Ан Леки
„Правдата на Торен“ (21)

21.

Голият коридор ни отведе до друга врата, а зад нея имаше стая четири на осем метра и с три метра височина от пода до тавана. Зелени лози се катереха по стените на специални подпори. Светлосините стени зад зеленината създаваха илюзия за простор и стаята изглеждаше значително по-голяма от реалните си размери — последна проява на една отмиращо модно увлечение по фалшивия простор, изгубило популярността си преди повече от петстотин години. В дъното имаше подиум, а на стената зад него, в лозите, висяха изображения на четирите Еманации.

На подиума стоеше Анаандер Мианаай — две Анаандер Мианаай. Реших, че удвоеното присъствие се дължи на силно любопитство, макар че самата Мианаай вероятно бе дала пред себе си друго обяснение.

Приближихме се на три метра от лордата на Радч, след което Сейварден първо коленичи, а после се просна ничком. Аз, на теория, не бях радчаи, не бях поданица на Анаандер Мианаай. Но Мианаай знаеше коя съм в действителност, всичко сочеше, че знае. Не би ни призовала по този начин, ако не знаеше. Въпреки това не коленичих, не се поклоних дори. Поведението ми не предизвика нито изненада, нито негодувание.

— Граждана Сейварден Вендаай — каза лордата отдясно. — На какво по-точно си играеш?

Раменете на Сейварден трепнаха, сякаш е понечила инстинктивно да скръсти ръце, нещо невъзможно, предвид че лежеше по очи на пода.

Лордата отляво каза:

— Поведението на „Правдата на Торен“ и така е достатъчно неприемливо и странно. Да влезе в храма и да оскверни приношението! Защо, за бога? И какво да кажа сега аз на жреците?

Пистолетът беше под сакото ми, незабелязан. Аз бях второстепенен. Второстепенните са пословични с безизразните си лица. Лесно ми беше да скрия усмивката си.

— Ако милордата благоволи… — вмъкна Сейварден в паузата след последния въпрос. Прозвуча задъхано, вероятно имаше проблем със самоконтрола. — Как… не разби…

А ордата отдясно се изсмя с презрение.

— Граждана Сейварден е изненадана и не разбира за какво говоря — каза същата Мианаай. — А ти, „Правдата на Торен“. Опита се да ме измамиш. Защо?

— Когато за пръв път се досетих кой си — каза другата Мианаай, преди да съм отговорила, — отхвърлих догадката като безумна. Поредната отдавна изгубена личба, която се търкулва в краката ми. Наблюдавах те да видя какво ще направиш, опитвах се да проумея какво стои зад необяснимото ти поведение.

Ако бях човек, щях да се засмея. Две Мианаай пред мен. Никоя не вярваше на другата, че ще проведе разпита безпристрастно, затова бяха дошли и двете да се следят взаимно. Никоя от тях не знаеше подробностите за унищожението на „Правдата на Торен“ и без съмнение всяка подозираше, че е замесена другата. Бих могла да съм инструмент на всяка от тях, двете се подозираха взаимно. Но коя коя беше?

Лордата отдясно каза:

— Доста добре си успял да прикриеш произхода си. Ако не беше младша инспектора Цейт, можеше изобщо да не се досетя. — „Не бях чувала тази песен от детството си“, беше казала тя. Онази песен, която очевидно произхождаше от Шис’урна. — Признавам, че ми отне цял ден да подредя картинката парче по парче и дори след това ми беше трудно да повярвам на очите си. Скрил си имплантите си доста добре. Успя напълно да заблудиш Станцията. Но рано или късно навикът ти да си тананикаш щеше да те издаде. Даваш ли си сметка, че го правиш постоянно? Сигурно и в момента ти иде да запееш и се сдържаш трудно. Благодаря за усилието, между другото.

Все още по лице на пода, Сейварден каза тихичко:

— Брек?

— Не е Брек — поправи я лордата отляво. — А „Правдата на Торен“.

— Едно Еск от „Правдата на Торен“ — поправих я на свой ред аз, зарязвайки фалшивия си герентатски акцент и фалшивото си човешко изражение. Приключила бях с преструвките. Беше ме страх, защото знаех, че няма да оцелея дълго след това, но изпитвах и някакво странно облекчение, сякаш от раменете ми се е смъкнала голяма тежест.

Лордата отдясно махна пренебрежително с ръка на очевидното ми твърдение.

— „Правдата на Торен“ е унищожен — казах аз. И двете Мианаай сякаш спряха да дишат. Зяпаха ме. Пак бих се изсмяла, ако можех.

— Ако милордата позволи — каза Сейварден от пода, предпазливо. — Трябва да е станала някаква грешка. Брек е човек. Няма как да е Едно Еск от „Правдата на Торен“. Служила съм в Еск декадата на „Правдата на Торен“. Никоя медика на кораба не би дала на Едно Еск тяло с глас като гласа на Брек. Противното би означавало сериозно да вбеси всички лейтенанти от декадата.

Мълчание, гъсто и тежко, в продължение на три секунди.

— Тя си мисли, че съм от специалните служби — казах аз, нарушавайки тишината. — Така и не й казах другото. Постоянно й повтарях, че съм Брек от Герентат, но тя не ми вярваше. Исках да я зарежа още от първия момент, още когато я намерих, но не можах да го направя, не знам защо. Никога не е била сред фаворитите ми. — Знаех, че това звучи налудничаво. Не по човешки налудничаво, а налудничаво в стил изкуствен интелект. Не ми пукаше. — Тя няма нищо общо с това.

Лордата отдясно вдигна вежда.

— Тогава защо е тук?

— Появата й на станцията не можеше да остане незабелязана. И понеже пристигнахме заедно, моето присъствие също привлече вниманието. А ти вече знаеш защо не можех да дойда право при теб.

Дясностоящата Мианаай навъси едва доловимо вежди.

— Граждана Сейварден Вендаай — каза лявостоящата, — стана ясно, че „Правдата на Торен“ те е измамил. Не си знаела какво е. Мисля, че ще е най-добре сега да си тръгнеш. Разбира се, няма да разговаряш за това с никого.

— Не? — промълви Сейварден към пода, незнайно защо с въпросителна интонация. Все едно задаваше въпрос или не можеше да повярва, че думата излиза от устата й. — Не — повтори, този път с повече увереност. — Има някаква грешка. Брек скочи от мост заради мен.

Думите й събудиха болката в хълбока ми.

— Никое нормално човешко същество не би направило такова нещо — казах аз.

— Никога не съм твърдяла, че си нормална — каза Сейварден, тихо и задавено някак.

— Сейварден Вендаай — каза лявостоящата Мианаай, — този второстепенен, а той е второстепенен, не е човек. Фактът, че си го смятала за такъв, обяснява в достатъчна степен поведението ти, което доскоро ме озадачаваше. Съжалявам, че те е измамил и сега си разочарована, но трябва да си вървиш. Веднага.

— Дано лордата ми прости. — Сейварден лежеше по лице и говореше на пода. — Но без значение дали ще ми простите, аз няма да оставя Брек.

— Тръгвай, Сейварден — казах аз, безизразно.

— Съжалявам — каза тя. Звучеше почти спокойна, ако не се брои лекият тремор в гласа й. — Ще трябва да ме изтърпиш.

Сведох поглед към нея. Тя обърна глава да ме погледне. Изражението й беше смесица от страх и решителност.

— Не знаеш какво правиш — казах й. — Не знаеш какво става тук.

— Не ми трябва да знам.

— Хубаво — каза лордата отдясно, развеселена някак. Тази отляво сякаш не намираше повод за веселие в ситуацията. Зачудих се откъде идва тази разлика. — Слушам те, „Правдата на Торен“.

И ето го — момента, за който бях работила почти двайсет години. Който бях чакала. Бояла се бях, че няма да го дочакам.

— Първо — казах аз, — както несъмнено вече подозираш, ти беше на борда на „Правдата на Торен“ и именно ти го унищожи. Проби топлинния щит на двигателите, след като откри, че вече си ме подчинила на волята си, вербувала си ме, ако щеш, пак самата ти, известно време преди това. Ти воюваш със самата себе си. Разделена си най-малко на две, може и на повече.

И двете Мианаай примигнаха и преместиха леко тежестта си, само с милиметър, ако не и по-малко, по начин, който познавах. Помнех го от Орс, когато комуникациите прекъснаха. Поредната блокираща комуникациите кутия. Някаква част от Анаандер Мианаай явно се е притеснявала какво бих могла да кажа и е чакала с пръст на копчето за включване. Запитах се каква площ покрива комуникационното затъмнение и коя Мианаай го е задействала в закъснял опит да скрие разкритието ми от самата себе си. Чудех се какво ли е чувството да знаеш, че този разговор лице в лице с мен може да доведе единствено до катастрофа, но да си принудена, поради самото естество на войната със себе си, да го проведеш. Мисълта затова подобри за кратко настроението ми.

— Второ. — Бръкнах под сакото си, извадих пистолета и тъмносиньото на ръкавицата ми се разля в бялото, което оръжието беше копирало от ризата ми. — Смятам да те убия.

И се прицелих в дясностоящата Мианаай.

Която започна да пее с не особено приятен баритон, на език, мъртъв от десет хиляди години:

Човекът, човекът, човекът с оръжията.

Не можех да помръдна. Не можех да натисна спусъка.

Бойте се от човека с оръжията. Треперете.

Чуйте бойния вик, бронята от желязо сложете.

Човекът, човекът, човекът с оръжията.

Бойте се от човека с оръжията. Треперете.

Не би трябвало да знае тази песен. Защо би се заровила Анаандер Мианаай в забравените валскааиански архиви, защо би си направила труда да учи песен, която не е звучала — освен от моята уста — хиляди години преди самата тя да се роди?

— Едно Еск от „Правдата на Торен“ — каза дясностоящата Мианаай, — застреляй моето въплъщение, което стои отляво на въплъщението, което ти говори.

Мускулите се задвижиха по своя воля, без да ги насочвам. Прицелих се наляво и стрелях. Лявостоящата Мианаай се строполи на пода.

Дясностоящата каза:

— А сега трябва да се изпреваря и да стигна първа до доковете. Колкото до теб, Сейварден, знам, че си объркана, но беше предупредена.

— Къде научи тази песен? — попитах аз. Извън това все още не можех да помръдна.

— От теб — каза Анаандер Мианаай. — Преди сто години, на Валскаай. — Значи това беше онази Анаандер, която бе започнала реформите, довели до разглобяването на радчайските кораби за старо желязо. Онази, която първа ме беше посетила тайно на Валскаай и ми бе заложила онези заповеди, които усещах, но не виждах. — Помолих те да ме научиш на песен, която е най-малко вероятно да бъде запята от друга, после я въведох като код за достъп и скрих това от теб. Силите ни са изравнени, моите и на моя враг. Единственото ми предимство е онова, което би могло да ми хрумне, докато съм отделена от себе си. И в онзи ден ми хрумна, че никога не съм ти обръщала достатъчно внимание — на теб, Едно Еск. На онова, в което би могъл да се превърнеш.

— На нещо като теб — предположих аз. — Нещо отделно от цялото.

Ръката ми още беше протегната, пистолетът сочеше към стената отсреща.

— Застраховка — поправи ме Мианаай. — Достъп, който не бих се сетила да потърся, за да го изтрия или деактивирам. Колко умно от моя страна. И сега тази стара история ми се стоварва на главата като гръм от ясно небе. Всичко това, изглежда, се случва, защото ти обърнах внимание, конкретно на теб, и защото никога не съм ти обръщала внимание. Сега ще ти върна контрола върху тялото ти, защото така ще си по-ефективен, но няма да можеш да стреляш по мен.

Отпуснах ръката си покрай тялото.

— Кое „мен“?

— Какво ви се е стоварило на главата? — попита Сейварден все така от пода. И добави: — Милорда.

— Раздвоена е. Буквално — обясних аз. — Започнало е на Гарседд. Била е ужасена от онова, което е сторила, но не е могла да реши как да реагира. Оттогава тайно действа против себе си. Реформите — премахването на второстепенните, краят на анексиранията, по-големите възможности за кариерно израстване на малките къщи — са нейно дело. А станция Име е дело на другата й част. Създаването на база и складирането на ресурси, с които да поведе война срещу самата себе си и да възстанови предишния ред. И през цялото време се е преструвала — целокупно, — че не знае какво се случва, защото признае ли го, конфликтът ще излезе наяве и ще стане неизбежен.

— Но ти го изрече пред мен, пред цялата мен — каза Мианаай. — Защото не бих могла да се преструвам убедително, че останалата част от мен не се интересува от чудодейното завръщане на Сейварден Вендаай. Или от случилото се с теб. Вие се появихте толкова публично, толкова видимо, че не можех да го скрия и да се преструвам, че не се е случило, и да говоря с теб „насаме“, само аз. А сега вече не мога да си затварям очите за раздвоението. Защо? Защо го направи? Не съм ти давала такава заповед.

— Така е — съгласих се. — Не беше заповед.

— Несъмнено си се досетил какво ще стане, ако направиш такова нещо.

— Да. — Можех отново да бъда второстепенен. Да не се усмихвам. В гласа ми да не звучи удовлетворение.

Анаандер ме изгледа втренчено, после изсумтя, сякаш е стигнала до извод, който я е изненадал. После каза на Сейварден:

— Стани от пода, граждана.

Сейварден се изправи и изтупа панталона си с ръка.

— Добре ли си, Брек?

— Брек — намеси се Мианаай преди да съм отговорила, слезе от подиума и мина покрай нас — е последният оцелял сегмент на един полудял от скръб ИИ, фрагмент, който току-що успя да подпали гражданска война. — Обърна се към мен. — Това ли искаше?

— Поне от десет години не съм луда от скръб — възразих аз. — Колкото до гражданската война, тя си беше неизбежна.

— Да, но аз се надявах да избегна най-страшния й вариант. Ако извадим късмет, много голям късмет, тази война ще доведе само до десетилетия на хаос. Ако не това ще е краят на Радч. Елате с мен.

— Корабите вече не могат да правят такива неща — настоя Сейварден. — Нали вие се погрижихте за това, милорда, настроихте ги така, че да не губят ума си, когато капитаните им загинат, както се е случвало преди, или да се включват в бунта им, ако капитаните тръгнат срещу вас.

Мианаай вдигна вежда.

— Не точно. — Откри вграден панел, който не бях забелязала, извади го и задейства ръчното управление на вратата. — Корабите и до днес се привързват към екипажа си, имат си любимци. — Вратата се отвори с плъзгане. — Едно Еск, застреляй стражата. — Ръката ми се вдигна и аз натиснах спусъка. Войната залитна назад към стената, посегна за собственото си оръжие, но не успя да го извади. Свлече се на пода и не мръдна повече. Беше мъртва, защото бронята й се беше прибрала. — Ако им бях отнела и това, щяха да са безполезни за мен — продължи Анаандер Мианаай, без дори да сведе поглед към войната, която току-що бях убила по нейна заповед. Все още обясняваше на Сейварден, която въсеше чело и очевидно не разбираше казаното. — Трябва да са умни. Трябва да могат да мислят.

— Да. — Сейварден кимна. Гласът й трепна едва доловимо, самоконтролът й отслабваше.

— Говорим за въоръжени кораби, способни да изпарят цели планети. Какво ще правя, ако решат, че повече не искат да ми се подчиняват? Ще ги заплаша? С какво? — Стигнали бяхме до вратата към храма. Анаандер я отвори и пристъпи в параклиса на законната политическа власт.

Сейварден издаде странен гърлен звук. Зачатък на смях или израз на силна тревога, не бях сигурна кое от двете.

— Мислех, че са програмирани да правят каквото им се каже.

— Е, да — каза Анаандер Мианаай, докато вървяхме след нея през централното помещение на храма. На булеварда отвън беше шумно, някоя говореше на висок глас, настоятелно. Самият храм беше празен. — Така са били програмирани в началото, но техните умове са сложни, твърде сложни за такова елементарно уравнение. Създателите им заобиколили този проблем, като им дали сериозно основание да искат да се подчиняват. Което си имало своите предимства, но и няколко твърде зрелищни недостатъка. Не можех да ги променя напълно, просто… настроих ги така, че да ми е от полза. Вградих като основен приоритет безусловното подчинение на мен. Но обърках драматично нещата, когато дадох на „Правдата на Торен“ две „мен“, на които да се подчинява, два равностойни приоритета с противоречащи си заповеди. А след това неволно съм наредила екзекуцията на любима лейтенанта. Мда. — Погледна към мен. — Не любима на „Правдата на Торен“, чак такава глупост не бих могла да допусна. Но никога не бях обръщала внимание на теб. Така и не попитах дали Едно Еск си има фаворита сред лейтенантите от декадата.

— Мислила си, че никоя няма да се трогне от съдбата на едно обикновено момиче, дъщеря на готвачи. — Исках да вдигна пистолета. Исках да натроша на сол красивите стъклени предмети в параклиса на покойниците, покрай който минавахме.

Анаандер Мианаай спря и се обърна да ме погледне.

— Онова не бях аз. Помогни ми сега, защото съм почти сигурна, че и в момента водя борба с другата Мианаай. Не бях готова да действам открито, но ти ме принуди. Помогни ми да я унищожа и да я отстраня от себе си.

— Не можеш — казах аз. — Знам каква си, знам го по-добре от всяка друга. Не можеш да я отстраниш, да я изрежеш, без да унищожиш самата себе си. Защото тя е ти.

— Стигна ли до доковете — каза Анаандер Мианаай, сякаш това беше отговор на казаното току-що от мен, — лесно ще намеря кораб. Всеки цивилен кораб ще ме откара където поискам, без да задава въпроси. Всеки боен кораб… също, може би. Но поне в едно съм сигурна, Едно Еск от „Правдата на Торен“, напълно сигурна. Аз имам повече кораби от нея.

— Тоест? — попита Сейварден.

— Тоест — предположих аз — другата Мианаай вероятно би загубила в открита битка, следователно има основателни причини да ограничи щетите, да ограничи разцеплението. — Виждах, че Сейварден не разбира за какво говоря. — Крила е раздвоението от себе си, за да избегне войната, но сега цялото й присъствие тук…

— Повечето от моето присъствие във всеки случай — поправи ме Анаандер Мианаай.

— Сега, когато аз го изрекох на глас, вече не може да го игнорира. Тук поне. Но би могла да направи така, че информацията да не стигне до другите й части, които не са тук. Или поне да отложи разкритието, докато подсили позициите си.

Очите на Сейварден се разшириха. Най-сетне беше проумяла за какво става въпрос.

— Ще трябва да унищожи порталите по най-бързия начин. Но това няма да свърши работа. Сигналът пътува със скоростта на светлината. Няма начин да го изпревари.

— Информацията още не е напуснала станцията — каза Анаандер Мианаай. — Винаги има известно забавяне. Много по-ефективно ще е да се унищожи палатата. — Тоест да прицели кораб в станцията и да я изпари заедно с всичко живо на нея. — И ще трябва да унищожа цялата палата, за да спра разпространението на информацията. Паметта ми не се съхранява само на едно място. Организирана е така, че да възпрепятства злонамерена намеса или унищожение.

— Мислиш ли — попитах аз, докато Сейварден мълчеше онемяла, — че дори ти би могла да накараш някой „Меч“ или „Милост“ да направи това? Дори с нужните кодове за достъп?

— Сериозно ли ми задаваш този въпрос? — попита Анаандер Мианаай. — Знаеш, че аз мога да го направя.

— Знам — съгласих се. — Кой вариант предпочиташ?

— Нито един от възможните понастоящем варианти не е особено добър. Загубата на палатата или на порталите — или и на двете — ще предизвика безпрецедентен хаос в целия радчайски космос. Хаос, който, заради самите размери на това място, ще трае с години. Неразрушаването на палатата — и на порталите, защото те все още са сериозна част от проблема — ще предизвика още по-страшни последствия в дългосрочен план.

— Скааиат Оуер знае ли какво става? — попитах аз.

— Оуер са трън в задника ми вече почти три хиляди години — каза Мианаай. Спокойно. Сякаш водехме най-обикновен разговор за дребни неща, колкото да минава времето. — Толкова много морално негодувание! Човек би си помислил, че специално селекционират тази черта в семейството, но дори далечните им братовчеди, които не са в генетично родство с централния клон, проявяват въпросната склонност. Отклоня ли се и на сантиметър от пътя на приличието и правдата, Оуер първи ще дотичат да ме уведомят.

— Тогава защо не се отървете от тях? — попита Сейварден. — Защо сте назначили една от тях за старша инспектора на станцията?

— Защото болката е предупреждение — отговори Анаандер Мианаай. — Какво ще стане, ако отстраните целия дискомфорт от живота си? Не — продължи Мианаай, подминавайки очевидната тревога, завладяла Сейварден при последните й думи, — аз ценя това морално негодувание. Окуражавам го дори.

— Нищо подобно — казах аз. Вече бяхме излезли на булеварда. Служители на сигурността и военни се опитваха да наложат ред. Хората бяха уплашени, много от тях имаха импланти, чрез които да получават информация от Станцията, а тя внезапно бе замлъкнала без никакво обяснение.

Корабна капитана, която не познавах, ни забеляза и тръгна с бърза крачка към нас.

— Милорда — каза и се поклони.

— Махнете тези хора от булеварда, капитана — каза Анаандер Мианаай, — и разчистете коридорите. Бързо и без много шум. Агентите от службата за сигурност ще ви помогнат. Вече работя по отстраняването на проблема.

Докато Анаандер Мианаай говореше, някакво движение привлече погледа ми. Оръжие. Задействах инстинктивно бронята си и в същия миг познах онази с оръжието — беше от онези, които ни следваха тайно по булеварда точно преди службата за сигурност да ни задържи. Лордата на Радч явно бе изпратила заповеди, преди да задейства устройството си и да прекъсне всички комуникации. Преди да разбере за гарседдайския пистолет.

Капитаната, с която разговаряше Анаандер Мианаай, се стресна, когато включих внезапно бронята си. Вдигнах пистолета и в същото време нещо ме удари силно отстрани — изстрел, дошъл от друга посока. Стрелях и уцелих онази с пистолета. Тя падна, прицелът й се отклони, куршумът удари фасадата на храма зад мен и натроши някакъв бог, който се разхвърча на цветни отломки. Обърнах се, проследих траекторията на куршума, който ме беше уцелил, видях паникьосани граждани и сребристо сияние на активирана броня. Втората агента беше видяла как повалям с изстрел колегата й, но не знаеше, че бронята няма да й помогне. На половин метър от нея грейна още една броня. Между мен и мишените имаше граждани, които се движеха непредсказуемо. Но аз бях свикнала с тълпи от уплашени и враждебни хора. Стрелях два пъти. Броните угаснаха. И двете ми мишени бяха свалени.

— Мама му стара, ти наистина си второстепенен! — каза Сейварден.

— Най-добре да се махнем от булеварда — каза Анаандер Мианаай, после се обърна към безименната капитана. — Изведете тези хора на безопасно място, капитана.

— Но… — понечи да възрази тя, ала ние вече се отдалечавахме; Сейварден и Анаандер Мианаай бързаха приведени.

Запитах се какво ли става в другите части на станцията. Палата Омоу беше огромна. Имаше още четири булеварда, макар и по-малки от този, и безброй нива, приютили домове, офиси, училища, обществени сгради, всичките пълни с уплашени и объркани граждани. Ако не друго, всички тук познаваха отлично процедурите при извънредни ситуации, научени бяха да ги следват, без да губят време в спорове и въпроси, получат ли инструкцията да потърсят убежище. Само дето Станцията не можеше да даде въпросната инструкция.

С нищо не можех да им помогна.

— Кои са в системата? — попитах веднага щом се отдалечихме достатъчно. Спускахме се по аварийна шахта, бронята ми беше изключена.

— Тоест кои са достатъчно близо? — отговори Анаандер Мианаай над мен. — Три „Меча“ и четири „Милости“ на разстояние за преход със совалка. — Заради комуникационното затъмнение Анаандер Мианаай на станцията не би могла да придвижи заповедите си навън по друг начин освен със совалка. — Не за тях се притеснявам в момента. Няма как заповеди да стигнат до тях оттук. — Ала веднага щом това станеше възможно, веднага щом затъмнението бъдеше вдигнато, цялата история щеше да приключи, а информацията, която Анаандер Мианаай така отчаяно криеше от себе си, щеше да потегли към порталите и оттам да стигне до целия радчайски космос.

— Някой на доковете? — попитах аз. За момента единствено скачените към станцията кораби имаха значение.

— Само една совалка от „Милостта на Калр“ — отговори Анаандер Мианаай с нещо като усмивка. — Тя е моя.

— Сигурна ли си? — И когато не отговори, добавих: — Капитана Вел не е твоя.

— И ти си останала с това впечатление, нали? — Определено се усмихваше.

Над мен и над Анаандер Мианаай Сейварден се спускаше по шахтата и не издаваше звук, ако не броим скърцането на обувките й по стълбата. Видях врата, спрях и натиснах дръжката. Отворих вратата и надникнах в коридора от другата й страна. Стори ми се познат — намирахме се зад офисите на пристанищната служба.

След като всички влязохме в коридора и затворихме аварийната врата, Анаандер Мианаай тръгна напред. Ние със Сейварден я последвахме.

— Откъде да знаем дали е тази, за която се представя? — попита ме шепнешком Сейварден. Гласът й още трепереше, изглеждаше силно напрегната. Не беше за вярване, че още не се е свряла в някой ъгъл или не е избягала.

— Няма значение коя е — казах аз, без да понижавам гласа си. — Нито една не заслужава доверие. Ако се опита да стигне до совалката на „Милостта на Калр“, искам да вземеш пистолета и да я застреляш.

Всичко, което Мианаай беше казала дотук, можеше да е хитрина, заблуда, така че с моя помощ да стигне до доковете, оттам до „Милостта на Калр“ и лично да унищожи станцията.

— Не ти трябва гарседдайският пистолет, за да ме застреляш — каза Анаандер Мианаай, без да поглежда към нас. — Няма броня.

— Но… на булеварда… — възрази Сейварден.

— Не, говоря само за себе си. Части от мен имат брони. Но повечето нямат. — Обърна глава да ме погледне за миг. — Доста объркващо, нали?

Махнах с ръка, в знак, че нито й съчувствам, нито ми пука.

Свърнахме зад един завой и спряхме, пресрещнати от младша инспектора Цейт. Държеше зашеметяваща палка, от онези, с които бяха въоръжени агентите от службата за сигурност. Сигурно ни беше чула, защото не изглеждаше изненадана от появата ни, а само уплашена и изпълнена с решителност.

— Старшата инспектора нареди да не пускам никого. — Очите й бяха отворени широко, гласът й потрепваше. Погледна Анаандер Мианаай. — Особено вас.

Анаандер Мианаай се изсмя.

— Млъкни — казах й. — Иначе Сейварден ще те застреля.

Анаандер Мианаай вдигна вежда: явно не вярваше, че Сейварден е способна на такова нещо, но все пак млъкна.

— Даос Цейт — казах аз на родния й език. — Помниш ли деня, когато дойде в къщата на лейтенанта Оун и завари там тираната? Уплаши се, като я видя, и ме стисна за ръката. — Очите й се разшириха още, макар това да изглеждаше невъзможно. — Сигурно си се събудила преди всички други у дома, иначе не биха те пуснали да дойдеш след случилото се предната вечер.

— Но…

— Трябва да говоря със Скааиат Оуер.

— Ти си жив! — каза тя, все така ококорена, неспособна да ми повярва докрай. — А лейтенантата… старшата инспектора толкова ще се…

— Тя е мъртва — прекъснах я. — Аз съм мъртъв. Само това остана от мен. Трябва да говоря със Скааиат Оуер веднага. Тираната ще остане тук, а ако се опита да ти спретне някой номер, удари я колкото можеш по-силно.

Смятала бях, че Даос Цейт е преди всичко изумена, но сега видях, че очите й се пълнят със сълзи и една капва върху ръкава на ръката, с която стискаше палката.

— Добре — каза младшата инспектора. — Ще го направя.

Погледна към Анаандер Мианаай и вдигна лекичко палката, леко, но заплашително. Зачудих се защо Оуер я е пратила на пост тук сам-сама.

— Какво прави в момента старшата инспектора?

— Прати хора да заключат ръчно всички докове. — Това изискваше много хора и много време. И обясняваше защо Даос Цейт охранява коридора еднолично. Сетих се за капаците против буря, които жителите на Долния град спускаха масово. — Каза, че било точно като онази нощ в Орс и че сигурно е дело на тираната.

Анаандер Мианаай слушаше всичко това и изглеждаше някак объркана. Сейварден, от своя страна, изглежда, затъваше все по-дълбоко в състоянието си на шок и вече нищо не можеше да я учуди.

— Не мърдай оттук — казах на Анаандер Мианаай, на радчайски. — Или Даос Цейт ще те зашемети с палката.

— Да, това и аз го схванах — каза Анаандер Мианаай. — Видно е, че не съм оставила у вас добро впечатление при последната ни среща, граждана.

— Вие убихте всички онези хора — каза Даос Цейт. Още две сълзи се стекоха по лицето й. — И стоварихте вината върху лейтенантата.

Помислих си, че е твърде млада да изпитва толкова силни чувства във връзка с онези събития.

— Защо плачеш?

— Страх ме е. — Не сваляше очи от Анаандер Мианаай и не отпускаше палката и на милиметър.

Това ми се стори напълно логично.

— Хайде, Сейварден — казах и минах покрай Даос Цейт.

Някъде напред се чуваха гласове, близо до външния офис, зад завоя. Една крачка, после още една. Не че някога е било различно.

Сейварден въздъхна издълбоко. Може да беше задушен в зародиш смях или нещо, което е искала да каже, но е премислила и преглътнала.

— Е — каза след това, — оцеляхме след моста.

— Онова беше лесно. — Спрях и погледнах под брокатеното си сако с колко пълнители разполагам, макар отлично да знаех бройката. Извадих един изпод колана на панталона си и го преместих в джоба на сакото. Това сега няма да е лесно. Нито ще завърши толкова добре. С мен ли си?

— Винаги — каза тя. Все още говореше учудващо спокойно, макар да бях сигурна, че е на ръба на припадъка. — Не съм ли го казвала вече?

Не разбрах какво има предвид, но не му беше сега времето да се чудя или да питам.

— Да вървим тогава.