Ан Леки
„Правдата на Торен“ (13)

13.

На юг снегът и ледът не властваха така категорично, както на север, но пак си беше студено. Нилтийците смятаха екваториалния район за нещо като тропически рай и там растеше жито, а температурите често надвишаваха осем-девет градуса по Целзий. Повечето големи градове на планетата се намираха в рамките на екваториалния пръстен.

Същото важеше и за единственото нещо, с което се славеше планетата — стъклените мостове.

Стъклените мостове представляват черни панделки, приблизително пет метра широки, провиснали в меки дъги над пропасти, които са колкото дълбоки, толкова и широки — габаритите им се мерят в километри. Без стоманени въжета, без подпори — само черните арки, прикрепени към скалните стени. Фантастични намотки и пръчки от цветно стъкло висят от дъната на мостовете, понякога стърчат настрани.

Твърди се, че и самите мостове са направени от стъкло, макар че никое стъкло не би издържало подобно натоварване — дори собствената им тежест би трябвало да ги срине, както си висят без подпори и колони. Няма перила, нито дръжки някакви, само километричната пропаст отдолу, а на дъното — дебелостенни тръби, всяка широка точно сто и петдесет сантиметра, празни и гладки. Направени са от същия материал като мостовете. Никоя не знае какво е предназначението им, нито коя ги е направила. Били са тук, когато първите хора колонизирали Нилт.

Теории има много, всяка по-невероятна от предходната. В ловенето от тях централно място заемат същества от друго измерение, било създатели на човечеството, било негови надзиратели, които го оформят според някакви свои неведоми цели, а тръбите са послание, което човечеството трябва да разгадае, пак неясно защо. Според други теории тези същества са злонамерени, решени да унищожат всичко живо. А мостовете — незнайно как — са част от плана им.

Друга група теории твърди, че мостовете са построени от хора, някаква древна, отдавна изгубена фантастично напреднала цивилизация, която или е измряла (бавно и покъртително или зрелищно в резултат на някаква катастрофална грешка), или се е придвижила към някакво по-висше ниво на съществувание. Привържениците на тези теории често твърдят и друго — че Нилт всъщност е истинската люлка на човечеството, родното му място. Почти навсякъде, където съм била, хората вярват, че първата планета, от която се е разселило човечеството, е неизвестна, забулена в тайни. Всъщност не е така, както би открила всяка, направила си труда да проучи въпроса — въпросната планета е известна, но се намира много, ама много далеч от всичко познато и освен това не е особено интересна. Или поне не толкова интересна, колкото завладяващата идея, че твоите хора не са новодомци, а просто са колонизирали повторно собствената си земя, която им е принадлежала от зората на времето. Тази претенция се среща навсякъде, на всяка планета, приютила човеци.

Мостът пред Терод не беше от големите туристически атракции. Повечето стъклени израстъци са били изпочупени през хилядолетията и от приказната му украса не се е запазило почти нищо. А и Терод се намира в самото начало на екваториалния пояс, студено е и туристите го отбягват. Посетителите от други планети обикновено предпочитат добре запазените мостове по самия екватор, купуват си одеяло от козина на бов, гарантирано предено и тъкано на ръка от майстори в занаята, обитаващи ледените райони на планетата (въпросните одеяла са тъкани машинно, разбира се, на конвейер, във фабрики само на няколко километра от магазинчето за сувенири), преглъщат с погнуса няколко лъжици ферментирало мляко и се прибират у дома да досаждат на приятелите си с разкази за последното си приключение.

Всичко това бях научила в рамките на няколко минути, след като осъзнах, че за да постигна целта си, трябва да отида на Нилт.

 

 

Терод се намираше на широка река, чието течение влачеше големи късове зеленикав лед. Първите лодки за сезона вече се поклащаха край кейовете. От другата страна на града гигантската пропаст под моста очертаваше с категоричен замах границата на човешкото поселище. От юг градът започваше с паркинги за престой и отдаване под наем на летящи машини, следваше просторен комплекс сгради в синьо и жълто, нещо като болница, изглежда, най-голямата в района. Около медицинския комплекс се редяха квадрати от хотелчета и хранителни магазини, следвани от жилищни квартали с къщи в ярки цветове — розово, оранжево, жълто и червено на ивици, на зигзаг, на каре.

Летели бяхме половината ден. Бих могла да летя и през нощта, не би ме затруднило, но би било неприятно. Ала не виждах причина да бързам. Приземих машината на първото свободно място, което видях, казах на Сейварден да слиза и също слязох. Метнах раницата на гърба си, платих таксата за паркинг, деактивирах летящата машина, както го бях направила в дома на Стриган, и тръгнах към града. Изобщо не погледнах дали Сейварден ме следва.

Кацнала бях близо до медицинския център. Някои от хотелчетата наоколо изглеждаха що-годе добри, но повечето бяха малки и не предлагаха никакви удобства, бяха почти като онова, в което бях отседнала, когато открих Сейварден, само дето цените бяха по-високи. Южняци с яркоцветни якета бързаха по улиците и говореха на език, който ми напомни за момичето и неговата майка от дома на Стриган. Други говореха езика, който знаех; пак на този език — за мой късмет — бяха написани и указателните табели в града.

Избрах хотел — не твърде луксозен, но поне по-голям от дупките с размер на пашкул, които се предлагаха на най-ниски цени — и заведох Сейварден в първата чиста на вид и не твърде скъпа закусвалня, която успях да открия.

Влязохме и погледът на Сейварден се спря върху лавицата с напитки зад бара.

— Има арак.

— Сигурно е много скъп — казах аз, — а и вероятно не струва. Тук не произвеждат арак. По-добре си вземи бира.

Изглеждаше ми напрегната, откакто кацнахме, присвиваше очи, сякаш ярките цветове я дразнят, затова очаквах да се заяде, но тя само кимна послушно. После сбърчи нос.

— От какво правят бирата тук?

— От зърно. Отглеждат го близо до екватора, където не е толкова студено.

Седнахме на една от пейките покрай трите реда дълги маси и сервитьората ни донесе бира и паници с нещо, което според думите й било специалитетът на заведението, „екстра красиво ядене, да“, както ни увери на развален радчайски. Оказа се доста вкусно, в паниците плуваха и истински зеленчуци, основно кълцано зеле сред другите съставки с неустановен произход. Имаше и парченца месо, вероятно от бов. Сейварден раздели на две с лъжицата си едно по-голямо парче — беше бяло отвътре.

— Сигурно е сирене — казах аз.

Тя изкриви лице в гримаса.

— Тези хора защо не ядат истинска храна? Какъв им е проблемът?

— Сиренето е истинска храна. Зелето също.

— Но този сос…

— Е вкусен. — Гребнах още една лъжица.

— Тук мирише странно — оплака се тя.

— Просто яж, става ли? — Тя погледна колебливо паницата си, загреба и подуши яхнията. — Невъзможно е да мирише по-зле от ферментиралото мляко — добавих.

И тя взе, че почти се усмихна.

— Права си.

Загребах от яхнията и се замислих за възможните последици от положителната промяна в поведението на Сейварден. Не бях сигурна какво означава, какво говори за душевното й състояние, за намеренията й, за отношението й към мен — коя или какво съм според нея. Може би Стриган беше права и Сейварден наистина бе решила да поеме по най-изгодния за себе си курс — да се държи за човека, който я храни, поне докато не се появят други възможности.

— Здравейте! — чу се висок глас от друга маса.

Обърнах се — момичето с играта „тактик“ седеше до майка си и ми махаше. За миг се изненадах, но после съобразих, че се намираме близо до медицинския център, където бяха споменали, че ще докарат пострадалата си сродница. Бяха дошли от същата посока като нас, значи вероятно бяха паркирали машината си в тази част на града. Кимнах с усмивка, а момичето стана и дойде при нас.

— Приятелят ти е по-добре! — каза с усмивка. — Браво. Какво ядете?

— Не знам — признах. — Сервитьорката каза, че било специалитетът на заведението.

— О, много е вкусно, вчера си поръчах от него. Кога пристигнахте? Толкова е горещо, все едно е дошло лятото. Не мога да си представя какво ли е още по на север.

Явно се бе съвзела след инцидента. Сейварден, с лъжица в ръка, я зяпаше мълчаливо.

— Дойдохме преди час — отвърнах. — Ще пренощуваме тук на път за панделката.

— А ние ще останем, докато краката на вуйчо не се оправят. Най-вероятно още седмица. — Намръщи се, явно броеше дните наум. — Или по-дълго. Спим в машината, много е неудобно, но мама казва, че цените на хотелите тук са безобразни. — Седна до мен на пейката.

— Никога не съм била в космоса. Как е там?

— Студено. Дори според твоите стандарти. — Тя, изглежда, сметна думите ми за шега, защото се засмя. — Няма въздух, разбира се, нито гравитация, така че всичко просто се носи насам-натам.

Тя ме погледна изпод вежди, уж сърдита.

— Стига де, знаеш какво имам предвид.

Погледнах към майка й — спокойна, стабилна, безразлична. Седеше и се хранеше.

— Всъщност не е много интересно.

Момичето махна с ръка.

— О! Ти нали обичаше музиката? Тази вечер в едно заведение наблизо ще пее певица. — Използва думата, която аз бях употребила погрешно в къщата на Стриган, а не онази, с която ме беше поправила. — Не отидохме снощи, защото се плаща. Обаче певицата ми е роднина. Леля е на дъщерята на братовчедка на мама, по бащина линия, но все пак сме роднини. Пя на последната фамилна сбирка. Много е добра.

— Непременно ще отида. Къде ще пее?

Момичето ми обясни, после каза, че трябва да си довърши вечерята, и се върна на масата им. Майка й вдигна за миг поглед от паницата си, кимна ми едва доловимо и аз й отвърнах по същия начин.

 

 

Заведението се намираше само през няколко сгради на същата улица, дълга ниска постройка, чиято задна стена се затваряше само с капаци, в момента отворени към вътрешен двор, където местните седяха без якета при температура един градус по Целзий, пиеха бира и слушаха мълчаливо как една жена свири на струнен инструмент, какъвто не бях виждала.

Поръчах бира за мен и за Сейварден и седнахме във вътрешността на постройката, където беше мъничко по-топло, отколкото на двора, защото бяхме на завет от лекия вятър, а и имаше стена, на която да се облегнем. Неколцина се обърнаха да ни погледнат, позяпаха ни миг-два, после отклониха поглед, за да не ни притесняват.

Сейварден се наведе леко към мен.

— Какво правим тук?

— Слушаме музика.

Тя вдигна вежди.

— Това е музика, така ли?

Обърнах се да я погледна в очите и тя се дръпна назад.

— Извинявай. Просто… — И махна безпомощно с ръка.

Радчаите имат струнни инструменти, при това доста разнообразни, влезли в културата им чрез анексирането на други светове, но да свириш на тях пред публика се смята за рисково начинание, защото или трябва да свириш с голи ръце, или с ръкавици толкова гънки, че все едно ги няма. А и тази музика — дългите бавни неравноделни фрази, които правеха ритъма непривичен за радчайското ухо, острото, на моменти грубо звучене на инструмента — беше далеч от нещата, които Сейварден бе свикнала да слуша.

— Толкова е…

Една жена на маса близо до нашата се обърна и ни изшътка. Вдигнах ръка, че съм разбрала, и изгледах предупредително Сейварден. За миг гневът изплува на лицето й и аз си помислих, че ще се наложи да я изведа навън, но тя си пое дълбоко дъх, заби поглед в бирата си, после вдигна мълчаливо глава и се загледа право пред себе си.

Парчето свърши и публиката затропа тихо с юмруци по масите. Изпълнителката изглеждаше хем безразлична, хем благодарна, и след кратка пауза подхвана ново парче, значително по-бързо от предишното и с повече звук, достатъчно, та Сейварден да ми прошепне, без да пречи никому:

— Колко време ще останем?

— Не знам. Доста.

— Уморена съм. Искам да си ида в стаята.

— Знаеш ли как да стигнеш дотам?

Тя кимна. Жената на съседната маса ни изгледа неодобрително.

— Отивай — прошепнах съвсем тихо. Надявах се Сейварден да ме е чула.

Тръгна си. Аз пък си казах, че това вече не е моя грижа и изобщо не ме интересува дали Сейварден ще намери пътя до хотела (поздравих се наум, че се сетих да прибера раницата си в хотелския сейф, защото и без предупреждението на Стриган не бих доверила на Сейварден вещите и парите си), ще се скита из града или ще се удави в реката — каквото и да направеше, отговорността не беше моя и нямаше никакъв смисъл да се тревожа за нея. Съсредоточих се върху халбата сносна бира пред себе си и върху концерта. Тепърва щях да чуя добра певица и песни, които са нови за мен. Бях направила голяма крачка напред към целта си и можех поне тази вечер да се отпусна.

 

 

Певицата беше изключителна, макар да не разбрах и една дума от песните й. Излезе на сцената късно вечерта, а междувременно заведението се беше напълнило. Клиентите разговаряха помежду си, но от време на време утихваха над бирата си да послушат музиката, а тропането с юмрук по масите ставаше все по-силно и енергично. Поръчах достатъчно бира да оправдая присъствието си, но повечето не я изпих. Може да не съм човек, но тялото ми е човешко и твърде много бира би забавила неприемливо реакциите ми.

Останах до късно, после тръгнах към хотела по тъмната улица. Разминавах се с хора, по двойки и тройки, които се разхождаха, разговаряха и не ми обръщаха внимание.

Прибрах се в миниатюрната стая и заварих Сейварден да спи дълбоко, дишането й беше спокойно и равномерно, крайниците — отпуснати. За пръв път я виждах толкова дълбоко заспала. За миг се зачудих дали не е взела кеф, но знаех, че няма пари, че не познава никоя тук и че не говори нито един от местните езици.

Легнах до нея и заспах.

Събудих се шест часа по-късно и с огромна изненада установих, че Сейварден още спи. Не я бях усетила да се буди междувременно.

Нека почива, реших аз. Бърза работа нямах. Станах, облякох се и излязох.

Колкото повече наближавах медицинския център, толкова по-шумна и пълна с хора ставаше улицата. Купих си чаша гореща млечна попара от един уличен продавач и продължих нататък, покрай медицинския комплекс към центъра на града. Автобуси спираха, пътници слизаха, други се качваха.

Видях познато лице. И още едно. Момичето от къщата на Стриган и майка му. Видяха ме и те. Очите на момичето се разшириха, челото му се сбърчи едва доловимо. Изражението на майка му не се промени, но и двете свърнаха към мен. Изглежда, ме бяха търсили.

— Брек — каза момичето. Стори ми се умърлушено. Нищо общо с настроението му от предната вечер.

— Вуйчо ти добре ли е? — попитах аз.

— Да, вуйчо е добре. — Но личеше, че нещо я тревожи.

— Вашият приятел — каза майката, както винаги с неутрален тон. После млъкна.

— Да?

— Летящата ни машина е паркирана до вашата — подхвана момичето. Очевидно не знаеше как да ми съобщи лошата новина. — Като се върнахме от вечеря снощи, видяхме как…

— Разкажи ми. — Не обичам излишното напрежение.

Майката се намръщи, нещо ново за нея.

— Вече не е там.

Мълчах и чаках да ми кажат останалото.

— Явно сте я деактивирали — продължи жената. — Вашият приятел взе парите, а хората, които му платиха, откараха машината на буксир.

Охраната на паркинга не се беше опитала да ги спре — видели бяха Сейварден с мен.

— Тя не говори вашия език — изтъкнах аз.

— Ръкомахаха много! — обясни момичето и показа как. — Сочеха и говореха много бавно.

Жестоко бях подценила Сейварден. Оцеляла бе, местейки се от място на място, без пари и без да знае друг език освен радчайски, и въпреки това почти беше успяла да се убие със свръхдоза кеф. И едва ли й е било за пръв път при това. Можеше да се грижи за себе си, макар и зле. Определено можеше да се сдобие с желаната стока без чужда помощ. Искала бе кеф и си го беше осигурила. За моя сметка, но това едва ли имаше значение за нея.

— Разбрахме, че нещо не е наред — каза момичето, — защото ти спомена, че само ще пренощувате тук, но никой нямаше да ни обърне внимание, защото сме прости говедари.

А и хората, които биха купили летяща машина без документи и без доказателство за собственост, още повече такава, която е била нарочно деактивирана, за да не я премести друг освен собственика й, с такива хора е по-добре да си нямаш вземане-даване.

— Не ми е работа да съдя — каза майката с нещо като възмущение — що за приятел е приятелят ви.

Изобщо не бяхме приятели.

— Благодаря, че ми казахте.

Отидох на паркинга. Машината наистина я нямаше. Върнах се в стаята и заварих Сейварден все още да спи. А може да беше и в безсъзнание, не знам. Чудех се колко ли кеф си е купила срещу летящата машина. Не се чудих дълго — само докато си взема нещата от хотелския сейф и платя за нощувката. Оттук насетне Сейварден трябваше сама да се грижи за себе си, което очевидно й беше по силите. Тръгнах да търся транспорт.

 

 

Имаше автобуси, но първият беше потеглил преди петнайсет минути, а следващият щеше да тръгне след три часа. Покрай реката имаше железен път на север и влакът минаваше веднъж на ден, но също като автобуса, и той вече беше потеглил.

Не исках да чакам. Исках да се махна оттук. По-точно, не исках да налетя отново на Сейварден, отдалече дори. Тук температурите рядко падаха под нулата, а аз можех да измина дълги разстояния пеша. Според картите, които бях виждала, следващият що-годе голям град беше на един ден път, ако минех по стъкления мост и после цепех напряко, вместо да вървя по пътя, който правеше голяма дъга, за да избегне реката и бездната под моста.

Мостът се намираше на няколко километра от града. Разходката щеше да ми се отрази добре. Напоследък не се движех достатъчно. А и мостът току-виж се оказал интересна гледка. Тръгнах натам.

Бях изминала малко повече от половин километър, напускайки периметъра от хотелчета и закусвални около медицинския център, и вървях през нещо като жилищен квартал — по-малки сгради, хранителни магазини, бутици за дрехи, комплекси от ниски квадратни къщи, свързани с покрити коридори, — когато Сейварден ме настигна.

— Брек! — извика задъхано тя. — Къде отиваш?

Не отговорих, само ускорих крачка.

— Брек, по дяволите!

Спрях, но не се обърнах. Замислих се дали да кажа нещо. Бях толкова ядосана, че гневът щеше да избие през думите ми, а и полза от приказки — никаква. Сейварден се изравни с мен.

— Защо не ме събуди? — попита тя.

Хрумнаха ми няколко отговора. Реших, че нито един не става, затова тръгнах отново.

Не погледнах назад. Не ме интересуваше дали Сейварден ме следва, или не, всъщност надявах се, че се е отказала. Определено не се чувствах отговорна за нея, нямах опасения, че без мен ще е безпомощна. Можеше да се грижи за себе си.

— Брек, по дяволите! — извика отново тя. После изпсува люто, а аз чух стъпките й зад себе си, усилното дишане. Подтичваше да ме настигне. Не спрях, даже леко ускорих.

След още пет километра, през които тя ту изоставаше, ту тичаше да ме настигне, Сейварден каза:

— На Аатр циците, не знаех, че си толкова злопаметна.

Продължих мълчаливо напред.

Мина още час, градът остана далеч зад гърба ми, мостът се появи пред мен — плоска черна панделка над пропастта, обрасла отдолу със стъклени шипове и спирали, яркочервени, наситено жълти, лазурносини, някои оцелели в пълния си блясък, други изпочупени. Стените на пропастта се спускаха право надолу, черни с оттенъци в синьо, сиво и зелено, покрити тук-там със скреж. Дъното на бездната се губеше в облак. Табелка на пет езика предупреждаваше посетителите, че мостът е защитен обект и достъпът до него е разрешен само за определени категории лиценз — какъв лиценз и с каква цел нямах представа, защото не знаех думата. Ниска бариера блокираше входа — лесно можех да я прескоча, — не се виждаше жива душа, бяхме само двете със Сейварден. Мостът беше широк пет метра като всички подобни мостове и макар вятърът да беше силен, нямаше да ме издуха. Тръгнах напред, прехвърлих се през бариерата и стъпих на моста.

Ако имах проблем с височините, сигурно щеше да ми се завие свят. За щастие нямам такъв проблем. Все пак усещането не беше от най-приятните — давах си сметка за обширните празни пространства зад и под мен, които не можех да видя, освен ако не насоча вниманието си към тях, което означаваше да го отклоня от други, по-важни посоки. Ботушите ми тропаха по черното стъкло, цялата конструкция се люлееше леко, тръпнеше под напорите на вятъра.

Вибрации с нов ритъм ми подсказаха, че Сейварден е тръгнала след мен.

 

 

Онова, което се случи после, стана до голяма степен по моя вина.

Бяхме на средата на моста, когато Сейварден се обади:

— Добре де. Разбрах. Сърдита си ми.

Спрях, но не се обърнах.

— Колко успя да си купиш? — попитах най-сетне: избирах напосоки едно от многото неща, които исках да кажа.

— Какво?

Не се бях обърнала, но с периферното си зрение видях как се навежда напред с ръце на коленете, чувах тежкото й дишане, усилието да надвика вятъра.

— Колко кеф?

— Исках само малко — каза тя, с което не отговори на въпроса ми. — Само колкото да дойда на себе си. Имам нужда от него. А и не е като да си платила ти за онази летяща машина, нали така? — За миг си помислих, че помни как съм се сдобила с машината, колкото и невероятно да изглеждаше това. Но тя продължи: — В раницата си имаш достатъчно да купиш десет такива машини, само дето парите изобщо не са твои, а на лордата на Радч. Караш ме да вървя пеш просто от злоба.

Стоях, все така без да се обръщам, брулена от вятъра. Стоях и се опитвах да разгадая какво означават думите й, за какво или за коя ме взема Сейварден. И защо според нея я бях прибрала под крилото си.

— Знам какво си — каза тя. — О, сигурна съм, че ти се ще да ме зарежеш, но не можеш, нали така. Имаш заповеди да ме върнеш.

— Какво съм? — попитах, все така без да се обръщам, повишила глас срещу вятъра.

— Нищо, това си ти. Нищожество — отвърна презрително Сейварден. Беше изправила гръб и стоеше току зад лявото ми рамо. — Явила си се на теста за пригодност, назначили са те за кратко в армията и като милиони други нищожества в последно време си въобразяваш, че това те прави голяма работа. Усвоила си акцента, научила си се да държиш правилно приборите за хранене, намърдала си се някак в специалните служби и сега аз съм специалната ти задача, трябва да ме върнеш у дома жива и здрава, дори да не искаш, нали така. Нещо не ме харесваш и аз лесно мога да се досетя за причината. Причината е, че колкото и да се пънеш, колкото и да се кланяш на тази и онази, никога няма да бъдеш като мен, каквато съм аз по рождение, а хората като теб мразят това.

Обърнах се към нея. Сигурна съм, че лицето ми беше безизразно, но когато очите ни се срещнаха, Сейварден трепна, въпреки наркотика, и отстъпи инстинктивно назад. Три стъпки.

Които я отведоха отвъд ръба на моста.

Пристъпих към ръба и надникнах през него. Сейварден висеше шест метра по-надолу, стиснала някаква сложна спирала от червено стъкло, опулена и зяпнала. Погледна ме и каза:

— Ти щеше да ме удариш!

Лесно направих сметките. Ако вържех всичките си дрехи, щях да се сдобия с импровизирано въже, дълго пет метра и седемдесет сантиметра. Червената стъклена спирала се свързваше с моста някъде под мен, извън полезрението ми. Не виждах нищо, по което Сейварден би могла да се покатери. Цветното стъкло не беше толкова здраво като моста. Предполагах, че червената спирала ще се счупи от тежестта на Сейварден някъде през следващите три до седем секунди. Това бе само предположение, разбира се. Но дори да грешах двойно и тройно в преценката си, нямаше начин помощ да пристигне навреме. Дъното на бездната все така се криеше под облак. Тръбите там бяха само с няколко сантиметра по-тесни от обхвата на протегнатите ми ръце и на свой ред бяха много дълбоки.

— Брек? — чу се гласът на Сейварден, задъхан и напрегнат. — Можеш ли да направиш нещо?

Е, поне не беше „трябва да направиш нещо“.

— Имаш ли ми доверие? — попитах я.

Очите й се разшириха още повече, дишането й се накъса. Нямаше ми доверие, знаех го. Още беше с мен само защото ме мислеше за правителствена агента, следователно човек, от когото не можеш да избягаш; беше си внушила, че Радч я смята за достатъчно важна да ме прати по петите й — подценяването на собствената значимост никога не е било сред недостатъците на Сейварден, — а може би й бе писнало да бяга от света и от себе си. Готова беше да се предаде. Друго не разбирах — защо аз още бях с нея. Служила съм с много офицери и Сейварден категорично не беше сред любимките ми, в нито един момент.

— Да, имам ти доверие — излъга тя.

— Когато те хвана, включи бронята си и ме прегърни. — Нов пристъп на тревога заля лицето й, но време нямаше. Включих бронята под дрехите си и скочих от моста.

Едва бях докоснала с ръце раменете й, когато червеното стъкло се пръсна, разлетяха се остри парчета, блеснаха за миг и пропаднаха. Сейварден затвори очи и скри лице в рамото ми. Стисна ме толкова силно, че ако не беше бронята ми, щях да остана без въздух. Бронята ми пречеше да усетя трескавия й дъх по кожата си, чувах го, но не можех да го усетя. Така и не си включи бронята.

Ако не бях така осакатена и ако разполагах с необходимите данни, лесно щях да изчисля окончателната ни скорост и за колко време ще я достигнем. Гравитацията не беше проблем, но уравнението включваше съпротивлението на раницата ми и на тежките ни якета, които плющяха край нас и влияеха на скоростта ни. Много по-лесно би било да направя изчислението за вакуум, но ние не падахме във вакуум.

В момента обаче разликата между петдесет метра в секунда и сто и петдесет метра в секунда беше по-скоро абстрактно съждение. Все още не виждах дъното. Мишената, която се надявах да уцеля, беше малка, не знаех колко време ще имаме за корекция на курса и дали въобще ще можем да го коригираме. През следващите двайсет до четирийсет секунди можехме единствено да чакаме и да падаме.

— Бронята! — извиках в ухото на Сейварден.

— Продадох я — отговори тя. Гласът й трепереше, напрегнат да надвика въздушното течение. Лицето й все така бе притиснато между врата и рамото ми.

Всичко внезапно посивя. Влага се кондензира по откритите участъци на бронята ми и моментално се изпари. 1,35 секунди по-късно видях дъното, тъмни кръгове плътно един до друг. По-големи, следователно по-близо, отколкото се надявах. Изненада ме приток на адреналин. Обърнах глава в опит да погледна право надолу покрай рамото на Сейварден към онова, което лежеше под нас.

Предназначението на бронята е да разсее на голяма площ силата от сблъсъка с куршум и да отдели част от нея във вид на топлина. Бронята е практически непробиваема, но въпреки това можех да пострадам и дори да умра, ако спрямо мен бъде приложена достатъчно сила. Чупила бях кости, губила бях тела под градушка от куршуми. Не бях сигурна как ще се отрази на бронята ми — и на самата мен — триенето при обратното ускорение. Имах някои скелетни и мускулни подобрения, но нямах представа дали ще са достатъчни. Не бях в състояние да изчисля колко бързо падаме, колко енергия трябва да бъде отделена, за да намалим скоростта си до нещо приемливо, нито колко горещо ще стане под и около бронята ми. Без броня Сейварден не можеше да ми помогне.

Разбира се, ако бях като преди, всичко това нямаше да има значение. Щях да имам и други тела. Чудех се защо не бях оставила Сейварден да падне. Не трябваше да скачам. Падах, а още не разбирах защо съм скочила. Но в мига на избора бях установила, че не мога просто да обърна гръб.

Вече бях придобила представа за разстоянието ни в сантиметри.

— Пет секунди — извиках през вятъра. Докато го кажа, станаха четири. Ако извадехме много голям късмет, щяхме да паднем право в някоя тръба и тогава можех да убия скоростта ни, като опра ръце и крака в стените. Ако извадехме много голям късмет, топлината от триенето нямаше да изгори до смърт незащитената Сейварден. А с още повече късмет щях да се отърва със счупени китки и глезени. Всичко това ми изглеждаше крайно невероятно, но нещата ги решава Амаат.

Падането не ме притесняваше. Можех да падам вечно, без да пострадам. Проблемът е в спирането.

— Три секунди — викнах.

— Брек — проплака Сейварден. — Моля те.

Някои отговори нямаше да получа никога. Зарязах изчисленията. Не знаех защо съм скочила, но в онзи миг това вече нямаше значение, в онзи миг не съществуваше нищо друго.

— Каквото и да стане — една секунда, — не ме пускай. Мрак. Удар нямаше. Протегнах ръце настрани и те моментално се устремиха нагоре, китките и единият ми глезен се счупиха въпреки бронята, сухожилия и мускули се късаха, усетих, че се килваме на една страна. Въпреки болката прибрах краката и ръцете си, после ги протегнах отново, бързо, да компенсирам първоначалната си грешка. Миг по-късно траекторията ни се изправи. Нещо в десния ми крак се счупи, но не можех да мисля за това. Сантиметър по сантиметър скоростта ни намаляваше.

Вече нямах контрол върху ръцете и краката си, можех единствено да ги притискам в стените, с надеждата, че няма пак да изгубим равновесие и да пропаднем с главата надолу към смъртта си. Болката беше остра, ослепителна, блокираше всичко освен числата — разстояние (приблизително), намаляващо в сантиметри (също приблизително); скорост (приблизителна) намаляваща; външна температура на бронята (нарастваща в крайните точки, възможен риск от надхвърляне на приемливите параметри, възможни наранявания в резултат), — но числата не ми говореха почти нищо, болката беше по-гръмогласна и по-непосредствена от всичко друго.

Но числата бяха важни. Сравнението между разстоянието и темпа на обратното ни ускорение вещаеше катастрофа. Опитах се да си поема дъх, установих, че не ми е възможно, после се опитах да приложа още по-голям натиск върху стените.

За останалата част от спускането нямам никакъв спомен.

 

 

Събудих се по гръб, със силни болки. В ръцете по цялата дължина, в раменете. В стъпалата и краката. Пред мен — точно над мен всъщност — кръг сива светлина.

— Сейварден — опитах се да кажа, но от устата ми излезе само накъсан стон. — Сейварден. — Този път успях да изрека името, но много тихо, бронята изкриви звука. Изключих я и опитах отново: — Сейварден.

Успях да извъртя глава. Видях, че лежа на земята, коленете свити на една страна, десният ми крак — изкривен под неестествен ъгъл, ръцете ми лежаха покрай тялото. Опитах се да размърдам пръсти и не успях. Да вдигна ръка — безуспешно, разбира се. Опитах се да помръдна десния си крак и бях възнаградена с нов пристъп на болка.

Нямаше никого освен мен. Нищо освен мен… не виждах раницата си.

Преди време, стига в орбита да имаше радчайски кораб, можех да се свържа с него на мига. Но ако се намирах на място, където би могло да има радчайски кораб, цялата тази история никога не би могла да се случи.

Ако бях оставила Сейварден в снега, това никога нямаше да се случи.

А бях стигнала толкова близо. След двайсет години планиране, усилия и сложни маневри, две стъпки напред тук и една стъпка назад там, бавно и търпеливо бях стигнала толкова далеч при минимални шансове.

Многократно бях хвърляла жребия, залагайки не само успеха, а и живота си, и всеки път бях печелила, или поне не бях губила толкова зле, че да се откажа.

Досега. И то заради такава глупост. Облаци скриваха недостижимото небе над мен, бъдещето, което вече нямах, целта, която не можех да постигна. Провал.

Затворих очи да спра сълзите — не бяха от физическата болка. Ако се провалях, нямаше да е защото съм се отказала, никога, в нито един момент. По някакъв начин Сейварден се беше измъкнала. Щях да я намеря. Ще си почина малко, ще се стегна, ще намеря сили да извадя портативния предавател от джоба на якето си и да повикам помощ или ще открия някакъв друг начин да се измъкна оттук, дори ако трябва да пълзя с окървавените си и безполезни крайници. Ще го направя — въпреки болката. Може и да умра, но поне ще съм се опитала.