скааиат или много, много зле. Но в този миг ме заплашваше опасност, каквато не бях очаквала, не бях предвидила, не бих могла да си представя дори. Вече бях казала неща, които не биваше да изричам никога. И щях да кажа още. Изкушението да извикам: „Лейтенанта, вижте ме, това съм аз, Едно Еск от «Правдата на Торен»!“ беше неустоимо.

Вместо това казах много внимателно:

— Съгласна съм, че Сейварден трябва да си намери дом тук. Просто нямам вяра на Радч така, както вярвате вие. Както вярва тя.

Старша инспектора Скааиат отвори уста да отговори, но гласът на Сейварден пресече думите й:

— Бързо стана! — Сейварден застана до мен, погледна ме и се намръщи. — Кракът пак те боли. Трябва да поседнеш.

— Кракът? — попита старша инспектора Скааиат.

— Стара травма, която така и не заздравя добре — казах аз, доволна, че Сейварден е отдала напрежението ми на проблемите с крака. Надявах се и Станцията, ако ни наблюдава, да стигне до същия извод.

— Денят ви е бил дълъг, а аз ви държа прави. Неведнъж проявих грубост, за което моля да ме извините, почитаема — каза старша инспектора Скааиат.

— Няма проблем. — Преглътнах другото, което напираше да излезе от устата ми, и се обърнах към Сейварден. — Е, каква стана?

— Подадох молба за обжалване и до няколко дни трябва да ми назначат дата — каза тя. — Вписах и твоето име. — Когато старша инспектора Скааиат вдигна вежда, Сейварден добави: — Брек неведнъж ми е спасявала живота.

— Сигурно ще минат месец-два, докато ви допуснат на аудиенция — ограничи се да каже старша инспектора Скааиат.

— Междувременно — продължи Сейварден, повдигайки с разбиране рамене, все така скрила ръце под лактите си, — ми дадоха квартира, включиха ме в списъка за храна и имам петнайсет минути да се явя в най-близкия снабдителен пункт, за да ми дадат дрехи.

Квартира. Е, щом старша инспектора Скааиат виждаше нещо нередно в съжителството ни, Сейварден щеше несъмнено да стигне до същия извод и по същите причини. Вече не беше моя слуга, но пък ме беше посочила като свидетел в молбата си за обжалване. А това, напомних си, беше важен въпрос.

— Искаш ли да дойда с теб? — Не исках. Исках да остана сама, да възстановя равновесието си.

— Ще се оправя. А ти се погрижи за крака си. Ще се видим утре. Старша инспектора, приятно ми беше да се запознаем. — Сейварден се поклони със съвършено изчислената почтителност между хора с еднакъв социален статут, получи идентичен поклон от старша инспектора Скааиат и тръгна по булеварда.

Обърнах се към старша инспектора Скааиат и попитах:

— Къде ще ми препоръчате да отседна?

 

 

След половин час бях сама в стаята си. Скъпа стая в една пресечка на централния булевард, невероятно луксозен квадрат със страна пет метра; подът приличаше на истинско дърво, стените бяха тъмносини. Маса и столове, образен проектор в пода. Много радчаи, макар и не всички, имаха оптични и аудио импланти, които им позволяваха да гледат забавни програми и да слушат музика и съобщения директно. Но хората все още обичаха да гледат разни неща заедно, а истински богатите понякога демонстративно изключваха имплантите си.

Одеялото на леглото приличаше на истинска вълна, а не на синтетика. На едната стена беше монтирана сгъваема койка за слуга, каквато аз вече нямах. И — невиждан лукс за Радч — стаята си имаше собствена миниатюрна баня, която ми беше крайно необходима, предвид пистолета и пълнителите, прикрепени към тялото ми под ризата. Сканиращата система на станцията не беше засякла оръжието и нямаше да го засече, но човешките очи можеха да различат формата му. Ако го оставех в стаята и службата за сигурност пратеше агента да я претърси, щяха да го намерят. Със сигурност не бих го оставила в съблекалнята на обществена баня.

До вратата имаше вградена конзола за комуникационен достъп. И достъп до Станцията. И достъп на Станцията до мен, шпионка, през която да ме наблюдава. Макар че комуникационната конзола едва ли беше единственият начин, по който Станцията държеше под око стаята. Върнала се бях в Радч, а тук никога не си сам, никога.

Багажът ми беше пристигнал пет минути след като наех стаята, а с него и поднос с вечеря от ресторант наблизо, риба и зеленчуци, още горещи и ухаещи на подправки.

Възможно беше да не ме следят пряко, разбира се. Но багажът ми несъмнено беше претърсван, личеше си. Може би защото бях не-радчаи. Може би по друга причина.

Извадих термоса, чашите и иконата на Онази, която се роди от лилията и ги оставих на нощното шкафче. Използвах един литър от водната си дажба да напълня термоса и седнах да хапна.

Рибата се оказа точно толкова вкусна, колкото подсказваше ароматът й, и успя да ми пооправи настроението, пък макар и с малко. Ако не друго, на пълен стомах и с чаша чай в ръка можех да се съсредоточа по-добре върху ситуацията.

Станцията несъмнено наблюдаваше голям процент от жителите си толкова отблизо, колкото аз бях наблюдавала своите офицери. Останалите — включително и мен — виждаше в по-малки детайли. Температура. Пулс. Дишане. Нищо общо с потока информация, който получаваше от стриктно мониторираните си обитатели, но все пак достатъчно. Прибавете към това и подробните данни за наблюдаваната персона, биографията й, социалните й контакти — получаваше се база данни, която позволяваше на ИИ-то буквално да ни чете мислите.

Е, не буквално. Изкуственият интелект на станцията не можеше да чете мисли в буквалния смисъл на думата. А и Станцията не знаеше нищо за биографията ми, виждаше ме за пръв път. Можеше да следи емоциите ми по промяната в пулса и дишането, но нямаше достатъчно информация да екстраполира причината за въпросните емоции.

Хълбокът наистина ме болеше. А на няколко пъти старша инспектора Скааиат се беше държала изключително грубо с мен, поне според радчайските стандарти. Ако бях реагирала гневно — реакция, която не би убягнала на Станцията, ако ме е наблюдавала в момента, нито на Анаандер Мианаай, ако тя ме е наблюдавала в момента, — гневът ми би изглеждал напълно естествен. Нито Станцията, нито Мианаай можеха да са сигурни какво ме е ядосало. Сега можех да изиграя ролята на измъчвана от стара травма уморена пътница, която мисли само за храна и почивка.

В стаята беше тихо. Дори когато Сейварден изпадаше в някое от мрачните си настроения, пак не беше толкова тихо и потиснато. Явно не бях свикнала докрай със самотата. И както си мислех за Сейварден, изведнъж осъзнах нещо, което ми беше убягнало на булеварда, не го бях видяла, заслепена от гнева си към Скааиат Оуер. Тогава си мислех, че старша инспектора Скааиат е единствената, която би могла да ме познае, но бях сбъркала. Същото важеше и за Сейварден.

Но лейтенанта Оун никога не беше очаквала нищо от Сейварден, Сейварден не би могла да я нарани или разочарова. Ако двете бяха живели по едно и също време и се бяха срещнали, Сейварден несъмнено би дала израз на пренебрежението си. Лейтенанта Оун би отвърнала със студена вежливост, прикривайки изблик на гняв, който аз бих отчела ясно, но сърцето й не би се свило от болка и смут, както се свиваше всеки път, когато лейтенанта Скааиат изпускаше неволно някоя пренебрежителна реплика.

Но може би грешах, намирайки разлика в реакцията си към двете — Скааиат Оуер и Сейварден Вендаай. Веднъж вече се бях изложила на голям риск заради гнева си към Сейварден.

Голяма каша. А аз имах роля да изиграя за всяка, която ме наблюдаваше в момента, да затвърдя образа, който така грижливо бях градила по пътя дотук. Оставих празната чаша до термоса, коленичих пред иконата, като щадях хълбока си, и започнах да се моля.