Ан Леки
„Правдата на Торен“ (4)

4.

Нощем в Орс обичах да обикалям улиците, да зяпам неподвижната смрадлива вода, тъмна отвъд оскъдните светлини на града, и примигващите шамандури около забранените зони. Едновременно с това спях и дежурех на приземния етаж в къщата, в случай че потрябвам на някого, макар че това рядко се случваше напоследък. Приключих с последната документация за деня и застанах на пост до лейтенанта Оун, която спеше.

Сутрин носех вода за банята на лейтенанта Оун, после я обличах, макар че местните дрехи изискваха далеч по-малко усилие от стандартната й униформа, а колкото до козметиката, лейтенанта Оун спря да употребява такава още преди две години, защото в жегата гримът неизбежно се размазваше.

След това лейтенанта Оун се обръщаше към своите икони — четириръката Амаат с по една Еманация във всяка ръка седеше върху една кутия долу, но другите (Торен, когото почитаха всички офицери от „Правдата на Торен“, и още няколко божества, свързани със семейството на лейтенантата) пребиваваха близо до леглото й на горния етаж и именно към тях се обръщаше тя при сутрешните си молитви. „Цветето на правдата е мир“ — започваше ежедневната молитва, която всяка радчайска воина изричаше след събуждане, всеки ден до края на военната си кариера. „Цветето на приличието е красота във всяка мисъл и действие“. Останалите ми офицери, които все още бяха на „Правдата на Торен“, живееха по корабно време и утрините им рядко съвпадаха с тези на лейтенанта Оун, затова почти винаги чувах гласа й самотен в молитвата, а другите чувах далечни, но в хор, без нея. „Цветето на ползата е Амаат цяла и пълна. Аз съм мечът на правдата…“ Молитвата се напява като диалог — редуващи се въпроси и отговори, — но е дълга само четири стиха. Понякога все още я чувам, когато се будя, като далечен глас нейде зад гърба ми.

Всяка сутрин във всеки официален храм в радчайския космос свещенослужитела (която съвместява и функцията на длъжностно лице, удостоверяващо всички раждания, смъртни случаи и договори от всякакъв вид) хвърля личбите за деня. Семейства и отделни индивиди понякога хвърлят личбите сами, присъствието в храма за официалното хвърляне не е задължително, но мнозина го използват като повод да се поразходят, да се видят с приятели, да поклюкарстват.

В Орс още нямаше официален храм — официалните храмове са посветени главно на Амаат, а всички други местни богове биват изтикани на заден план. Върховната жреца на Иккт още не беше готова да принизи собствения си бог в собствения му храм, нито да открие достатъчно сходства между Иккт и Амаат, за да добави радчайски религиозни обреди към местните. Затова на този етап къщата на лейтенанта Оун се явяваше и нещо като официален храм. Всяка сутрин цветарчетата на импровизирания храм махаха повехналите цветя от олтара на Амаат и слагаха свежи — обикновено използваха местен вид с дребни яркорозови цветчета, който растеше в пръстта по зидовете на къщите и в цепнатините на плочите, беше си бурен, но децата го обичаха много. А напоследък в езерото цъфтяха малки синьо-бели лилии с форма на чашка, най-много в близост до опасаната с шамандури забранена зона.

След молитвата лейтенанта Оун разгъваше парчето плат за личбите и вадеше самите личби — шепа тежки метални дискове. Те, както и иконите, бяха лична собственост на лейтенанта Оун, подарък от родителите й по случай успешно положения тест за пригодност и първото й назначение.

Случваше се на сутрешния ритуал да присъстват само лейтенантата и дежурните за деня, но обикновено идваха и други. Градската медика, немалко от радчаите, които бяха получили имоти тук, орсиански деца, които предпочитаха да се отбият при нас и да видят как грейват и звънтят дисковете, вместо да стигнат до училище за първия час. Случваше се да дойде дори върховната жреца на Иккт — Иккт, също като Амаат, не изискваше от поклонниците си да почитат само и единствено него.

След като личбите паднеха на парчето плат (или, не дай Боже, се търкулнеха извън него, където разчитането им ставаше значително по-трудно), свещената, извършваща ритуала, следваше да идентифицира подредбата, да я свърже със съответстващия й пасаж от светото писание и да го прочете на събралите се. Лейтенанта Оун невинаги се справяше с тази задача. Затова хвърляше личбите така, че да ги видя, а аз излъчвах към нея верните думи. Така де, „Правдата на Торен“ беше почти на две хиляди години и беше виждала почти всички възможни конфигурации. След края на ритуала лейтенанта Оун закусваше — обикновено питка от местно зърно и чай (истински), — после заемаше мястото си на подиума с чергата да изслуша молбите и оплакванията за деня.

— Йен Шиннан ви кани на вечеря — казах й на следващата сутрин. Освен това закусвах, чистех оръжия, разхождах се по улиците и отвръщах на онези, които ме поздравяваха.

Йен Шиннан живееше в Горния град и преди анексирането била най-богатата особа в Орс и втората по влияние след върховната жреца на Иккт. Лейтенанта Оун не я харесваше.

— И сигурно нямам приемливо извинение да й откажа?

— Поне аз не виждам такова — отвърнах. Освен това стоях край къщата, близо до улицата, и наблюдавах. Орсиана идваше в моята посока, видя ме и забави крачка. Спря на седем-осем метра от мен, преструваше се, че гледа към нещо над главата ми.

— Нещо друго? — попита лейтенанта Оун.

— Районната магистрата потвърждава официалната политика по отношение на рибните запаси в орсианските тресавища…

Лейтенанта Оун въздъхна.

— Как иначе.

— Мога ли да ви помогна, гражданино? — обърнах се към колебливата на улицата. Още не бяха казали на съседите за предстоящата поява на първото й внуче, затова и аз се преструвах, че не знам нищо по въпроса, и използвах само простата учтива форма за обръщение към човек от мъжки пол.

— Ще ми се — продължи лейтенанта Оун — магистратата да дойде тук лично и да поживее няколко дни на стар хляб и отвратителните туршии, които ни пращат, пък тогава ще я питам какво мисли за забраната да се лови риба там, където я има най-много.

Орсианата на улицата се стресна. За миг ми се стори готова да направи кръгом и да си тръгне откъдето е дошла, но после промени решението си.

— Добро утро, радчаи — каза тя тихо и тръгна към мен. — Поздравете и лейтенанта от мен. — Когато им изнасяше, орсианите бяха безцеремонни, друг път трябваше с ченгел да им вадиш думите от устата.

— Знам, че си има причина — каза лейтенанта Оун, — и че магистратата е права, но все пак… — И въздъхна отново. — Друго?

— Денз Ай е отвън и иска да говори с вас. — Едновременно с това поканих Денз Ай да влезе в къщата.

— За какво?

— Не пожела да ми каже.

Лейтенанта Оун кимна и аз въведох Денз Ай при нея. Денз Ай се поклони и седна на чергата пред лейтенанта Оун.

— Добро утро, граждана — каза лейтенанта Оун. Аз преведох.

— Добро утро, лейтенант. — И бавно, стъпка по стъпка, като започна с жегата и безоблачното небе, мина през учтив въпрос за здравето на лейтенантата и сподели няколко безобидни клюки. Накрая намекна за причината да дойде: — Аз… имам един приятел, лейтенант. — И млъкна.

— Да?

— Вчера вечерта моят приятел отишъл за риба — каза Денз Ай и млъкна отново.

Лейтенантата изчака три секунди и когато не последва нищо, попита:

— Много риба ли улови въпросната граждана? — Когато орсианите изпаднеха в мълчаливо настроение, нищо не бе в състояние да ги подкара към откровен разговор: нито директните въпроси, нито молбите.

— И… не много — каза Денз Ай. А после за миг по лицето й премина раздразнение и тя продължи: — Както знаете, най-богатият улов е близо до размножителните райони, а те всичките са под възбрана.

— Да — каза лейтенанта Оун. — Сигурна съм, че вашата близка никога не би нарушила закона със забранен риболов.

— Да, разбира се, спор няма — побърза да се съгласи Денз Ай. — Но… не искам да му създавам проблеми… но възможно е понякога да изравя тубери. Близо до забранените зони.

Всъщност близо до забранените зони нямаше нито едно от растенията, които раждаха ядливи тубери — всички те бяха изровени преди месеци. Бракониерите внимаваха с растенията вътре в зоните — ако броят им намалееше забележимо или изчезнеха напълно, ние щяхме да проведем разследване за причината и да засилим охраната на зоните. Лейтенанта Оун го знаеше. Всички в Долния град го знаеха.

Лейтенанта Оун зачака останалата част от историята, раздразнена не за пръв път от навика на орсианите да подхождат към всеки въпрос по най-обиколния маршрут, но успя до голяма степен да скрие реакцията си.

— Чувала съм, че са много вкусни — пробва тя.

— О, да! — съгласи се веднага Денз Ай. — Най-вкусни са пресни-пресни от калта! — Лейтенанта Оун скри гримасата си. — Но може също да ги нарежеш и да ги пекнеш на грил… — Денз Ай млъкна отново. — Не е изключено моят приятел да успее да ви намери малко.

Знаех колко недоволна е лейтенанта Оун от дажбите, усетих мигновеното й желание да каже „да“, но тя каза друго:

— Благодаря ви, но няма нужда. Та, казвахте?

— Какво да съм казвала?

— За вашата… позната. — Докато говореше с Денз Ай, лейтенантата ми задаваше въпроси с едва доловими трепвания на пръстите. — Който изровил тубери близо до забранена зона. И?

Показах й най-вероятното място, където е копала въпросната особа. Наблюдавах целия Орс, виждах как лодките излизат и се връщат, знаех къде ходят нощем със загасени светлини и с надеждата, че така ще се скрият от мен.

— И — каза Денз Ай — намерили нещо.

„Да липсва някоя?“ — попита ме с пръсти лейтенанта Оун, внезапно напрегната. Отвърнах отрицателно.

— Какво са намерили? — попита на глас тя.

— Оръжие — отвърна Денз Ай, толкова тихо, че лейтенанта Оун едва я чу. — Дузина пушки. Отпреди. — Имаше предвид отпреди анексирането. Всички военни формирования на Шис’урна бяха разоръжени, на планетата не би трябвало да има и един пистолет, за който ние да не знаем. Информацията беше толкова изненадваща, че в първите няколко секунди лейтенанта Оун изобщо не реагира.

После се заредиха изумление, тревога и объркване.

„Защо ми казва това?“ — попита ме с пръсти лейтенантата.

— Носят се слухове, лейтенант — продължи Денз Ай. — Сигурно и вие сте ги чули.

— Слухове има винаги — отвърна лейтенанта Оун. Изречението се употребяваше толкова често, че не се наложи да превеждам, лейтенантата го каза на местния диалект. — Хората тук така си запълват времето.

Денз Ай призна с жест правотата на това наблюдение. Търпението на лейтенанта Оун се изчерпваше и тя атакува директно:

— Вероятно са там отпреди анексирането.

Денз Ай направи отрицателен жест с лявата си ръка.

— Преди месец не бяха там.

„Възможно ли е някоя да е намерила скрити оръжия отпреди анексирането и да ги е преместила?“ — попита ме лейтенанта Оун. На глас каза:

— Слуховете споменават ли появата на дузина пушки под вода в забранената зона?

— Тези пушки не вършат работа срещу вас. — Имаше предвид нашата броня. Радчайската броня представлява непробиваемо силово поле. Можех да включа своята само с мисъл, мигновено. Генериращият я механизъм беше имплантиран във всичките ми сегменти, лейтенанта Оун също имаше такова устройство, но нейното беше портативно, а не имплантирано. Бронята не ни правеше напълно неуязвими и в битка понякога носехме истинска броня под силовото поле, лека и ергономична, съставена от отделни части, които покриваха главата, крайниците и торса, но дори без нея пушките, за които говореше Денз Ай, трудно биха наранили някоя от нас.

— Тогава за кого са предназначени тези пушки? — попита лейтенанта Оун.

Денз Ай се замисли, въсеше чело и хапеше долната си устна. После каза:

— Танминдите приличат на радчаите повече от нас.

— Граждана — каза лейтенанта Оун с нарочно и ясно доловимо натъртване върху думата. Точно това означаваше „радчаи“ в крайна сметка — „граждана“. — Ако искахме да стреляме по някого тук, вече щяхме да сме го направили. — Всъщност вече го бяхме направили. — Не ни трябват скрити оръжия.

— Точно затова дойдох при вас — каза Денз Ай съзаклятнически, сякаш обясняваше нещо по най-простичкия начин, като на дете. — Когато вие застреляте някого, казвате защо и го правите, без да си търсите повод. Радчаите сте такива. Но в Горния град, преди вие да дойдете, когато искаха да застрелят някой орсианец, винаги гледаха да си намерят повод. Когато искаха някой да умре — обясни тя при вида на непроумяващото и ужасено изражение на лейтенантата, — не казваха: „Ти създаваш проблеми, затова искаме да изчезнеш“, преди да го застрелят. Не, казваха: „Правим го при самозащита“ и след това претърсваха трупа или някоя къща и неизменно намираха оръжия или уличаващи документи. Както вероятно се досещате, поставени там от самите тях.

— Тогава защо твърдите, че си приличаме?

— Защото боговете ви са еднакви. — Всъщност не бяха, но тази илюзия се насърчаваше и в Горния град, и навсякъде. — Живеете в космоса, обличате се от главата до петите. Богати сте, и вие, и танминдите. Ако някой в Горния град — досетих се, че има предвид някого конкретно, — вдигне шум, че орсианец го заплашва, повечето радчаи ще повярват на него, а не на този или онзи орсианец, който със сигурност лъже, за да защити своите.

Ето защо беше дошла при лейтенанта Оун — за да знаят радчайските власти, без значение какво ще последва, че тя, Денз Ай, и по подразбиране всички останали в Долния град, нямат нищо общо със скритите оръжия, в случай че подобно обвинение се появи.

— Тези неща — каза лейтенанта Оун, — орсианци, танминди, моха, вече не значат нищо. С това се приключи. Всички тук са радчаи.

— Щом казвате, лейтенанта — отвърна Денз Ай тихо.

Лейтенанта Оун живееше в Орс достатъчно дълго, за да усети неизреченото отрицание. Опита нов подход.

— Никоя по никоя няма да стреля.

— Разбира се, лейтенанта — каза Денз Ай със същия тих глас. Беше достатъчно стара да знае от първа ръка, че в миналото определено бяхме стреляли по хора. Едва ли можехме да я виним, че се бои да не го направим отново.

 

 

След като Денз Ай си тръгна, лейтенанта Оун потъна в мисли. Никоя не я прекъсна, денят беше спокоен. В храма, потънал в характерната си зеленикава светлина, върховната жреца се обърна към мен и каза:

— Навремето тук е имало два хора, всеки от по сто певци. Би ви харесало. — Гледала бях записи. Понякога децата ми носеха песни, които бяха далечно ехо от онази музика, изчезнала преди петстотин и повече години. — Не сме каквито сме били — каза върховната жреца. — Рано или късно всичко отминава.

Съгласна бях с нея.

— Излез с лодка тази нощ — каза накрая лейтенанта Оун. — Виж дали ще намериш нещо, което да показва откъде са дошли оръжията. Ще реша какво да правя, когато науча повече за ситуацията.

— Да, лейтенанта — казах аз.

 

 

Йен Шиннан живееше в Горния град, от другата страна на храмовото езеро. Повечето орсиани там бяха прислуга. Къщите се различаваха от тези в Долния град, макар и с малко — покривите бяха четирискатни, а централните части на всеки етаж бяха заградени, макар прозорците и вратите да оставаха отворени денем и нощем, стига да го позволяваше времето. Горният град беше построен много по-късно от Долния, през последните петдесетина години, и в много по-голяма степен се възползваше от съвременните методи за контрол на климата. Много от жителите му носеха панталони и ризи, сака дори. Радчайските имигранти, които живееха в Горния град, се обличаха много по-конвенционално, а лейтенанта Оун, когато идваше тук, носеше униформата си, без това да й причинява твърде голям дискомфорт.

Но когато идваше на гости на Йен Шиннан, дискомфортът й нямаше нищо общо с жегата. Лейтенанта Оун не харесваше Йен Шиннан и макар по нищо да не личеше, смятах, че Йен Шиннан също не я харесва особено. Срещите им бяха продиктувани от социална необходимост, защото лейтенанта Оун беше местният представител на радчайските власти.

Сътрапезниците тази вечер бяха необичайно малобройни, само Йен Шиннан, една нейна братовчеда, лейтенанта Оун и лейтенанта Скааиат. Лейтенанта Скааиат командваше Седем Исса от „Правдата на Енте“ и отговаряше за територията между Орс и Кулд Вее — обработваема земя в по-голямата си част, където Йен Шиннан и братовчедата й притежаваха големи поземлени имоти. Лейтенанта Скааиат и нейните воини ни помагаха по време на поклонническия сезон, затова в Орс я познаваха почти толкова добре, колкото и лейтенанта Оун.

— Конфискуваха цялата ми реколта — каза братовчедата на Йен Шиннан, която притежаваше няколко тамариндови овощни градини недалече от Горния град, и чукна многозначително с вилицата по чинията си. — Цялата реколта.

Средата на масата беше отрупана с подноси и купи, пълни с яйца, риба (не от заблатеното езеро, а от морето), пиле с подправки, хляб, задушени зеленчуци и различни разядки.

— Не ви ли платиха, граждана? — попита лейтенанта Оун. Говореше бавно и внимателно, както правеше винаги, когато се притесняваше за акцента си. Йен Шиннан и братовчедата й говореха радчайски, затова нямаше нужда от превод, отпадаха и притесненията за род, статут и други важни подробности от този сорт, които изникваха при разговор на орсиански или танминдски.

— Платиха ми, но със сигурност щях да взема повече, ако можех да откарам продукцията си в Кулд Вее и да си я продам сама!

Имаше времена, в самото начало на анексирането, когато поземлени собственици като нея ги разстрелваха, така че нечия клиента да получи плантациите им. Вярно е, че немалко шис’урниани бяха загинали в началния етап на инвазията само защото са пречели някому, а „преченето“ можеше да означава куп неща.

— Както сигурно разбирате, граждана — каза лейтенанта Оун, — разпределението на храната е проблем, с който все още не сме се справили напълно, и докато това не стане, всички срещаме трудности от различен характер. — Когато беше под стрес, лейтенанта Оун проявяваше склонност към необичайно скован изказ, а изреченията й често бяха опасно дълги и завъртени.

Йен Шиннан махна към препълнено блюдо от крехко на вид светлорозово стъкло.

— Още едно пълнено яйце, лейтенанта Оун?

Лейтенантата вдигна едната си ръка (с ръкавица).

— Много са вкусни, но ще ви откажа, граждана. Благодаря.

Уви, братовчедата беше забила в коловоз, от който явно й бе трудно да излезе въпреки дипломатичния опит на Йен Шиннан да я отклони.

— Плодовете трудно могат да минат за храна от първа необходимост. И то не какви да е плодове, а тамаринди! А и не виждам признаци някоя да гладува.

— Така е, няма гладуващи! — съгласи се енергично лейтенанта Скааиат. Усмихна се широко на лейтенанта Оун. Беше с тъмна кожа и кехлибарени очи, аристократична от главата до петите, за разлика от лейтенанта Оун. Една от нейните Седем Исса стоеше близо до мен до вратата на трапезарията, изпъната и неподвижна.

Макар лейтенанта Оун да харесваше лейтенанта Скааиат и да оцени по достойнство саркастичната й забележка, не откри в себе си сили да отвърне на усмивката.

— Да, тази година е така.

— Твоят бизнес върви по-добре от моя, братовчеда — каза Йен Шиннан в опит да я успокои. И тя притежаваше обработваема земя недалече от Горния град. Пак тя бе притежавала и екскаваторите, които сега клечаха тихи и неподвижни в тресавището. — Макар че май няма смисъл да се вайкам. Много усилия влагах, а печалбата беше нищожна.

Лейтенанта Оун отвори уста да каже нещо, но бързо я затвори. Лейтенанта Скааиат видя реакцията й и каза без следа от акцент, с широки, изискани гласни, които оформяше без никакво усилие:

— И какво, остават още три години, докато падне забраната за риболов, така ли, лейтенанта?

— Да — отвърна лейтенанта Оун.

— Голяма глупост е това — каза Йен Шиннан. — Намерението е добро, но няма да доведе до нищо. Знаете какво беше, когато дойдохте тук. Вдигнете ли забраната, рибата пак ще свърши за нула време. Орсианите може и да са били велик народ навремето, но сегашните нямат нищо общо със своите предци. Нямат никаква амбиция, мислят краткосрочно. Ако им покажете коя командва, могат да бъдат доста послушни, както без съмнение сте се убедили от личен опит, лейтенанта Оун, но оставени сами на себе си, те, с много малко изключения, са мързеливи и суеверни хора. Макар че какво друго може да се очаква, когато живееш в долния свят. — Усмихна се на собствената си шега. Братовчедата й се изсмя високо.

Космическите нации на Шис’урна деляха вселената на три части. По средата се намираше естественият хабитат на хората — космически станции, кораби, изкуствени конструкции. Отвъд средата се намираше Черното — домът на боговете и всичко свято. А вътре в гравитационния кладенец на планетата Шис’урна — и на всяка друга планета — лежеше долният свят, земята на мъртвите, от която човечеството е трябвало да избяга, за да се освободи от демоничното й влияние.

Това вероятно обясняваше защо радчайската концепция за вселената като Бог изглежда близка до танминдската идея за Черното. Вероятно обясняваше също така защо за радчаите е странно, че някоя, която безрезервно приема гравитационните кладенци за земя на мъртвите, нарича други хора суеверни само защото обожествяват един гущер.

Лейтенанта Оун успя да изпише любезна усмивка на лицето си, а лейтенанта Скааиат каза:

— Да, но ето че и вие живеете тук.

— Стремя се да не смесвам философските концепции с реалността — каза Йен Шиннан. Това също звучеше странно в ушите на една радчаи, която знае какво означава за танминдския обитател на станция да се върне в долния свят. — Сериозно. Имам теория.

Лейтенанта Оун, която вече бе чувала няколко танминдски теории относно орсианите, реагира с неутрално изражение, подправено дори с известно любопитство, и каза любезно:

— О?

— Споделете теорията си, моля! — насърчи я лейтенанта Скааиат. Братовчедата, която дъвчеше голяма хапка пиле с подправки, размаха вилица в подкрепа.

— В основата е начинът им на живот, на открито, само с покрив над главата, без стени — каза Йен Шиннан. — Когато живееш така, без никакво уединение, губиш усещането за себе си като за истински индивид, за отделно и самостоятелно човешко същество.

— А за частна собственост да не говорим — добави Йен Таа, вече бе преглътнала пилето. — За тях е съвсем нормално да влязат някъде и да си вземат каквото им хареса.

Всъщност имаше правила, пък макар и неписани, за това кога можеш да влезеш в нечия къща неканен, а кражбите в Долния град се брояха на пръсти, и то единствено по време на поклонническия сезон.

Йен Шиннан махна утвърдително.

— А и тук никога не са гладували, лейтенанта. Не работят, просто ловят риба в тресавището. Или одират по десет кожи от гостите на града през поклонническия сезон. Амбицията им е непозната, неприсъща, нямат и най-малкото желание да подобрят положението си. Нито са в състояние да постигнат каквото и да било цивилизовано отношение, каквото и да било… — Не довърши, търсеше точната дума.

— Чувство за идентичност? — подсказа лейтенанта Скааиат, която се наслаждаваше на тази игра много повече от лейтенанта Оун.

— Точно така! — кимна енергично Йен Шиннан. — Чувство за идентичност, да.

— Значи според вашата теория — каза лейтенанта Оун с опасно спокоен тон — орсианите всъщност не са хора.

— Е, не са индивиди, във всеки случай. — Йен Шиннан, изглежда, усети, че е казала нещо, с което да разгневи лейтенантата, но не беше сигурна точно какво. — В тесния смисъл на думата.

— Освен това — вметна Йен Таа, в неведение за подводните течения, — виждат какво имаме ние, но не разбират, че за да живееш така, трябва да работиш, завиждат, негодуват и винят нас, задето не ги допускаме в средата си, а трябва просто да положат усилие…

— Малкото си пари влагат в издръжката на онзи порутен храм, а после се оплакват, че са бедни — каза Йен Шиннан. — Изчерпват рибата в тресавището и после обвиняват нас. Ще обвинят и вас, лейтенанта, след като вдигнете забраната за риболов.

— А това, че сте изгребвали тонове кал с екскаваторите си да я продавате като почвен подобрител, няма нищо общо с изчезването на рибата, така ли? — попита остро лейтенанта Оун. Всъщност почвеният подобрител беше страничен продукт от основния производствен процес, който преработваше и пакетираше калта, която Шиннан продаваше на живеещите в космоса танминди за религиозни цели. — Или за всичко са виновни само орсианите със своето безотговорно поведение?

— Е, и изгребването на калта е имало някакъв ефект, предполагам — каза Йен Таа, — но ако те управляваха разумно ресурсите си…

— Добре, ще се съглася с вас — повиши глас Йен Шиннан. — Обвинявате мен, че съм съсипала риболова. Но аз давах работа на орсианите. Възможност да подобрят живота си.

Лейтенанта Скааиат, изглежда, бе усетила, че лейтенанта Оун наближава точката на кипене.

— Да поддържаш реда и сигурността на една планета не е като да ги поддържаш на космическа станция — каза тя жизнерадостно. — Планетите са големи и винаги изникват… пропуски в сигурността. Неща, които убягват от поглед.

— Е — каза Йен Шиннан. — Нали уж ни етикетирахте всичките и знаете къде сме във всеки един момент?

— Да — отвърна лейтенанта Скааиат. — Но невинаги наблюдаваме. Сигурно е възможно да се построи достатъчно голям ИИ, за да наблюдава цяла планета, но досега никоя не се е опитвала да направи такова нещо. Виж, когато става въпрос за станция…

Видях как лейтенанта Оун съзря капана, който лейтенанта Скааиат залагаше на Йен Шиннан.

— На станция — каза лейтенанта Оун — ИИ вижда всичко.

— И управлението е много по-лесно — добави с широка усмивка лейтенанта Скааиат. — Почти няма нужда от агенти по сигурността.

Това не беше докрай вярно, но сега не му беше времето да се влиза в подробности.

Йен Таа оставил вилицата си и каза:

— Не е възможно ИИ да вижда всичко. — Лейтенантите мълчаха. — Дори когато…

— Всичко — каза лейтенанта Оун. — Уверявам ви, граждана.

Тишината се проточи почти две секунди. Видях как устата на войната от Седем Исса, която стоеше до мен като лична охрана на лейтенанта Скааиат, потрепна. Може да беше непреодолим сърбеж или неволен мускулен спазъм, разбира се, но според мен беше външен израз на напушилия я смях. Бойните кораби имат ИИ също като космическите станции и радчайските воини са свикнали да живеят в условия на нулево уединение.

Лейтенанта Скааиат наруши мълчанието.

— Ако не греша, граждана, тази година вашата племенница ще положи теста си за пригодност?

Братовчедата направи утвърдителен жест. Докато получаваше доход от фермерската си дейност, назначение нямаше да й трябва, нито на нея, нито на наследниците й — толкова наследници, колкото земята й можеше да издържа. Племенницата й обаче беше изгубила родителите си по време на анексирането.

— Тези тестове — каза Йен Шиннан. — Вие полагали ли сте ги, лейтенанти?

И двете кимнаха утвърдително. Тестовете за пригодност са единственият начин да получиш шанс за военна кариера или пост в правителствената администрация, макар че има и други видове назначения, разбира се.

— Тази система безспорно работи добре при вас — каза Йен Шиннан, — но се чудя дали е подходяща за нас, шис’урнианите.

— Кое ви кара да се чудите? — попита лейтенанта Скааиат, все така усмихната, макар и с високо вдигната вежда. Очевидно се забавляваше.

— Някакъв проблем ли е имало? — попита лейтенанта Оун, все още скована, все още ядосана на Йен Шиннан.

— Ами… — Йен Шиннан взе една салфетка, мека и снежнобяла, и избърса устата си. — Говори се, че миналия месец в Кулд Вее всички кандидати за цивилна служба са били етнически орсиани.

Лейтенанта Оун примигна объркано. Лейтенанта Скааиат се усмихна.

— Тоест — каза тя, като гледаше Йен Шиннан, но се обръщаше и към лейтенанта Оун, — според вас резултатите от тестовете са нагласени?

Йен Шиннан сгъна салфетката и я остави на масата до чинията си.

— Стига, лейтенанта. Нека бъдем откровени. Преди да пристигнете вие, малцина орсиани заемаха постове в администрацията и това не беше случайно. Е, има и изключения, върховната жреца например е човек, който заслужава уважение. Но тя е изключение от правилото. И когато аз виждам двайсет орсиани, определени за постове в цивилната администрация, и нито един танминд, не се сещам за друго обяснение, освен че има някакъв дефект в теста… или… Сещам се например, че когато вие пристигнахте, орсианите се предадоха първи. Не мога да ви виня, че цените това и че… действате съобразно. Но истината е, че допускате грешка.

Лейтенанта Оун мълчеше. Лейтенанта Скааиат попита:

— Ако приемем, че сте права, защо смятате, че това е грешка?

— Заради онова, което казах по-рано. Те просто не са способни да заемат отговорни постове. Малцина сред тях може и да са, по изключение, но… — Размаха красноречиво ръка. Носеше ръкавици. — И понеже тестът очевидно е нагласен, хората ще спрат да му вярват.

Усмивката на лейтенанта Скааиат растеше на ширина право пропорционално с мълчаливото възмущение на лейтенанта Оун.

— Племенницата ви е притеснена?

— Ами… да! — призна братовчедата.

— Разбираемо е — каза лейтенанта Скааиат. — Тестът е преломен момент в живота на всяка граждана. Но племенницата ви няма нужда да се тревожи.

Йен Шиннан се изсмя саркастично.

— Да не се тревожи? Долният град ни мрази, винаги ни е мразил, а сега не можем да узаконим дори най-елементарния договор, без да пътуваме до Кулд Вее или да минем през Долния град, за да стигнем до къщата ви, лейтенанта. — За да бъде законен, всеки договор трябваше да се сключи в храм на Амаат. Или по изключение (прието наскоро и предизвикало сериозни дискусии) на стъпалата му, ако някоя от страните изповядва религия, която не й позволява да влиза в храм на друг бог. — По време на поклонничеството това става изключително трудно. Или губим цял ден, докато стигнем до Кулд Вее, или излагаме на опасност живота си.

Йен Шиннан ходеше в Кулд Вее най-редовно, често на гости при познати или на пазар. Всички танминди от Горния град го правеха, не само сега, но и преди анексирането.

— Имало е трудности, за които не ми е било докладвано? — попита лейтенанта Оун, скована и гневна. И безупречно учтива.

— Ами… — каза Йен Таа. — В интерес на истината, лейтенанта, канех се да повдигна въпроса. Тук сме от няколко дни и племенницата ми вече се сблъска с неприятности в Долния град. Казах й да не ходи, но знаете какви са младежите, когато им забраниш нещо.

— Какви неприятности? — попита лейтенанта Оун.

— Е, разбирате — каза Йен Шиннан. — Обиди, заплахи. Празни заплахи, без съмнение, и безобидни в сравнение с това, което ще последва след една-две седмици, но детето го понесе зле.

Въпросното дете беше прекарало последните два следобеда във въздишки край храмовото езеро. Веднъж я бях заговорила и тя обърна глава, без да отвърне. След това я оставих на мира. Никоя не я беше закачала. „Доколкото знам, не е имало никакви проблеми“ — излъчих към лейтенанта Оун.

— Ще я държа под око — каза лейтенанта Оун и раздвижи леко пръсти в знак, че е разбрала съобщението ми.

— Благодаря ви, лейтенанта — каза Йен Шиннан. — Знам, че мога да разчитам на вас.

 

 

— Според теб е смешно. — Лейтенанта Оун направи опит да отпусне стиснатите си зъби. В лицевите й мускули се събираше напрежение — знак, че ако някоя не направи нещо, много скоро ще я заболи глава.

Лейтенанта Скааиат, която вървеше до нея, се засмя.

— Чиста комедия. Ще прощаваш, скъпа, но колкото повече се ядосваш, толкова по-прецизна става речта ти и толкова по-неправилно разбира Йен Шиннан посланията ти.

— Едва ли. Със сигурност е разпитала за мен.

— Още си ядосана. И по-лошо — добави лейтенанта Скааиат и хвана под ръка лейтенанта Оун, — ядосана си на мен. Колкото до Шиннан, тя определено разпитваше за теб. Много дипломатично, уж просто проявява интерес, напълно в рамките на нормалното.

— И ти си й отговорила — предположи лейтенанта Оун — също толкова дипломатично, тоест неясно.

Вървях зад тях до Седем Исса, която бе стояла с мен на пост в трапезарията на Йен Шиннан. Право напред, в другия край на улицата, отвъд храмовото езеро, виждах себе си как стоя на площада.

Лейтенанта Скааиат поклати глава.

— Не й казах нищо, което да не е вярно. Казах й, че лейтенантите, които служат на кораби с екипаж от второстепенни, обикновено са от стари високопоставени семейства с много пари и голяма клиентела. Приятелчетата й в Кулд Вее може да са добавили още нещо, но не ще да е било много. От една страна, понеже ти не отговаряш на горните условия, това би било причина да те гледат отвисоко, с негодувание. От друга, ти наистина командваш второстепенни, а не прости човешки войски, които старомодните кокони презират точно толкова, колкото презират издънките на низши къщи, получили офицерско назначение. С други думи, одобряват твоите второстепенни и не одобряват твоите предци. Йен Шиннан не знае какво да мисли за теб, уверявам те. — Говореше тихо, така че думите й да не стигнат до чужди уши, макар къщите, покрай които минавахме, да бяха затворени и с тъмни приземни етажи. Нищо общо с Долния град, където дори късно нощем хора седяха по тротоарите, малки деца включително.

— Освен това — продължи лейтенанта Скааиат — тя е права. Нямам предвид глупостите, които наговори за орсианите, не, но е права да се съмнява в тестовете за пригодност. Сама знаеш, че подлежат на манипулация. — Възмущение сви стомаха на лейтенанта Оун при думите й. Не каза нищо обаче и лейтенанта Скааиат продължи: — Векове напред само богатите и влиятелните са се оказвали пригодни за определени назначения. Офицерски например. Но не и през последните, колко, петдесет, седемдесет и пет години? В по-малките домове внезапно са започнали да се раждат хора, подходящи за офицери, така ли?

— Не ми харесва накъде биеш — каза остро лейтенанта Оун и се опита да издърпа ръката си. — Точно от теб не го очаквах.

— Не, не — възрази лейтенанта Скааиат и я придърпа по-близо до себе си. — Въпросът е съвсем резонен и отговорът е ясен. Отговорът е „не“, както сама знаеш. От което изниква нов въпрос: кога са били подправени тестовете — преди или сега?

— Ти как мислиш?

— И двете. Манипулирали са ги преди, манипулират ги и сега. А нашата приятелка Йен Шиннан дори не си дава сметка, че този въпрос е един вид табу. Не, тя просто знае, че за да успееш, трябва да имаш съответните връзки, следователно връзки ти трябват и за тестовете. Освен това няма срам. Чу я как ни обвини, че награждаваме орсианите, защото са колаборационисти, а само миг по-късно намекна, че нейните хора биха били дори по-добри колаборационисти от тях! Сигурно ти прави впечатление, че нито тя, нито братовчедата й пращат собствените си деца на тестовете, а само онази осиротяла племенница. Обаче държат племенницата да се справи добре. Ако й бяхме поискали подкуп, за да ударим едно рамо, със сигурност щеше да плати. Дори се учудвам, че сама не повдигна темата.

— Ти не би приела подкуп — каза лейтенанта Оун. — Не би направила такова нещо. И без това няма как да помогнеш.

— Няма и да се наложи. Детето ще се представи добре на теста, вероятно ще я изпратят в районната столица на обучение за добър пост в цивилната администрация. Ако питаш мен, наистина възнаграждаваме орсианите, задето ни съдействат, но пък и те са малцинство в тази система. И сега, когато неизбежните проблеми на анексирането са зад гърба ни, искаме хората да осъзнаят, че радчайското гражданство им носи полза. Това няма да се случи, ако наказваме местните къщи, задето не са се предали достатъчно бързо.

Повървяха в мълчание, после спряха при водата, все така хванати под ръка.

— Да те изпратя до вас? — предложи лейтенанта Скааиат. Лейтенанта Оун не отговори, само плъзна поглед по водата, все още ядосана. Зелените стъкла на капандурите по стръмния покрив на храма грееха, светлина се изливаше през отворените врати към площада и се отразяваше във водната повърхност — беше сезонът на нощните бдения. Лейтенанта Скааиат добави: — Разстроих те. Позволи ми да те компенсирам.

— Ами, добре — каза лейтенанта Оун. Открай време й беше трудно да устои на лейтенанта Скааиат, а нямаше и причина да го прави. Обърнаха се и тръгнаха покрай водата.

— Каква е разликата — каза лейтенанта Оун, толкова тихо, че тишината сякаш не я чу и се задържа упорито, — между гражданите и не-гражданите?

— Едните са цивилизовани — отвърна с лек смях лейтенанта Скааиат, — другите не са. — Шегата беше разбираема само на радчайски, защото езикът използва една и съща дума за „граждана“ и „цивилизована“. Да си радчаи означава да си цивилизована.

— Значи в мига, в който лордата на Радч даде гражданство на шис’урнианите, те в същия миг са станали цивилизовани. — Изречението беше от цикличния тип и въпросът, който лейтенанта Оун задаваше, беше труден за оформяне на радчайски. — Тоест един ден твоите Исса разстрелват хора само защото не са се изразили достатъчно почтително и недей да отричаш, защото знам, че се е случвало, и това, и по-лоши неща, но постъпката им не е имала значение, защото жертвите не са радчаи, следователно не са цивилизовани. — Лейтенанта Оун премина за кратко на местния орсиански говор, защото радчайските думи не бяха в състояние да изразят онова, което искаше да каже. — И всички мерки са оправдани в името на цивилизацията.

— Е — каза лейтенанта Скааиат, — трябва да признаеш, че имаше ефект. Днес всички се изразяват много почтително. — Лейтенанта Оун мълчеше. Не й беше забавно. — Откъде се сети за това?

Лейтенанта Оун й разказа за разговора си с върховната жреца от предния ден.

— Аха. Е. Не помня да си възразила по онова време.

— Каква полза би имало?

— Абсолютно никаква — съгласи се лейтенанта Скааиат. — Но не е в това въпросът. Вярно е, че второстепенните не бият хора за забавление, не вземат подкупи, не изнасилват, не стрелят без основателна причина, но… онези хора, които човешката войска е разстреляла… ако действието се развиваше преди сто години, всички те щяха да се озоват на склад за бъдеща употреба като второстепенни сегменти. Имаш ли представа колко държим на склад, между другото, все още? Трюмовете на твоя кораб ще са пълни с второстепенни още милион години. Ако не и по-дълго. Тези хора са на практика мъртви. Така че каква е разликата? Знам, че няма да ти хареса, но истината е тази — луксът винаги е за сметка на някого. Едно от многото предимства на цивилизацията е, че в общия случай можем да си затворим очите за този факт. Свободни сме да се възползваме от ползите, които ни носи цивилизацията, без да товарим съвестта си.

— И твоята съвест е спокойна?

Лейтенанта Скааиат се разсмя весело, сякаш говореха за нещо съвсем различно — за игра на пулове или коя чайна е по-добра.

— Когато си расла с мисълта, че си на върха по рождено право, че по-малките къщи съществуват с единствената цел да обслужват твоята и да работят за все по-бляскавото й великолепие, приемаш такива неща за нормални. Още от най-ранна възраст знаеш и приемаш, че други плащат цената за твоя живот. Просто така стоят нещата. Това, което се случва по време на анексиранията… разликата е в степента, но не и по същество.

— На мен не ми се струва така — отвърна лейтенанта Оун, лаконично и горчиво.

— Нормално е — кимна нежно лейтенанта Скааиат. Мисля, почти съм сигурна, че тя наистина харесваше лейтенанта Оун. Знам, че лейтенанта Оун я харесваше, нищо че понякога лейтенанта Скааиат казваше неща, които я разстройваха. — Твоето семейство плаща част от тази цена, пък макар и малка. Сигурно така ти е по-лесно да се чувстваш съпричастна с онези, които плащат твоята цена. А и несъмнено ти е трудно да загърбиш напълно онова, което собствените ти предци са преживели при анексирането на техния свят.

— Твоите предци никога не са били анексирани — каза хапливо лейтенанта Оун.

— Е, някои от тях може и да са били — отвърна лейтенанта Скааиат. — Но те не фигурират в официалната генеалогия на семейството. — Спря и прегърна лейтенанта Оун. — Оун, скъпа. Недей да се тормозиш за неща, които не зависят от теб. Нищо не можеш да промениш. И няма за какво да се обвиняваш.

— Ти току-що каза, че всички ние имаме вина.

— Не съм казвала такова нещо — меко възрази лейтенанта Скааиат. — Разбрала си ме погрешно. Слушай… животът в системата на Шис’урна ще стане по-добър, защото ние сме тук. Той вече е по-добър — и не само за местните, а и за хората, които бяха транспортирани. Дори за Йен Шиннан, нищо че в момента негодува, че се е наложило да слезе едно стъпало по-надолу в социалната йерархия и вече не е на върха. След време ще се успокои и ще разбере. Винаги става така.

— А мъртвите?

— Мъртвите са мъртви. Няма смисъл да се тормозиш заради тях.