Ан Леки
„Правдата на Торен“ (1)

1.

Тялото лежеше по очи, голо, със сивкавия цвят на смъртта, пръски кръв шареха снега около него. Температурата на въздуха беше минус петнайсет градуса по Целзий, поредната буря бе утихнала само преди часове. Снегът се стелеше гладък под умърлушената светлина на изгрева и нищо не нарушаваше повърхността му освен няколко разровени пътечки към една постройка от ледени блокове наблизо. Кръчма. Или каквото минаваше за кръчма в този град.

Имаше нещо влудяващо познато в проснатата ръка, в линията от рамото до хълбока. Но нямаше начин да познавам човека. Не познавах никого тук, в този вледенен заден двор на една студена и изолирана планета, далече от радчайските представи за цивилизация. Дошла бях тук, в този град, на тази планета, защото имах спешни лични дела. Труповете по улиците не бяха моя грижа.

Понякога не знам защо правя едно или друго. Мина толкова време, а още не мога да свикна с липсата на информация, на заповеди, които да следвам. Затова не мога да обясня защо спрях и повдигнах с върха на ботуша си голото рамо, колкото да зърна лицето.

Беше замръзнала, пребита и окървавена, но въпреки това я познах. Казваше се Сейварден Вендаай и преди много време беше служила като моя офицера, младша лейтенанта, повишена по-късно в капитана и преместена на друг кораб. Мислех, че е мъртва от хиляда години, но ето че беше тук, съвсем неоспоримо.

Клекнах до нея и потърсих пулс, следа от дихание.

Още беше жива.

Сейварден Вендаай вече не беше моя грижа, не беше моя отговорност. А и докато служеше при мен, не беше сред любимите ми офицери. Бях изпълнявала заповедите й, разбира се, а и тя никога не бе злоупотребявала с поддържащите системи, нито бе наранявала мой сегмент (което други офицери се бе случвало да правят). Нямах причина да й имам зъб. Напротив, правила ми бе впечатление на образована и възпитана издънка на добро семейство. Не че маниерите й ме засягаха — аз не бях човек, а оборудване, корабна част. Но и никога не ми е била по сърце.

Станах и тръгнах към кръчмата. Помещението беше тъмно, пластове мръсотия криеха бялото на ледените стени. Миришеше на алкохол и повръщано. Зад високия бар стоеше местна — ниска и дебела, с бледа кожа и големи очи. Трима клиенти мързелуваха около мръсна маса. Въпреки студа бяха облечени само с панталони и подплатени ризи — в това полукълбо на Нилт беше пролет и трите явно се наслаждаваха на затоплянето. Не поглеждаха към мен, все едно ме няма, макар че несъмнено ме бяха видели на улицата и знаеха защо съм влязла. По всяка вероятност имаха пръст в нападението — една от тях, или и трите. Сейварден едва ли лежеше отдавна навън, иначе щеше да е мъртва.

— Искам шейна под наем — казах. — Ще купя и един хипотермичен комплект.

Една от клиентите зад мен се изкиска и рече подигравателно:

— Смело момиче.

Обърнах се да я погледна. По-висока от повечето нилтийци, но дебела и бледа като всичките. Телесната й маса надвишаваше моята, но аз бях по-висока и значително по-силна, отколкото изглеждах. Представа си нямаше в какво се забърква. Вероятно беше от мъжки пол, ако се съдеше по ъгловатия рисунък на шевовете, които кръстосваха като лабиринт подплатената й риза. Не бях сигурна обаче. Ако бяхме в космическото пространство на Радч, това не би имало значение. Радчаите слабо се интересуват от половата принадлежност, а езикът им — моят първи език — не използва родови маркери. Но езикът, който говорехме в момента, имаше родове и можех да си навлека неприятности, ако използвах неправилна форма. Не можех да разчитам и на другите, невербални сигнали, които подсказваха половата принадлежност, защото те варираха според географията, понякога драстично, и аз рядко успявах да ги разчета.

Реших да не казвам нищо. След няколко секунди тя сякаш откри нещо интересно върху плота на масата. Можех да я убия на място, при това без особено усилие. Идеята ми допадаше. Но в момента основният ми приоритет беше Сейварден. Обърнах се към барманата.

Подпряла небрежно лакът на бара, тя каза, все едно не са ни прекъсвали:

— Какво е това място според теб?

— Място — отвърнах аз, здраво стъпила на езикова територия, която не изискваше родови маркери, все още, — където мога да взема шейна под наем и да си купя хипотермичен комплект. Колко?

— Двеста шени. — Най-малко два пъти над обичайната цена, без съмнение. — За шейната. Отзад е. Ще трябва да си я вземеш сама. Още сто за комплекта.

— Искам пълен — казах аз. — Да не е втора ръка.

Тя бръкна под бара и извади един комплект, печатът изглеждаше непокътнат.

— Приятелчето ти отвън не си плати сметката.

Може да лъжеше. А може и да не лъжеше. Във всеки случай сумата щеше да е пълна измишльотина.

— Колко?

— Триста и петдесет.

Сигурно имаше начин да заобиколя езиково пола на барманата. Или можех да рискувам. Така де, шансът беше петдесет на петдесет.

— Много си доверчив — рекох, залагайки на мъжки пол, — щом си допуснал такъв голтак да натрупа подобен дълг. — Тук не можех да сбъркам, знаех, че Сейварден е от мъжки пол. Барманата не каза нищо. — Шестстотин и петдесет покрива ли всичко?

— Ми да — каза тя. — Повече или по-малко.

— Не. Всичко. Искам да сме наясно. Защото ако някой тръгне след мен да иска още или се опита да ме обере, умира.

Мълчание. После чух как някоя зад мен изсумтя:

— Радчайски боклук.

— Не съм радчаи. — Съвсем вярно. Трябва да си човек, за да си радчаи.

— Той обаче е — каза барманата и кимна към улицата. — Ти може и да не говориш с техния акцент, но иначе вониш на Радч.

— Вонята е от помията, която сервираш на клиентите си. — Трите около масата зад мен взеха да дюдюкат. Бръкнах в джоба си, извадих шепа чипове и ги хвърлих на бара. — Задръж рестото. — И се обърнах към изхода.

— Дано по сметката ти има пари.

— Дано шейната е там, където каза. — И си тръгнах.

Първо хипотермичният комплект. Обърнах Сейварден по гръб. Разкъсах печата, откъснах една таблетка от картата и я пъхнах в разкървавената й полузамръзнала уста. Щом индикаторът на картата светна в зелено, разгънах тънкото фолио, проверих заряда, увих Сейварден с фолиото и го включих. После отидох за шейната.

Никоя не ме чакаше, което беше добре. Не исках да оставям трупове след себе си, още не, целта ми не беше да създавам неприятности. Изтеглих шейната отпред, натоварих Сейварден на нея, зачудих се дали да не си сваля якето и да я завия с него, но реших, че хипотермичното фолио е достатъчно. Запалих шейната и потеглих.

Наех стая в покрайнините на града, един от десетината двуметрови кубове, сглобени от мръсна сивкавозелена полуготова пластмаса. Чаршафи нямаше, одеялата струваха допълнително, отоплението — също. Платих — Сейварден вече ми струваше скъпо и сумата продължаваше да расте.

Почистих я от кръвта, доколкото беше възможно, проверих пулса й (още го имаше) и температурата (покачваше се). Навремето щях да знам телесната й температура, без дори да се замислям, пулса в минута, кислорода в кръвта, хормоналните нива. Щях да видя всичките й наранявания, поотделно и като цяло, без никакво усилие от моя страна, просто като го поискам. Сега бях сляпа. Очевидно я бяха пребили — лицето й беше отекло, имаше синини и ожулвания по торса. Ако се съдеше по другите й наранявания, вероятно я бяха изнасилили, но не можех да кажа със сигурност.

Хипотермичният комплект включваше базов коректив, но само един, и то такъв за спешна помощ. Сейварден може да имаше вътрешни наранявания или тежка черепна травма, а аз разполагах с коректив за порязвания и навяхвания. Ако имах късмет, проблемите ми щяха да се ограничат само до измръзването и раните от побоя. Уви, вече не разполагах с големи медицински познания. Можех да проведа само най-елементарна диагностика.

Пъхнах още една таблетка в гърлото й. Прегледах я отново — кожата й не беше по-студена, отколкото можеше да се очаква предвид обстоятелствата, не лепнеше. Цветът й, предвид кръвонасяданията, се завръщаше към по-нормално кафяво. Внесох контейнер със сняг да се стопи, оставих го в един ъгъл — надявах се, че Сейварден няма да го изрита неволно, ако се събуди, — излязох и заключих вратата.

Слънцето се беше издигнало, но светлината не беше по-силна отпреди. Навятият от снощната буря сняг беше разровен тук-там, по улицата се движеха местни. Откарах шейната до кръчмата и я паркирах отзад. Никоя не ме заговори, нито звук не излизаше от тъмния вход. Тръгнах към центъра на града.

Тук имаше повече хора, всеки по работата си. Дебели бледи деца с панталони и подплатени ризи ритаха снега, но като ме видяха, спряха играта си и ме зяпнаха.

Възрастните се правеха, че не съществувам, но усещах, че ме следят с поглед. Влязох в един магазин, тъмен — не че навън беше много светло — и студен, разликата с температурата на улицата едва ли беше повече от пет градуса.

Десетина души стояха в магазина и си приказваха, но щом влязох, млъкнаха до един. Осъзнах, че лицето ми е безизразно, и нагласих лицевите си мускули в нещо приятно и неутрално.

— Какво искате? — изръмжа продаваната.

— Всички тези хора са преди мен — отвърнах, заобикаляйки капана на родовете, пък и групата беше достатъчно голяма да включва както жени, така и мъже. Отвърна ми мълчание.

— Добре. Значи четири хляба и парче сланина. Също два хипотермични комплекта и два универсални коректива, ако имате.

— Имам десетки, двайски и трийски.

— Трийски, моля.

Тя струпа покупките ми на тезгяха.

— Триста седемдесет и пет. — Някоя се изкашля зад мен. Очевидно пак ме таксуваха отгоре.

Платих и си тръгнах. Децата все така търчаха по улицата и се смееха. Възрастните все така ме подминаваха, все едно не съществувам. Отбих се в още един магазин — на Сейварден щяха да й трябват дрехи. След това се върнах в стаята.

Сейварден още беше в безсъзнание, но не виждах признаци на шок. Снегът в контейнера се беше поразтопил и аз сложих в него един от твърдите като камък самуни хляб да се накисне.

Черепна и коремна травма бяха най-опасните варианти. Отворих двата нови коректива, махнах одеялото и сложих единия върху корема на Сейварден. За броени секунди корективът се втечни, разля се и се втвърди в прозрачна кора върху кожата й. Другия притиснах отстрани на лицето й, там, където отокът беше най-голям. Когато и той се втвърди, съблякох якето си, легнах и заспах.

След малко повече от седем часа и половина Сейварден се размърда и аз се събудих.

— Будна ли си? — попитах. Корективът затваряше едното й око, покриваше и половината от устата, но отокът по лицето й беше спаднал значително. Замислих се кое лицево изражение би било най-подходящо предвид ситуацията и си го нагласих. — Намерих те в снега пред една кръчма. Реших, че имаш нужда от помощ. — Тя издиша хрипливо, но не обърна глава към мен. — Искаш ли да хапнеш нещо? — Никакъв отговор, само все същият празен поглед. — Силен удар по главата?

— Не — отвърна тя, лицето й бе отпуснато.

— Ще хапнеш ли?

— Не.

— Кога яде за последно?

— Не помня. — Гласът й звучеше спокойно, равно.

Подпрях гърба й на сиво-зеленикавата стена, издърпах я бавно, като внимавах с нараняванията й, страх ме беше да не се катурне. Стори ми се стабилна, затова смачках напоения с вода хляб на каша, загребах и пъхнах лъжицата в устата й, като внимавах да не разместя коректива.

— Глътни — казах й и тя преглътна. Нахраних я с половината каша в паницата, изядох останалото, после внесох още сняг да се разтопи.

Тя ме гледаше как слагам още хляб да се накисне, но не каза нито дума; лицето й ми се стори ведро, спокойно.

— Как се казваш? — попитах, но не получих отговор.

Предположих, че е взела кеф. Повечето хора ще ви кажат, че кеф потиска емоциите, и това е вярно, но не е цялата истина. Имаше време, когато можех да ви обясня как точно действа кеф, но вече не съм каквото бях.

Доколкото знам, хората вземат кеф, за да потиснат някакво чувство. Или защото вярват, че разкарат ли емоциите от пътя си, ще постигнат окончателното прозрение, чистия разум, божествената логика. Но не става така.

Измъкнах Сейварден от снега с цената на време и пари, каквито нямах в излишък, и за какво? Ако зависеше от нея, сигурно щеше да си намери нова доза кеф, да се озове в друга мръсна кръчма и така, докато не я убият успешно. Ако това искаше, аз нямах право да й преча. Но ако наистина бе искала да умре, защо не го беше направила по чистия начин, защо не беше регистрирала желанието си и не беше отишла при някоя медика, както биха постъпили други на нейно място? Не разбирах.

Много неща не разбирах. Вече деветнайсет години се правех на човек и би трябвало да разбирам повече, но уви.