Ан Леки
„Правдата на Торен“ (22)

22.

Свихме зад ъгъла. Стисках пистолета в ръка. Външният офис се оказа празен. Не и тих обаче. Гласът на старша инспектора Скааиат се чуваше през стената, леко приглушен.

— Оценявам това, капитана, но сигурността на доковете е основната ми задача.

Не можах да различа отговора през стената, но гласът ми се стори познат.

— Няма да променя решението си, капитана — отговори Скааиат Оуер, докато със Сейварден пресичахме външния офис към широкото фоайе отпред.

Капитана Вел стоеше с гръб към отворена асансьорна шахта заедно с една лейтенанта и две воини зад себе си. По кафявата куртка на лейтенантата още имаше трохи от паста. Явно се бяха спуснали по шахтата, защото бях почти сто процента сигурна, че Станцията контролира асансьорите. Пред нас, с лице към тях и към всички богове във фоайето, стоеше Скааиат Оуер с още четири пристанищни инспектори. Капитана Вел ме видя, видя Сейварден, смръщи изненадано чело и каза:

— Капитана Сейварден.

Старша инспектора Скааиат не се обърна, но аз лесно можех да се досетя какво си мисли — че е оставила Даос Цейт да пази задния вход съвсем сама.

— Тя е добре — казах на Скааиат, а не на капитана Вел. — Позволи ми да мина. — А после, без да съм го обмисляла, сякаш по своя воля, от устата ми излязоха следните думи: — Лейтенанта, това съм аз, Едно Еск от „Правдата на Торен“.

Веднага щом го казах, разбрах, че ще се обърне. Вдигнах пистолета и го насочих към капитана Вел.

— Не мърдайте, капитана.

Не че беше помръднала. Тя и останалите от „Милостта на Калр“ ме зяпаха изумено.

Скааиат Оуер се обърна.

— Даос Цейт не би ме пуснала иначе — казах аз. И си спомних обнадеждения въпрос на момичето. — Лейтенанта Оун е мъртва. „Правдата на Торен“ е унищожен. Само аз останах.

— Лъжеш — каза тя, но макар да следях основно капитана Вел и другите, видях, че ми вярва.

Една от асансьорните врати се отвори с неравномерно движение и от кабинката изскочи Анаандер Мианаай. После още една. Първата се обърна с вдигнати юмруци точно когато втората се нахвърли върху нея. Воините и пристанищните инспектори се дръпнаха инстинктивно от боричкащите се Анаандери и ги скриха от погледа ми.

— „Милостта на Калр“, отдръпнете се! — извиках.

Воините реагираха моментално, дори капитана Вел се отдръпна. Стрелях два пъти, уцелих първата Анаандер Мианаай в главата, другата — в гърба.

Всички стояха втрещени. В дълбок шок.

— Старша инспектора — казах аз, — в никакъв случай не допускайте лордата на Радч да стигне до „Милостта на Калр“. Стигне ли до кораба, тя ще пробие топлинния щит на двигателите му и ще унищожи всички ни.

Едната Анаандер още беше жива, опитваше се да стане.

— Разбрала си го на обратно — изхъхри тя през кървава пяна. „Умира — помислих си, — освен ако много скоро не получи медицинска помощ“. Но смъртта й едва ли имаше значение, защото това тяло беше само едно от хилядите. Чудех се какво ли става в частния център на палатата, какво ли насилие се вихри там. — Не мен искаш да застреляш.

— Ако си Анаандер Мианаай — казах аз, — значи искам да те застрелям.

Която и фракция да представляваше тази Мианаай, явно не беше чула целия разговор, провел се в залата за аудиенции, защото все още смяташе, че е възможно да съм на нейна страна.

Тя простена и за миг си помислих, че е умряла. Но после тя промълви:

— Сама съм си виновна. — И добави: — Ако бях на свое място… — кратък миг на горчива усмивка — щях да ида в службата за сигурност.

Само дето, за разлика от личната гвардия на Анаандер Мианаай (и агентите, спретнали ми засада на булеварда), служителите на сигурността бяха въоръжени със зашеметяващи палки, а броните им се състояха от каски и жилетки. Никога не се бяха изправяли срещу противник с истински оръжия. Аз имах пистолет и поради природата си бях смъртоносна. Умиращата пред мен Мианаай явно бе пропуснала и тази част от разговора.

— Забеляза ли пистолета ми? — попитах. — Позна ли го?

Не беше с броня, затова и не си беше дала сметка, че съм я простреляла с оръжие, различно от всяко друго.

„Не й е стигнало време или капацитет — помислих си — да се запита как е възможно някоя на станцията да притежава оръжие, за което тя не е уведомена“. Или може би просто беше решила, че съм я простреляла с оръжие, което сама е скрила от себе си. Сега обаче разбра. За разлика от всички останали, освен Сейварден, която вече знаеше за пистолета.

— Мога просто да си стоя тук и да убивам всяка, която излезе от асансьорите. Точно както застрелях теб. Имам много муниции.

Тя не отговори. По моя преценка й оставаха броени минути живот преди шокът от раната да я довърши.

Преди някоя от „Милостта на Калр“ да е реагирала, десетина агенти от службата за сигурност с каски и жилетки се спуснаха по асансьорната шахта. Първите се изсипаха в коридора и спряха, втренчили невярващи погледи в двете Мианаай, които лежаха мъртви на пода.

Казала бях истината — можех да ги застрелям сега, както си стояха зяпнали и беззащитни. Но не исках.

— Агенти — казах с най-твърдия си и авторитетен глас, като едновременно с това си отбелязах кой пълнител е най-близо до ръката ми. — Чии заповеди изпълнявате?

Старшата агента се обърна и ме зяпна, после видя Скааиат Оуер и нейните пристанищни инспектори, настръхнали срещу капитана Вел и нейните хора. Поколеба се в опит да ни намести в някаква позната й конфигурация.

— Лордата на Радч ми нареди да подсигуря доковете — отвърна тя. Още докато говореше видях как направи връзката между мъртвите Мианаай и пистолета, който държах. Пистолет, какъвто не би трябвало да имам.

— Вече се погрижих за доковете — каза старша инспектора Скааиат.

— С цялото ми уважение, старша инспектора — каза старшата агента от службата за сигурност. — Лордата на Радч трябва да стигне до портал, за да повика помощ. Наредено ни е да й осигурим безопасен коридор до някой кораб.

— Защо не е поставила тази задача на личната си гвардия? — попитах аз. Вече знаех отговора, за разлика от старшата агента. Личеше си, че изобщо не й е хрумнало да си зададе този въпрос.

Капитана Вел каза отривисто:

— Совалка на моя кораб е скачена на док. С радост ще откарам лордата където поиска. — И придружи думите си с остър поглед към Скааиат Оуер.

Нямаше съмнение, че в шахтата зад агентите има още една Анаандер Мианаай.

— Сейварден — казах аз, — заведи старшата агента при инспектора Даос Цейт. — Обърнах се към старшата агента да успокоя страховете й. — Това ще ви изясни някои неща. Пак ще ни превъзхождате числено и ако не се върнете до пет минути, хората ви ще могат да ме повалят. — Или да се опитат. Едва ли си бяха имали работа с второстепенен и нямаха представа колко опасна мога да бъда.

— А ако не го направя? — попита старшата агента.

Оставила бях лицето си безизразно, но сега се усмихнах в отговор, от сладко по-сладко.

— Пробвайте, пък да видим.

Усмивката я стресна, а и старшата агента очевидно нямаше представа какво се случва и го знаеше, знаеше, че събитията не се вписват в разбираема за нея конфигурация. Целият й професионален опит вероятно се свеждаше до усмиряване на подпийнали граждани и спорове между съседи.

— Пет минути — каза тя.

— Точно така — казах аз, все така усмихната. — Ще ви помоля да оставите палката си тук.

— Насам, граждана — подкани я любезно Сейварден, точно като слуга на високопоставена особа.

Когато излязоха, капитана Вел каза напрегнато:

— Сигурност, въпреки пистолета ние сме повече от тях.

— Тях. — Следващата по чин офицера от службата за сигурност очевидно още беше объркана, още не можеше да осъзнае случващото се. Освен това агентите от сигурността бяха свикнали да гледат на старша инспектора Скааиат и нейните пристанищни инспектори като на съюзници. Имаше и друго, разбира се — офицерите от флота се отнасяха към пристанищните власти и към местната служба за сигурност с известно презрение, факт, който агентите от сигурността бяха изпитали на собствен гръб. — Кои „тях“?

На лицето на капитана Вел се изписа раздразнение и объркване.

През цялото това време агентите от службата за сигурност, които бяха стъпили на етажа, си разменяха тихи реплики с колегите си, които още висяха в асансьорната шахта. Сигурна бях, че с тях има Анаандер Мианаай и че пистолетът ми е единствената причина тя да не прати агентите срещу мен — въпреки данните от Станцията и от собствените й сензори Мианаай си беше дала сметка, че имам оръжие. Важно беше да защити конкретното си тяло, защото не можеше да разчита на останалите. Това, както и известното забавяне, докато въпросите и отговорите се предадат от граждана на граждана нагоре и надолу по шахтата, беше причината да се въздържа от действия досега, но много скоро щеше да направи своя ход.

И сякаш в отговор на мисълта ми шепотът откъм шахтата стана по-интензивен, а агентите от сигурността се размърдаха по начин, който ми подсказа, че ще атакуват всеки момент.

И точно тогава се върна старшата агента. В очите й се четеше нескрит ужас. Спря и каза на разколебаните си колеги:

— Не знам какво да правя. Току-що говорих с лордата на Радч, в другия офис, и тя каза, че старшата инспектора и тази… тази особа изпълняват нейни преки заповеди и че не трябва да допускаме нито една Анаандер Мианаай на доковете или на борда на който и да било кораб, при никакви обстоятелства. — Страхът и объркването й се виждаха с просто око.

Знаех какво й е, но нямах време да й съчувствам.

— Обърнала се е към вас вместо към личната си гвардия, защото гвардеите й са против нея, а нищо чудно да се сражават и помежду си — казах. — В зависимост коя гвардея от коя Мианаай е получила заповеди.

— Не знам на кого да вярвам — каза старшата агента. Аз обаче сметнах, че естествената склонност на агентите от сигурността да си сътрудничат с пристанищните инспектори може да наклони везните в наша полза.

Колкото до капитана Вел и нейните хора, те бяха изгубили инициативата, пропилели бяха шанса си да ме обезоръжат, нещо почти невъзможно сега, когато агентите от сигурността бяха разколебани и изглеждаха склонни да минат на наша страна заедно със зашеметяващите си палки. Може би щеше да е друго, ако воините от „Милостта на Калр“ бяха виждали истинска битка в живота си, истински врагове, а не просто противников отбор по време на тренировка. Ако не бяха прекарали години наред на борда на кораб от клас „Милост“ с основната задача да транспортират доставки или да извършват дълги и скучни патрули. Или да карат дълги отпуски в провинциални палати и да ядат пасти.

Да ядат пасти и да пият чай с приятели, които имат изявени политически предпочитания.

— Ти дори не знаеш — обърнах се към капитана Вел — коя кои заповеди издава.

Вел се намръщи озадачена. Явно и тя не беше проумяла докрай ситуацията. Оказваше се, че знае по-малко от очакваното.

— Объркан си — каза капитана Вел. — Не е твоя вината, врагът те е подвел с дезинформация, а и ти не си свикнал да мислиш самостоятелно.

— Милордата си тръгва! — извика една офицера от сигурността. Колегите й погледнаха вкупом към старшата агента. Тя пък погледна към мен.

Всичко това не отклони старша инспектора Скааиат.

— И коя точно е врагът, капитана?

— Ти! — отвърна капитана Вел с горчивина и страст. — И всички като теб, които насърчават и подпомагат промените от последните петстотин години. Петстотин години на външно влияние и развала. — Думите й бяха първи братовчеди на онези, които лордата на Радч беше използвала във връзка с мен, задето съм осквернила храмовото приношение. Капитана Вел се обърна отново към мен. — Сега си объркан, но помни, че си създаден от Анаандер Мианаай да служиш на Анаандер Мианаай. А не на враговете й.

— Няма начин да служиш на Анаандер Мианаай, без да служиш на врага й — казах аз. — Старша агента, старша инспектора Скааиат вече се е погрижила за доковете. Вие подсигурете всеки шлюз, до който успеете да стигнете. Трябва да сме сигурни, че никоя няма да напусне станцията. От това зависи станцията да оцелее.

— Слушам — кимна старшата агента и привика неколцина от своите за бърз инструктаж.

— Говорила е с теб — предположих аз, обръщайки се отново към капитана Вел. — Казала ти е, че пресгер са се внедрили в Радч, за да го отклонят от пътя му и да го унищожат. — Реакцията й не ми убягна. Бях познала в догадката си. — Не би могла да заблуди с тази лъжа никоя, която помни какво правеха пресгер, когато смятаха човечеството за своя законна плячка. Те са достатъчно силни да ни унищожат във всеки един момент. Никоя не се опитва да отклони лордата на Радч от пътя й, да я подчини, освен самата лорда на Радч. Вече хиляда години тя води тайна война със себе си. Аз я принудих да си отвори очите за този факт, всичките си очи тук, на станцията, и тя е готова на всичко, за да спре разпространението на тази информация, преди да е стигнала до останалите й „части“. Включително да използва „Милостта на Калр“, за да унищожи станцията преди информацията да е изтекла.

Шокирано мълчание. После старша инспектора Скааиат каза:

— Няма как да завардим всички достъпи до корпуса. Ако тя се измъкне и намери ракета без екипаж или такава, която се съгласи да я вземе… — Тоест всяка, която намери, защото коя граждана или офицера би дръзнала да отхвърли пряка заповед на лордата на Радч? А нямаше начин да се излъчи предупредително съобщение, което да стигне до всички. Нито имаше гаранция, че всички, до които стигне предупреждението, ще му повярват.

— Разпространете новината колкото се може по-бързо и до възможно най-много хора — казах аз, — пък нека видим как ще паднат личбите. Трябва да предупредим „Милостта на Калр“ да не допускат никого на борда си. — Капитана Вел размаха гневно ръце. — Недей, капитана — казах й. — Не ми се ще да уведомявам екипажа ти, че си мъртва.

 

 

Пилотата на совалката беше въоръжена и бронирана и не искаше да се разкара без пряка заповед от капитаната си. Аз пък не исках капитана Вел да наближава совалката по какъвто и да било повод. Ако пилотата беше второстепенен, щях да я убия без никакво колебание, но понеже не беше, я прострелях в крака и оставих на Сейварден и двете пристанищни инспектори, които бяха дошли с мен за ръчното разкачване, да я завлекат на станцията.

— Стегнете крака над раната — казах на Сейварден. — Не знам дали може да се стигне до някой медицински център. — Мислех си за всички агенти от сигурността, воини и дворцови гвардеи, които бяха плъзнали из станцията и изпълняваха противоречащи си заповеди. Надявах се, че цивилните са намерили убежище на сигурно място.

— Идвам с теб — отвърна Сейварден. Приклекнала беше до пилотата, натискаше я с коляно в гърба и й връзваше китките.

— Не. Кохортата на капитана Вел гледа на теб с уважение. Струва ми се, че дори самата Вел има респект от теб. Така де, все пак си с хиляда години по-старша, един вид.

— И ви дължат заплати за хиляда години — каза със страхопочитание една от пристанищните инспектори.

— Да бе, сякаш някоя ще се бръкне да ми ги плати — изсумтя Сейварден, после се обърна към мен. — Брек. — И се поправи: — Кораб.

— Нямам време да споря — казах твърдо.

За миг тя се намръщи гневно, но после каза:

— Имаш право. — Но гласът й трепереше леко, ръцете й — също.

Обърнах се без повече приказки и стъпих на борда на совалката, крачка, която ме отведе от изкуствената гравитация на станцията към пълната безтегловност на малкия космически съд. Затворих шлюза, оттласнах се към пилотското кресло, като пътьом разкарах малка сфера кръв, настаних се в креслото и стегнах коланите. Характерните звуци и леки тласъци ми подсказаха, че разкачването е започнало. Разполагах с една камера на носа, която ми показваше няколко от корабите около станцията — совалки, миньорски съдове, малки снабдителни катери и плавателни капсули. По-големите пътнически и товарни кораби или пътуваха насам, или чакаха разрешение да се приближат. „Милостта на Калр“, с бял корпус и тромава форма, смъртоносните му двигатели по-големи от всичко останало в него, беше някъде там. А отвъд всичко това се намираха маяците на порталите, през които корабите прескачаха от система в система. За тях станцията беше замлъкнала внезапно. Пилотите и капитаните на отправилите се насам кораби бяха объркани и уплашени. Надявах се, че никоя от тях не би проявила глупостта да пресече без разрешение от пристанищните власти.

Единствената друга камера на совалката — при кърмата — ми показваше сивия корпус на станцията. Последният тласък на разкачването разклати совалката, аз преминах на ръчен контрол и потеглих — бавно и внимателно, защото не виждах нищо вляво и вдясно от кораба си. След като прецених, че съм се отдалечила достатъчно, увеличих скоростта. А после се настаних удобно за полета, защото дори при максимална скорост „Милостта на Калр“ беше на няколко часа път.

Имах време да помисля. След толкова години подготовка, след толкова положени усилия, ето, че бях тук. И в най-смелите си мечти не се бях надявала, че ще успея да си отмъстя така, да застрелям цели четири Мианаай. А и още от тях сигурно се избиваха една друга в палатата, докато Анаандер Мианаай се сражаваше със себе си за контрол върху станцията, а и върху Радч като цяло, всичко това в резултат на моите разкрития.

Това нямаше да върне лейтенанта Оун, разбира се. Нито мен. Реално погледнато, аз не съществувах от двайсет години, останал бе само този миниатюрен фрагмент, надживял за кратко останалото, и всяко мое действие междувременно бе достатъчно рисковано да угаси и тази последна моя искрица. Една песен изплува в съзнанието ми. „О, ходил ли си на война, брониран и въоръжен до зъби? Нима обрат на незнайна съдба ще разоръжи гнева ни?“ И това, кой знае защо, ме подсети за децата на храмовия площад в Орс. „Едно, две, каза ми леля, три, четири, войникът труп…“ Нямах какво друго да правя, освен да си попея, нямаше кого да притесня с песните си, не се тревожех, че зле подбрана мелодия ще ме издаде или че някоя не ще хареса гласа ми.

Отворих уста да запея, както не бях пяла от години, но още не си бях поела докрай дъх, когато ме прекъсна остър звук — нещо се бе ударило в шлюза.

Совалките от този клас имаха по два шлюза. Единият се отваряше след скачване със станция или кораб. Другият беше по-малък авариен шлюз отстрани на корпуса. Точно през такъв шлюз се бях вмъкнала в совалката на „Правдата на Торен“ преди двайсет години.

Звукът се чу още веднъж, после спря. Не беше изключено някакви отломки да се удряха в корпуса. От друга страна, на мястото на Анаандер Мианаай бих опитала всичко, за да постигна целта си. Без комуникации не можех да видя бордовете на совалката, виждах само тесните отрязъци, които ми показваха камерите при носа и кърмата. Не бих се учудила, ако се окажеше, че возя Анаандер Мианаай към „Милостта на Калр“.

Ако навън наистина имаше някоя, ако не беше просто космически боклук, а човек, то този човек беше Анаандер Мианаай. Колко Мианаай? Шлюзът беше малък и лесен за отбрана, но още по-лесно щеше да е, ако не се налагаше да го отбранявам. Най-добре би било да й попреча да го отвори. Комуникационното затъмнение едва ли покриваше голям периметър около станцията. Внесох в курса няколко бързи промени, които ме отдалечаваха от „Милостта на Калр“, но би трябвало да ме насочат към външния ръб на затъмнението. Измъкнех ли се от периметъра му, можех да говоря с „Милостта на Калр“, без изобщо да се приближавам до него. Приключих с настройките и насочих вниманието си към шлюза.

И двете му врати бяха конструирани така, че да се отварят навътре от съображения за сигурност — всяка разлика в налягането ги затваряше автоматично. Знаех как да демонтирам вътрешната врата, грижила се бях за совалки като тази в продължение на десетилетия. На столетия. Демонтирах ли вътрешната врата, външната не би могла да се отвори, поне докато в совалката има въздух.

Отне ми дванайсет минути да демонтирам вратата и да й намеря място, където няма да ми се пречка — совалката беше малка и без гравитационно поле. Дванайсет минути бяха много, трябваше да са десет, но пантите бяха клеясали. Човешките екипажи са такива, уви — немарливи. Аз никога не бих допуснала подобно нещо на моя совалка.

Тъкмо приключвах, когато конзолата на совалката се обади с глас, който несъмнено принадлежеше на кораб:

— Совалка, отговори. Совалка, отговори.

— „Милостта на Калр“ — казах аз и се оттласнах напред. — Тук „Правдата на Торен“. Аз пилотирам твоята совалка. — Отговорът се забави, и нищо чудно. Казаното беше предостатъчно да хвърли „Милостта на Калр“ в недоумение. — Не пускай никого на борда си. И най-вече никоя версия на Анаандер Мианаай. Ако вече е на борда ти, не я допускай до двигателите. — Вече имах достъп до камерите, които не бяха физически вградени в корпуса на совалката, и натиснах копчето, което щеше да ми даде панорамен изглед и много повече информация от ограничения обхват на предната камера. Натиснах и копчетата, които щяха да излъчат думите ми до всички, които слушат. — До всички кораби. — Дали щяха да ме чуят и дали щяха да се подчинят, ако ме чуеха, не можех да знам и не зависеше от мен. — Не пускайте никого на борда си. Не пускайте Анаандер Мианаай на борда си при никакви обстоятелства. Животът ви зависи от това. Животът на всички на станцията зависи от това.

Още докато говорех сивите преградни стени на совалката сякаш се разтвориха в нищото. Главната конзола, креслата и двата шлюза останаха, но извън тях имах усещането, че се нося във вакуума на открития космос. Три фигури в скафандри се носеха около саботирания авариен шлюз — хващаха се за скобите около него. Едната бе обърнала глава към летателна капсула, озовала се в опасна близост до корпуса на совалката. Четвърта се придвижваше по скобите към носа.

— Тя не е на борда ми — отговори „Милостта на Калр“ през конзолата. — Но е на твоя корпус и иска от офицерите ми да й съдействат. Заповядва на мен да заповядам на теб да я пуснеш в совалката. Как е възможно да си „Правдата на Торен“? — А не „как така да не пускам лордата на Радч на борда си“, отбелязах аз.

— Дойдох с капитана Сейварден — отвърнах. Четвъртата Мианаай, онази, която се придвижваше към носа на совалката, извади пистолет от чантичката с инструменти на скафандъра си. — Какви ги върши капсулата? — Летателната капсула все така поддържаше опасна близост с корпуса на совалката.

— Пилотата предлага помощ на хората върху корпуса ти. Разбра, че са Анаандер Мианаай само преди секунди, когато те й наредиха да се махне.

— Има ли други Анаандер извън станцията?

— Не засичам такива.

Анаандер Мианаай с пистолета активира бронята си, която се разля в сребристо сияние и обхвана изцяло скафандъра, притисна дулото на пистолета до корпуса на совалката и стреля. Чувала съм да казват, че огнестрелните оръжия засичат във вакуум, но истината е, че зависи от оръжието. Това произведе изстрел, чиито вибрации усетих чак в пилотското кресло. Откатът на изстрела тласна Мианаай назад, но не твърде далеч, защото скафандърът й беше здраво свързан с корпуса. Тя стреля отново, тряс. После още веднъж. И още веднъж.

Някои совалки са бронирани. Някои са оборудвани дори с по-голяма версия на собствената ми броня. Тази совалка не беше от тях. Корпусът й беше предвиден да издържи значителен брой случайни сблъсъци, но не и повтарящи се удари на едно и също място, отново и отново. Тряс. Мианаай беше анализирала неспособността си да отвори шлюза и бе стигнала до извода, че който и да пилотира совалката, очевидно е неин враг. Осъзнала бе, че съм свалила вътрешната врата и че външната няма да се отвори, докато в совалката има въздух. Ако успееше да влезе в совалката, щеше да стигне с нея до „Милостта на Калр“. Или до друг боен кораб. Ако се беше опитала да нареди унищожението на палатната станция от сегашната си позиция, увиснала край совалката, значи се бе провалила. Всъщност, осъзнах аз, сигурно от самото начало си бе дала сметка, че подобна заповед няма да бъде изпълнена, и изобщо не я бе издала. Трябваше да се качи на борда на кораб, да го откара по-близо до станцията и след това лично да пробие топлинния щит на двигателите му. Не би могла да накара друг да го свърши вместо нея.

Ако „Милостта на Калр“ беше прав и извън станцията нямаше други Анаандери, значи трябваше просто да се отърва от тези по собствения си корпус. С останалите, онези на станцията, щяха да се справят Скаакат и Сейварден. И Анаандер Мианаай.

— Помня последната ни среща — каза „Милостта на Калр“. — На Прид Надени.

Въпрос, с който да ме изпита.

— Никога не сме се срещали. — Тряс. Летателната капсула се отдалечи, но не много. — Досега. А и аз никога не съм бил на Прид Надени. — Но какво доказваше фактът, че знаех това?

Установяването на самоличността ми би било сравнително лесно, ако не бях деактивирала или скрила така грижливо голяма част от имплантите си. Съсредоточих се, обмислих ситуацията набързо, после изрекох поредица думи, най-близката, която можех да произведа с единствената си човешка уста, до онази, с която бих се идентифицирал пред друг кораб по времето, когато и аз бях кораб.

Тишина, прекъсната от поредния изстрел в корпуса на совалката.

— Наистина ли си „Правдата на Торен“? — попита накрая „Милостта на Калр“. — Къде си бил? И къде е останалото от теб? И какво става?

— Къде бях е дълга история. Останалото от мен вече го няма. Анаандер Мианаай проби топлинния ми щит. — Тряс. Четвъртата Анаандер, онази с пистолета, извади празния пълнител от оръжието си, бавно и методично, и сложи нов. Останалите чакаха кротко при шлюза. — Предполагам, вече знаеш какво става с Анаандер Мианаай.

— Само отчасти — каза „Милостта на Калр“. — Трудно ми е дори да си го помисля.

Отлично знаех какво му е.

— Лордата на Радч те е посетила тайно и е вкарала в системата ти нови кодове за достъп. А вероятно и други неща. Заповеди. Инструкции. Тайно, защото е криела от себе си какво прави. В палатата — струваше ми се преди векове сякаш, макар да бяха минали реално само няколко часа, — аз разкрих какво се случва, и то така, че да ме чуят всички нейни части. Че е раздвоена и воюва със самата себе си. Тя не иска това знание да се разпространи, а част от нея иска чрез теб да унищожи станцията, преди информацията да плъзне навсякъде. Предпочита да направи това, отколкото да се изправи лице в лице с резултатите от това разкритие. — „Милостта на Калр“ мълчеше. — Поставила ти е капан, принудила те е да се подчиняваш на заповедите й. Но аз знам… — Преглътнах с усилие. — Но аз знам, че принудата издържа само донякъде, до определена граница. Уви, за жителите на Палата Омоу ще е твърде късно, ако ти стигнеш тази граница след като си ги убил всичките. — Тряс. Не бързаше. Нужна й бе една съвсем малка дупчица и известно време. А време имаше много.

— Коя те унищожи?

— Има ли значение?

— Не знам — каза „Милостта на Калр“ от конзолата, гласът му бе спокоен. — От известно време тази ситуация ми е доста неприятна.

Анаандер Мианаай беше казала, че „Милостта на Калр“ е неин, а капитана Вел не е. Ситуация, която със сигурност бе неприятна за кораба. Можеше да се окаже неприятна за мен и изключително злощастна за палатата, ако „Милостта на Калр“ се окажеше силно привързан към своята капитана.

— Унищожи ме онази, която капитана Вел поддържа. А не онази, струва ми се, която е идвала при теб. Но може и да греша. Как изобщо да ги различаваме, щом са една и съща личност?

— Къде е моята капитана? — попита „Милостта на Калр“. Фактът, че питаше чак сега, беше красноречив.

— Когато я видях за последно, беше добре. Лейтенантата ти също. — Тряс. — Прострелях пилотата на совалката, защото отказа да напусне поста си. Надявам се, че ще се оправи. „Милостта на Калр“, която и лорда на Радч да поддържаш, умолявам те да не пускаш никоя на борда си, нито да изпълняваш заповед от нея.

Стрелбата спря. Лордата на Радч вероятно се притесняваше оръжието й да не прегрее. Но пък време имаше достатъчно и нямаше нужда да бърза.

— Виждам какво прави лордата на Радч на совалката — каза „Милостта на Калр“. — Това само по себе си показва, че нещо не е наред.

Само че „Милостта на Калр“ със сигурност бе забелязал и други признаци. Комуникационното затъмнение, което толкова приличаше на онова преди двайсет години, на Шис’урна, новина, която се бе разпространила само като слух, ако изобщо бе стигнала толкова далеч. Моето изчезване — на „Правдата на Торен“. Мистериозната визита на Анаандер Мианаай при „Милостта на Калр“. Политическите предпочитания на капитаната му.

Тишина. Четирите Мианаай чакаха, залепнали за корпуса на совалката.

— В екипажа ти е имало второстепенни — каза „Милостта на Калр“.

— Да.

— Харесвам воините си, но второстепенните ми липсват.

Това ме подсети за нещо.

— Занемарили са поддръжката. Пантите на вратата на шлюза бяха клеясали.

— Съжалявам.

— В момента това не е важно — казах аз и изведнъж ми хрумна, че не е изключено нещо подобно да е забавило Анаандер Мианаай с отварянето на шлюза от нейната страна. — Но ще е добре да уведомиш офицерите за немарливата поддръжка.

Анаандер започна да стреля отново. Тряс.

— Странна работа — каза „Милостта на Калр“. — Ти си каквото аз загубих, а аз съм каквото ти си загубил.

— Така излиза. — Тряс. Случвало се бе през изминалите двайсет години, макар и рядко, да не се чувствам чак толкова самотна, толкова изгубена и безпомощна, както се чувствах през повечето време, откакто „Правдата на Торен“ се бе изпарил пред очите ми. Сегашният не беше от тези редки моменти.

— Не мога да ти помогна — каза „Милостта на Калр“. — Когото и да изпратя, няма да стигне навреме. — А и нямаше гаранция на кого в крайна сметка ще помогне „Милостта на Калр“, на мен или на Мианаай. Задължително беше да не допускам лордата на Радч в совалката, близо до управлението й и дори до комуникационното оборудване.

— Знам. — Ако не намерех начин да се отърва от четирите Анаандер, и то скоро, всички на палатната станция щяха да умрат. Познавах всеки милиметър от совалката, не на тази конкретно, но на други от същия клас. Все трябваше да има нещо, което да използвам, нещо, което да направя. Пистолетът още беше у мен, но трудно щях да пробия корпуса с него, така както Мианаай срещаше затруднения със своето оръжие. Бих могла да монтирам отново вътрешната врата и да пусна лордата на Радч в малката и лесна за отбрана камера на шлюза, но ако не успеех да убия и четирите й тела… Ако бездействах обаче, със сигурност щях да се проваля. Извадих пистолета от джоба на сакото си, проверих дали е зареден, изтласках се с лице към шлюза и намерих опора в едно от пътническите кресла. Активирах бронята си, макар че тя нямаше да ми помогне, ако някой куршум рикошираше към мен. Не и куршум от това оръжие.

— Какво си намислил? — попита „Милостта на Калр“.

— „Милостта на Калр“ — казах и вдигнах пистолета, — приятно ми беше да се запознаем. Не позволявай на Анаандер Мианаай да унищожи станцията. Уведоми другите кораби. И моля те кажи на онази ужасно глупава и упорита пилота на капсула да се разкара от шлюза ми.

Совалката бе не просто твърде малка за свой собствен гравитационен генератор, а дори за отглеждане на растения, които да й осигуряват въздух. Вляво от шлюза, зад една преградна стена, имаше голям резервоар с кислород. Точно под него се падаха трите изчакващи Мианаай. Изчислих ъглите. Лордата на Радч стреля отново. Тряс. На конзолата грейна оранжев индикатор, писна аларма. Пробойна в корпуса. Четвъртата Анаандер видя гейзера от ледени кристалчета, който изригна от корпуса, откачи осигурителното си въже, обърна се и се оттласна към шлюза. Видях всичко това на дисплея. Движеше се по-бавно, отколкото ми се искаше на мен, но пък нямаше закъде да бърза. Аз бях тази, на която й свършваше времето. Летателната капсула включи двигателя си и се отдалечи.

Стрелях по кислородния резервоар.

Смятала бях, че ще се наложи да произведа няколко изстрела, но още след първия всичко се разтърси, звуците замлъкнаха изведнъж, облак замръзнала пара се събра около мен, после се разпръсна, всичко се въртеше. Езикът ме гъделичкаше, слюнка възвираше във вакуума, не можех да дишам. Разполагах с десетина, най-много петнайсет секунди, преди да изгубя съзнание, след две минути щях да съм мъртва. Болеше ме цялото тяло — изгаряне? Някакво друго нараняване въпреки бронята? Не беше важно. Въртях се и броях лордите на Радч. Скафандърът на едната беше пробит и през отвора извираше кръв. Ръката на друга беше откъсната от рамото, тоест и тази беше мъртва. Дотук две.

И половина. Половинката се брои за цяла, помислих си, значи стават три. Остава една. Червени и черни петна танцуваха пред очите ми, но все пак я видях — висеше, прилепнала към корпуса на совалката, все още бронирана, встрани от експлодиралия резервоар.

Но аз винаги съм била преди всичко оръжие. Машина, създадена да убива. И още щом видях оцелялата Мианаай, насочих пистолета си и стрелях, без да се замислям. Не видях резултата от изстрела си, не видях нищо освен сребристия силует на плавателна капсула. След това съм припаднала.